Робин Йънг
Братството (32)

31. „Седемте звезди“, Париж

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Адела закопча гердана от червени и златисти мъниста на шията си и се погледна в сребърното огледало. Усещаше хладина от стъклото върху голата си кожа. Докосна гердана, спомняйки си, че Гарен й беше казал, че й отива. Вече бяха минали шест часа, откакто той беше тръгнал, а Рук стоеше долу и пиеше бирата й, без да плаща. Преди това Гарен беше дошъл при нея, пребледнял и възбуден.

— Трябва да отида до приората — каза й той, — но ще се върна веднага, щом мога. Ако всичко мине добре, утре Рук ще си тръгне. Каквото и да става, до тогава не се мяркай пред очите му.

— Защо не ми кажеш какво става тук? — попита го тя. — Защо те държи в ръцете си? Мога да накарам Фабиен да го изхвърли. Само кажи.

— Не! Не го ядосвай. Нека му помогнем да направи това, за което е дошъл тук. Ще си тръгне, щом като го получи.

— Ти си тамплиер, Гарен. Защо оставяш змия като него да се отнася с теб по този начин?

Той не отговори.

Адела стана, отиде до пейката и взе бутилка с жасминово масло, за да напарфюмира косата си. Веднага след вечерна молитва бяха пристигнали група търговци от Фландрия и нощта се очертаваше да бъде натоварена. Погледът й попадна върху книгата за билките, която беше отворена на страницата с рецепта за разтвор против забременяване. Отстрани на полето имаше няколко бележки, които тя беше направила — за най-добрия метод да се махне бебе, ако разтворът не подейства. Един пътуващ лекар, който беше пренощувал при нея, и го беше показал, като го направи на едно от нейните момичета, което беше забременяло. Но Адела не искаше да маха бебета, а да ги прави. Искаше малка къща с достатъчно земя за градина с билки и щастлив детски смях в кухнята, докато тя прави сладкиши и мехлеми за ожулени колена и обриви от коприва. Затвори книгата. Дали Гарен можеше наистина да й даде това? Понякога през месеците, когато той идваше при нея, й беше минавала мисълта, че може би е така, но след това нещо го натъжаваше и той се затваряше в себе си. Адела никога не беше срещала мъж, който в един миг можеше да бъде толкова голям егоист, а в следващия — толкова нежен. Тя нямаше да се примири с това, ако не знаеше, че под тази показна раздразнителност се криеше едно уморено, уплашено момче, което няма реална представа нито за себе си, нито за мястото си в живота. Имаше нощи, когато той просто лежеше в обятията й и лееше горещи сълзи върху гърдите й, без да казва нищо. Беше изпитала желание да бъде за него като майка и същевременно да го обича. Дори беше започнала да вярва на обещанията, които той правеше в момент на еуфория — че ще я отведе от това място, че тя ще може да отиде и да живее с него, когато той стане богат и има собствено имение. Тя често пъти напомняше на момичетата си, че трябва да се отнасят безпристрастно към своята работа. Нейната слабост към красивия, неспокоен рицар я беше накарала да се съмнява в себе си и в това какво иска от живота.

Вратата се отвори и Рук влезе. Лицето му беше зачервено от бирата, а клепачите — притворени. Адела взе халата и се загърна с него, прикривайки голотата си.

— Гарен върна ли се?

— Не — отвърна намръщен Рук. Изражението му се промени, когато я видя да завързва халата на кръста си, и той ехидно се усмихна.

— Но не се притеснявай. Скоро ще се върне. Знае какво ще стане в противен случай.

Адела потръпна от заплахата в думите му и от начина, по който я гледаше, докато ги казваше. Но не показа страха си, когато той влезе в стаята и затвори вратата след себе си. Настръхна, като видя, че се приближава.

— Какво правиш?

Рук не отговори, мина покрай нея и отиде до стола пред огледалото. Вдигна го, като че ли да провери тежестта му в ръката си, а след това се намръщи и го остави разсеяно на пода. Огледа внимателно стаята, седна на леглото и злобно се усмихна.

— Имаш ли въже?

— Въже?

— Да, въже — изсумтя той. — Ако имаме късмет, тази вечер ще имаме гост. — Той се засмя. — И ще искаме да се чувства удобно, нали така? Трябва ми въже или ивици платно, или… — Той замълча, като забеляза колана на халата й. — Това ще свърши работа.

