Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

32. „Седемте звезди“, Париж

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Вратата на пивницата беше залостена. Уил я бутна с рамо, но тя не помръдна и той заудря с юмрук по твърдото дърво. Шумните гласове и смехът вътре не престанаха. На площада пред сградата имаше няколко коня и каруци, както и неколцина мъже, вероятно кочияши или слуги. Бяха насядали около малък огън и разговаряха, а от устите им излизаше бяла пара. Вече се беше стъмнило напълно и високо в небето грееше ярък полумесец, чиято светлина посребряваше покривите на къщите. Уил тъкмо се канеше да почука отново, когато резето издрънча и вратата широко се отвори. Шумът веднага стана по-силен и го блъсна в лицето заедно с горещия въздух, изпълнен с миризма на благовонни масла и бира. Едър като планина мъж с черна коса и гъсти, рунтави вежди изпълни входа.

— Да?

— Имам тук среща с един човек — каза Уил.

Мъжът не каза нищо, но се отдръпна.

Уил едва успя да прекрачи прага и огромният мъжага веднага затвори вратата зад него. Беше достатъчно да хвърли само един поглед на помещението и макар да не беше влизал в подобно място, да разбере, че това е една от малко по-особените пивници, за които той и Робер понякога се шегуваха. Вътре имаше двадесет — тридесет мъже в различен стадий на разсъбличане и алкохолно опиянение. Някои седяха върху пейки, по които имаше остатъци от вечерята им, други танцуваха под стържещите звуци, които един цигулар изтръгваше от инструмента си, а трети стояха прави, разговаряха и гръмогласно се смееха. Но вниманието на Уил беше привлечено повече от другите обитатели на помещението. За всеки двама мъже имаше по една жена, накичена с гердани и с начервени устни. Много от тях носеха прозрачни копринени халати, други — само дълги фусти, а някои нямаха нищо върху себе си. Уил не можа да отмести погледа си от една жена, седнала на пейка пред него в скута на добре облечен мъж. Човекът, по чиито дрехите личеше, че е търговец, беше сложил едната си ръка върху гърдата й и смучеше жадно голямото й кафяво зърно. През това време жената оживено разговаряше през рамото му със закръглена брюнетка. Най-после Уил успя да откъсне поглед от нея и се обърна към едрия мъж.

— Мисля, че съм сбъркал мястото.

— С Елуен ли имаш среща? — попита мъжът, като не снемаше очи от бялата мантия на Уил.

Рицарят не отговори. Главата му и без това беше замаяна и отказваше да направи някаква връзка между оргията пред очите му и бъдещата му съпруга.

— Казано ми е да гледам дали ще дойде един тамплиер — обясни мъжът. — Тя е горе. — Той посочи стълбите. — Последната врата в дъното на коридора. — Обърна се и остави Уил сам.

Той видя, че една руса жена с ярко начервени устни, която нямаше нищо върху себе си, освен голяма златна огърлица на врата, се провира през тълпата към него, и се отправи към стълбите. Изкачи ги бавно, защото чувстваше краката си тежки, а в главата му се въртяха всевъзможни мисли. Опита се да си обясни причините, поради които Елуен го беше накарала да дойде в това място, но като стигна горе и застана посред дългия коридор, се сети само за една. Спомни си неприличната книга, която му беше показала, спомни си как се беше притискала към него и го беше целунала на полето край портата Сен Дени, как беше сложила ръката му върху гърдата си в двореца, а също и всички внезапни срещи, на които го беше викала. Стигна вратата в дъното и спря. Не искаше това, не и тази нощ, нито в такова отвратително място, когато главата му кънтеше, а гърлото му гореше. Но и не искаше и да я остави тук, затова отвори вратата с надеждата, че тя ще разбере. Стаята беше зле осветена и пълна с дим. Застанала с гръб към него, върху една пейка с наредени бутилки и гърнета седеше жена. Беше облечена в червена копринена роба и с дантелена шапчица на главата.

— Елуен? — каза неуверено Уил в полумрака. Влезе в стаята. След него вратата се затръшна и един крив извит кинжал проблесна пред гърлото му. Мъжът, който го държеше, се беше опрял плътно до стената зад вратата.

— Свали сабята си! — каза той, като застана зад него и продължаваше да държи ножа опрян в гърлото му.

Уил се поколеба, но веднага усети остра болка, когато кинжалът се заби в кожата му.

— Свали я!

