Робин Йънг
Братството (17)

16. Сафед, Йерусалимското кралство

19 юли 1266 г. сл.Хр.

Джеймс Камбъл се изправи и се приближи до олтара. В параклиса беше прохладно и тихо. Още не се беше разсъмнало и повечето от обитателите на крепостта спяха, а останалите стояха на пост по стените. Джеймс стана рано, за да се възползва от спокойствието, което цареше в празната църква. Поне за малко то можеше да му помогне да забрави къде се намира. Когато удареше камбаната за утринната молитва, пейките щяха да се изпълнят с хора. Щяха да бъдат толкова много, че онези, които пристигнеха последни, ще трябваше да коленичат отвън. Всяка сутрин в продължение на три седмици беше все същото. Преди това само петдесетте рицари и тридесетте сержанти, от които се състоеше гарнизонът на Сафед, ставаха на разсъмване, за да присъстват на първата молитва, уединявайки се в параклиса. Сега всички имаха причина да се молят и свещениците нямаха сърце да ги отпратят.

— В следващите дни ще имаме нужда от всеки богомолец — беше казал брат Джоузеф.

Джеймс обърна гръб на олтара и тръгна по пътеката. Спря пред една статуя, която пазеше вратата. Очите на Свети Георги, както и победоносно вдигнатият му меч, бяха насочени към сводестия таван. На гърдите му имаше изрязан кръст, а под левия крак се виждаше змия, отворила уста в предсмъртна агония. Джеймс докосна крака на светеца.

— Пази ни!

Вратите на параклиса се разтвориха и вътре влезе огромен мъж, загърнат в бяла мантия. На светлината на свещите гъстата коса и брадата на рицаря, които бяха изрусели от слънцето, добиха златист оттенък.

— Реших, че ще те намеря тук — рече той и се усмихна. Върху кожата около очите, добила силен загар от дългото стоене на пост по стените, се появиха ситни бръчици. — Мислиш ли, че днес Бог се вслуша в молитвата ти, братко?

Джеймс погледна към рицаря, който беше доста по-висок от него. Самият той не беше нисък и слаб, но винаги се чувстваше някак дребен в присъствието на този огромен мъж.

— Бог винаги се вслушва в молитвите ни, Матиус.

— Понякога се питам как може да чува всички ни, когато толкова много хора се обръщат към него едновременно? — рече Матиус и сви рамене. — Надявам се да си прав. Те се готвят за ново нападение. Командорът мисли, че ще атакуват на разсъмване и затова всички трябва да сме по стените.

Джеймс пресилено се усмихна и посочи към вратата:

— В такъв случай ще ти докажа, когато отново ги отблъснем, че Той чува молбите ни.

Двамата мъже излязоха от параклиса сред мрака на вътрешния двор на крепостта. Параклисът, складовете и водохранилищата бяха в средата — те изглеждаха като джуджета под безформените високи каменни грамади, които ги заобикаляха. В единия край на кръга се издигаше масивната кула, в която се помещаваха стаите и залата на рицарите, свещениците и сержантите. По-нататък по стените се издигаха кулите на лечебницата, оръжейницата, шивачницата и кухните.

Двамата рицари се отправиха с бързи крачки към един страничен вход в подножието на стената. В далечината откъм външния двор на крепостта се чуха ударите на чукове, а наблизо някакъв мъж стенеше в лечебницата. Минаха през страничния вход и навлязоха в коридор, който минаваше през четириметровите стени. През един отвор в тавана се процеждаше слабата светлина на факла. През него от горната галерия можеше да се изсипва горящо земно масло. Матиус отвори вратата в края на коридора и излезе навън. Стражите, които пазеха входа, се обърнаха бързо и се хванаха за оръжията, но после се успокоиха, когато видяха, че идат двамата рицари.

— Радвам се, че сте още будни — рече Матиус, като затвори вратата, която отвън беше подсилена с железни плочи. Тупна един от стражите по гърба и човекът едва си пое въздух от силния удар. — Обаче не мисля, че опасността ще дойде отвътре.

— Може да съжалиш за думите си, Матиус — рече Джеймс, като продължи да върви. — Повечето крепости са били превзети отвътре.