Адела ахна, когато той посегна към плетения колан. Отблъсна го.

— Свали ръцете си от мен!

Рук я удари силно през лицето с опакото на ръката. Тя политна назад и падна на пода. От силата на удара коприненият й халат се вдигна нагоре и оголи бедрата й. Адела извика, когато Рук се наведе и дръпна колана й.

— Мястото ти е да лежиш по гръб, курво — изръмжа той и се изправи. — Знаеш го.

Адела стана, като държеше с ръка бузата си, която гореше. Усети кръв в устата и разбра, че устната й е сцепена.

— Махай се! — Изправи се и придърпа с ръка халата, за да се загърне. — Не ме интересува за какъв се мислиш или какво мислиш да правиш с мен или с Гарен. Всичко свърши.

Рук хвърли колана на леглото и я изгледа.

— Гарен би трябвало да те предупреди какво ще се случи, ако се намесиш. Ще правиш, каквото ти се казва, или ще те накарам да страдаш още повече.

— А аз пък ще извикам Фабиен да ти натроши краката, копеле! — озъби се тя и се отправи към вратата.

С два скока Рук я настигна. Изви ръката й и я притисна до вратата, за да не може да мръдне. Адела се съпротивляваше като котка, като се опита да издраска с дългите си нокти лицето и врата му, но въпреки че не беше едър мъж, Рук се оказа изненадващо силен. Той я стисна за гърлото, извивайки главата й назад и я стисна, за да не може да извика. Свободната му ръка извади кинжал и го насочи към окото й.

Адела мигновено прекрати съпротивата. Започна да се задушава от липсата на въздух и от обзелия я ужас. Върхът на ножа проблясваше пред очите й.

— Сега — каза тихо, почти нежно Рук — ще бъдеш ли послушна и ще ми намериш ли друго въже за нашия гост, или ще ме накараш да извадя едно от хубавите ти очи?

— Да — тутакси отвърна задъхана тя.

— Какво „да“? — попита той и опря леко острието в края на окото й.

Тя не посмя дори да мръдне, нито да премигне.

— Ще ти помогна.

— Добре — каза Рук и кимна, — защото ако вдигнеш врява отново, ще се погрижа да не остане много от теб, от курвите ти и от тази смрадлива дупка. — Подържа я още малко, като се възбуждаше от уплашеното й дишане и от допира до разтрепераното й тяло. После бавно я пусна, да не би да се опита да избяга.

Адела не направи такъв опит. Като придържаше халата с ръка, тя порови из роклите си и намери още един колан.

Рук се усмихна, когато му го подаде, без да каже дума.

— Не беше много трудно, нали? — каза той и ловко завърза колана за късите, тумбести крака на леглото. Дръпна силно, за да се увери, че е здрав. След това се изправи.

— А сега трябва просто да се позабавляваме малко, докато проклетникът се върне — обърна се той към нея. — Лягай в леглото.

— Какво? — каза тя, стресната от равнодушия начин, по който го беше казал.

— Ти си тук, за да обслужваш мъже, нали? — Рук посочи към леглото. — Ами тогава действай.

— Трябва да си платиш — каза тя, като се опитваше да се държи предизвикателно, но усети как очите й се пълнят със сълзи.

— Гарен ще се погрижи за сметката. — Рук видя как тя извърна глава и мъката й му достави удоволствие. — Мисля, че цената ти не е кой знае колко висока. — Отиде при нея, разтвори ръцете й и смъкна халата. Отстъпи назад и се загледа в тялото й, докато се възбуди отново, а след това я сграбчи за ръцете и я натисна върху леглото.

Адела си каза, че той е просто още един клиент, че не е много по-лош от някои други грубияни, които беше обслужвала през годините, но не можа да сдържи сълзите си, когато Рук легна отгоре й и отвратителният му дъх опари лицето й.

 

 

Парижкият приорат, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

— Колко време ще отсъствате? — попита Саймън и остави второто седло на пейката.

— Не знам — отвърна Уил. — Може би няколко седмици. — Той избърса с ръка челото си, усещайки го студено и влажно. Ръката му беше мокра.

