Робин Йънг
Братството (12)

11. Ал-Салихия, Египет

23 октомври 1260 г. сл.Хр.

Байбарс влезе в шатрата след двамата си адютанти, които носеха поднос, пълен с плодове и кана с кумис. Мина покрай тях и видя, че Омар седна на възглавница върху килима пред един сандък. Като се изключи оскъдната мебелировка и един мангал, който осветяваше вътрешността с червеникавата си светлина, шатрата беше празна.

Войската пристигна в Ал-Салихия късно вечерта, като с бумтенето на тъпаните си беше събудила гражданите още преди да стигне градските стени. Градът, който се намираше на около осемнадесет мили от Кайро, беше построен от султан Аюб преди дванадесет години като място за почивка на армията при завръщането й от Палестина. Беше населен с малък гарнизон войници и местни земеделци заедно със семействата им, които, щом чуха тъпаните, станаха от леглата и се заловиха да приготвят прясна храна за изморената от похода войска. Мамелюците се разположиха на лагер извън стените на града върху равнината, покрита с трева, която беше посребрена от лунната светлина.

За Байбарс полупразната шатра беше приятно разнообразие от царящото оживление в лагера. Празното пространство като че ли му помагаше да мисли по-ясно. Кутуз и военачалниците му бяха наредили техните шатри да бъдат снабдени с обичайните удобства, но в момента те бяха най-малката грижа на Байбарс. Той кимна на Омар и разкопча колана на сабята си.

— Къде е Калаун?

— Скоро ще дойде, емир. Той е… — Омар млъкна и погледна двамата адютанти.

Байбарс проследи погледа му.

— Вървете — каза им той и им посочи изхода на шатрата.

След като те оставиха храната и излязоха, Байбарс положи сабите си върху килима и коленичи до Омар. Потисна една прозявка и прекара ръце през косата си, за да разтрие кожата на главата. През последните три часа Кутуз го беше държал зает с приготовленията за разполагането на лагера и сега минаваше полунощ. Деветдневният поход през Синайската пустиня под безмилостното, палещо слънце бе изсушил и зачервил кожата му.

— Трябва да хапнеш нещо, садик — рече Омар.

Байбарс погледна смокините и лъскавите портокали.

— Не съм гладен. Но с удоволствие ще пийна — рече той и посегна към каната с кумис.

Омар го наблюдаваше как я пресуши.

— Калаун има среща с последните военачалници, които, според него, могат да бъдат убедени да ни подкрепят. — Той леко се усмихна. — Мисля, че новата роля му харесва.

— Има дарба да убеждава — отвърна Байбарс, като остави празната кана върху сандъка. — Когато говори, хората го слушат. И умее да говори по-гладко от мен — призна той с равнодушно свиване на рамене.

Двамата извърнаха глави, когато краищата на входа на палатката се разтвориха и Калаун влезе вътре. Поклони се на Байбарс.

— Емир!

— Как мина срещата ти с военачалниците?

— Двамата, с които разговарях, няма да попречат по пътя ти към трона, след като султанът бъде мъртъв. Смятат, че ти ще бъдеш по-добрият кандидат.

Байбарс кисело се усмихна.

— Колко ми струва тяхната преданост?

— Това е просто капка в морето в сравнение със съкровищата, които те очакват в Цитаделата. — Калаун се обърна и разтвори отново входа на палатката. — Докато бях навън, намерих нещо твое, емир.

В палатката влезе Кадир. Робата на гадателя беше мокра и кална и той държеше за ушите мъртъв заек. Бързо се примъкна в сянката отвъд светлината, хвърляна от мангала, остави заека пред себе си и коленичи, опирайки ръце на земята. С дългите си, костеливи пръсти разрови пясъка и на Омар му заприлича на паяк, готов да нападне. Той се помъчи да потисне обзелото го тревожно чувство. Не разбираше защо Байбарс настоява да държи тази отрепка добре запознат с такива важни работи. Това го безпокоеше и дразнеше.

— Къде беше? — попита Байбарс.

— На лов — отвърна намусен Кадир. Позлатеният кинжал, който висеше на верижка от кръста му, беше изцапан с кръв. Пресегна се и погали ушите на заека. — Колко са меки — промърмори той.

— Разбра ли това, което ми беше нужно да знам? — поиска да узнае Байбарс, докато Калаун се настаняваше на една от възглавниците, след което се пресегна и взе една смокиня от подноса.

— Да, господарю — отвърна Кадир, облегна се назад и изгледа тримата мъже. — Ключът към трона може да бъде завъртян.

— Какво означава това? — попита Омар, обръщайки се към Байбарс. — Какъв ключ към трона?

— Актай, началникът на щаба на султана. Той има властта да предаде трона на онзи, който ще замени султана след неговата смърт.

Байбарс погледна към Кадир.

— Сигурен ли си?

