Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

Част трета

36. Хоспитал на Ордена Свети Йоан, Акра

18 януари 1268 г. сл.Хр.

В Акра денят беше прохладен, макар да беше много по-топло, отколкото е по същото време във Франция или Англия. В далечината южно от града, над хълмовете в подножието на планината Кармел бяха надвиснали облаци с цвят на индиго. Бяха почти черни на фона на белите и бледожълти цветове в равнината по крайбрежието. Тук-там от небето се спускаха ефирните завеси на дъжда. В една светла, просторна стая в кулите на манастира на Ордена Свети Йоан, Николас дьо Акър наблюдаваше как дъждът постепенно се придвижва на запад. През прозорците долитаха шумът и миризмата на пазара за добитък, който беше в непосредствена близост със стените на манастира. В самия манастир цареше оживление. Николас забеляза да въвеждат в приюта двама мъже, за които предположи, че са поклонници. Единият се подпираше на другия. Тъй като беше отрасъл в Акра, той помнеше, че приютът, основан, както и техният Орден, за да се грижи за пътниците християни, беше винаги пълен с хора. Сега повечето от леглата бяха празни. Николас предположи, че от една страна това никак не е лошо, но от друга е признак, че тук идват да се подслонят все по-малко богомолци.

След като извърна очи от гледката, той отново погледна махагоновото писалище, върху което лежеше продуктът на десет години от живота му. Подвързаната с кожа книга беше дръпната на една страна, за да се отвори място за пергаментите и мастилницата на писаря, който прилежно пишеше писмо, което му диктуваше Великият магистър на Ордена Свети Йоан, Хюго дьо Ревел. Великият майстор — висок, строен мъж на средна възраст, с добре оформени мустаци и брада, седеше с изправен гръб на стол с висока облегалка. Писарят беше седнал неудобно в края на покрит с възглавници диван и като че ли се страхуваше да се отпусне върху удобната мебел. Прикрил с каменна физиономия нетърпението си, Николас отново се обърна към прозореца.

Беше чакал тази среща пет месеца, откакто беше пристигнал в Акра предишното лято. Веднага, след като корабът му влезе в пристанището, беше отишъл в Хоспитала, за да предаде Книгата за Граала на Великия магистър, който при заминаването на Николас за Париж под името дьо Навар беше все още само рицар като него.

Няколко седмици след пристигането на Николас един спор за контрола върху градското пристанище между конкуриращи се венециански и генуезки търговци прерасна в гражданска война, която продължи през цялата есен. Дьо Ревел, който беше един от управниците на Акра — някои от тях назначени, а други самоназначили се, беше зает с преговори във връзка със спора и до този момент не беше успял да приеме Николас.

— Така че в заключение ти изпращам двайсет рицари да подсилят гарнизона на нашия манастир в благородния град Антиохия. — Великият магистър спря за миг и потупа добре оформената си брада с палец. — Бог ми е свидетел, че искам да изпратя повече, скъпи братко, но през тези няколко години броят ни намаля.

При тези думи писарят вдигна глава и перото увисна над пергамента, но после продължи да пише и то заскърца по хартията.

— Завърши го с поздравленията ми и го изпрати — нареди накрая Дьо Ревел.

— Да, господарю — каза писарят.

Събра пергаментите, перото и мастилницата и излезе от стаята, като стъпваше безшумно върху покритите с розови и нефритенозелени копринени килими бели плочи.

Дьо Ревел погледна към Николас и му посочи дивана.

— Седни, братко Дьо Акър.

Николас седна не така сковано като писаря, но и без да се отпуска много. Срещна спокойно погледа на Великия майстор. Въпреки че не беше едър, Хюго дьо Ревел беше жилав мъж като върба с вплетено в нея желязо. Николас беше забелязал стоманения блясък в неговите очи още когато беше дошъл за пръв път в стаята му преди пет месеца. Забеляза го и сега.

— Сър, без да искам чух, че ще изпращаме воини в Антиохия, така ли?

Великият магистър сплете дългите си пръсти върху скута. Черната му мантия с бял кръст на гърдите падаше свободно около него.

