Робин Йънг
Братството (18)

17. Портата „Сен Дени“, Париж

19 юли 1266 г. сл.Хр.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се.

— Тогава затвори очи.

Уил въздъхна и се подчини. Облегна се на лакти назад, а тревата погъделичка врата му.

— Не можем ли просто да ядем?

Отвори съвсем малко едното си око и видя как Елуен бръкна в донесената от нея торба. Беше коленичила край него, а бялата й рокля, украсена с нежни дантели по края на полата и по ръкавите, се беше надиплила около нея. Беше без шапчица и косата й падаше на тъмнокестеняви вълни по врата. Денят бе великолепен. Поляните се спускаха надолу към градските стени, където моравите глави на магарешките тръни, някои високи колкото човешки ръст, кимаха, поклащани от вятъра. Отвъд стените на града, Париж блестеше като диамант на обедното слънце. От това разстояние, далеч от мръсотията и шума, градът изглеждаше красив. Уил се усмихна и затвори окото си, когато Елуен се обърна към него:

— Защо се усмихваш?

— На странните ти идеи.

— Ако не ти харесва играта ми…

— О, аз обичам да играя — побърза да каже той, усещайки по тона й, че се е ядосала. — Ще спечеля.

— Готов ли си да се обзаложиш?

— Че какво имам за залагане? За разлика от теб на мен не ми плащат за работата, която върша. — Над него премина някаква сянка, която затъмни червената светлина на слънцето под клепачите му. Уил усети как ръкавът на Елуен докосна бузата му.

— Ще заложиш сърцето си.

Той се усмихна, въпреки че тонът й леко смути задоволството му. Нещо твърдо притисна устните му и той отвори уста, за да го пропусне. Задъвка бавно, усети приятен вкус върху езика си.

— Ябълка. Това беше лесно.

— Следващото ще бъде по-трудно.

Уил зачака, заслушан в жуженето на пчелите във високата трева, докато Елуен ровеше из торбата.

— Кралицата няма ли да те чака да се върнеш?

— Не — отвърна весело тя. — Имам на разположение целия следобед.

Уил поклати глава, завидял на свободата й. На деветнадесет повечето жени щяха да бъдат женени от пет — шест години и щяха да са предали правата и земите си в зестра на съпрузите си. Елуен не беше омъжена, а като прислужница на кралица Маргерите имаше много повече възможности. Ако пожелаеше, можеше дори да вложи парите, които печелеше, в имоти. Това заедно с близките отношения, които беше установила с господарката си през изминалите шест години, означаваше, че имаше много по-голяма свобода, отколкото Уил изобщо беше имал някога, особено след като беше обвързан с Ордена и Еверар.

— Трудя се упорито за тези малки привилегии — добави Елуен, забелязала погледа му. — А сега затвори очи. — Тя сложи нещо ронливо, с приятна миризма върху устните му.

Играта продължи по този начин още известно време. Уил позна бадемовия кейк, яйцето и сиренето и се намръщи на лимона, от което Елуен избухна в неудържим смях.

— Достатъчно — рече той накрая, когато изплю парче сол. Отвори очи и седна, като премигваше от яркото слънце. — Спечелих, нали?

— Не — възрази Елуен и го накара отново да легне. — Още едно последно нещо.

— Елуен! — запротестира той.

— Само още едно.

— Е, добре — рече Уил и я изгледа подозрително. — Ама да не е пак лимон.

Тя се усмихна. Уил затвори очи.

— Между другото, откъде си взела толкова храна? Да не би да ядем вечерята на краля?

Елуен не отговори. Уил усети, че се беше надвесила над него. Светлината зад клепачите му рязко намаля, когато тя се приближи. Сърцето му заби учестено, когато ръката й докосна неговата. Миг по-късно усети нещо меко да докосва устните му. Разтвори ги, макар да знаеше, че не е нито сладкиш, или плод, за да го лапне, а нещо много по-сладко. Потръпна, когато устните на Елуен се впиха в неговите, а езикът й бързо започна да опипва неговия. Знаеше, че това ще се случи още в мига, когато получи съобщението й, с което тя му беше определила среща при портата „Сен Дени“. Страстта замъгли мозъка му и той придърпа Елуен към себе си, усещайки топлината й върху бузата си. Косата й се разля като вода върху лицето и ръцете му. Пръстите му се заровиха в къдриците й. Той направо потъна в нея. Ако това беше грях, той имаше вкус на мед и излъчваше светлина. Една ветрушка, която кръжеше над поляните и търсеше плячка, се спусна с крясък над тревата. Звукът извади Уил от унеса. Той хвана ръцете на Елуен и леко я отблъсна.

— Елуен!

— Какво не е наред? — попита тя и седна намръщена на тревата.