Уил бавно разкопча колана със сабята. Мъжът с кинжала я взе и я хвърли върху леглото. Жената, която седеше на пейката, се обърна. Не беше Елуен. Изглеждаше уплашена и като че ли беше бита.

— Сега ти можеш да си вървиш — каза мъжът. След кратка пауза Уил разбра, че той се обръща към жената. — Погрижи се да не ни безпокоят, а ако онзи нещастник се върне, кажи му да се качи тук.

Докато излизаше навън, жената погледна към Уил. В теменужните й очи се четеше, че изпитва угризения.

— Съжалявам — прошепна тя.

След като излезе, мъжът затвори вратата с ритник.

— При леглото! Иди и седни на пода пред него!

Уил се отправи бавно към голямото легло. Мъжът го следваше плътно отзад. Усети неприятния му дъх. Кинжалът продължаваше да е опрян в гърлото му. Сърцето му се блъскаше в гърдите, но страхът беше изострил сетивата му и сега не усещаше замайване. Изведнъж сграбчи китката на мъжа с лявата си ръка и отмести кинжала от гърлото си, след което се обърна, като се сниши, за да избегне ножа, и рязко дръпна ръката на мъжа. Мярна за миг лицето му, скрито под триъгълна черна кърпа — виждаха се само очите — черни и искрящи, когато стовари юмрука си в корема му. Мъжът изохка и се преви, а Уил му нанесе удар с коляно в лицето. Човекът издаде хриптящ звук, докато си поемаше въздух, и изпусна ножа. Уил пусна китката му и побягна към вратата, но другият се хвърли в краката му, все още превит на две. Позата му беше неудобна, но тя му помогна и той, залитайки, се блъсна тежко в Уил, а рицарят загуби равновесие и падна на пода. В мига, когато се опита да се изправи на колене, отново му се зави свят и пред очите му притъмня. Протегна напред ръце, за да не падне, и след секунда погледът му отново се проясни, но тази кратка пауза беше достатъчна за мъжа да се изправи на крака. Той се нахвърли върху Уил и го притисна към пода, като го удари с юмрук в бъбреците, сипейки безброй ругатни и заплахи. Уил се опита да се обърне с лице към мъжа, но той го беше притиснал здраво към пода и с всеки следващ удар сломяваше все повече съпротивата му, докато накрая рицарят не рухна под градушката от юмруци и стаята около него не потъна в мрак. Усети, че мъжът се отдръпна, сграбчи го за раменете и грубо го надигна, за да седне. Нещо, може би въже, се уви около китките му и болезнено се стегна.

 

 

Парижкият приорат, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

— Къде е той тогава? — попита ядосан Еверар. — Досега трябваше да е взел провизиите. Исках да обмислим плановете за пътуването.

Саймън продължи да минава по хълбоците на коня с чесалото.

— Излезе, сър — каза след кратка пауза конярят.

Погледът на Еверар се спря върху двата кожени чувала, които беше дал на Уил и които лежаха върху бала със слама при входа на конюшнята. Бяха празни.

— Навън ли? Къде?

Саймън тежко въздъхна и се обърна към духовника.

— Отиде да се види с Елуен. Тя му изпрати съобщение, че иска да се срещнат.

Еверар присви очи.

— Да се срещнат? Къде? Отговори ми! — подкани го старецът, когато Саймън млъкна.

— В една пивница в града.

Еверар мрачно го изгледа.

— Знаеш ли къде? — попита рязко той и когато Саймън кимна, каза: — Тогава ще вземеш този кон и ще го докараш обратно веднага.

— Сър… — започна Саймън, но Еверар не му позволи да спори и час по-късно Саймън пресичаше моста за Сите, за да отиде в Латинския квартал.

На един пазарен площад близо до заведението група търговци бяха отворили сергиите си за хора, които се прибираха от празненствата и тържествените служби през деня. Имаше по-малко от два часа до последната молитва, но те въртяха оживена търговия и малкият площад беше претъпкан. От миризмата на дим и печено месо стомахът на Саймън закъркори, докато той бавно се провираше с коня през тълпата, която беше изпълнила целия площад. На сергиите се продаваха сладки, бира и подправки, а на една се продаваше коприна, парчета от която се развяваха на вятъра. До сергията с копринените платове беше спряла карета с яркочервена завеса, върху която имаше извезани златни лилии. Запрегнати бяха две богато нагиздени кобили, а върху капрата на малка пейка седеше кочияшът, с черно наметало и с шапка на главата. До конете, като тропаше с крака и трепереше от студа, стоеше отегчен кралски гвардеец. Саймън сбърчи вежди, когато видя една жена да се приближава към каретата с няколко парчета копринен плат в ръцете. Спря се. Беше Елуен. Саймън бързо скочи от коня, завърза юздите за един стълб, за който бяха завързани и няколко други коня. Елуен вдигна очи, когато той се приближи към нея.