— Изпращаме воини навсякъде. Получих съобщение от един от нашите шпиони в Кайро. Байбарс планира да започне нова кампания срещу нас през този месец, само че султанът изглежда е взел строга мерки и не можем да получим достоверна информация къде е предложил да бъде нанесен първият удар. През последните няколко години негова основна цел беше Акра, но всеки път, когато отбием атаките срещу нашите стени, той се обръща и си отмъщава жестоко на по-слабо защитими селища. Въпреки че с всяка изминала година те стават все по-малко, Антиохия особено ме безпокои. Тя е един от по-примамливите останали обекти и се съмнявам, че със започналата сега нова кампания на Байбарс, принц Бохемон ще може да плати още веднъж, за да бъде пощаден градът.

Николас беше съгласен. Един рицар му беше казал, че преди четиринайсет месеца мамелюците се опитали да превземат Антиохия. Когато воините на Байбарс се появили пред стените на града, неговият управник принц Бохемон пожертвал десет каруци със злато, скъпоценни камъни и млади девойки, за да спаси града. Доволни от предложението, военачалниците се оттеглили в Алепо, оставяйки Антиохия непокътната. Имаше слухове, че Байбарс бил бесен от това.

— Колкото по-скоро пристигнат кръстоносците на крал Луи, толкова по-добре — рече Великият магистър. — Въпреки че все още няма окончателно съобщение кога точно ще стане това. Той пое кръста миналата година, но в последните сведения, които получих от Запад, се казва, че кралят имал спор с брат си Шарл, граф на Анжу, който неотдавна беше назначен за крал на Сицилия. Дьо Анжу очевидно се е опитвал да убеди Луи, че първо трябва да бъде превзет Тунис, за да има ефикасно настъпление срещу Египет.

— Тунис? — намръщи се Николас. — Луи и хората му са нужни тук, в Палестина.

— Съгласен съм с теб, братко. Обаче в Акра има хора, които смятат, че Анжу иска да разшири новосъздаденото си кралство. Амбициите му за собствена империя на Изток могат да се отразят на плановете на Луи. Може да се окажем сами, докато кралят отлага пристигането си. Мисля, че не можем да разчитаме на помощта му. Обаче — рече Великият магистър и се наведе напред да вземе Книгата за Граала, — това са други грижи и не са свързани с идването ти тук. — Той отвори книгата и прегледа първите няколко страници. — Прочетох я преди няколко седмици — обясни магистърът. После я остави отново върху масата. — Свършил си добра работа, братко. Ти положи много усилия и изпълни безкористно задачата си в интерес на Ордена.

Николас наведе почтително глава.

— Беше мой дълг, сър. Приех с готовност поръчението. Признавам, че имаше време, когато се безпокоях, че усилията ми могат да се окажат напразни и че книгата може би няма да е в състояние да нанесе онези непоправими вреди на тамплиерите, на които Великият магистър Дьо Шатоньоф се беше надявал, когато за първи път научихме за нея. Но след като сам я прочетох, разбрах, че тази надежда не е била неоснователна.

Изражението на Дьо Ревел стана сериозно.

— Да, без съмнение това е книга, пълна с ерес и богохулства. Прочетох я с отвращение. Папата ще побеснее, ако разбере, че тамплиерите са замесени в тази работа. Но мисля, че книгата няма да е достатъчна, за да го накара да разтури Ордена.

Тези думи бяха удар за Николас, но той бързо се съвзе.

— Ако ми позволите да обясня, сър, тук не става въпрос само за еретичния й характер, който би могъл да навреди на Ордена. Моите информатори ми казаха също, че книгата съдържа планове на Анима Темпли, скрити под алегорична форма. Те ме увериха, че ако бъдат разкрити, тези планове могат да унищожат Ордена. Като ме изпрати да я намеря, Великият магистър Дьо Шатоньоф се надяваше книгата да свърши тъкмо това.

— Дори и да е така, братко, ако има някаква скрита стратегия в повествованието, тя ще е ясна само на онези, които изрично знаят каква е тя. Преди години самият Орден започна разследване на всичко това и не откри нищо. Ще ни трябват повече доказателства, ако искаме обвиненията ни да бъдат убедителни. Имаш ли някаква представа какви са точните планове на Анима Темпли?

— Имам подозрения — каза Николас и се наведе напред. — Знам, че Анима Темпли съществува, сър. След нападението на тамплиерите срещу ордена ни тя е била разтурена, но свещеникът Еверар дьо Троа е продължил да осъществява целите, за които Арман и останалите са работили първоначално. Знам това със сигурност.