Уил седна до нея, като избягваше да я гледа в очите.

— Знаеш какво. Обещахме да не правим това повече. Съгласихме се заради приятелството ни.

— Ти го обеща — поправи го Елуен и се изправи. Погледна към града. — Освен това мисля, че го каза заради мантията си, а не заради дружбата ни.

Уил също стана.

— Каква мантия?

Елуен беше свикнала с избухливия му нрав, но той продължаваше да я стряска като гръм от ясно небе.

Уил сграбчи в ръката си края на черната си туника.

— Това на рицарско наметало ли ти прилича?

Елуен въздъхна.

— Уил — рече тихо тя и разтърси глава, — съжалявам, не исках да кажа това.

Обаче Уил не се успокои. Показа й дланите си.

— Това ръце, които държат меч ли са? — Върховете на пръстите му бяха черни. През последните шест години ги търкаше почти денонощно, като използваше отвари от какви ли не билки. Беше накарал Елуен да му купи гадно миришещи сапуни от знахарите на пазара. Обаче мастилото не се изтриваше с нищо. Веднъж Елуен му беше казала, че с петната прилича на професор от университета. За него пръстите му бяха като клеймо, като постоянно напомняне за осуетените му амбиции. — Приличат ли ти?

Елуен прехапа крайчеца на устната си.

— Може би не, но това не е важно.

— Не е важно? Знаеш колко ми е трудно да чакам и да гледам, докато приятелите ми полагат клетва и излизат от параклиса като рицари? Като мъже? Излъгах баща си, Елуен. Писах му, че съм положил клетва за рицар, защото не можех да понеса да разкрия позора си пред него. — Уил се извърна. — И без това мнението му за мен не е никак добро.

Изсумтя ядосан, но й позволи да го хване за ръката. Видя как тя разтвори стиснатите му пръсти и целуна изцапаните с мастило върхове. Усети, че част от гнева му се стопи.

— Прости ми — рече тя. — Знам, че се съгласихме, че не можем да бъдем заедно по този начин, но просто ми е трудно да се държа, както преди.

— Няма нищо за прощаване. — Уил издърпа внимателно ръката си от нейната. — На мен също ми е трудно, но така е най-добре. — Той замълча за момент. — И за двама ни.

— Да — съгласи се Елуен, като избягваше да го погледне в очите. — Така е най-добре.

— Трябва да тръгваме. — Уил пристегна колана на кръста си, от който висеше сабята му. Обикновено сержантите носеха оръжия само в специални случаи, но от няколко месеца той беше започнал да носи сабята. С това искаше да покаже на Еверар, че няма вечно да бъде слуга на един свещеник. Предизвикателството нямаше ефект. Еверар дори като че ли не го забелязваше. Но като се изключат двете писма, дошли от Изток, в които Джеймс говореше най-вече за един свой другар на име Матиус, тази сабя беше слабата връзка, която продължаваше да го свързва с баща му.

Наведе се да вземе торбата, тежка от храната, която не бяха изяли.

— Трябва да отида до продавача на пергамент. И трябва да побързам, ако искам да съм в приората за вечерната молитва.

— Е, няма да ми навреди, ако се прибера по-рано — рече Елуен и пресилено се усмихна. — В двореца цари суматоха, откакто кралят покани Пиер дьо Понт-Евек да изнесе концерт на празника Вси светии. Слугите са заети повече с клюки, отколкото с работа. Кралицата никак не е доволна.

— Пиер кой?

Елуен повдигна вежди.

— Да ти кажа честно, Уил, знам, че живееш в манастир, но няма да ти навреди, ако от време на време поддържаш някаква връзка с външния свят. — Тя въздъхна, когато видя как той се смути. — Пиер е трубадур. Много е известен.

— О! — каза с нескрито безразличие Уил. Не споделяше изключителния интерес на Елуен към романсите.

— Вече е предизвикал голям фурор на юг. Текстовете му са малко… необичайни. — Елуен изтръска тревата от полата си. — Мисля, че ще бъде интересна вечер.

Тръгнаха през ливадите в мълчание. Когато наближиха града, пътят се задръсти от коли и конници. Колелата и копитата вдигаха облаци прах. Пътят се виеше на север към абатството Сен Дени — кралският некропол, в който от времето на Дагобер I бяха погребвани всички крале. Уил дръпна Елуен настрани, когато една волска кола се заизкачва с трясък нагоре към тях. Продължиха пътя си покрай няколко стопанства, лозя, от които идваше сладникава миризма, едно голямо имение, два малки параклиса и една болница.