— Това не ми харесва — каза решително Саймън. — Какво ще направите, ако настигнете Николас? Те са четирима. Не искам да съм груб, но Еверар едва ли би могъл да се бие, а ти… — Саймън прехапа устна и изгледа Уил. — В момента изглеждаш така, като че ли изобщо не можеш да вдигнеш меча, камо ли да го размахваш. — Той отиде при Уил и сложи сковано ръка на рамото на приятеля си. — Не си ми казал нищо за баща си, Уил, след като чухме новината за Сафед.

— Няма да се изправим срещу Николас — каза Уил и се отдръпна, като откачи две юзди от една кука на стената на конюшнята. Подаде ги на Саймън. — Ако той възнамерява да отиде в Акра, ще трябва да чака за кораб. Еверар ще поиска помощ от рицари от нашата база в Ла Рошел. Ще арестуваме и ще задържим там Николас и братята му.

— Но защо ще ходиш ти? Не може ли Еверар да накара визитора да изпрати рицари след тях от тук?

— Ще се задават прекалено много въпроси, на които Еверар засега не иска да отговаря. Рицарите в Ла Рошел няма да знаят нищо за Николас.

— Изненадан съм, че началникът на конюшнята изобщо се съгласи да вземете тези коне — каза Саймън, ядосан от пренебрежението, с което Уил се беше отнесъл към загрижеността му. — Каза ми, че сте загубили другите два коня.

— Ние ги върнахме — каза Уил и вдигна двата чувала, които Еверар му беше дал, за да бъдат напълнени с провизии от кухнята. — Днес следобед един рицар от едно от стопанствата на приората близо до Сен Дени забелязал на пътя към тях двата липсващи коня да се мотаят из полето и като видял, че носят клеймото на Ордена, ги довел тук. Началникът на конюшнята нямаше как да не се съгласи, когато Еверар дойде тук преди час и поръча два коня да бъдат оседлани и готови за сутринта.

— Сър Камбъл? — На входа се появи един сержант и се поклони на Уил. — Имам съобщение за вас. Получих го преди известно време, но не можах да ви открия.

— Бях навън. За какво става дума?

— Едно момче го остави на портата, когато бях на пост. Каза, че една жена на име Елуен му го дала, за да ви го донесе. Казала, че иска да се срещнете с нея в една пивница в Латинския квартал, която се казва „Седемте звезди“. Намирала се на улицата, която води към хълма за абатството Сен Женевиев — отговори той.

— Каза ли нещо друго?

— Не, сър — отвърна сержантът. — Това беше. — Поклони се отново и се отдалечи.

Уил се намръщи и остави чувалите на пейката.

— Какво правиш? — попита Саймън, като видя, че Уил взема мантията си, която беше свалил и оставил върху една бала. — Няма да отидеш, нали?

Уил не отговори.

— Трябва да се приготвиш, да вземеш продуктите — каза Саймън. — А и какво прави тя в някаква пивница?

— Не знам — отговори Уил и уморено метна мантията на раменете си. — Но тази вечер помолих Елуен да ми стане жена. Трябва да отида.

— Какво си помолил? — попита Саймън и изгледа с недоумение Уил, който отвори вратата на една клетка и изведе оттам хубав дорест кон. — Как можа? Ти си рицар! Уил, не бива!

— Няма да се забавя — каза Уил. — Само ми подай едно седло.

 

 

„Седемте звезди“, Париж, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Гарен влезе в пивницата от задната врата, промъкна се през претъпканото помещение на долния етаж и отвори вратата на стаята на Адела. Рук стоеше край леглото и си завързваше панталона.

Адела седеше прегърбена на леглото с колене, опрени в гърдите. На бузата й имаше червен белег от пръсти, устната й беше подута. Беше гола.

Гарен погледна към Рук, когато Адела се извърна и взе халата си, избягвайки погледа му.

— Какво си направил?

— Ти се забави — каза Рук. Останал доволен от изражението на Гарен, той се усмихна. — Не трябваше да се бавиш толкова. — Завърза си панталона. — Е, предаде ли му съобщението?

Гарен хвърли още един поглед към Адела, обърна се и побягна надолу по коридора, без да обръща внимание на виковете на Рук да спре. Слезе задъхан долу, отвори вратата на пивницата и изскочи в студения мрак, а горчивите сълзи пареха в очите му.