Робин Йънг
Братството (31)

30. Парижкият приорат

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Уил наблюдаваше паяка, разширяващ мрежата, която беше изплел в пукнатината на камъка. От време на време през прозореца нахлуваше студен вятър и паякът потреперваше върху нишката. Всеки път, когато духнеше вятър, той пробягваше обратно по нея и се скриваше на безопасно място в пукнатината, а след това се показваше и започваше отново работата си. Уил виждаше, че тя изцяло поглъща вниманието му. Нагоре, надолу, а после отново и отново в кръг. Изглеждаше толкова просто. Не като недовършеното писмо, което лежеше на перваза на прозореца до него.

Докато пишеше първите няколко реда на писмото до майка си, още не беше излязъл от обхваналото го вцепенение и му беше по-лесно. Но когато продължи, спомените за родителите му го връхлетяха. Спомни си незначителни неща, за които мислеше, че отдавна е забравил, но те изведнъж изникваха съвсем ясно в паметта му и ставаха все повече и повече. Бяха най-вече от времето преди да умре Мери. Един от тях беше изключително ясен — видя майка си, седнала на ръба на масата в кухнята със стиснати устни. Беше ходила в градината да накъса подправки за вечерята и беше стъпила върху оса. Баща му седеше на ниско столче и нежно държеше малкото й бяло стъпало. Уил седеше край масата и наблюдаваше как баща му, присвил очи, за да се съсредоточи, маха жилото. После Джеймс положи устни върху малката дупчица, за да изсмуче отровата, която може би беше останала вътре. Когато свърши, Изабел обви врата му с ръце, а буйната й червеникава коса се разпиля върху раменете му.

— Какво щях да правя без теб? — чу я да прошепва Уил.

Този спомен изведнъж бе заменен от образа на отрязаната глава на баща му, набучена на копие, с изкълвани от птиците очи и уста, пълна с червеи. Перото в ръката на Уил се пречупи. Не взе ново и остави недовършеното писмо да лежи до него, подухвано от време на време от вятъра.

Уил беше прекосил тичешком двора и беше влязъл право в празното спално помещение, където седна на перваза на прозореца, обгърна коленете си с ръце и пое дълбоко въздух. По-късно отиде до леглото си да вземе перо и пергамент и пак седна на перваза, на същото място, на което беше седял преди шест години в деня на погребението на Оуен.

Паякът се смъкна надолу по нишката и започна да плете нова нишка. Уил докосна гърлото си. От около час усещаше слабо, но натрапчиво парене всеки път, когато преглъщаше. Наведе глава над перваза и погледна през прозореца. Облаците, които се надбягваха, следобед бяха покрили цялото небе, тук-там изпъстрено от сиви петна. Чу далечните крясъци на чайки от равнината край реката. Те кръжаха над рибарите, които хвърляха мрежи и капани за змиорки. Всеки ден ги чуваше. Но сега познатият звук беше някак тежък и изпълнен с ново значение. Притисна очите си с длани.

Той седеше върху топлите скали до баща си и клатеше крака над водата. Баща му беше потопил влакното и от време на време го подръпваше, за да провери тежестта. Слънчевата светлина се отразяваше от водата и блестеше в очите на Джеймс. До тях имаше ведро с три сребристи риби. Чайките, които кръжаха над тях, често се спускаха с крясък надолу, а сенките им преминаваха по скалите.

Лицето на Джеймс беше обгоряло от слънцето, а малко над брадата му имаше жълти песъчинки. На Уил му се прииска да ги махне, но не желаеше да пречи на баща си, който наблюдаваше внимателно влакното и някак замечтано се усмихваше.

— Трябва да направим лодка — каза след малко Джеймс.

— Лодка?

Все така усмихнат, Джеймс погледна към ширналото се зелено езеро.

— Според теб, Уилям, дали в дълбокото рибата ще е по-голяма?