Матиус изсумтя и го последва във външния кръг на крепостта по тесните коридори между сградите и през откритите пространства, пълни с хора, сгушили се край огньовете или налягали пред входовете на кулите. От помещенията за животните и конюшните се носеше тежката, сладникава миризма на оборски тор. Над виковете на стражите от сутрешната смяна, бърборенето на събуждащите се обитатели и цвиленето се извисяваха непрекъснатите удари на чукове — майсторите продължаваха да поправят една кула. Между парапета и кулите имаше свързващи коридори, пълни с хвъргачи на камъни и стрелци с лъкове. Жълтите езици на факлите проблясваха над сенките на мъжете, които се движеха по укрепленията. В мирно време и при обсади външната крепост служеше за казарма на войниците, там спяха и слугите. Ако някой неприятел успееше да се промъкне във външния кръг на крепостта, той щеше да се превърне в лобно място на много хора, в което защитниците можеха да излеят горящо земно масло, да хвърлят камъни и стрели. Ако външната крепост паднеше, гарнизонът щеше да се оттегли във вътрешната и щеше да превърне Сафед в крепост в крепостта — една от най-трудните за превземане твърдини на кръстоносците в Утремер. Тя беше гордостта на Ордена.

Джеймс вървеше и оглеждаше скупчилите се тук-таме хора. Някои също поглеждаха към него едновременно с надежда и страх. Освен рицарите, сержантите и слугите, Сафед приютяваше гарнизон от хиляда и шестстотин войници, сирийски християни — леко въоръжени наемници, на които се плащаше, за да пазят крепостта. А през последните седмици броят на обитателите рязко се беше увеличил, тъй като селяните бяха напуснали домовете си заедно със семействата и добитъка, за да търсят спасение в крепостта. Джеймс преценяваше какъв е броят им. Беше оставил пачето си перо в Лондон, но навиците от годините, прекарани като счетоводител в Балантрадох, не го бяха напуснали и той продължаваше да гледа на всичко през призмата на счетоводните книги. Всичко беше въпрос на цифри и сметка. Толкова жито можеше да изхрани толкова хора за толкова време. Колкото повече месеци трябваше да бъдат хранени, за толкова по-кратко време щеше да стигне храната при обсада. Вярно, засега не се чувстваше недостиг от храна и вода. Но никой не знаеше колко дълго щяха да останат затворени тук, без да могат да излязат и да изпратят молба за подкрепления. Обсадите можеха да продължават с месеци.

— Биха могли поне да донесат нещо полезно — промърмори Матиус, като гледаше към мъж и жена с три слабички дечица, завити с одеяло край един от огньовете.

Джеймс проследи погледа му. Видя малка колекция от тенджери и тигани, струпани на земята до семейството. Мъжът беше сложил покровителствено ръка върху тях, като че ли се боеше някой да не ги открадне. Джеймс си ги представи как в кирпичената си къщурка сред пасищата са чули биенето на тъпаните, грабнали са съдините от полицата, забелязвайки светлините на огньовете, и са хукнали през вратата. В полето майката е носела най-малкото в ръце, а бащата е поглеждал назад през рамо.

— След битката в Мансура, когато египетската войска нападна лагера Луис, братът на краля беше спасен от готвачи, размахващи тигани. Почти всичко може да се използва като оръжие — рече Джеймс.

Матиус сви устни и погледна с надежда към небето.

— А перото?

Джеймс се усмихна. В очите му заиграха пламъчета, а свъсените му вежди се изправиха и той започна да изглежда с години по-млад.

— От едно перо може да се направи перо за писане, а с него можеш да подпишеш смъртната присъда на даден човек, да напишеш закон или указ, да обявиш война.

Те слязоха по редицата от тесни стълби, които водеха до укрепленията.

— Имах предвид нещо малко по-подходящо за сегашните ни обстоятелства — рече Матиус, когато минаха покрай заелите своето място стрелци, приклекнали край бойниците в стената.

— Предполагам — рече Джеймс, на когото тази игра му харесваше, — че с върха на едно добре наострено перо може да бъде ослепен човек.

— Ами цветето?

