Робин Йънг
Братството (36)

35. Орлеанският приорат

2 февруари 1267 г. сл.Хр.

Уил наблюдаваше върволицата жени, които се спускаха надолу по хълма към катедралата. Пазеха в шепи пламъчетата на свещите от острия вятър, който браздеше тъмните води на Лоара. Беше празникът Сретение Богородично и всички, които бяха родили предната година, трябваше да занесат свещите си в църквата, за да се помолят на Пресветата майка за доброто здраве на децата си. Тази нощ свещениците, монасите и клисарите из целия християнски свят щяха да пречистят всички свещи за литургия през идната година.

Когато се отдръпна от прозореца, Уил видя отражението си в пълния с вода леген, поставен на масата до леглото му. Страните му бяха изпити, очите хлътнали, а ребрата му се очертаваха ясно над корема. През изминалите три месеца беше загубил почти една трета от теглото си. Започналото като треска се беше превърнало в заболяване на белите дробове, от което за малко да умре. Заедно с белезите от камшика на Еверар по гърба му бяха останали пресни следи от ножа на лекаря, за да изтече лошата кръв от гърдите му. В малката стая миришеше силно на седефче и дафиново масло, които се използваха за намазване на раните. Седмици наред Уил лежа, почти загубил съзнание, облян в пот, докато от вените му изтече огромно количество кръв, а подобно на жизнените сокове, напуснали тялото му, стихнаха и гневът, мъката и чувството му за вина. Превърна се в скелет, покрит със сивопепелява кожа, който не можеше нито да се храни, нито да се облича сам, камо ли пък да ходи.

Но през последните две седмици кашлицата постепенно взе да намалява. Пускането на кръв беше спряно заради новата луна и цветът на бузите му започна да се възвръща. С него дойдоха спомените и гневът. Сега той беше по-студен и по-силен от преди. Държеше го буден през последните няколко нощи и заглушаваше дори мъката, която го връхлиташе, когато започваше да мисли за Елуен.

Вратата се отвори.

— Видя ли шествието?

Уил не се обърна, когато чу гласа на Саймън.

— Да.

Без да обръща внимание на студения му тон, Саймън продължи да се усмихва. Носеше съдинка с димяща супа и чаша с лечебно питие, приготвено от печени ябълки, бира, захар и индийско орехче.

— Заповядай — каза той и блъсна с крак вратата, за да се затвори. — Защо не седнеш? Ще ти помогна да вечеряш.

Единственият външен признак за раздразнението на Уил беше потрепването на брадичката му.

— Мога сам да се справя.

Загрижеността на коняря беше започнала да го изнервя, а тясната стаичка, в която беше затворен, още повече утежняваше нещата. Повдигаше му се от собствената му миризма, която се беше пропила в одеялата, с които спеше, и във въздуха, който дишаше, повдигаше му се от късчето сиво небе, което гледаше през прозореца. Уил пое съдинката, седна на леглото и засърба супата. Топлината се разля по гърлото и гърдите му и той усети как напрежението го напуска.

— Брат Жан е на мнение, че до края на месеца ще бъдеш достатъчно добре, за да можеш да пътуваш — рече Саймън след продължително мълчание, нарушавано само от пеенето на жените по улицата.

Уил кимна. Брат Жан, лекарят в лечебницата, вече му го беше казал сутринта. Еверар, дошъл да чуе диагнозата, много се зарадва. Както беше казал Саймън, свещеникът се беше вманиачил напълно и беше прекарал последните няколко седмици в стаята си, ходейки напред-назад като тигър в клетка. Непрекъснато разучаваше всички карти, които можеше да намери и на които бяха показани различни пътища до Светите земи — по море и по суша.

До връщането на Саймън от Ла Рошел, малко преди средата на зимата, Уил остана почти непрекъснато в безмилостните обятия на треската. Отначало пътуването на коняря до пристанището беше преминало добре и той беше успял да напредне доста, следвайки поречието на Лоара до Блоа. Обаче късно една вечер, малко преди да достигне Тур, конят му се беше подхлъзнал на един камък. Успя да стигне до града с накуцващото животно, където беше принуден да похарчи парите на Еверар за нов кон. Поради забавянето и неколкодневното лошо време пристигна в Ла Рошел много по-късно, отколкото беше замислил. Не откри никаква следа от Гарен, но разбра сравнително лесно къде се намираше Николас.

Когато уведоми тамплиерите, че един хоспиталиер е откраднал ценна книга на приората в Париж, маршалът изпрати двама рицари в манастира на хоспиталиерите с искане да му предадат Николас. Там обаче заявиха, че не знаят нищо за книгата и студено обясниха на тамплиерите, че неотдавна четирима рицари наистина пристигнали от Париж, но вече не са в манастира. Трима от тях се върнали в Париж, а четвъртият, на име Николас дьо Акър, заминал преди шест дни с един от техните кораби за Акра. Тъй като нямаше желание да влошава повече отношенията си с хоспиталиерите, маршалът на тамплиерите каза на Саймън, че не може да се направи нищо и че визиторът в Париж трябва да се занимае по-нататък с този въпрос.

Когато Саймън се върна в Орлеан, Еверар поиска да тръгнат веднага за пристанището, но Уил беше много сериозно болен, за да пътува, а Саймън беше казал на отчаяния свещеник, че до пролетта за изток няма да плават повече кораби. Бойният тамплиерски кораб „Фалкон“ щял да е сред първите от флотата, които ще напуснат пристанището след атаката на Сафед от Байбарс. Еверар изпрати писмо до визитора в Париж, за да го уведоми, че ще пътуват за Акра — той на поклонение, а Уил и Саймън да помагат за укрепването на отбраната на града.

Саймън видя как Уил пресуши чашата с лечебното питие.

— Мисля си, че може би не трябва да ходим в Акра. Какво като има война? Та аз дори не мога да въртя меча както трябва. Знаеш го.

— Взех решение — отвърна Уил и избърса устата си с опакото на ръката. Той погледна Саймън. — Няма нужда да идваш.

— Трябва. Еверар няма да се грижи за теб.

— Нямам нужда от грижи.

Саймън тежко въздъхна.

— Та ти едва ходиш. Ще минат седмици докато стигнем в Ла Рошел, а после месеци и месеци ще трябва да пътуваме с кораб. Дори и да стигнем до Светите земи, как ще намерим Николас или Гарен, ако изобщо той е там?

Уил стана и отиде до прозореца. Сложи ръце на перваза и затвори очи, като едва поемаше студения въздух. От няколко дни мислеше за Утремер — мястото, където беше загинал баща му. Бледата му, изнежена кожа жадуваше за топлината на източното слънце, а самият той жадуваше за мъст. Сарацините бяха отнели живота на баща му, а Николас дьо Навар — единствената му възможност да изкупи греха си, като направи единственото нещо, което знаеше, че баща му би искал. Ако Николас успееше да разруши Анима Темпли и заедно с нея и Ордена, смъртта на баща му наистина щеше да е безсмислена и войната щеше да продължи безпрепятствено. А Гарен? Неговият някогашен приятел? Беше отнел на Уил единственото, което му беше останало — Елуен. Той отвори очи.

— Ще ги намеря — каза Уил повече на себе си, отколкото на Саймън.