Уил здравата се замисли, а после кимна.

— След като е на път да се роди още едно бебе, ще ни трябват по-големи риби.

— Мама бебе ли ще има?

— Тя мисли, че ще е момиче.

— Как ще я кръстите? — попита Уил, като се опитваше да изглежда равнодушен, но чувстваше, че новината беше помрачила настроението му. Още една сестра? Три бяха повече от достатъчно.

— Изенда. — Джеймс се вгледа за миг в Уил. — Ще трябва да ми помогнеш, Уилям. Мисля, че няма да мога да я направя сам.

— Разбира се, татко. — Уилям изпъна гръб, а разочарованието му бе заменено от чувство за голямата отговорност. Намръщи се замислен. Дори не беше сигурен как се прави лодка, но знаеше, че ще бъде най-хубавата лодка, която баща му е виждал някога.

След смъртта на Мери, Уил отиде при езерото само веднъж, преди да напусне Шотландия. Лодката стоеше там, където я беше оставил, на едно високо място над водата. Така и не направи греблата и не запуши пролуките с кълчища, за да не прониква вода в нея. През пукнатините между дъските беше започнала да никне трева. Помисли да я бутне в езерото, но дори тогава се надяваше, че ще се завърне заедно с баща си, за да я използва. Майка му скоро щеше да ражда и той беше сигурен, че колкото и да го мразеше баща му, пак трябваше да намерят по-едри риби.

Когато през последвалите години се сещаше за лодката, представяше си я като прогнил скелет — убежище на бурени и раци отшелници. Сега се запита дали някой я беше намерил и запазил. От малкото писма, които беше получил от майка си, му беше известно, че по-големите му сестри Алис и Ийд бяха напуснали женския манастир преди няколко години, за да живеят при съпрузите си в Единбург, където се бяха задомили. Но може би Изенда, която сигурно беше на осем години, можеше един ден да се върне в родното имение и да намери лодката. Дори и да не умееше да плава с нея, Уил си представяше, че можеше да я използва да си играе вътре и да си мисли за брат си и за баща си, които никога не беше виждала.

Уил свали ръце от лицето си, когато чу шум от копита в двора пред конюшнята. Освен него и крясъците на чайките, наоколо продължаваше да е спокойно и тихо. Повечето от рицарите, свещениците и сержантите бяха призовани в параклиса след новината за Сафед. Прекараха ранния следобед в заупокойни молитви.

Скоро тишината щеше да бъде нарушена и да последва призив да се вдигнат на оръжие.

Уил не се обърна, когато вратата се отвори. Чу, че някой тътри крака през стаята към него. Когато се извърна, видя кървясалите очи на Еверар да се взират в неговите, после вцепенението го обхвана отново и той извърна очи.

— Търсих те, сержант.

Уил не каза нищо.

— Колко дълго смяташ да се криеш тук?

— Трябва да довърша писмото си.

Еверар се намръщи. Очите му се спряха на пергамента.

— Това ли? — попита той и го взе. Зачете го, като премигваше на слабата светлина. — Може да почака — рече тихо той и го остави. — Трябва да обсъдим някои неща.

— Сър, трябва да пиша на майка ми и да й кажа, че съпругът и бащата на децата й е мъртъв.

— Орденът ще се погрижи за майка ти и сестрите ти — рече сухо Еверар. — Няма да им липсва нищо, обещавам ти. — Той въздъхна, когато Уил не отговори. — Разбирам, че ти е тежко.

— Разбираш? — каза Уил и го погледна. — Значи разбираш, така ли? Тогава може би ще обясниш на мен и на майка ми. Може би ще й пишеш и ще й кажеш защо умря той. В края на краищата, ти го изпрати там!