— Не го оспорвам, но ние ще имаме само една възможност да го сторим и трябва да сме сигурни, че ударът ни ще бъде насочен правилно. Нашата вражда с ордена е добре известна. Могат да ни обвинят, че създаваме ненужни неприятности, когато положението в Утремер е нестабилно. Папата разчита на тамплиерите, също както и на нас, да се противопоставим на сарацините. Мисля, че трябва да съберем повече информация за тази група и техните планове, преди да предприемем каквито и да било действия. Показанията на бивши членове на групата, които са твои информатори, ще ни помогнат извънредно много в случая.

— Човекът, който ми каза за книгата, умря преди няколко години. Той беше единственият, готов да свидетелства срещу Анима Темпли, и то само ако книгата е у нас. Останалите, с които се свързах, се страхуват твърде много от последствията от предателството си и не желаят да се разкриват.

— Можеш ли да ги убедиш?

Николас млъкна за момент.

— Ако се използват подходящите средства, да, възможно е.

— Добре — каза Дьо Ревел и се облегна в стола. — Това може да ни бъде от голяма полза в бъдеще.

— В бъдеще ли, сър? — попита Николас. — Няма ли да пристъпим към действия колкото може по-скоро? Колкото по-скоро действаме, толкова по-бързо ще паднат тамплиерите.

Известно време Дьо Ревел не каза нищо.

— Когато Великият магистър Дьо Шатоньоф ми каза за плана си, признавам, че си бях помислил, че тази работа е безнадеждна — рече той. — Предположих, че той просто се осланя само на слухове. След като Дьо Шатоньоф умря и ти ми писа за изчезването на книгата, интересът ми към проникването ни в ордена на тамплиерите беше да разкрием повече неща за тяхното богатство — за парите, за имотите и за свещените реликви, които притежават. Когато дойде при мен преди няколко месеца, ти ми предаде един сравнително подробен списък за онова, което притежават в кралство Франция, но на мен ми се искаше да имам по-точна сметка за цялостното им финансово състояние.

— Все още не знам каква е причината за това, сър. Мога ли да ви попитам защо искате да го узнаете?

Великият майстор сви устни като че ли се колебаеше дали да отговори.

— Интересът ми към тяхното финансово състояние се дължи на едно предложение, което аз и други от нашия орден обсъждаме от известно време.

— Предложение?

— Обсъждаме дали да не се опитаме да се съюзим с тамплиерите.

Николас изгледа Великия магистър, не вярвайки на ушите си.

— Това не е възможно, сър.

— Аз самият не обичам тамплиерите, братко. Това, което Арман и рицарите му ни сториха, е непростимо, но джихадът на Байбарс не ни оставя голям избор. Ако обединим възможностите си, ще можем да се противопоставим на армията му достатъчно дълго, за да си възвърнем териториите. Ако това не стане, двата ордена и всички ние ще загубим всичко.

— С цялото ми уважение, сър, вас ви нямаше тук, когато Арман и другите рицари наложиха обсада на крепостта ни. Нямате представа какво трябваше да изтърпим през тези месеци.

— Спазвай любезен тон в мое присъствие, братко.

Николас не отговори. Това, че някой друг така безцеремонно беше обърнал гръб на постигнатото благодарение на усилията му, го разстрои. Само по себе си то беше достатъчно неприятно, но фактът, че те щяха да бъдат използвани за цел, противоположна на първоначалната, беше направо катастрофа.

— Ако сега тамплиерите бъдат разгромени, братко — каза Дьо Ревел, — същото ще се случи и на нас. Само ако се съюзим с тях, може да се надяваме да продължим нашата мечта за християнски Свети земи. Както казах, ти вече пожертва много, но сега трябва да направим още по-голяма жертва и да работим с нашия враг за по-голямото добро, или да се изправим пред съвсем реалната възможност да не изкараме още една зима по тези места.

Николас понечи да протестира, но Дьо Ревел продължи, преди да е заговорил:

— Аз трябва да направя това, което изискват интересите на Ордена ни, а за момента всеки опит да се подкопае или унищожи Орденът ще се обърне против нас. Ако оцелеем през тази война и си възвърнем достатъчно територии, ще бъдем в по-силна позиция да се изправим срещу тамплиерите, без да навредим на себе си. Но докато това време настъпи, аз няма да застраша Ордена ни, като продължа осъществяването на плана на Дьо Шатоньоф, колкото и вредна да се окаже тази книга за тамплиерите. Засега трябва да съсредоточим усилията си за спечелване на тази война. После, когато сме в по-силна позиция, ще нанесем удара.