Градските стени бяха издигнати преди около седемдесет години по време на царуването на Филип Август, но оттогава Париж се беше разраснал и разпрострял в околността. Пред портата Сен Дени имаше група скитници. Стражите пред нея държаха под око парцаливите фигури, които лавираха между каруците и конете, за да подават паничките си за милостиня към хората, наредили се на опашка, за да преминат през бариерата. Уил и Елуен също се наредиха.

— Проклети просяци!

Уил се обърна и видя зад себе си пълен мъж, загърнат в кадифена мантия, да гледа гневно към групата. Мъжът говореше със северняшки акцент. Уил беше научил достатъчно от този говор през престоя си в Париж, за да може да разбира какво казва, но когато мъжът продължи, съжали за това:

— Сега човек не може да направи и крачка, без да бъде тормозен от разбойници и вагабонти — рече пълният мъж. — Да пукнат всичките дано! — Няколко души в опашката го погледнаха. Окуражен от тази аудитория, мъжът се впусна в дълга тирада срещу разбойниците, проститутките и скитниците, събрали се в неговия някога горд и блестящ град.

Уил извърна очи от него. Ако беше рицар, нямаше да се налага да чака. Щеше да отиде отпред и да премине, без някой да го спре и да го разпитва. Прехапа устна и се замисли. Напоследък като че ли всичко му напомняше за ниското положение, което заемаше.

Осемнадесетият му рожден ден, когато стана пълнолетен, беше преминал само като пътен знак, който му показа, че му предстои да извърви още дълъг път. Беше си помислил, че следващия януари, след една година и един ден, чакането му ще свърши. Оттогава бяха изминали вече шест месеца, а той продължаваше да бъде писар на богослова. Беше изтърпял наказанието си за оскверненото причастие. През всичките години беше вършил безропотно всяка мръсна, трудна и досадна работа, измисляна от Еверар. Но да поиска от него да му обясни защо не го посвещават в рицарство беше все едно да иска да получи отговор от някоя скала, затова след време се беше отказал от подобни опити. С всеки изминал ден чувството му за безсилие се изостряше все повече и повече. Особено му беше обидно, когато си лягаше с останалите сержанти, а връстниците му отиваха да спят в помещенията за рицарите, или когато коленичеше на пода в параклиса, а приятелите му сядаха далеч от него на пейките. Същото чувство изпитваше и когато отиваше да се храни, защото знаеше, че яде от останките.

След като преминаха през портата, те се смесиха с тълпата по улица „Сен Дени“. Тя беше пълна с търговци и улични артисти, които се опитваха да привлекат вниманието на минувачите. В този пазарен ден за добитък миризмата на оборския тор, замърсил улиците, беше отвратителна. Тъй като живееше извън градските стени и сравнително изолиран в приората, Уил беше позабравил колко лошо миришеше в града. Напомнянето винаги беше обида за сетивата му — миришеше на пот, смърдеше отвратително на щавени кожи, на екскременти, които извозваха нощем, за да наторяват градините край пазарищата и които изхвърляха от кофите, направо от прозорците на улицата.

— Ще чакаш ли конския трамвай? — попита той Елуен.

Тя погледна небето, като закри с ръка очите си срещу слънцето.

— Денят е прекалено хубав, за да се тъпча в някаква задушна кола. Ще вървя. — Девойката напъха косата си под шапчицата. Няколко непокорни къдрици се разпиляха по бузите й.

Уил протегна ръка, за да ги отмести, но се спря. Жестът, който някога беше напълно естествен, сега му се стори неподходящ. Ръката му увисна за момент във въздуха, преди да я пусне покрай бедрото си.

— По-добре да тръгвам.

— Може да вървим заедно — рече Елуен, като се направи, че не е забелязала смущението му. — Нали каза, че ще ходиш до продавача на пергамент? Мога да вървя заедно с теб до Сите.

— Днес няма да ходя в Латинския квартал — побърза да каже той. — Редовният доставчик на Еверар е свършил стоката и ще трябва да отида при онзи до Храмовата порта.

— О! — Елуен оправи разочарована шапчицата си. — Кога ще се видим отново?

— Когато успея пак да се измъкна от дракона.

— Еверар не може да е чак толкова лош.

— На теб не ти се налага да работиш за него.

— Той не може вечно да пренебрегва правото ти да бъдеш посветен за рицар.

— О, мисля, че би могъл — промърмори Уил, когато Елуен се смеси с тълпата и изчезна.

След малко той тръгна по една от улиците, която се простираше успоредно на главната. Еверар му беше дал пари за трамвая, но по улицата беше така претъпкано с хора и животни, че щеше да стигне по-бързо пеша до Латинския квартал. Почувства се гузен, че беше излъгал Елуен и то доста глупаво, когато тръгна в същата посока през една улица. Обаче след целувката му беше непоносимо да бъде близо до нея. Беше много мъчително. Заобиколи тълпите около пазара за добитък и се спусна към Сена, потънал в мрачни мисли, неприятни като следобедната жега.