— Това не е честно — рече студено Еверар. — Джеймс не е умрял в служба на Анима Темпли. Умрял е в служба на Ордена, като е правел нещо, което сам е решил да прави. — Изражението му се смекчи. — Когато баща ти замина за Светите земи, той го направи по собствено желание. Отиде там, защото вярваше, защото искаше да промени нещо в този живот. Веднъж ми каза, че иска по-различен свят за децата си. За теб, Уилям.

Уил го изгледа, но не каза нищо.

— Искам да чуя какво стана в манастира на хоспиталиерите — рече тихо, но твърдо Еверар.

— Николас замина за Ла Рошел заедно с още трима от неговите братя — каза след малко Уил. — Едно момче от конюшнята ми каза, че говорели за Акра и за Великия магистър.

— Акра? — попита разтревожен Еверар. — Значи зад цялата работа стои Хюго дьо Ревел?

— Дьо Ревел? — попита разсеяно Уил.

— Великият магистър на хоспиталиерите. Не съм го срещал, но познавах предшественика му Гийом дьо Шатоньоф — човекът, който оглавяваше ордена им, когато Арман обсади тяхната крепост. — Еверар потърка брадичката си. — Предполагам, че Николас възнамерява да занесе книгата направо на него. Ако Великият магистър реши, че тя е достатъчно доказателство за съществуването на Анима Темпли и за нейната корумпираност, както погрешно предполага Николас, той без съмнение ще намеси в тази работа папата в Рим. — Старецът рязко пое въздух. — Не бива да му позволим да напусне тези брегове с нея. Заминаваме за Ла Рошел на разсъмване.

Уил го погледна.

— Ние?

— Не мога да го направя сам.

— А аз пък изобщо не мога — отвърна Уил, скочи от перваза и се изправи с лице срещу свещеника. — Дори и да имах сили, не бих могъл. Аз съм само сержант. Нямам авторитет пред никой рицар, бил той от Ордена на тамплиерите, на хоспиталиерите или от Тевтонския орден, нито пред кралската армия!

— Е, това ще се промени — каза след кратка пауза Еверар. — Говорих с визитора и той се съгласи да бъдеш посветен.

— Какво?

— Смята за редно, след като загубихме бащата да спечелим сина. Ще бъде нещо като символ, че ние ще надделеем и няма да се уплашим от врага. Визиторът иска това да стане скоро, преди общото събрание, което е свикал, за да решим какво ще правим. Опасявам се, че посвещаването ти ще стане сред дрънкане на оръжие, но това не може да бъде избегнато.

— Това някакъв жест ли е? Избрал си най-неподходящия ден за него!

Суровото лице на Еверар омекна.

— Скръбта е едно от най-чистите чувства, на които сме способни. Когато скърбим истински, целият… — Той махна нетърпеливо с ръка, докато търсеше думата — целият вътрешен шум в нас стихва. Сред настъпилата тишина откриваме себе си. Това са моментите, които ни оформят като личности. Така че, според мен, тъкмо този ден е най-подходящ.

Уил опря длани върху перваза на прозореца и наведе глава.

— Вече не съм сигурен дали искам да бъда рицар.

— Не беше ли това желанието на баща ти? — напомни му Еверар.

— Баща ми е мъртъв.

— Значи ли тогава, че всичко, което е правил и искал в живота, престава да има значение? Означава ли, че това, в което е вярвал, за което е работил и е пролял кръвта си, за да го постигне, вече не е важно? — Еверар поклати глава. — Джеймс Камбъл започна нещо. Ние трябва да го довършим. Ако забравим какво е направил, докато е бил жив, смъртта му ще бъде безсмислена.

Уил повдигна глава и се загледа през прозореца, а сълзите му застинаха по бузите. Навън светът му изглеждаше скучен и сив. Години наред се беше стремил да стигне до едно място, да застане редом с баща си. Сега това място беше престанало да съществува. Къде можеше да отиде? Колкото и да си даваше сметка за опасностите, пред които бяха изправени хората, сражаващи се в Утремер, никога и през ум не му беше минавало, че няма да види отново баща си.

