Робин Йънг
Братството (14)

13. Ал-Салихия, Египет

23 октомври 1260 г. сл.Хр.

Кутуз седеше на трона си и наблюдаваше как с наближаването на изгрева изтокът розовее. Утрото щеше да бъде добро за лов на зайци, а дори може би и на глигани. Лагерът се раздвижваше. Мъжете навиха одеялата си, закусиха преди започването на постите и се погрижиха за конете. Петимата военачалници и шестимата от полка Муизия, които беше извикал за лова, чакаха пред входа на шатрата. От Байбарс нямаше и следа.

Кутуз стана от трона, слезе от платформата и мина през тревата, където слугите му бяха постлали рогозката за молитва. Обърна се по посока на Мека, когато първите слънчеви лъчи припламнаха на небето. Всички мъже от армията му направиха същото. Напевните им думи се понесоха през равнината:

— Бисмиллах ар-рахман ар-рахим. Ал-хамдулиллах раб ал-аламин. Ар-рахман ар-рахим. Малик йаум ад-дин.

Когато свърши, коленичил на земята, Кутуз докосна тревата с чело и пое дълбоко влажния мирис на зеленина. Вдигна глава и забеляза три фигури, които се приближаваха към него. Намръщи се, когато видя Омар и Калаун от двете страни на Байбарс.

— Емир! — поздрави той и се изправи на крака.

— Господарю! — отвърна му Байбарс и се поклони.

— Поканата беше само за теб, Байбарс — каза Кутуз и погледна с лукава усмивка Омар и Калаун.

Байбарс се престори на изненадан.

— Моите извинения, господарю мой. Не знаех, че ловът ще бъде само за отбрани хора. — Той се обърна към Омар и Калаун. — Вървете си.

— Почакай — рече Кутуз и го хвана за ръката, — не е нужно. Офицерите ти са добре дошли да се присъединят към нас, емир. — Той се усмихна. — Сигурен съм, че ще има достатъчно дивеч за всички. — Той даде знак на слугите. — Оседлайте още два коня! — Запъти се към бялата си кобила. — Да тръгваме! — подкани той групата. Миг преди да възседне коня, султанът пое леко копие от един от стражите и се наведе близко до ухото му: — Кажи на другите — прошепна той, — че днес ще има трима мъртви.

Когато ловната дружина излезе от лагера и се отправи на север, земята стана като позлатена от утринното слънце. Конете прескачаха тесните потоци и прокараха пътека през памуковите поля, които бяха изтънели от скорошните беритби. Наизлезлите в полето селяни събираха последната есенна реколта и ги наблюдаваха как минават край тях.

Кутуз яздеше в такт с ритъма на коня, притиснал хълбоците на кобилата с колене, а бризът изсуши потта от кожата му. Бяха отсъствали четири месеца, но му се струваше, че е минало много повече време. Когато напуснаха Египет, наводненията току-що бяха започнали. Реката се беше надигнала, за да погълне делтата, и беше напълнила с вода потоците и каналите. След това водите се бяха оттеглили, оставяйки земята равна и зелена. Сега се завръщаше у дома като победител и утре вечер цял Кайро щеше да повтаря името му.

Групата приближи езерото Манзала, чиито води хвърляха отблясъци, като минаваше край обрасли с тръстики лагуни и горички от уродливи дървета, подплашвайки щъркели и други диви птици, докато минаваше шумно през храсталаците. Долу на брега, където тревата беше по-ниска и влажна, пасяха биволи. Двама от мъжете извикаха, когато забелязаха първите зайци да подскачат през тревата към водата. Пъргавите им тела ту се издигаха, ту се снишаваха, кафяви на фона на зелената трева. Кутуз се насочи към мястото, откъдето дойде викът, и мъжете го последваха с вдигнати тънки копия. Трима от военачалниците препуснаха в галоп напред, за да подгонят зайците към групата, и скоро въздухът се изпълни с викове и крясъци, докато ловците избиваха зайците един по един. Кутуз метна копието си и върхът му прониза последния заек, който се претърколи на земята и повече не помръдна.

Байбарс заобиколи с коня си Омар и Калаун, докато султанът слизаше от кобилата, а стражите се разпръснаха, за да съберат улова и също слезе от коня.

— Готови ли сте? — попита ги той, като продължаваше да наблюдава Кутуз.

— Да, емир! — отвърна Омар, скочи от коня и стисна дръжката на сабята си.

Калаун кимна.

 

 

Актай се приближи, без да бърза, до подносите с храна, наредени върху масата. В шатрата беше горещо и задушно и той си вееше с ръка, докато си избираше парче месо, което напъха в устата си, а после си облиза пръстите от мазнината. Бялата му копринена роба беше впита на гънки в закръгленото му тяло, а под мишниците му се бяха очертали две мокри от пот петна. Въздъхна и притвори очи, когато усети лек полъх на вятъра зад себе си, но после уплашено извика, когато нещо остро се опря в гърба му. Викът му беше заглушен от ръка, която стисна здраво устата му.