Джеймс отвори уста да отговори, когато погледът му се спря върху група младежи, застанали в коридора пред тях. Петимата сержанти бяха дошли в крепостта преди два месеца, направо от школата в Акра. Видя как се поизпънаха, когато двамата с Матиус минаха покрай тях. Факлата хвърляше светлина върху бледите им голобради лица.

— Боже Господи, Матиус, те са по-малки дори от сина ми!

Матиус забеляза как слепоочието на Джеймс започна да пулсира и той се хвана за челюстта. Доброто му настроение изчезна.

— А как е момчето? — попита весело той. — Предполагам, че в последното писмо те е уведомил, че е положил клетвата за рицар?

Матиус знаеше отговорите на тези си въпроси, защото Джеймс му четеше писмата веднага, щом ги получеше.

Джеймс разбираше, че приятелят му е наясно, но прие въпроса като опит от негова страна да повдигне духа му.

— Уилям е добре, братко. Да, сега е рицар. Когато служех в Акра, обезпокоих се от писмото му. Смъртта на наставника му Оуен беше жесток удар за него и ми се стори, че той се чувства нещастен и обезверен в Париж. Но изглежда, че сега се е успокоил и че наставникът му Еверар явно го е научил на много неща. В писмата се изразява по-добре от мен.

— Ти винаги си имал влечение към науката — рече Матиус и се усмихна.

— Щеше ми се да бъда там за посвещаването му. Мина ужасно много време, откакто го видях за последен път.

— Ще го видиш доста скоро. Щом като на Запад узнаят какво се е случило, синът ти ще пристигне тук с армия, за да се бие на наша страна.

Джеймс погледна към сержантите.

— Ще имаме много да си разказваме. — Той потъна в мълчание, докато продължиха да вървят покрай парапета към една ъглова кула.

Отначало Джеймс много се зарадва, когато получи писмото от Уил, в което той му съобщаваше за посвещаването си в рицарство, но скоро радостта му беше помрачена от съжаление и завист. От една страна, беше невероятно благодарен, че Еверар се беше погрижил за сина му. След като в Лондон Жак дьо Лион го беше привлякъл в Анима Темпли, като го беше впечатлил с дипломатичността си и с владеенето на арабски, Джеймс се беше срещнал с Еверар само веднъж, преди духовникът да го помоли да се заеме със задачата на Изток. Той я прие с вълнение. Беше изключително важна за целите на Анима Темпли, в които беше започнал твърдо да вярва. Беше убеден, че има възможност да успее. Съгласи се, при условие че Еверар ще наблюдава Уил и в случай че с него се случи нещо, ще се погрижи за сина му. Но макар да беше доволен, че духовникът бе взел момчето под крилото си след смъртта на Оуен, Джеймс завиждаше, че Еверар, а не той беше възпитавал Уил и беше присъствал на посвещението му.

През последните седмици все по-често мислеше за сина си. Сигурно това се дължеше на страха, че може никога да не види момчето си отново или да му каже, че съжалява, че го е изоставил. Когато стоеше на пристана на Новия храм, искаше да вземе Уил в прегръдките си и да каже на обърканото момче, че вече не го обвинява за смъртта на Мери, че се налага да замине, защото трябва да свърши нещо важно, нещо, което може да промени света. Обаче единственото, което успя да направи, бе да стисне ръката на сина си.

Когато наближиха ъгловата кула, Джеймс погледна назад към огромния мъж, който вървеше след него. През последните няколко години бяха станали добри приятели с Матиус, но той не знаеше нищо за истинската причина, поради която той се намираше в Светите земи, както и за онова, което бе направил заедно с изпълнението на задълженията си към Ордена, докато служеше в различни гарнизони, подобни на Сафед. Имаше моменти, когато Джеймс се чувстваше толкова самотен, че си мислеше, че мъката ще го изпрати в гроба. Липсваха му дъщерите, мирисът на косите им, смехът им. Липсваше му топлината на кожата на жена му, когато я докосваше. Липсваше му синът му. В такива моменти Джеймс трябваше да си напомня, че най-важното е мисията, а не семейството, приятелите или задълженията му към Ордена. Казваше си, че я изпълнява тъкмо заради тях.