— Вече нямам цел — прошепна той, без да се усеща, че го беше казал на глас.

— Според мен имаш. — Еверар протегна осакатената си ръка и я сложи върху рамото на Уил. — Голяма цел.

 

 

Цялата сутрин в параклиса бяха горели два железни мангала с дървени въглища, за да смекчат острия ноемврийски студ. Но никой не се беше сетил да ги махне преди церемонията и повечето въглени се бяха превърнали в пепел. Прозорците бяха закрити с тежки гоблени, които спираха оскъдната светлина на сивия следобед.

Кожата на Уил настръхна, когато свали черната си туника и я подаде на клисаря, който чакаше до него. Изу ботушите си, а после разкопча колана със сабята. Когато измъкваше долната риза през главата си, изведнъж се сети за голямата група мъже, които седяха зад него. Сводестото помещение беше слабо осветено, но той разбираше, че те виждат ясно белите черти на белезите, които се пресичаха върху гърба му там, където някога свещеникът го беше бил с камшика. Уил погледна към Еверар, който стоеше на подиума, но в прегърбения мъж с изпито лице, който нареждаше свещените съдове в нишата на параклиса, нямаше и помен от някогашната отблъскваща грубост, която лъхаше от него преди шест години. Зад Еверар в нещо подобно на трон от бял камък седеше визиторът. Изглеждаше уморен. Върху подиума имаше още двама рицари.

Когато подаде на клисаря ризата си и застана в пространството между насядалите рицари и олтара само по панталони в осветения от една факла кръг, Уил се почувства толкова самотен, колкото никога през живота си.

Докато клисарят отнасяше старите му дрехи, Уил се огледа, за да види поне едно приятелско лице в тълпата. Видя Робер. Рицарят, който седеше до Хюго на една от предните пейки, улови погледа му и се усмихна. Уил се обърна отново към олтара, почувствал се не чак толкова самотен, а Еверар запали тамян в кадилницата и призова за тишина. Шепотът на присъстващите, които изглежда нямаха търпение да започне съвещанието на военния съвет, стихна. Обвит в облаци дим, Еверар накара Уил да коленичи. Той се подчини, давайки си сметка, че не беше научил като другите посвещавани в дълго нощно бдение какво да казва или да прави. Обаче нямаше време да се притеснява, защото визиторът се изправи и се обърна към него:

— Вече прекара периода за бдение, в който си могъл да размислиш за предлагания ти свещен пост. — Плътният глас на визитора изпълни помещението. — Уилям Камбъл, син на Джеймс, искаш ли да вземеш мантията, като знаеш, че с това ще се откажеш от светските си задължения и ще станеш истински скромен слуга на всемогъщия Бог?

— Да — отвърна Уил.

И клетвата започна.

Уил отговаряше, когато от него се очакваше да говори, по сигнал на Еверар, спомняйки си с изненадваща яснота думите на послушника, когото беше видял да посвещават, когато със Саймън се бяха скрили в склада за зърно в Новия храм. Каза, че вярва в католическата вяра и че е бил заченат в законен брак. Отрече да е предлагал подарък на някой, за да бъде приет, да има дългове или да принадлежи към друг орден. Въпреки че усещаше гърлото си да гори и чувстваше силно стягане в гърдите, той потвърди, че е напълно здрав.

Един от рицарите слезе при него и му подаде препис от устава, отворен на първата страница.

— Прочети тези думи. Ако не можеш, кажи и те ще ти бъдат преведени.

Уил едва различаваше латинския текст на слабата светлина, но като се взря в избледнялото мастило, успя да прочете това, което беше написано.