Във всекидневието му и в това на Елуен имаше твърде малко промени, откакто бяха дошли в Париж. Тя беше свикнала лесно с положението си в двореца, но при него нещата не бяха преминали толкова гладко като чирак на Еверар. Във физическо отношение и двамата се бяха променили. Уил порасна на височина, късата му черна брада беше станала по-мека на бузите и под брадичката, а Елуен се беше превърнала в поразително стройна млада жена. Обаче най-драматичната промяна беше станала между тях самите. Тя беше настъпила постепенно, почти неусетно. Но след като месеците се превърнаха в години на Уил започна да му идва наум, че това, което беше започнало като приятелство, породено от взаимната загуба след смъртта на Оуен, се е превърнало в нещо друго, в нещо вълнуващо и ужасяващо. Той се стараеше да крие чувствата си, като поглеждаше крадешком към Елуен, когато тя не го наблюдаваше, и се преструваше, че се интересува от това, което тя казва, макар че през цялото време изпиваше присъствието й като нектар. Елуен беше по-открита. Веднъж му беше показала една книга, която беше намерила в двореца. Уил я беше помислил за някой от рицарските романи, от които тя се въодушевяваше напоследък, докато Елуен не отгърна набръчканата й кожена подвързия. Страниците бяха пълни с илюстрации, на които се виждаха разсъблечени мъже и жени в неприлични пози. Те дълго се смяха над книгата, но Уил беше забелязал как бузите на момичето се бяха зачервили, когато тя вдигна очи от илюстрациите и го погледна. В този момент разбра, че Елуен споделя чувствата му. След това бяха започнали да се срещат на тайни места, като използваха тези кратки моменти за по някоя бърза целувка, след която Уил дълго ходеше като замаян.

Докато минаваше покрай внушителните къщи на ломбардските и еврейски търговци, които се издигаха на брега на реката, той се опита да си представи как би могъл да погледне към Елуен, без през тялото му да премине тръпка. Беше невъзможно, беше като да се опита да забрави собственото си име. Обаче не можеше да си позволи да изпитва подобни чувства. Ако допуснеше този грях в безбрачие, рискуваше рицарството си, а ако се оженеха, никога нямаше да получи бялата мантия и щеше завинаги да носи бремето на човешките грехове.

Прогони насила мислите за Елуен от главата си и премина широкия мост до острова на Сите — центърът на кралската власт. По улиците около Нотр Дам отпечатъците от стъпки в праха сочеха мястото, откъдето бяха минали зидарите, след като бяха напуснали работата по катедралата, за да се скрият от палещото следобедно слънце. Известно време Уил следваше тези стъпки, а след това прекоси друг, по-малък мост до левия бряг.

В Латинския квартал, където се намираха много университетски колежи, както винаги беше много оживено. Създадени с помощта на доброволни дарения, те се бяха появили през последния век и половина и в тях идваха хора от кралствата на Франция, Англия, Германия, Белгия и Холандия да учат медицина, право, живопис и богословие при едни от най-известните преподаватели на Запад. Като си пробиваше път между професори, свещеници и студенти, Уил зави по улица „Сен Жак“, която водеше към доминиканския колеж, който беше близо до продавача на пергамент. Отпред двама мъже препречваха пътя му, единият — бос, с парцалива черна роба и с дървен кръст, окачен на врата, което означаваше, че е доминикански монах. Набитият млад мъж, който вървеше редом с него, говореше ядосано. Уил се опита да ги заобиколи.

— Извинете ме, ако съм ви обезпокоил, сър — рече мъжът. — Искам да стигна до приората на тамплиерите, до… — Той махна отчаян с ръка и каза нещо на развален латински.

Доминиканецът му отговори нещо рязко, което младият човек явно не разбра и бързо отмина по улицата.

— Дяволите да го вземат! — изруга тихо младежът, като гледаше ядосано след монаха. — От едно расо никога не можеш да получиш ясен отговор!

Когато той спря, Уил забеляза, че мъжът носи туника на тамплиерски сержант. Приближи се към него с намерение да го упъти, но после спря изненадан. Младежът беше по-висок, отколкото го помнеше, но все пак по-нисък в сравнение с него. Лицето му беше месесто, челюстта масивна, а гръдният му кош беше станал още по-широк. Искрящите кафяви очи и сплъстената коса обаче бяха същите.

— Саймън!

Мъжът се обърна. След като постоя за малко в недоумение, по лицето му пролича, че го позна.

— Боже Господи! Уил?

Уил се засмя и го прегърна, без да обръща внимание на протестите на един минаващ край тях студент, който трябваше да ги заобиколи.