Джеймс отвори вратата в основата на кулата и заедно с Матиус тръгнаха нагоре по виещата се стълба. В лицата ги лъхна студен вятър, който напълни очите им с прашинки. Когато наближиха върха, светлината на факлата и вятърът станаха по-силни. Небето беше започнало да светлее и звездите избледняваха върху тюркоазеното синьо. Когато се изкачиха, към тях се обърна нисък набит мъж със загоряло, грубовато лице. Заедно с него на кулата бяха още осем други тамплиери, двама сержанти и капитанът на сирийските войници.

— Добро утро, братя.

Джеймс направи лек поклон с глава.

— Командоре!

— Надявам се, че сте се наспали добре, защото се очертава денят да бъде дълъг.

— Матиус ми каза, че има вероятност за нападение, сър.

Командорът посочи към парапета.

— Увери се сам.

Джеймс го последва и погледна надолу. Сафед беше построена върху просторен, висок скалист хълм, от който се виждаше цялата околност. Той беше една от няколкото крепости на кръстоносците в долината на река Йордан и пазеше пътя от Дамаск за Акра. Оттам в далечината се виждаше крепостта Яков, построена край най-северния брод на Йордан. На дневна светлина гледката представляваше хълмове и пасища, сред които тук-таме се виждаха селищата под закрилата на крепостта Сафед. След пет мили на юг река Йордан се вливаше в Галилейското езеро, а полетата преминаваха в прашни, розови планини. В тъмното Джеймс видя, че огромната мамелюкска армия се беше разположила под крепостта. Горяха хиляди факли, които хвърляха зловеща светлина над лагера от шатри, каруци, коне, камили и развети знамена. Мъже в разноцветни наметала и с тюрбани на главите се движеха сред тези кръгове от светлина между очертанията на стенобойните машини, подобни на скелети, които се издигат като някакви чудовища сред равнината.

— Лагерът изглежда дори по-голям, отколкото беше вчера — прошепна Джеймс. — Подкрепления ли пристигнаха?

— Не са подкрепления — отвърна командорът. — Когато си тръгна снощи, пристигнаха техни пратеници да ни кажат, че са заловили още двеста християни от околните селища. Видяхме да ги докарват, затворени в клетки.

— Мили Боже!

— Трябвало е да бягат, докато са имали възможност. Не можем да направим нищо за тях.

Джеймс поиска да се възпротиви, но се сдържа. Въпреки че думите на командора бяха сурови, знаеше, че е прав.

Той посочи към едно място в сянка недалеч от подножието на хълма, където стръмна, лъкатушеща пътека водеше към кулата, която пазеше портата на крепостта.

— Погледнете!

Джеймс и присъединилият се към тях Матиус се взряха в тази посока. В тъмното Джеймс успя да различи фигурите на мъже, които се движеха покрай някакъв дълъг, правоъгълен предмет. Той се виждаше само благодарение на това че беше по-плътно черен от отслабващата тъмнина.

— Построили са таран.

Командорът кимна.

— Това може да се окаже проблем. Току-що завършихме ремонта на кулата след последните две атаки. — Той горчиво се усмихна. — А те дори не се целеха добре. Ако този камък не беше паднал твърде далеч от целта… — Той поклати глава. — Сега знаят, че там е слабото ни място.

Джеймс забеляза, че вече не чува ударите на чуковете. Майсторите се бяха оттеглили, след като си бяха свършили работата. Намръщи се, докато разглеждаше тарана. Беше масивна конструкция на колела с полегат покрив от греди, която трябваше да бъде закарана точно в подножието на стените, за да бъде използвана. Под защитата на покрива мъжете можеха да започнат да разбиват портата с брадви или с подсилена с железни плочи греда, която беше окачена на вериги за покрива. Оръжието наистина можеше да се окаже проблем. Обаче имаше начини да се справят с него.

— Огън? — предложи Джеймс.

— Ще са се подготвили за това. Очаквам покривът да бъде покрит със сурови нещавени кожи.

Джеймс се съгласи — суровите кожи, накиснати в оцет, трудно се запалваха.