Дьо Ревел взе Книгата за Граала и стана.

— Докато настъпи това време, ще престанеш да се занимаваш с тази работа. — Той отиде до една голяма желязна каса в стената зад стола му. Взе ключ, който висеше на верижка от колана му, отключи касата и сложи книгата вътре. — В идните месеци гражданите на Утремер ще разчитат много на всички нас — кимна Дьо Ревел на Николас. — Свободен си, братко.

Николас стана и се поклони.

Взе си довиждане, завъртя се на пети и излезе. Навън сводестите прозорци на коридора предлагаха великолепна гледка към града. Николас не обърна внимание на кулите, църквите и пазарите, защото погледът му се спря в залива, където шест тамплиерски бойни кораба, заобиколени от голям брой по-малки съдове, бавно навлизаха в пристанището.

 

 

Фалкон, заливът на Акра, 18 януари 1268 г. сл.Хр.

Палубите на тринадесетте кораба бяха претъпкани с хора: сержанти, рицари, поклонници, търговци. Всички се опитваха да видят града, който бавно се очертаваше на хоризонта. На север и на юг се виждаха планини и тъмно, облачно небе. Отпред от градските стени до далечните хълмове се простираше жълто-бяла пустош. Когато корабите се приближиха и сушата се очерта по-ясно, хората на борда започнаха да различават тук-там зелени петна из голата равнина. Това бяха ниви, градини и хълмове, напоявани от реки, които се виждаха като сини ленти. Някои паднаха на колене пред гледката. Това беше Палестина: светите земи и родното място на Христос. Облегнат на парапета, Уил стоеше на долната палуба на предната надстройка на „Фалкон“, който със своите 41 метра беше най-дългият кораб на флотилията. Под него се виждаше как носът пори вълните, а отпред железният връх на тарана, с който беше удължен бушприта, приличаше на юмрук. На издигнатата на две нива платформа се намираше и требушетът на кораба — съоръжение, подобно на катапулта, но с възможности за по-точна стрелба, в което за хвърлянето на камъните се използваше гигантска прашка, а не греда. Тъй като сега се намираха в приятелски води, катапултът не беше зареден и прашката висеше свободно. Докато минаваха през Гибралтарския проток, съоръжението беше в пълна бойна готовност, което им беше повлияло успокоително, когато недалеч от брега на Гранада забелязаха първите сарацински кораби. Обаче не се наложи да се стреля с него. Шестте тамплиерски кораби, които можеха да бъдат разпознати по червените кръстове на платната, действаха достатъчно респектиращо.

Когато камбаната започна да звъни и да призовава останалите гребци да заемат местата си на пейките, Уил обърна гръб на очерталата се ивица земя, за да огледа претъпкания с хора кораб — неговия дом през последните осем месеца.

Заедно с другите пет кораба от този тип „Фалкон“ отплава от Ла Рошел в началото на юни предната година. Освен стройните бойни кораби имаше и четири коневоза — ниски, тромави съдове, натоварени с коне, каруци и обсадни машини, както и един кораб, натоварен с бали с вълна и сукно за търговия в Утремер. Когато навлязоха в Бискайския залив и корабите започнаха да се клатушкат като пияни мъже върху големите, зелени вълни, морето и небето постепенно потъмняха още повече. Попаднал в центъра на две последователни бури, един от коневозите потъна. Уил, легнал на койката си под палубата, беше събуден от силен трясък. Изтича на палубата заедно със Саймън и двайсетина други сънени мъже и видя, че главната мачта на коневоза се е пречупила и се е стоварила върху палубата. Вкопчили се в парапета на непрекъснато клатушкащия се и скърцащ боен кораб, те наблюдаваха безпомощно през дъжда и солените пръски от вълните, които шибаха лицата им, как коневозът загреба вода с носа си и конете и хората потънаха сред високите като планини вълни.

Силните бури почти не ги оставиха на мира, докато флотилията не пристигна в кралство Португалия и те не успяха да се доберат някак до Лисабон. От десетте кораба четири бяха повредени, два от които — тежко. Бяха принудени да останат там за ремонт три месеца и повечето рицари и сержанти се отправиха с лодки по река Томар към едноименния град, принадлежащ на тамплиерите.

За Уил това беше най-хубавото нещо, което би могло да му се случи.