Актай премигна уплашен, когато един глас изсъска в ухото му:

— Млъкни! — Острието бе притиснато още по-дълбоко към гърба му и той енергично закима. Когато ръката бавно се отдръпна, Актай се извърна и видя Кадир да се хили насреща му. Гадателят беше насочил кинжал със златна дръжка към него.

— Какво правиш? — Актай посочи входа на палатката с разтреперан пръст и се опита да се отдръпне. — Махай се! — С изненада усети, че думите му прозвучаха повече като скимтене, отколкото като заповед.

Кадир започна да върти кинжала между пръстите си, а инкрустираният на дръжката рубин хвърляше червени отблясъци.

— Изпрати ме моят господар. — Гласът му премина в шепот: — Нося вест за теб.

— Каква вест?

Кадир се втурна към него и спря острието на сантиметри от корема на Актай. Актай отстъпи крачка назад и се блъсна в ръба на масата зад него, като обърна една кана с вино.

— Моля те, не ме убивай! — захленчи султанският началник-щаб.

— Когато господарят ми се върне от лова, иска да го посрещнеш в султанската шатра.

— Какво иска от мен емир Байбарс? — попита заеквайки Актай, без да сваля очи от кинжала.

— Емир Байбарс вече го няма — изсмя се Кадир. — Не него ще посрещнеш. — Той прекара леко кинжала по корема на Актай и острият му връх разряза фината материя. Спря го срещу гърдите му. — Ще посрещнеш султан Байбарс.

— Ти какво… — Актай млъкна, а очите му се разшириха.

— Ще го поздравиш пред султанската шатра и ще го поканиш да седне на трона като султан на Египет и главнокомандващ на мамелюкската армия.

— Не! — повиши глас Актай. — Първо ще наредя да обесят Байбарс! — Той се хвърли наляво, кинжалът направи една червена резка върху кожата му, и Актай се втурна към входа. В миг Кадир се изправи пред него и го събори на земята със сила, която го изненада. Гадателят застана над началник-щаба на султана, повдигна мръсната си роба и показа изпод нея мъртвото тяло на заека, който беше уловил тази сутрин и който беше завързал с връв през ушите за кръста си. Повдигна животното за връвта и го задържа пред лицето на Актай, който лежеше върху килима и тежко дишаше.

— Дал съм име на това създание. Казва се Актай. — Кадир вдигна кинжала и разряза устата на заека. — Актай ще говори само това, което му кажем да говори. — Отряза едното ухо на заека. — Актай няма да търпи лоша дума по адрес на Байбарс. — Извади едното око на животното и го пусна на земята, а после седна върху корема на Актай. — И Актай ще признава само властта на новия султан. — Той сложи заека напреко върху надигащите се гърди на Актай. — И ако Актай не изпълни това… — Кадир направи дълъг разрез през корема на заека и върху ръцете му се разляха кръв и червени вътрешности, които напоиха робата на Актай, — той ще умре.

 

 

Байбарс прекоси тревата, осеяна с убити зайци. Групата се беше разпръснала, за да събере хвърлените копия, а Омар и Калаун застанаха зад султана. Байбарс се насочи към Кутуз, който вдигаше убития от него заек.

Султанът вдигна животното за ушите.

— Ще си направим хубав пир тази вечер! — рече той, като посочи дивеча. Огледа се наоколо, докато Байбарс се приближаваше. — Добър лов, нали, емир?

— Да — отвърна Байбарс — добър лов.

Кутуз погледна покрай емира двамата стражи от полка Муизия, които бяха застанали зад него и им кимна. Тъй като цялото внимание на Байбарс беше съсредоточено върху Кутуз, той не забеляза как те извадиха сабите си зад гърба му. Обаче Омар ги забеляза.

— Господарю! — извика Омар и извади сабята си.

Кутуз се извърна към него и отклони погледа си от Байбарс. Усмивката изчезна от лицето му, когато видя сабята в ръцете на Омар.

Той вдигна оръжието и погледна към мъжете.

— Нека отдадем почитта си на нашия господар! — извика той и падна на колене пред Кутуз.

Военачалниците се спогледаха, а после последваха примера на Омар, за да не проявят неуважение. Същото стори и Калаун. Двамата стражи и Байбарс, който погледна намръщен Омар, останаха прави, но след миг също изтеглиха навън сабите си в знак на вярност и коленичиха върху тревата. Омар хвърли бърз поглед на Байбарс, който беше коленичил зад султана. Той леко се усмихна.

Кутуз изгледа изненадан коленичилите хора.

— Господарю — рече тихо Омар, — мога ли да ти се закълна във вярност?

Кутуз се засмя и му подаде ръката си.

— Можеш.

Омар стисна здраво ръката му и я целуна.

Кутуз чу вик, а после усети ужасна болка в гърба. Падна тежко на колене, погледна надолу и видя, че от корема му се подава върхът на една сабя.