— Господи, явявам се пред теб и пред тези добри братя, които присъстват тук, за да помоля да стана член на Ордена и да участвам в неговите духовни и мирски дела. Искам, докато съм жив, да бъда роб в служба на Ордена на Храма и да се откажа от собствените си желания заради тези на Бога. — Уил се закле да спазва законите на Ордена, да живее в безбрачие и бедност и да се подчинява. След като легна по очи пред олтара, за да поиска благословията на Бога, на Пресветата дева и на всички светци, вторият рицар слезе от подиума с изваден меч. Оръжието проблесна в мрака, насочено към Уил.

— Целуни меча и приеми задължението за защита, което ти се дава. Ще защитаваш ли истинската вяра срещу всички врагове и, ако се наложи, готов ли си да дадеш живота си в тази защита?

Уил се наведе и докосна с устни стоманата, която се замъгли от дъха му, и почувства клетвата, която полагаше, още по-истинска. Когато рицарят прибра меча в ножницата и се качи отново на платформата, Еверар отиде до мястото, където един от клисарите чакаше с меч и сгъната бяла мантия. В настъпилото мълчание Уил осъзна, че не разбира защо баща му и другите мъже в Сафед бяха предпочели да умрат като мъченици. Смъртта им му изглеждаше безсмислена. Дали за тях изпълнението на тази клетва означаваше повече, отколкото означаваха семействата им? Колко синове и дъщери бяха изоставили, за да има мир в Палестина? Джеймс беше писал на Уил само два пъти за последните шест години и макар в писмата да нямаше обвинения за смъртта на Мери, те не съдържаха и никакви думи на обич на баща му към него. Сега копнееше да узнае защо той беше предпочел смъртта. Искаше да изкрещи към небето и да поиска да разбере.

Точно в този миг гневът, който беше потискал през цялата сутрин, накрая се отприщи.

Ядосваше се на Ордена за това, че беше поискал живота на баща му с клетвата си, на Еверар, че го беше измамил, на сарацините, които бяха убили баща му, и на султан Байбарс, който беше наредил да го сторят. Но най-вече го беше яд на баща му, че го беше изоставил, че го беше лъгал, че не му е простил, че беше умрял. Сега баща му го нямаше и той никога нямаше да може да изкупи греха си. Главата му пулсираше и докато Еверар се приближаваше към него, думите на баща му отекнаха в ушите му:

— Един ден, Уилям, ще бъдеш приет за рицар в Ордена на тамплиерите и когато това стане в името на Бога, аз ще бъда до теб.

В името на Бога баща му беше нарушил една клетва, за да изпълни друга. Волята на Бог ли беше изпълнил той, или собствената си воля? И дали беше умрял в защита на Ордена и на Анима Темпли, или за да накаже сина си за смъртта на дъщеря си?

— Защитавай с този меч християнството от враговете на Бога.

Замаян, Уил се изправи на крака и протегна ръце, когато Еверар му подаде меча. Погледна лъскавата повърхност на метала, видя, че по нея няма никакъв знак и свали ръце до бедрата си. Еверар се намръщи, но изглежда, че разбра. Щракна с пръсти към един от клисарите, който чакаше с мантията в ръце. Клисарят погледна колебливо към визитора, а след това отиде при Еверар, който бързо му прошепна нещо. Уил чу рицарите отзад да шушукат в недоумение заради прекъсването на церемонията, когато клисарят бързо излезе през една странична врата. Когато се върна, носеше сабята на Уил. Еверар му върна новия меч, взе късото, издраскано острие с оплетената с тел дръжка и го подаде на Уил. Той се намръщи, за да прогони напиращите в очите му сълзи, трогнат най-вече от разбирането, проявено от духовника. Запаса колана със сабята на кръста си. Еверар му подаде мантията.

— С тази дреха ти си прероден.

Уил я пое и я разгъна. Кръстът на гърба и на гърдите беше червен като вино, като кръв и като устните на Елуен. Наметна мантията върху голите си рамене и ноздрите му се изпълниха с миризмата на току-що изгладения плат. Усети, че му е малко къса. Обикновено шивачът вземаше предварително мярка на бъдещия рицар преди церемонията, но в случая просто не бе имало време за това. Уил си каза, че няма значение. Щеше да накара шивача да я смени. Въпреки това не почувства мантията като криле, както си беше въобразявал някога. Усети я тежка върху раменете си и от плата кожата го засърбя.