По-рано през годината, докато той лежеше болен в Орлеан, Робер дьо Пари беше ходил по поръчение на визитора до един от тамплиерските приорати в кралство Кастилия. Когато се разчу, че тамплиерската флотилия е спряла в Лисабон за ремонт, той, заедно с няколко други, беше помолил приора да им разреши и те да се качат на корабите. Получили разрешение, рицарите прекосиха с коне страната, за да стигнат до Томар. Робер беше настанен в крепостта заедно с Уил.

Сутрин те тренираха заедно на полето извън тамплиерската крепост, която се издигаше над града. Мускулите на Уил се бяха отпуснали и само от няколко крачки започваше да чувства парене в гърдите. Нямаше сили да се качи на кон, камо ли да държи копие. Но постепенно упражненията и португалското слънце му вдъхнаха нов живот и когато мускулите му укрепнаха и кожата му доби загар, той започна да се успокоява. Една вечер, когато двамата с Робер стояха на крепостния вал и наблюдаваха окъпаните от слънцето хълмове, а гущерите пробягваха по стените, Уил му разказа за проститутката. Разказа му и за участието на Гарен в цялата работа, без обаче да се впуска в подробности за причините, които стояха зад предателството на бившия му приятел. Спомена само за ръкопис, откраднат от Еверар. Робер го изслуша в мълчание, а после му подаде меха с бургундско вино, който беше иззел от един сержант.

След тази изповед за Уил нещата се промениха. Желанието му да си отмъсти за стореното от Гарен не го беше напуснало, но успя да го потисне дълбоко в себе си, за да не го измъчва постоянно. Запази и едно кътче за Елуен.

През деня благодарение на тренировките с Робер, риболова в реката и разговорите с Еверар и Саймън, успяваше някак да държи спомена за Елуен настрана. Обаче нощем, когато нищо не го разсейваше, тя често се промъкваше в мислите му. Много пъти, когато се събуждаше сутрин и образът й започваше да избледнява, усещаше огромна вътрешна празнота. В такива моменти му минаваше през ума да се завърне у дома, но страхът, че тя може да не му прости, го спираше и го караше да продължава на изток, подтикван от все по-силното желание да види гроба на баща си.

Когато отново тръгнаха на път от Лисабон, към тях се присъединиха две търговски галери и един кораб с поклонници, чиито капитани платиха такса за въоръжения ескорт до Акра. Колкото по на юг се придвижваха, толкова повече морето променяше цвета си и преминаваше от сиво-зелено край бреговете на Франция в тъмносиньо в испански води, смарагдовозелено край Португалия и небесносиньо в Средиземно море.

— Това ли очакваше да видиш? — попита Робер, когато се изкатери при него по рембата откъм аутригера на палубата. Подаде му един мех и се прехвърли чевръсто през парапета. — Пийни. Това е последното останало бургундско.

— Какво да очаквам?

— Акра — каза Робер и посочи към града, който сега беше много по-близо. Гребците намалиха темпото, когато корабът наближи дълъг вълнолом преди входа за най-голямото и оживено пристанище, което Уил беше виждал някога.

Отпи голяма глътка вино и подаде меха на Робер.

— Прилича ми на Париж, само че е по-жълт.

— Мисля, че много хора ще бъдат разочаровани — отбеляза Робер. Допи остатъка от виното и кимна към събралите се по средата на палубата сержанти. Те лъскаха мечовете си, загледани със сериозни изражения в града. — Един от екипажа току-що ми разказа как преди няколко години някакви рицари отказали да слязат от кораба, защото мислели, че сарацините ще ги чакат на брега. Започнали да спорят как да се приближат, за да стрелят с катапулта по врага, без самите те да са в неговия обсег.

— А имало ли е сарацини? — попита, усмихвайки се Уил.

— Не. Чакали ги група сержанти тамплиери, за да им помогнат да разтоварят кораба. Каза, че всеки път, когато идвал тук, наблюдавал същата сцена. Половината от хората мислят, че със слизането си от кораба ще влязат в сражение.

Час по-късно Уил, Робер и другите рицари и офицери от „Фалкон“ се качиха в една от двете големи спасителни лодки на кораба и се отправиха към брега. Саймън и Еверар бяха в другата лодка. Бойните кораби и останалите придружаващи ги съдове бяха завързани за вълнолома заедно с другите галери, които бяха твърде големи, за да влязат във вътрешното пристанище, пълно с търговски кораби. Уил седеше заедно с Робер на кърмата на лодката и гледаше как пред очите им се открива гледка към един от най-старите градове на земята. В късния следобед светлината беше станала златиста. Двойните стени на Акра заедно с издигащите се над тях кули бяха окъпани от слънчева светлина. По протежение на пристанището имаше поредица от дървени, каменни и кирпичени постройки, а зад претъпкания с хора пазар, глъчката от който вече стигаше до Уил, бяха градските порти. Зад тях се издигаха кубетата на църкви, внушителни кули и кулички с елегантни, остри върхове. Останалата част от града не се виждаше.