Сабята се отдръпна, горещата кръв обля бедрата му, а Кутуз беше разтърсен от ужасна болка. Около себе си чу дрънчене от удари на стомана върху стомана и като през сън видя Омар, който се изправи и се хвърли напред, нападайки заедно с Калаун стражите. Опита се да стане на крака, но тялото му не се подчиняваше на заповедите му и безпомощно политна напред. Закашля се леко и постави дланта си върху влажната трева до един от зайците. В полезрението му попаднаха чифт ботуши и той вдигна глава, но тя падна, сякаш беше от камък. Над него стоеше Байбарс. Сабята в ръката му беше покрита с кръв. Байбарс ритна ръката на султана и Кутуз падна настрани, като се претърколи по гръб. Влажната студенина на земята прониза тялото му и той чу глас, който му прозвуча много отдалеч.

— Вече не съм твой роб.

Байбарс се отдалечи. Четирима от стражите бяха мъртви, а останалите двама се предадоха. Приближи се до Калаун, който беше насочил сабята си срещу двамата военачалници, които все още бяха със саби в ръце.

— Свалете оръжията си! — изкрещя им Байбарс.

Един от тях се възпротиви.

— Не можеш да направиш това!

— Току-що го направих.

Усетили безсилието си, двамата мъже пуснаха сабите си на земята. Калаун ги взе и кимна на мъжа, който го беше уведомил за плановете на Кутуз.

Байбарс се запъти към брега на езерото. Пусна сабята си на пясъка и нагази в плитката вода, за да си измие ръцете от кръвта. Изправи се, заслони с ръка очи, за да се предпази от слънцето, и погледна през водите на езерото към ято фламинги, което се издигна нагоре като розов облак. Байбарс се засмя. Всичко беше негово. Езерото, равнината, птиците, всичко му принадлежеше. Прекара ръка през чистата вода. И тя беше негова. За пръв път от години нищо не го ограничаваше, нямаше ги оковите на робството, нито на подчинението. Усети се свободен.

Оредялата група се качи на конете и се отправи към лагера. Омар и Калаун яздеха начело от двете страни на Байбарс. Водеха обратно бялата кобила на султана и конете на мъртвите стражи и въпреки протестите на оцелелите телохранители и на един от военачалниците, Байбарс остави тялото на Кутуз непогребано на тревата до езерото. Войниците в лагера прекратиха заниманията си, когато групата мина покрай тях и се загледаха в останалите без ездачи коне. Байбарс дръпна юздите на коня си и спря пред султанската шатра, скочи на земята, а няколко пълководци бързо се приближиха към него. Без да обръща внимание на виковете им той премина през входа на шатрата. Актай стоеше върху платформата до трона, пребледнял и разтреперан. Кадир беше до него. Байбарс кимна на гадателя и се качи на платформата, за да посрещне мъжете, които се бяха събрали около шатрата. Към тях се присъединиха още хора, когато войниците бяха повикани от командирите си.

Плътният глас на Байбарс проехтя над лагера.

— Султан Кутуз е мъртъв!

По знак от Кадир Актай излезе напред.

— Емир Байбарс — каза той с разтреперан глас, — тронът е твой.

Шепотът, който се понесе сред тълпата, когато Байбарс направи съобщението, премина в смесица от изненадани възгласи и радостни викове. Байбарс седна на трона и постави ръцете си върху златните лъвове на облегалките.

Актай падна на колене пред него:

— Заклевам ти се във вярност, Байбарс Бундукдари, Султан на Египет!

Войниците и офицерите от полка Бахри първи последваха примера на Актай, а след тях и другите полкове, както и хората от свободните роти. Воините от полка Муизия, облечени в бели наметала, се спогледаха изумени, когато разбраха, че те също са сменени. Полкът Бахри отново беше станал султанска гвардия. Но един по един и те се поклониха на новия водач.

Мамелюкската армия като един поде призива и името на Байбарс проехтя до небето.

— Да живее Байбарс ал-Малик ал-Захир! Да живее Байбарс, победоносният султан!

Байбарс се надигна от трона и отиде до края на платформата. Вдигна ръце, за да въдвори тишина.

— Тази вечер Кутуз се готвеше да застане пред вас и да произнесе реч по случай нашата голяма победа над монголите. — Чуха се радостни викове. — Обаче аз няма да говоря за нашия триумф. Ще говоря за нашите провали. — Виковете стихнаха. — Защото ние се провалихме. — Гласът на Байбарс проехтя сред настъпилата тишина. — Твърде дълго бездействахме под управлението на хора без волята да ни поведат по пътя на победата. Твърде дълго се криехме на сигурно място в крепостите, докато в Палестина нашите братя живеят, без да имат друг избор, освен да се сражават и да умрат. Твърде дълго позволихме на Запада да пълзи като сянка по нашите земи. В продължение на почти двеста години той изпращаше своите воини с кръстове и мечове да оскверняват земите ни и да ни избиват. Винаги ли ще останем техни роби?

— Не! — чуха се тук-там някои гласове.

— Ще останем ли да гледаме отстрани и да не правим нищо?

Отрицанията се чуха по-силно, след като към тях се присъединиха повече гласове.

— Аз няма да стоя настрана! — изкрещя Байбарс. Той изтегли сабята си сред гръмогласни възторжени викове. — Времето на изчакване и гледане отстрани отмина. Ще застанете ли заедно с мен срещу франките?

Мамелюкската войска отговори в един глас.

Байбарс вдигна сабята си към небето.

— Обявявам джихад!