— Какво правиш тук? — попита той и отстъпи крачка назад, за да огледа стария си приятел от главата до петите.

Саймън намести по-добре торбата, която носеше на рамо.

— Току-що пристигнах с група рицари от Лондон. Вървях след тях към приората, но се отбих в един магазин и когато излязох, те бяха изчезнали.

— Значи си ги изгубил. До приората се отива по десния бряг, а този е левият.

Саймън се почеса по главата и още повече разроши косата си.

— Попитах за посоката, но изглежда никой не ме разбира какво казвам.

Уил се ухили.

— Можеше и да ти се помогне, ако току-що не беше попитал един от инквизиторите за пътя до краварника на жена му.

— Този инквизитор ли беше? — Саймън въздъхна тежко, като гледаше надолу по улицата. — Не знаех. — Той се обърна и поклати развеселен глава. — Много се радвам, че те срещнах, Уил. Макар да съм изненадан, че не си заминал, за да размахваш меч срещу сарацините. — Той посочи туниката на Уил, която беше черна като неговата. — Когато се върна от Париж, Брокар ми каза, че не са те направили рицар миналата година, но не знаеше защо.

Задоволството на Уил от срещата със стария му другар поспадна. Нарочно беше избягвал Брокар, за когото знаеше, че е сержант в Новия храм, когато младежът беше в Париж.

— Дълга история.

— С готовност ще я изслушам, ако ми покажеш пътя за приората.

— Имам по-добра идея — рече внезапно Уил и пъхна ръката си в кесията, която висеше под колата му до сабята. Извади монетите, които Еверар му беше дал за конския трамвай. — Хайде да намерим някоя пивница.

— След теб съм — рече ухилен Саймън.

Уил огледа табелите над вратите на сградите. След секунди намери каквото търсеше. Двамата младежи влязоха в тъмен коридор, в който миришеше на пот и овнешко. Уил се почувства достатъчно бунтарски настроен.

Поръчаха на навъсения съдържател бутилка от най-евтиното вино и голямо парче хляб и седнаха на една пейка край полуспуснатите завеси. Над лепкавата повърхност на масите кръжаха мухи, а около тях бяха насядали духовници с халби с бира в ръце и разгорещено спореха как се дава Светото причастие и колко дълги са разперените крила на ангелите. Уил беше чувал, че някои от тези заведения са преддверия към по-непристойни удоволствия, места, в които цената на една жена била по-малка от тази за халба бира.

— Тогава ти говори пръв — рече Саймън, като разчупи по равно хляба. — Какво се случи, след като дойде в Париж?

— Малко неща. — Уил отпи от виното и вкусът му го накара да премигне. — През последните шест години не съм правил много, което да не е свързано с използването на паче перо и с един сприхав свещеник.

— Брокар каза, че работиш за някакъв богослов. Стана ми мъчно, когато научих за сър Оуен — рече натъжен Саймън. — Беше свестен мъж.

— Да — потвърди тихо Уил, — така е. — С течение на времето мъката му от загубата беше понамаляла, но споменът за бившия му наставник не го напускаше. Може би нямаше да бъде така, ако новият му наставник не беше толкова неприятен човек.

Саймън му подаде парче хляб.

— Спомням си как крал Хенри дойде в приората скоро, след като рицарите се завърнаха от придружаването на скъпоценностите. Беше почервенял от яд. Веднага щом скочи от коня, започна да крещи на приора Умбер, зачервен като лисица. Накара му се, че изобщо не е трябвало да вземаме съкровището и че сме изложили на опасност и него, и жена му. — Саймън подсвирна през зъби. — Започнахме да се обзалагаме кой ще нанесе първия удар — приор Умбер, или кралят. Нали знаеш, че имаше разследване срещу него.

Уил кимна.

— Никой не можа да намери някакво доказателство, че Хенри е бил замесен.

— Възможностите им не бяха много големи. Когато започна гражданската война, всичко беше прекратено. — Саймън поклати глава. — В продължение на няколко години ставаха странни неща. Аз бях на сигурно място в приората и всъщност никой не ни е безпокоил. Но в Лондон, пък и в цялото кралство, цареше пълен хаос… През повечето време не знаехме кой управлява. Един ден беше кралят, а на другия — Симон дьо Монфор и бароните. Не мина много време и бароните открито се разбунтуваха, като казаха, че искат да дадат на народа повече власт. Завладяха Глостър, Петте пристанища и част от Кент, а след това се срещнаха в директен сблъсък с армията на краля при Луис.

— Чухме за битката.

— Не съм изненадан. Хората в Англия говориха за нея месеци наред. Казваха, че принц Едуард се е сражавал като лъв и атакувал редиците на бунтовниците, начело на хората си.