— Какво е това? — попита той един от офицерите на „Фалкон“ — стар ветеран, родил се в града. Уил посочи огромната стена, която се виеше покрай морето, преди да завие рязко и да продължи към града. От нея стърчаха огромни кули. Една от тях, откъм страната на града, беше с четири кулички, чиито върхове бяха като от злато. Забеляза между стените църква и покривите на много белокаменни постройки.

— Това е нашият приорат — отвърна ветеранът, след като проследи погледа му.

Уил запази мълчание. Приоратът им изглеждаше като умалено копие на самия град: безупречен, величествен и великолепен.

Лодката стигна брега. Гребците скочиха в плитчината и я изтеглиха на пясъка. Пазарът, който Уил беше видял от залива, наистина беше претъпкан и шумен. Ветеранът му обясни, че принадлежи на търговци от Пиза. Имаше и други пазари, в които се разпореждаха венецианци, ломбардийци и германци. Всички имаха свои квартали в града, които приличаха на отделни държави със собствени закони, църкви и управа.

— Все едно че всеки е отрязал парче земя от родината си, за да го пренесе върху тази пясъчна ивица — каза му рицарят.

Имаше общо двадесет и седем квартала. На север от стената беше Монтмусарт, в който живееше и работеше основното население, следваше Сен Андре, където живееха благородници франки, много от които бяха дошли в Акра след падането на Йерусалим, по-нататък бяха еврейският квартал, кварталът на патриарха и така нататък.

Уил се мъчеше да запомни всичко, казано от ветерана, докато вървяха нагоре по брега зад техния капитан, но собствените му очи предаваха своите впечатления и му беше трудно да се съсредоточи.

— Уил! — Саймън бързаше по пясъка и бузите му се бяха зачервили от усилието. Следваха го сержантите и екипажът на втората лодка. — Видя ли това? Погледни!

Уил погледна към пазара, накъдето му сочеше Саймън, и забеляза наредени в редица най-странните животни, които беше виждал някога. Бяха по-големи от коне, светлокафяви на цвят, с дълги вратове и големи гърбици. На стената беше започнала да се събира неголяма тълпа. Хората на пазара също спряха заниманията си, за да наблюдават слизането на рицарите на брега. Някои ги погледнаха леко заинтригувани, но после се обърнаха отново към сергиите, защото търговията очевидно беше по-важна за тях.

Първото нещо, с което тези хора впечатлиха Уил, бяха дрехите — много по-елегантни от западните облекла. Това бяха плътно прилепнали рокли и богато украсени с бродерия туники за жените, плътно прилепнали дълги до коляното панталони и извезани с брокат безръкавни туники за мъжете. Платовете, от които бяха ушити, също бяха изключително разнообразни. Никъде не можеше да се види вълнена наметка или дървени обувки. Само коприна, дамаска, лен и златотъкан брокат. Всички, дори децата, изглеждаха като крале и кралици, пременени за коронация.

Докато се приближаваше, Уил не можеше да свали очи от тълпата. Започнаха да се забелязват и други особености. Отначало, виждайки загорелите им от слънцето лица, необичайната кройка на богато украсените облекла, тюрбаните, които носеха на главите, и непознатия акцент, беше помислил, че всички са чужденци. Но сега разбра, че някои от тях говореха на латински, а други на английски и френски. Бяха западняци. Обаче се бяха смесили и разговаряха и се смееха с високи, стройни мъже с черна, лъскава кожа и невероятно бели зъби, които проблясваха, когато се усмихваха, както и с други с матов цвят на кожата, с очи с формата на бадем и закръглени лица, които приличаха на хасановото лице.

— Сарацини — чу Уил да процежда през зъби един рицар.

Няколко души около него се хванаха за мечовете и погледнаха капитана, но той спокойно крачеше през тълпата. Уил забеляза, че Еверар ги следва, накуцвайки малко по-назад. Свещеникът се усмихваше.

