Робин Йънг
Братството (30)

29. Алепо, Сирия

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Байбарс седеше замислен и наблюдаваше мълчаливо мъжете в тронната зала. Някои от военачалниците се бяха излегнали върху възглавници, други ходеха от група на група, като спираха, за да си вземат плодови напитки от таблите, които им поднасяха слугите. Над шума от смехове и разговори се носеха тъжните мелодии на музикантите. Момичета в ефирни дрехи танцуваха в средата на залата и кършеха снаги. Мъжете ги гледаха като хипнотизирани как извиват тела. Внезапно танцьорките се разбягаха, когато една гърбава фигура в парцаливи дрехи се спусна сред тях. Някои от по-младите офицери се разсмяха, когато Кадир, имитирайки писъците на момичетата, ги подгони между колоните. По ниските маси имаше разпръснати остатъци от вечерното пиршество, парчета от медени сладкиши, късове лоясало ярешко месо, дървени купи с аспержи и захаросани бадеми.

Наблизо Омар разговаряше с Калаун и няколко други военачалници. Байбарс улови погледа му и му кимна да се приближи.

Омар напусна групата и изкачи стъпалата до трона.

— Господарю?

— Хайде да приключваме с празненството.

— Да почакаме още малко — предложи Омар. — Нека хората да…

— Сега, Омар.

— Да, господарю.

Губернаторите и пълководците млъкнаха, когато един от слугите удари златния гонг и даде знак за началото на съвещанието. Музикантите спряха да свирят, а танцьорките бързо напуснаха залата. Очите на всички се насочиха към Байбарс, който стана от трона.

— Надявам се, че пиршеството ви хареса. — Думите му бяха посрещнати с одобрителни възгласи. — Ще имаме още много такива пиршества през тази година — отново одобрителни възгласи, — защото ще имаме да празнуваме още по-големи победи от тези, които извоювахме досега. — Той кимна към Калаун. — През последните седмици разговарях с някои от вас за следващите етапи на нашата кампания. След това реших каква да бъде главната ни цел. — Той замълча за миг и огледа лицата, които го следяха в очакване. — Ще превземем Антиохия.

Последваха няколко възгласа на изненада, но повечето бяха тревожни.

— Господарю — каза един от губернаторите, амбициозен мъж, който беше от хората, които винаги вземаха първи думата, — това ще изисква масирана атака. Антиохия е най-укрепеният град в Сирия.

— Самата дължина на тези укрепления — отговори Байбарс — ги прави и най-трудни за зашита. Проучих плановете на града. Мисля, че една неголяма сила може да го превземе за по-малко от седмица. Най-много три полка.

— Кога предлагаш да започне нападението, господарю? — попита друг.

— Реколтата е прибрана. Войската може да потегли напълно снабдена с провизии до края на седмицата. Предвижданията на Кадир за този период са благоприятни.

Няколко от пълководците погледнаха със съмнение гадателя, който седеше до една маса и гризеше кокал. Като забеляза недоверчивите им погледи, Байбарс стана нетърпелив.

— Не ви ли обещах победи?

— Никой от нас не се съмнява в способността ти да ги постигнем, господарю — обади се Калаун, като извиси глас над другите. — Обаче много от хората са се завърнали току-що от Киликия. Може би за остатъка от зимата ще е по-добре да се съсредоточим върху по-малки военни обекти, преди да се захванем с такава крепост като Антиохия.

Байбарс хвърли мрачен поглед на Калаун, седна на трона и огледа изпитателно останалите. Повечето предпочетоха да не срещат погледа му.

— Не разбирате ли какво предлагам? — попита рязко той. — Тогава нека обясня. Ако превземем Антиохия, това няма да е просто един град, който християните ще загубят. Ще загубят цялото си княжество. — Замълча за миг, като ги остави да вникнат в думите му. — Без Антиохия няколкото останали разпръснати крепости и селища на франките в района ще се превърнат в острови сред море, в което господстваме. Съмнявам се, че изобщо ще се съпротивляват.

— Вярно е — съгласи се след кратко мълчание един от генералите. — Ще бъде тежък удар за франките. Княжество Антиохия беше първата държава, която те установиха на наша територия.

— И това е най-богатият град след Акра — обади се друг.

— Освен това е свещен град — припомни им Байбарс. — След като вече загубиха Едеса и ако им вземем Антиохия, франките ще управляват само в две държави: графство Триполи и Йерусалимското кралство, а в тях няколко от бившите им градове и крепости са в наши ръце. Не след дълго ще ги изтикаме в морето, откъдето са дошли.

Някои от генералите се оживиха, когато се заговори за грабеж, но ентусиазмът все още не беше толкова голям, колкото се искаше на Байбарс. Ала в края на съвещанието той прие тяхното не особено въодушевено съгласие и избра трима военачалници да поведат атаката. След като приключиха, той напусна тронната зала и отпрати секретарите си, които носеха разни неща за подпис, както и Омар, който се опита да улови погледа му. Облякъл черна роба и с тюрбан на главата, Байбарс излезе от крепостта през малък страничен изход и се спусна към града, усещайки как с всяка измината крачка напрежението го напуска. Въздухът ухаеше. След малко стигна до една прашна улица с редица кирпичени къщи от двете страни. В края й имаше варосана къща, по-голяма и по-внушителна от останалите. През прозорците се виждаше светлината на фенер и се чуваше детски смях. Байбарс подмина входа и отиде откъм задната част на къщата, като се стараеше да върви в сянката. Зад къщата имаше полуразрушена стара плевня, която беше безстопанствена и никой не се грижеше за нея. Половината от покрива й липсваше, а вътре беше осеяна с паднали греди. Байбарс често се питаше защо никой не ги използва за огрев. Всеки път, когато идваше тук, очакваше да не ги намери. Откъсна един хибискус от храста, който растеше покрай входа, и влезе в помещението, за което никой — нито жените му, нито командирите, нито Омар или Калаун знаеха. В тъмното коленичи и сложи цветето върху устните си, пое силния му аромат и си спомни как то миришеше в косата й. Светлината на звездите и тази от къщата наблизо се процеждаше в мрака и осветяваше пода при краката на Байбарс. Той беше осеян с изсъхнали розови цветове на хибискус.