— Мисля, че тъкмо затова загубиха битката — рече Уил, като отхапа от твърдия хляб. — Заради безразсъдството на Едуард при тази атака, не си ли съгласен?

Саймън сви рамене.

— Казвам само това, което съм чувал. Но независимо от всичко, след като беше пленен при Луис, Едуард успя да избяга от ареста, под който го беше поставил Монфор, и да победи бунтовниците при Ившам. Той уби собственоръчно Монфор и освободи баща си. След това повечето от бунтовниците се разбягаха или се предадоха.

— Сега войната вече е свършила, нали?

— Верни на Монфор съмишленици продължават да се държат в Кенилуърт, но армията на крал Хенри ги е обсадила от месеци и мисля, че скоро ще капитулират. — Саймън изпи на един дъх виното и си наля нова чаша.

Двамата изпаднаха в неудобно мълчание, отвикнали да бъдат заедно.

— Племенницата на сър Оуен още ли е тук? — попита Саймън и се засмя. — Чухме всичко за нея.

Уил се закашля от виното.

— Какво сте чули?

— Че се промъкнала тайно на кораба.

— О! — рече Уил и кимна, продължавайки да кашля.

— Тя още ли е в Париж?

— Да. — Уил усети как страните му бавно почервеняват. Облегна се назад и прокара пръсти през косата си, надявайки се по такъв начин да покаже своето безразличие. — Елуен работи като прислужница на кралица Маргерите. Виждам я понякога, когато задълженията ни го позволяват. Но ти още не си ми казал защо си тук?

— Повишиха ме. Изиска ме маршалът на Парижкия приорат — рече смутен Саймън. — Преди няколко месеца той беше в Лондон и конят му се разболя. Успях да го спася. — Той сви рамене. — Не беше трудно, просто трябваше да му давам подходящите билки, за да му премахна треската и за една нощ го изправих на крака. Предполагам, че това го е впечатлило, защото той писа на приор Умбер и му каза, че ме иска за главен коняр в Париж.

— Поздравявам те. — Уил пресилено се усмихна. Саймън — синът на кожар от Чийпсайд, сега заемаше по-високо положение от него.

— Благодаря — рече скромно приятелят му.

Уил допи виното си и стана, главата му беше леко замаяна.

— Трябва да ти кажа как да стигнеш до приората.

— Ти няма ли да дойдеш с мен?

— Имам да изпълня една поръчка. Ще се забавя, а ти ще трябва да се явиш пред маршала. Нали каза, че си дошъл с група рицари? Предполагам, че вече са ходили при него.

— Да, ама… — Саймън замълча за момент. — Не съм ти казал, нали? На кораба от Лондон беше и още един, когото познаваш. Гарен дьо Лион.

— Гарен?

— Да — рече Саймън, като се надигна и се хвана за ръба на масата, за да се задържи. — Майко мила, аз съм пиян. Естествено, той е прекалено горд с рицарската си мантия, за да чака такива като мен. Предполагам, че щях да се мотая с дни из този град, ако не те бях срещнал.

— Гарен е станал рицар? — попита Уил, макар вече да знаеше отговора.

Саймън кимна.

— Е, добре. — Той потупа приятеля си по рамото. — Утре, докато лекуваме натежалите си глави, ще ми разкажеш защо си все още сержант. Не че съм много разочарован от това — добави весело той. — На кого му е притрябвало да е рицар?

— На кого, наистина.

След като даде на Саймън указания как да стигне до приората, Уил се помъкна по улица „Сен Жак“ с разбъркан от киселото вино стомах и в лошо настроение от новините, които бе научил от Саймън. Колкото и да беше доволен, че видя стария си приятел и че двама от бившите му другари бяха в Париж и бяха постигнали добър напредък за възрастта си, този факт още повече засили недоволството от собственото му положение. Опита се да си представи Гарен като рицар, но виждаше само едно слабо момче със златисторуса коса и насинено лице. Сети се отново за думите на Елуен: „Той не може вечно да пренебрегва правото ти да сложиш рицарската мантия.“ Преди около месец, след като Еверар беше отказал да говори за посвещаването му в рицар, той се беше зарекъл, че преди да изтече годината, ще отиде в Светите земи. Знаеше, че баща му служи в Сафед. Ако през следващите няколко месеца бъдеше посветен в рицарство, би могъл да поиска да го преместят. Уил докосна кръглата дръжка на сабята си. Прекалено дълго си беше мълчал.

Близо до доминиканския колеж навлезе в една тясна уличка, която водеше към продавача на пергамент. От една пивница пред Уил излезе, олюлявайки се, едър мъж с кана бира в ръка. Двамата се сблъскаха и съдържанието се разля върху гърдите на непознатия.