Рицарите следваха капитана като замаяни покрай сергиите, където имаше чернооки венецианци, които въртяха разменна търговия с дървен материал и желязо с мюсюлманските търговци, а бедуини в халати предлагаха бурета с кобилешко мляко срещу шепа безанти. Върху каруците се виждаха големи купчини сладки лимони и фурми, а до тях имаше сергии с рубини, багрила, саби, коприна, порцелан и сапуни. Един евреин с очила на носа се смееше с гръцки търговец, докато отмерваше шепа сапфири на теглилката си. Въздухът беше изпълнен с миризма на оборски тор, пот, подправки и благоуханни масла. Хората в тълпата се блъскаха и разговаряха на различните езици с такъв акцент, че латинският не можеше да се различи от иврита, а френският — от арабския. Дори когато рицарите се отклониха от пазара и навлязоха в тесните криволичещи улички, водещи към приората, на всеки ъгъл пред очите им се откриваше нова гледка. Стъклата по кръглите прозорци на една църква уловиха лъчите на следобедното слънце и ги заслепиха. В уличките се спотайваха жени с извънредно оскъдни облекла и ги приканваха да се приближат. На праговете на къщите седяха старци, обвити в облаци тамянов дим, друга бяха насядали около маси и играеха шах върху дъски, направени от слонова кост и египетско стъкло.

Докато стигнат приората, рицарите бяха така завладени от впечатленията си, че почти не забелязаха четирите златни лъва върху бойниците на кулата, която се издигаше над масивната порта. Рицарите, които я пазеха, ги поздравиха и ги въведоха вътре през малка врата, изрязана в портата. Влязоха в оживен правоъгълен площад, ограден от големи каменни сгради. След като мина през вратата, Уил за миг спря и бързо огледа мъжете на площада, като обръщаше специално внимание на рицарите. Никой не беше със златисторуса коса.

Робер го потупа по рамото.

— Един от офицерите ме помоли да направя списък с имената ни, за да го дадем на управителя. Ще те намеря, когато свърша.

Въведоха го в една сграда, върху чийто покрив на висок прът се развяваше знамето на тамплиерите. Зад Уил хората от другите кораби започнаха да прииждат през портата, повечето със същите объркани изражения на лицата. Саймън застана до него, когато от сградата, в която се беше вмъкнал Робер, излязоха писари и започнаха да разделят нарастващата група.

— Баща ми никога не би повярвал. Не съм сигурен, че и аз мога да повярвам. Не видяхме ли сарацини на пазара?

Преди Уил да успее да отговори, приближи се Еверар.

— Уилям, искам да разбереш дали Николас дьо Навар е в приората на хоспиталиерите в града. — Гласът му беше станал още по-дрезгав. Постоянната кашлица, която се беше влошила след смъртта на Хасан, се беше изострила още повече от дългото пътуване и имаше дни, когато той почти не можеше да говори.

— Сега ли?

Дори Уил, който знаеше с какво нетърпение очакваше свещеникът този момент още откакто бяха напуснали Ла Рошел, беше изненадан от припряността му. Еверар се огледа, когато към тях се приближи един писар.

— Трябва да се видя с някои хора. Разчитам на теб, Уилям.

— Оттук, братя — каза писарят и им даде знак да го последват.

— Знам пътя — отвърна Еверар и тръгна пред него.

— Какво ще направиш, когато намериш Николас? — прошепна Саймън, когато последваха свещеника.

Уил разсеяно поклати глава при вида на високите стени, по чиито бойници стояха на пост рицари. Бяха осеяни с процепи за изстрелване на стрели и на всяка крачка се виждаха катапулта. Приоратът не приличаше на тези в Лондон, Париж или Ла Рошел. Уил разбра защо. Това изобщо не беше приорат, а крепост.

— Не знам — каза той, когато минаха покрай една оръжейница, в която точеха мечове.

Като хвърляше плахи погледи през рамо към Уил, Саймън беше отведен заедно с другите сержанти до една редица сгради отвъд главния площад. Уил и другите рицари минаха покрай конюшни, работилници, една великолепна църква, в сравнение с която параклисът в Париж изглеждаше като хамбар, и край постройка, подобна на дворец, за която писарят им каза, че е главната квартира на Великия магистър Берар. След малко стигнаха до група сгради, ограждащи двор с голям резервоар по средата. Уил беше настанен в една стая заедно с други седем рицари. Покрай стените бяха наредени удобни легла и всеки имаше дървен шкаф за вещите си. Имаше и закачалка за мантиите и друга за мечовете. Одеялата върху креватите бяха от агнешка вълна и на всяко имаше възглавница, не чувал, напълнен със слама, а от ленено платно и пълна с перушина. Каменният под беше чист и покрит с тъкана черга. След месеците, прекарани на палубата на „Фалкон“, помещението му заприлича на дворец, но вместо да се възползва от възможността да отпочине в тази луксозна обстановка, Уил остави торбата си на леглото и излезе навън.