Еверар я закопча на врата му с обикновена сребърна игла.

— Опрощавам — прошепна свещеникът и направи кръст с ръка — всичките ти грехове. В името на Отца и Сина и Светаго духа! Амин!

Визиторът стана от трона и занарежда на латински:

— Ecce quam bonum et quam jocundum habitare fratres in unum.

След като визиторът завърши с напевния си глас псалма, Еверар сложи ръце върху раменете на Уил.

— С думите на благословения Бернар дьо Клерво ти казвам, че приетият в Ордена е безстрашен рицар, закрилян от всички страни, чиято душа е защитена от вярата, както тялото му е покрито с желязо. Въоръжен с тези две неща, той не се бои нито от демон, нито от човек. Нито се бои от смъртта — рече свещеникът, като се вгледа в очите на Уил. — Провъзгласяваме те, сър Уилям Камбъл, за рицар на Ордена на тамплиерите. Нека Бог да те направи достоен мъж! — Той се повдигна на пръсти и целуна Уил по устата, а после всички в параклиса станаха и един по един пристъпиха напред, за да направят същото.

 

 

Кралският дворец, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

— Как е могло да стане това? — Кралят на Франция Луи IX се наведе напред в трона си, обръщайки се към групата рицари, застанали пред него в Голямата зала. Гласът му прокънтя в празното помещение, от което бързо бяха махнали масите и украсата за представлението на трубадура. Слугите бяха пропуснали няколко изсъхнали листенца от роза, пръснати в краката на рицарите. — Как е могъл Сафед да падне толкова бързо?

На въпроса на краля отговори визиторът:

— Според получените сведения, Байбарс е обещал безусловна амнистия на местните войници в крепостта, ако се предадат, монсеньор. Да, нашата крепост е силна, но без достатъчно хора, които да пазят стените й, тя е станала незащитима.

Уил, който беше застанал най-отзад в групата от шестима рицари, ескортирали визитора до двореца, видя как Луи сведе лъвската си глава с черна като грива коса, прошарена с бели нишки по слепоочията. Яркочервената му мантия, обшита по краищата с хермелинова кожа, обгръщаше плътно тялото му, което на младини е било мускулесто, но на средна възраст беше започнало да пълнее. Белезите по лицето му бяха от болестите, които беше прекарал на Изток, а ръцете му бяха месести и покрити с червено-кафяви петна. Само преди шестнайсет години този крал беше оглавявал седмия кръстоносен поход до Свещената земя, повел трийсет и пет хиляди мъже към една първоначална победа, а после и към гибелта на повечето от тях в Египет. След битката при Мансура Луи и остатъците от разбитата му войска бяха обградени и пленени от мюсюлманите. Откупът за освобождаването му беше платен от неговата съпруга кралица Маргерите.

Пред очите на Уил притъмня, докато гледаше краля, и той разтърси глава, за да се освободи от неразположението, което беше почувствал по време на военния съвет след посвещаването му. Когато визиторът с тържествен глас му каза, че ще бъде в групата, която ще отиде в двореца, той с усилие на волята успя да прикрие нежеланието си. Чувстваше се замаян и скован.

След няколко секунди, през които очевидно се беше молил, Луи вдигна глава.

— Това е черен ден, наистина черен.

— Изпратих съобщение до всички главни приората от целия Запад, за да уведомя братята ни какво се е случило — каза визиторът.

Известно време кралят запази мълчание.

— Байбарс започна да ни кастри както дървосекач в гора. Миналия месец хоспиталиерите ми казаха, че превзел Арсуф, а преди това Кесария и Хайфа. Той стигна по-далеч, отколкото можеше да се предполага.