— По дяволите! — изруга той.

— Съжалявам — рече Уил. Като отстъпи назад и видя белия кръст върху черната туника на мъжа, разбра, че е рицар на Ордена на хоспиталиерите „Свети Йоан“. — Не ви видях.

— Не си ме видял? — рече ядосан рицарят, докато бършеше дрехата си от разлялата се бира. — Да не си сляп?

— Казах, че съжалявам.

Когато Уил се опита да мине покрай него, за да продължи пътя си, хоспиталиерът го сграбчи за ръката.

— Това не е достатъчно! — Очите му се вторачиха в туниката на Уил и той злобно се ухили. — Тамплиер, а? — От неприятния дъх и премрежения му поглед Уил разбра, че бирата не беше първото питие на рицаря за този ден. — Какво ще направиш за това? — Той размаха една бутилка.

Уил издърпа ръката си от хватката на мъжа.

— Аз се извиних. Не виждам нужда да правя нещо повече.

— Какво става, Рейскуин?

Уил се обърна по посока на гласа и видя още четирима рицари да излизат от пивницата с кани бира в ръце, не по-трезви от приятеля си.

Хоспиталиерът се извърна, клатушкайки се, към тях и посочи Уил.

— Този тамплиерски боклук ми разля бирата и иска да се измъкне, без да я плати.

— Извини се на нашия човек! — настоя един от рицарите, пъпчив младеж, който изглеждаше само година по-голям от Уил.

— Вече се извиних — каза сержантът и стисна зъби. — И ако другарят ви не беше такъв инат, щеше да приеме извинението ми.

— Ах ти, пале, такова! — закани се, заеквайки, Рейскуин, хвърли настрана каната и посегна към меча си.

Спътниците му се изправиха пред него, докато той се опитваше да измъкне меча с непохватните си пръсти.

— Остави момчето на мира, Рейскуин — рече един от тях, който изглеждаше по-възрастен от останалите. — Той е само сержант.

Лицето на Уил почервеня и той сложи ръка върху дръжката на сабята си.

— Хайде, Рейскуин — продължи спокойно да настоява по-възрастният рицар, — ще ти купя друга кана.

— След като дам урок на този изтърсак! — рече Рейскуин и най-после успя да измъкне меча си, което го накара да залитне няколко крачки назад.

Уил също изтегли сабята си, когато онзи пристъпи клатушкайки се към него.

— Стой настрани! — рече по-възрастният рицар на Уил. — Аз ще се оправя с него. — Той стисна Рейскуин за рамото. — Престани, братко!

Пъпчивият рицар посочи към оръжието на Уил.

— Погледнете сабята му! — Той презрително се ухили. — Трябва да е някаква антика.

Смехът на рицаря секна, когато Уил вдигна сабята и рязко я насочи към тях. Тримата хоспиталиери отстъпиха назад. Върхът на сабята на Уил беше насочен към гърлото на другаря им. Сержантът вече не виждаше нищо друго, освен лицето на мъжа пред него. Освобождаването от гнева го опияняваше. Беше много по-приятно да му даде отдушник, отколкото да го потиска.

— Хайде! — подкани той Рейскуин и устните му се изкривиха в нещо средно между усмивка и озъбване. — Бий се!

Рейскуин, който беше прекалено пиян, за да се сепне от гнева на Уил, вдигна меча си.

— Стой настрани! — повтори по-възрастният рицар. — Престани, дяволите да те вземат! — извика той на Уил, който направи още една крачка напред и дръпна назад ръката си със сабята, като че ли за да нанесе удар.

Някой здраво стисна китката му. Той се извърна към нападателя си, но не каза нищо, когато видя, че го държи един тамплиер.

— След миг, сержант — рече спокойно рицарят, — ще ти пусна ръката, а ти ще прибереш сабята си в ножницата.

Все още разтреперан от мисълта за предстоящата битка, Уил се поколеба. После кимна в знак на съгласие.

Тамплиерът пусна ръката му и продължи да наблюдава как Уил окачва отново сабята на колана си. После се обърна към петимата хоспиталиери:

— Каква е причината за разправията? — При появата на тамплиера Рейскуин беше навел меча си, въпреки че продължаваше да гледа злобно към Уил.

По-възрастният рицар сведе почтително глава.

— Беше недоразумение. Този момък тук — той посочи към Уил — разля бирата на другаря ни.

Тамплиерът погледна към Уил. Очите му бяха студени и бледосини. Изглеждаха още по-бледи, сравнени с дългата му черна коса и брада. Беше на около четиридесет години. Лицето му беше изразително и красиво, а кожата му имаше силен загар, което подсказваше, че е прекарал известно време на по-топли места.