— Тогава група с абордажни куки?

— Вече съм ги изпратил долу. Късно снощи забелязах оживление в лагера, което ни предупреди за очаквано нападение на разсъмване. Изпратихме през един от тунелите група сирийци. Скритият изход е далеч от обсега на стенобойните машини на противника. Сирийците не можаха да се приближат на достатъчно близко разстояние, за да чуят какво си говорят войниците, без да се издадат, но са видели да зареждат машините.

Командорът посочи към левия край на лагера.

Джеймс погледна към мястото, където в една редица бяха наредени двадесет и седем каменохвъргачки, на които мамелюците викаха манджаници. В момента дългите подвижни греди на стенобойните машини не помръдваха. Всяка греда висеше под диагонал през конструкцията. Повдигнатият й край беше захванат от сложна система от въжета, а другият край, издълбан във формата на огромна купа, бе опрян върху земята. Във вдлъбнатината можеше да бъде поставен камък, тежащ повече от сто и петдесет килограма. При нападение горният край на гредата щеше да бъде издърпан бързо назад. Краят, на който бе камъкът, щеше да се удари в един лост над конструкцията и катапултът щеше да запрати товара си към стените на Сафед.

Джеймс откъсна погледа си от машините, когато командорът продължи:

— За основното нападение противникът отново ще разчита на катапултите с надеждата да пробие стените. Ще съсредоточим нашите стрелци и нашите катапулти върху техните позиции. Сега те са извън обсега им, но когато битката започне, ще трябва да се приближат.

— Сигурен ли си, командоре, че крепостта може да издържи на продължителна атака?

Джеймс, Матиус и тамплиерът командор се извърнаха. Беше се обадил капитанът на сирийските войници християни. Кафявите му очи се вглеждаха внимателно в тях.

— Дали не е по-добре да предложим условия за капитулация, докато все още имаме тази възможност?

— Капитулация? — рече сърдито командорът. — На толкова ранен етап? Вече на два пъти ги отблъснахме с малко жертви от наша страна.

— Командоре, през последните няколко години добре изучих противника ни. Знам тактиката му. Бях в Акра преди три години, когато султанът атакува града.

— И аз бях в Акра тогава — рече Джеймс и видя, че изражението на лицето на командора стана още по-сурово. — Вярно е, че битката беше ожесточена, но султанът не превзе града, а не успя да го превземе и миналия месец, когато се опита и отново се провали.

Сирийският капитан се загледа в армията под тях.

— Войниците го наричат Арбалета. Казват, че няма да престане, докато всички християни по тези земи не бъдат избити, но аз съм роден тук. Моите хора и аз имаме повече право да бъдем на тази земя, отколкото той.

— Това е още една причина да се държите и да продължавате да се сражавате — рече рязко командорът. — Да се огънеш толкова бързо пред лицето на противника е чисто малодушие, след като се справяме така добре до този момент.

— Аз не съм страхливец, командоре, но тази крепост е била превземана преди и от Салах ал-Дин, а този султан далеч не е така благороден като него.

Командорът скръсти ръце на гърдите си.

— През последните двадесет и шест години, откакто крепостта Сафед отново е в наши ръце, похарчихме цяло състояние, за да я укрепим. Сега тя е много по-недостъпна от времето, когато армията на Салах ал-Дин я беше обсадила, и ние можем да се държим срещу врага с месеци и дори, ако се наложи, с години. На султана не му трябва продължителна война. Ще му излезе твърде скъпо, а аз няма да му доставя удоволствието да извоюва бърза победа. — Той потупа с ръка по парапета и студено се усмихна: — По тези стени не са наредени само катапулти, с нас е и волята Божия.

Когато камбаната в параклиса заби за утринна молитва, Джеймс огледа крепостта. Гладките стени на Сафед се простираха надалеч, пазени от безброй кули и готови за битка войници. Гледката го изпълни с надежда. Но после погледна към страховитата армия на султан Байбарс с всичките й стенобойни машини, стрелци и въоръжения. Съгледвачът, когото тайно беше изпратил, не беше открил никъде неговата връзка в лагера. Изглежда, че нямаше надежда.