— Да, монсеньор — съгласи се мрачно визиторът. — Опасявам се, че ако не действаме бързо, от териториите ни няма да остане нищо. Укрепленията, които вие направихте при престоя си в Палестина, няма да могат да се задържат дълго без хора, които да ги защитават. Сафед беше нашата най-голяма крепост и ние позволихме на Байбарс да я превземе. — Очите на визитора се бяха насълзили от мъка, но тонът му не търпеше възражение. — Ние на Запад не направихме нищо да спрем войната срещу нас и оставихме на нашите братя на Изток да се бият и да защитават мечтата ни. Сега плащаме скъпа цена за бездействието си.

— Какво предлагаш?

Визиторът замълча за миг. Когато заговори, тонът му беше решителен.

— Орденът на тамплиерите е готов да отпусне средства и хора за прехвърляне на Изток, за да се противопоставим на заплахата, идваща от Байбарс. Но ще изминат много месеци, преди да се построят кораби за пътуването, а после още много, за да бъде извършено то. Трябва да действаме сега и ще ни е нужна подкрепата ви, както и подкрепата на всеки човек, готов да я даде, било той селянин или монарх, от тази страна на морето. Трябва да поведете нов кръстоносен поход към Палестина, монсеньор. Това предлагам.

Луи подпря брадичката си с ръце.

— Предложението не е неочаквано. Неотдавна се свързах с моя брат Шарл, граф на Анжу. Той вече говори с мен за едно такова начинание.

Визиторът издържа замисления поглед на краля.

— Ще го направите ли, монсеньор?

Луи се облегна назад в трона и яркочервената му мантия се нагъна около него.

— Да, визитор, ще поведа нов кръстоносен поход и сарацините ще платят скъпо за живота на християните, които са убили. Веднага, щом мога, ще поема кръста.

При последните думи на краля Уил почувства, че му се завива свят. Пред очите му притъмня, той се олюля и едва успя да се хване за ръката на рицаря до него, за да се задържи да не падне.

— Какво има? — рече кралят и го изгледа. — Бял си като платно.

— Аз… не ми стига въздух — изхриптя Уил и се отправи с неуверени стъпки към вратата в далечния край на залата.

— Болен ли е вашият човек? — отекнаха думите на краля зад него.

— Баща му е сред избитите в Сафед, монсеньор — отвърна визиторът в мига, когато Уил разтвори вратите и излезе в коридора.

Там горяха току-що запалени факли. От светлината усети остра болка в очите. След като мина покрай двама слуги, които го изгледаха с любопитство, Уил изтича към края на коридора, където имаше висок сводест прозорец с изглед към Сена. Хвана се за ръба, като се мъчеше да преодолее замайването, което го връхлиташе на вълни, докато поемаше дълбоко студения въздух. От тази сутрин неговият свят се беше обърнал с краката нагоре и той чувстваше тази промяна с всяка фибра на тялото си. Само преди часове беше изровил трупа на един човек, убит от неговите сънародници, и дори когато чувстваше срам от това брутално действие, трупът на баща му гниеше в Палестина, обезглавен от мюсюлмани като Хасан. Но той не искаше Хасан да лежи в този гроб. Не искаше баща му да е загинал самотен като човек, който се е стремил да бъде постигнат мир в една земя, разкъсвана от омразата на хората от двете противникови страни, не искаше приятелите му да бъдат изпратени в това място с мечове в ръце. Кралят и визиторът искаха отплата, но Уил не можеше да разбере как убиването на повече хора щеше да оправи нещата.