— Саймън! — извика изненадана тя. Преди да стигне до нея, той усети една тежка ръка да се стоварва върху рамото му, за да го принуди да спре.

— Какво правиш? — рече кралският гвардеец и мрачно го изгледа.

— Всичко е наред, Бодуин — каза приближилата се Елуен. — Познавам го.

Бодуин пусна рамото на Саймън. Върна се при фургона, но продължаваше да не изпуска от очи коняря. Саймън се обърна към Елуен:

— Къде е Уил? Тръгна ли си?

— Какво искаш да кажеш? — попита разтревожена от резкия му тон тя. — Той се върна в приората заедно с другите.

— Другите?

— Рицарите. След като разговаряха с краля.

— Не, нямам предвид това — каза рязко Саймън. Погледна войника и сниши глас: — Знам за „Седемте звезди“ — рече той и се вгледа в недоумяващата Елуен, но си даде сметка, че тя не разбира за какво й говори. Раздразнението му премина в недоумение и тревога. — Ти не се ли срещна с него там?

— Не — отвърна тя. — Цялата вечер бях в двореца, после дойдох тук. Кралицата ме изпрати да купя плат за новата рокля, която иска да бъде готова преди събранието утре вечер.

— Събранието?

— На което кралят ще обяви решението си да поеме кръста. Саймън, за какво става дума? Кой ти каза, че имам среща с Уил? Последното нещо, което знам, е, че той ще заминава за няколко седмици с Еверар. — Тя снижи глас. — Нещо, свързано с книгата.

— Той каза ли ти за това?

— Трябва да се връщаме, госпожице — обади се Бодуин. — Кралицата може да има нужда от каретата.

— Тя няма да ходи никъде толкова късно — отвърна бързо Елуен. Чу как Бодуин промърмори нещо на кочияша и конете започнаха нетърпеливо да тропат с копита.

Саймън продължи да я гледа с недоумение, но тя видя, че той иска да сподели тревогата си с някого.

— Моля ти се, кажи ми за какво става дума — настоя Елуен.

Саймън прехапа долната си устна, а след това разтърси глава.

— Няма нищо. Трябва да вървя.

— Къде? — попита тя и го последва. — Саймън, кажи ми! Какво е „Седемте звезди“?

— „Седемте звезди“ ли? — намеси се Бодуин и се озърна. — Каква работа имаш ти в такова място?

— Знаеш ли го? — попита Елуен и застана между Саймън и стража.

— Знам го — каза Бодуин леко смутен. — То е в Латинския квартал, близо до Сорбоната. — Почувствал се неловко, той се почеса по главата. — Ами че то е… честно казано, публичен дом е, госпожице.

— Защо мислиш, че Уил ще се срещне с мен там? — попита Елуен и се вгледа в Саймън. — Там ли е сега?

След малко Саймън кимна.

— Мисля, че да.

Елуен се обърна към Бодуин:

— Знаеш ли къде се намира?

— Да, но…

— Отиваме там — каза тя на кочияша преди гвардеецът да завърши.

Кочияшът я изгледа изумен, но кимна.

— И ти идваш с мен — каза тя на Саймън. Гласът й беше строг, но изглеждаше разстроена. — После ще ми обясните и двамата какво става.

Елуен се канеше да се качи в каретата, когато стражът се изправи пред нея. Бодуин беше много едър мъж и червената униформа явно му беше тясна, но когато заговори, й се стори още по-едър.

— Съжалявам, госпожице, но не мога да ви позволя да ходите там. Връщаме се в двореца. — Той хвърли предупредителен поглед на Саймън. — Сами.

Елуен се опита да протестира, но видя, че няма да има никакъв смисъл. Бодуин можеше да бъде упорит като магаре и точно сега това му качество беше съвсем очевидно. Тя млъкна, почувствала се победена, когато й дойде наум нещо, което Мария й беше казала преди няколко месеца.

— Ако ти не ми разрешиш да отида там, където искам, Бодуин, ще бъда принудена да кажа на капитана на гвардията, че се срещаш с дъщеря му.