— През последните седмици го наблюдавах внимателно, господарю. Човекът е страхлив глупак. Лесно ще се огъне, ако бъде притиснат. — Кадир се усмихна. — Времето е подходящо. Червената звезда на войната е заела небосклона. Зове за кръв.

— Тогава ще я има. — Байбарс се обърна към Омар и Калаун. — Кутуз нареди да останем да почиваме тук през деня. Без съмнение иска да накара хората да започнат да хвалят големия му триумф още преди победоносното му завръщане в Кайро.

— Кралската шатра е издигната под стените на града. След сутрешната молитва при изгрев-слънце ще наруши поста си, след което винаги спи в продължение на един час. Това е моментът, когато той е най-уязвим и е отдалечен от повечето от стражите си. Открих между шатрата и стената горичка от лимонови дървета, където храстите са доста гъсти. Още на зазоряване ще се скрием там и когато Кутуз легне да почива, ще се промъкнем отзад в шатрата и ще влезем в покоите му. Калаун, ти ще обезвредиш двамата стражи от личната му гвардия, които го пазят, а след това ще заемеш позиция при входа, който води към трона. Омар, ти ще ми пазиш гърба и ще се справиш с всеки слуга, който се опита да се намеси. Аз ще убия Кутуз.

И двамата кимнаха.

— Тъй като не разполагаме с много време — продължи Байбарс, — искам ти, Калаун, да отидеш при Актай. Той трябва да е там, когато работата бъде свършена, за да предаде трона на мен. Заплаши го или му плати, ако може да бъде подкупен, не ме интересува как ще го направиш, но го накарай да се съгласи.

— Както заповядаш, емир Байбарс — рече Калаун и стана.

— Актай се прибра преди час — каза Байбарс, като го погледна. — Ще го намериш в шатрата му.

 

 

Калаун се измъкна навън в нощта и прекоси лагера. Тъй като войската щеше да остане да почива само един ден в Салихия, не бяха издигнали всички шатри и много мъже на групи спяха на открито, налягали около тук-там запалените огньове. Тъпанджиите бяха престанали да бият тъпаните и над армията се беше възцарила тишина, нарушавана само от тихо разговарящи войници и от звуците на лютня. В периферията на лагера в тъмнината се виждаха странните очертания на обсадните машини и каруците, а няколко войници водеха през памуковите полета дълга върволица камили към един от многото потоци, които прорязваха равнината. Калаун мина покрай султанската шатра, зад която различи ниските градски стени и кирпичените къщи зад тях. Тежките завеси на входа на шатрата бяха вдигнати и завързани на две крила, разкривайки подиума, на който беше поставен султанският трон. Няколко стражи от полка Муизия стояха неподвижни и безмълвни на входа. Калаун мина покрай тях, стъпвайки безшумно по меката трева, и наближи една по-малка шатра, която принадлежеше на началник-щаба на султана.

— Офицер Калаун!

Той се спря. Обърна се и видя един от военачалниците, при когото по-рано беше изпратен, за да го подкупи.

— Трябва да поговорим — каза пълководецът и застана пред него.

Калаун почтително кимна.

— В момента имам среща с началник-щаба на султана. След това ще мога да разговарям с теб.

— Ако ще ходиш при него, за да търсиш съюзник — рече мъжът и посочи към шатрата на Актай, — там няма да го намериш.

— Какво искаш да кажеш? — попита намръщен Калаун.

— Имам ценни сведения.

Калаун се огледа, а после даде знак на военачалника да го последва. Навлязоха в тъмното, на известно разстояние от шатрата на Актай.

— Разказвай.

Военачалникът леко се усмихна.

— Както вече казах, информацията е ценна.

— Ще получиш възнаграждение.

Мъжът замълча за миг, а после кимна:

— Султанът с помощта на началник-щаба организира след сутрешната молитва лов, на който ще бъде поканен Байбарс. Кутуз възнамерява да го убие.

Калаун затаи дъх.

— Но защо? Чул ли е нещо за плана ни?

— Не — отвърна другият. — Мисля, че замисля убийството на Байбарс от доста време. Султанът знае, че той има голяма подкрепа сред войниците, и то не само тези от полка Бахри. Кутуз се страхува, че след време Байбарс може да се опита да събере войска и да се обърне срещу него.

— Как разбра това?

— Кутуз смята, че още съм му верен. Покани ме на съвещание с Актай, по време на което бяха уточнени подробностите на плана.

Калаун поклати глава, премисляйки новината.

— Колко души ще участват в този лов?

— Кутуз, шестима стражи от полка Муизия и петима военачалници, между които и аз.

— Можеш ли да поговориш с някой от другите военачалници преди лова? Може би ще успееш да привлечеш някой, на когото Байбарс още не е платил за подкрепата?

— Един, може би двама — отвърна военачалникът.

— Байбарс ще те възнагради богато за верността ти.

— Не очаквам нищо по-малко.

Калаун потъна в мрака и отново мина през лагера. Завари Байбарс и Омар още да разговарят.

— Емир… — рече тихо той.

Байбарс го погледна.