— Е?

Уил издържа погледа му. Беше виждал рицаря в приората, но не се бяха запознавали и не знаеше името на мъжа.

— Стана случайно, сър.

— Нямаше ли да е по-добре да се извиниш, вместо да се дуелираш?

Уил отвори уста да се защити, но размисли и каза:

— Да, сър.

Тамплиерът бръкна в кожената кесия, която висеше на колана му, и извади една златна монета. Отиде при Рейскуин и му я подаде.

— Мисля, че това ще ви компенсира причинените неприятности.

Рейскуин промърмори нещо неразбрано, но прие монетата.

— Това е повече от достатъчно, братко — рече по-възрастният рицар. Поклони се още веднъж и даде знак на другарите си. — Хайде да тръгваме. — Те продължиха пътя си надолу по уличката със залитащия Рейскуин между тях.

Уил ги проследи с поглед, докато се отдалечаваха, изненадан от лесния начин, по който се беше измъкнал от положението. Хоспиталиерите можеха да направят официално оплакване срещу него, или да поискат официален дуел за разрешаване на спора. Нямаше да се изненада, ако го бяха сторили. Хоспиталиерите не бяха от най-сговорчивите, когато ставаше дума за тамплиери. Използваха всяка възможност, за да пречат на работата им, да се карат с Ордена и да се оплакват на градската управа, че водната мелница на приората е наводнила нивите им, че тамплиерите са получили повече място за сергиите си с вълна на пазарния площад, че са подкупили църковните настоятели и са заели местата на хоспиталиерите пред една изоставена църква, откъдето да събират милостиня. Но въпреки оплакванията им те прибягваха в много случаи до методите на тамплиерите. Орденът „Свети Йоан“ бе създаден преди Първия кръстоносен поход, двадесет години преди основаването на Ордена на тамплиерите, с единствената цел да оказва помощ на болни поклонници на Изток. Обаче скоро след основаването на Ордена на тамплиерите, хоспиталиерите започнаха да дублират функциите му, да строят крепости и да разширяват икономическото си влияние. Посвещаването им в рицарство ставаше с ритуали, близки до тези на тамплиерите, и дори мантиите им с белия кръст върху тях, според тамплиерите, бяха още един опит да им подражават.

— Какво си мислеше, че правиш, сержант?

Уил погледна към рицаря.

— Съжалявам, сър. Не бях прав, бях невъздържан и… — Той ритна един камък, а след това се обърна към рицаря и каза: — Излъгах. Аз се извиних, но той не прие извинението ми. Хоспиталиерът извади меча си преди мен.

— Значи си извадил сабята, за да се защитиш, така ли?

— Не — рече след кратка пауза Уил. — От яд. Нямах намерение да го нараня — добави той. — Просто…

Младежът не се доизказа. Беше се почувствал по-добре, когато извади сабята си. Да се обучаваш сам не беше същото, като да се изправиш срещу някого в битка и това просто преживяване му липсваше. Обаче сега, когато всичко беше приключило, се почувства като глупак.

— Нямаше да е кой знае каква схватка — рече рицарят. — Противникът ти едва се държеше на крака.

— Знам. Предполагам, че исках да го унижа. Орелът не напада мухи — добави той на латински.

— Вярно е. — Рицарят му подаде ръката си. — Името ми е Николас дьо Навар.

— Уилям Камбъл — представи се Уил и пое ръката на мъжа. Дланта беше покрита с мазоли от честото държане на меча.

Николас кимна.

— Виждал съм те в приората. Ти си сержантът, който служи при свещеника. Еверар дьо Троа, нали?

— Познавате ли сър Еверар?

— Познавам работата му. Аз съм събирач на редки книги или по-скоро бях, преди да се присъединя към Ордена. На няколко пъти се опитвах да разговарям с брат Еверар, но той е някак…

— Враждебен? — рече Уил.

— Необщителен — каза Николас и се усмихна. После огледа уличката. — Какво правиш тук?

— Трябва да взема нов пергамент. Работим върху едни нови преводи.

— Нещо интересно ли е?

— Само ако се интересувате от медицинските свойства на маслиновите дървета.

Николас се засмя.

— Е, няма да ти преча на работата. Желая ти всичко хубаво. — Той замълча за миг и добави: — Един съвет, сержант Камбъл. Бъди внимателен, когато в бъдеще вадиш оръжие. Следващият мъж може да не бъде толкова лесно разубеден да не пролее кръвта ти.

— Мога ли да ви попитам, сър — рече Уил, когато рицарят се накани да си тръгне, — дали възнамерявате да говорите с наставника ми за станалото?

— Станало ли е нещо? — Николас се усмихна и се отдалечи надолу по уличката.