Бодуин изгледа предизвикателно Елуен, но после се обърна към кочияша:

— Карай, където ти каже госпожицата.

Когато се качи в каляската заедно със Саймън и се настани върху седалката покрита с възглавници, Елуен каза една бърза молитва за Мария и неспособността на момичето да пази тайни.

 

 

„Седемте звезди“, Париж, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Адела огледа помещението. По масите танцуваха мъже и тя вече беше престанала да брои колко глинени кани с вино бяха съборени и счупени върху плочите. Фабиен беше изхвърлил един клиент, защото беше ударил едно момиче, а други двама лежаха безчувствени в един ъгъл. Обаче всички останали изглеждаха така, като че ли нямат намерение да си тръгват скоро. Беше най-натоварената й нощ от дълго време насам. Един мъж наблизо гледаше как две момичета танцуват заедно. На Адела й се догади от начина, по който той ги гледаше. Извърна очи, неспособна да се отърси от спомена за ръцете на Рук и отвратителния му дъх. Искаше да накара Фабиен да се качи горе, да го измъкне и да го спука от бой в двора отвън. Но знаеше, че заплахите на Рук бяха истински.

— Адела!

Обърна се и видя Гарен да стои зад нея. Лицето му беше зачервено и въпреки вечерния студ по челото му имаше капчици пот.

— Ти се върна. — Гласът й едва се чу сред врявата в помещението.

Гарен докосна подутата й устна.

— Знам, че не трябва да те виня за това, което е направил.

— Не — каза внезапно тя и се отдръпна. — Не съм аз тази, която го доведе тук.

— Не говори така — помоли я Гарен, — не е моя вината. Не съм го карал да идва. Съжалявам — повтори той и я хвана за рамото, но тя му обърна гръб. — Чуй ме, Адела. — Гарен трябваше да повиши глас заради избухналия силен смях в помещението, когато един от търговците падна от масата. — Ако Рук получи това, което иска, той ще ми плати и ние можем да бъдем заедно. Винаги държа на думата си.

— Ами Ордена? — попита тя и го изгледа с укор. — Ще ти позволят ли да се ожениш за една проститутка?

— Ще го напусна — каза безгрижно Гарен. — Обещано ми е да ме направят лорд и ако тази вечер всичко мине добре, ще го сторят. Ще купя имение в Англия. — Той поклати глава. — Или някъде другаде, където поискаш, стига да дойдеш с мен.

— Ами ако не ти позволят да напуснеш?

— Вчера казах на визитора, че ще замина за Кипър и той очаква да тръгна колкото е възможно по-скоро. Когато не се върна, ще помисли, че съм заминал. Ще мине много време, преди някой да ме потърси.

— Защо избяга? Защо ме остави с него?

— Бях ядосан. — Гарен се намръщи и отново се опита да я докосне, но тя отблъсна ръката му. — Но пак се върнах при теб, нали? — Взе студените й ръце в своите горещи пръсти с изгризани нокти. — Не искам повече да те деля с други, нито с онова копеле, нито с когото и да било! Махни се от това място, мога да се грижа за теб.

— По-добре се качи горе — рече тихо Адела и леко отдръпна ръцете си от неговите. — Рук е в стаята ми с тамплиера и последното нещо, което искам тази нощ, е да ме замесят в убийство.

Гарен погледна уплашен нагоре към стълбите.

— Уил тук ли е? — Той я изгледа. — Първо ми кажи, че ще дойдеш с мен. Няма да отида, без да знам това.

— Ще си помисля.

След кратка пауза Гарен кимна, усмихна се леко и се отправи към стълбите.

Когато стигна стаята на Адела, чу приглушения от дървото глас на Рук от другата страна на вратата, след което последва сподавен вик на човек, изпитал болка. Гарен пое дълбоко въздух и почука. След няколко секунди вратата се отвори.

Рук присви очи, когато видя Гарен, застанал на прага.

— Ако пак избягаш така, ще те смачкам — изръмжа през черната си маска той и разтвори по-широко вратата.

Гарен забеляза Уил. Седеше на пода със завързани китки за леглото. Ръцете му бяха разперени така, сякаш се канеше да прегърне някого. Глезените му бяха завързани с колан. Беше като разпнат. Гарен видя, че се опитва да извърне глава, но се закашля силно и изплю на пода кръв. С изненада видя, че Уил носеше бялата мантия на рицар.

— Проклетникът не иска да говори. Ти ще ми помогнеш.

— Не мога — процеди през зъби Гарен. — Той ме познава!