Докато вървеше през приората, сержанти и слуги му кимаха почтително. Рицарите, по-възрастни от него, със загорели лица и твърд поглед в очите, не му обръщаха внимание. Уил предположи, че можеше да познават Гарен, ако той наистина беше последвал Николас, но нещо го спря да попита. Сега, когато моментът беше настъпил, той нямаше желание да види човека, който го беше предал и опозорил. Нямаше и никакво желание да тръгне сам из непознатия град, за да търси Николас. След малко се озова на парапета на крепостната стена, от който се виждаше градът. Гледката беше изумителна. Отвъд главните стени на Акра имаше оживено селище, оградено от друга стена и ров. Зад тях в златистата мараня се простираха овощни и зеленчукови градини и маслинови горички.

— Красиво, нали?

Уил се обърна и видя белокос рицар до себе си.

— Идвам тук всяка вечер преди молитва. Винаги ме вълнува. — Рицарят се усмихна. — От Франция ли пристигна, братко?

Уил кимна. Помисли си, че рицарят може да му даде отговор на въпроса, който го интересуваше. Загледа се в далечината и попита:

— В каква посока се намира Сафед?

Рицарят посочи на изток.

— На трийсетина мили през равнината.

— Мога ли лесно да го намеря?

Рицарят го погледна изненадан.

— Има път от града, който води до там, но сега по-голямата част от него е подвластна на хората на Байбарс. Нали знаеш, че Сафед е в ръцете на сарацините?

— Да, баща ми загина там.

— Съжалявам. Но те съветвам да не ходиш на гроба му, защото това ще стане и твоя гроб. Миналата година управниците на Акра изпратиха там вестоносец да преговаря със султана. Върху стените на крепостта били наредени колове с главите на избитите християни.

Уил се замисли за тялото на баща си, някога изпълнено със сила и достойнство, а сега обезглавено и непогребано. Искаше да събере костите и да ги погребе в някое уединено място. Мисълта, че духът на баща му витае из тези чужди равнини, гонен от пясъчните ветрове, го изпълни с болка. Това не беше Шотландия, не беше родината му.

— Ще те оставя — каза тихо рицарят.

— Познаваш ли рицар на име Гарен дьо Лион?

Белокосият мъж поклати бавно глава.

— Не, не мисля.

— Трябва да е пристигнал миналата година. На възраст е колкото мен. — Уил го описа.

Рицарят разпери ръце.

— Много хора минават оттук.

— Може да е бил сам и да не е пристигнал с тамплиерски кораб.

— Сам? Един млад мъж пристигна сам точно преди Коледа. Дьо Лион ли? — Рицарят сви рамене. — Може и така да се е казвал. Не съм сигурен. Дойде по суша от Тир. Пристанището беше затворено, така че корабът, с който е дошъл, трябва да е бил пренасочен там. По това време търговските квартали бяха във война.

— Вече не е ли тук?

— Доколкото си спомням, беше изпратен заедно с група рицари в Яфа.

— Яфа?

— Това е град на крайбрежието близо до Йерусалим, на около осемдесет мили оттук. — Рицарят посочи на юг към далечните планини. — Там имаме гарнизон.

— Благодаря ти. — Той остави рицаря да наблюдава залеза и се върна на площада. После отиде отново при портите. Тъкмо се канеше да се отправи към помещението си, когато чу някой да го вика. Видя Саймън да тича към него.

— Търсих те навсякъде — каза задъхан конярят. — Трябва да намериш Еверар.

— Защо?

— Имаме назначение — каза разтревожен Саймън. — И двамата.

— Назначение? Ние не сме тук…

— В нашето помещение дойде един рицар със списък — прекъсна го Саймън. — Веднага, щом се настанихме. Каза ми, че съм включен в една група. Разбрах, че ти и Робер също сте в нея.

— И къде ни изпращат?

— В някакво място, което се нарича Антиохия — отвърна отчаян Саймън.