Закопчаната мантия го задушаваше. Чувстваше как потта се стича по гърба му въпреки мразовития въздух. Това ли означаваше да бъде рицар? Да се бие и да умре за каузата на друг човек? Заради волята на един крал? Заради волята на Бога? Уил не можеше да повярва, че е така. За него тези думи бяха празни и безсмислени. Баща му не беше вярвал в това. Щеше да го знае, въпреки че никой не му беше казал причината, поради която той беше отишъл в Светите земи. За него Джеймс беше един висок, достоен мъж, благороден по дух, честен в боя и с добро сърце. Но не мантията го беше направила такъв, нито клетвите, които беше положил. Тези неща бяха вътре в него. Други мъже бяха напускали семействата си заради войната, за Бога и за страната. Баща му беше напуснал него, майка му и сестрите му заради мира. Пак му притъмня, когато очите му се напълниха със сълзи. Ядът, който беше изпитал към баща си, изведнъж беше заменен от неудържима любов и от усещането за безвъзвратна загуба.

— Уил? — чу той зад себе си женски глас.

Обърна се и видя Елуен. Пламъците на факлите придаваха медночервеникав цвят на косата й, която се спускаше на къдрици върху раменете й. Големите й зелени очи проблясваха, озарени от пламъците. Беше облечена в скромна рокля и с наметало с цвета на крилото на канарче, а на кръста й имаше сребърна верижка. Приличаше на кралица.

Елуен се вгледа изумена в мантията му.

— Кога е станало това?

— Елуен… — започна той с дрезгав глас, но не можа да намери повече думи и вместо това отиде при нея, сграбчи я здраво като давещ се за единственото парче дърво след корабокрушение.

— Чух, че рицари от приората дошли да се срещнат с краля — каза тя с приглушен глас, сгушена на гърдите му. — Но не предполагах, че ще бъдеш и ти. Какво става? Кралицата ми каза, че кралят свикал спешен съвет.

— Сафед е паднал — каза Уил, заровил лице в косата й. — Баща ми е мъртъв.

Елуен се отдръпна и го погледна.

— Уил! — рече тихо тя и погали мократа му буза. — Господи! — Нейните очи също се изпълниха със сълзи, като видя мъката му.

— Кралят ще започне нов кръстоносен поход.

Елуен докосна кръста върху мантията на Уил.

— В такъв случай ти… — гласът й секна — ще заминеш на война?

— Не — отвърна решително Уил, — няма да те оставя. — Той се вгледа в уплашеното й лице и разбра какъв глупак е бил. През всичкото време беше гонил призраци. Вече никога нямаше да получи търсеното опрощение. Никога нямаше отново да бъде обичан от баща си, освен в спомените си. Обаче Елуен беше тук, от плът и кръв. Тя го искаше, обичаше го, а той я беше отблъсквал заради мантията, която сега носеше и която не беше за него нещо повече от изцапаната черна туника, която беше носил в продължение на години. Той се поколеба само за секунда, а после каза:

— Аз те обичам. — Елуен се вгледа в лицето му. — И искам да се оженя за теб — завърши Уил.

— Шегуваш се — каза тя и се засмя смутено.

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Но ти не можеш, нали си рицар. Положил си клетва. — Очите й се напълниха със сълзи. — Сега ние никога… — Но не можа да завърши, защото той се наведе да я целуне. Бавно отвърна на целувката му.

Уил я притисна до себе си, когато тя разтвори устни, за да го проучи с езика си. Усети как от желанието бузите й почервеняха. Пресегна се, взе ръката му в своята и я постави върху гръдта си.

Уил дори не си даваше сметка, че нарушава първата си клетва, когато ръката му се плъзна по тялото й и чу как от устните й се отрони лек стон.

Някой зад тях се изсмя.

Те се раздалечиха и видяха един слуга, който минаваше наблизо с поднос и чаши. Продължаваше да се смее и когато отмина надолу по коридора.

Уил взе ръцете й.

— Можем да се оженим тайно. Никой не трябва да знае. — Думите на Еверар отекнаха в главата му: Джеймс Камбъл започна нещо. Ние трябва да го завършим. — Но първо ми предстои една друга работа.