— А ти познаваш него — рече рязко Рук. — По-добре от мен знаеш какво би могло да го накара да се разприказва.

— Не! — каза Гарен. — В никакъв случай не искам да участвам в това. — Той кимна към Уил. — За Бога, та той е станал рицар! Ако ни открият, теб ще те обесят, а мен ще ме пратят в Мерлан!

— Помогни ми — едва чуто простена Уил.

— Затваряй си плювалника! — изрева през рамо Рук. Сграбчи Гарен за ръката. — Престани да хленчиш и влез вътре. — Гарен прекрачи прага и Рук го блъсна напред. — Писна ми от това лайно! — рече той и затръшна вратата. — Накарай копелето да говори, или ще убия и двама ви!

Гарен заобиколи бавно леглото. Уил беше навел глава на една страна, а очите му бяха полузатворени. По устните и носа му имаше кръв, а на челото точно над дясното око се виждаше голяма морава подутина. Лицето му беше смъртно бледо и цялото обляно в пот.

— Нищо чудно, че не говори — прошепна Гарен и изгледа Рук. — Какво си направил с него?

— Гарен?

Гарен се обърна и видя Уил да премигва насреща му.

— Гарен? — повтори той вече по-ясно. Опита се да се изправи. — Той замина ли? Измъкни ме оттук!

Гарен не издържа погледа му.

— Не мога. Не и преди да му кажеш каквото иска да знае.

Уил бавно поклати глава.

— Не разбирам. За какво говориш… — Той млъкна, когато Рук се надвеси над него. — За какво?

— Иска да знае къде е Книгата за Граала. Трябва да му кажеш.

Уил само изгледа втренчено рицаря.

— Казвай! — изрева Рук, пристъпи напред и замахна.

Уил се изви настрани, но не можа да избегне юмрука на Рук, който се стовари в лицето му. Политна настрана от удара и устата му отново се напълни с кръв. Рук го сграбчи за косата и изви назад главата му. При всяко вдишване от устата на Уил се чуваше мъчително хъхрене.

— Уил, кажи му! — настоя Гарен. — Кажи и той ще те пусне да си вървиш!

Рук се изправи и изчака Уил да си поеме дъх.

— Гарен — каза задъхан Уил, извръщайки очи към рицаря, — той каза, че държи Елуен, но аз не му вярвам. Кажи ми вярно ли е.

Гарен погледна Рук, а после отново към Уил.

— Вярно е.

— Можеш ли да си представиш какво ще й направя, ако не получа това, което искам? — рече Рук, приклекна пред Уил и се наведе по-близо. — Ти ще се отървеш леко в сравнение с любимата си.

Уил плъзна поглед покрай него към Гарен.

— Как можа да направиш това? Как можа да му позволиш?

— Кажи ми — изсъска Рук в лицето му, — или ще я доведа тук и ще й прережа гърлото, след като се позабавлявам с нея. — Изправи се, когато Уил не каза нищо. — Иди и я доведи — нареди той на Гарен. — Обърна се, когато Гарен не се помръдна. — Веднага!

— Не! — извика Уил, когато Гарен се отправи към вратата. — Почакай, ще ви кажа! Само я пуснете!

— Ще те пусне — обеща Гарен, — ако му кажеш къде е книгата. — Той се приближи до Уил. — Кълна се, че няма да позволя да й се случи нещо. Уил, заклевам се. Ако не вярваш на нищо друго, повярвай поне на това.

— Тя е у Николас дьо Навар — каза Уил и с мъка преглътна. — Той я взе от нас и замина за Ла Рошел.

— Кой е той? — попита Рук.

— Хоспиталиер. Ще занесе книгата в Акра на своя Велик магистър.

— Защо му е притрябвала тя на хоспиталиера?

— Иска да я използва, за да провали Ордена — рече едва чуто Уил и се закашля. Погледна Гарен. — Пуснете я, казах ви всичко, което знам.

Рук отстъпи назад. Краищата на маската се повдигнаха, когато той се усмихна и каза:

— Интересно, нали? — Изгледа Гарен. — Ще отида да намеря коне. Ще тръгнем тази нощ, за да настигнем този рицар по пътя. — Той се отправи към вратата, а после се обърна: — Убий го!

Гарен го зяпна с полуотворена уста.

— Какво?

Рук отвори вратата.

— Нали каза, че ще съобщи за теб, ако те види кой си. Проклетникът няма да може да го направи, ако е мъртъв.