Робин Йънг
Братството (23)

22. Кралският дворец, Париж

27 октомври 1266 г. сл.Хр.

Елуен прекоси стаята и седна на ръба на леглото, което делеше с една друга прислужница. Огледа празното помещение, а после бръкна в един джоб на престилката си и извади находката си. Като я държеше с два пръста, тя се загледа в млечнобялата, гладка повърхност на перлата на светлината, която се процеждаше през прозореца. Беше я намерила тази сутрин, докато прислужваше на кралицата. Откри я, загнездила се в една цепнатина между плочите в спалнята на кралицата, явно паднала от рокля на господарката й. Докато кралицата стоеше пред сребърното огледало и разглеждаше внимателно сложните плитки и букли, които Елуен беше направила в косата й, за момичето беше съвсем лесно да вдигне незабелязано перлата от земята. Не го сметна за кражба. Знаеше роклята, от която беше паднала. Беше обшита със стотици перли, които надничаха като очички от гънките на златотъкания брокат. Липсата нямаше да се забележи.

Елуен бръкна под леглото и извади продълговата дървена кутия, боядисана в черно и украсена със сребърни цветя. Преди година я беше видяла на пазара и беше спестила две месечни заплати, за да я купи. Ходеше до сергията на търговеца винаги, когато имаше възможност, обезпокоена, че я е купил някой друг. Това беше единственият луксозен предмет, който си беше купила. Всичко друго, което беше припечелила, отиваше при сумата, която един ден щеше да я отведе в Светите земи. Желанието й да пътува до там, което се беше загнездило в нея още от малко момиче, никога не я беше напускало. Слушаше в захлас какво разказваха за тези земи благородници, посещаващи двореца, които от време на време успяваше да дочуе, докато шиеше поредната рокля на кралицата или пълнеше с нов гъши пух копринените възглавници във всекидневната. Никоя камериерка или прислужница не можеше да разбере желанието й. Ако не е заради поклонничеството, питаха я те, тогава защо й трябва да ходи там? Елуен не можеше да го обясни с думи. Усещаше, че нещо я тегли, сякаш някой беше привързал някаква връв вътре в нея и я теглеше неумолимо на Изток. Усещаше влечението най-силно по това време на годината, когато мъглите и студът обгръщаха като пелена кулите на двореца и тя оставаше затворена вътре в тях.

Приклекна пред кутията и свали от врата си верижката, на която висеше малко ключе. Чу се меко щракване и когато ключалката се отвори, тя повдигна капака. Вътре кутията беше разделена с преградки. Търговецът й беше казал, че това е кутия за подправки, но Елуен не я използваше за тази цел. Във всяка преградка имаше съкровища: червена панделка от една прислужница, която беше напуснала, за да се омъжи, бяло като сняг перо от градините на двореца, една вдлъбната златна монета, която беше намерила на брега на реката, полузаровена в калта. В друго отделение имаше парче син ленен плат, сгънато на квадрат, в който пазеше изсушен жасминов цвят. Крехък и ронлив той й беше спомен от Уил. Елуен никога не държеше нещо, което би липсвало и което би имало стойност за някой друг, освен за нея. Перлата правеше изключение, но беше твърде ценна, за да се откаже от нея.

Като дете в Поуис имаше подобна колекция, въпреки че тогава съкровищата й бяха от по-земен характер. За нея това бяха предмети с уникален произход — изпъстрен със сини точици камък, който беше подарък на един рицар от султанска дъщеря, една безформена перука — намерена сред останките от кораб, разбил се край бреговете на Арабия. Те й служеха за талисмани през дългите нощи, когато единствените звуци идваха от майка й, когато говореше на сън, а вятърът фучеше в долината и блъскаше стените на бараката им. През годините, откакто беше напуснала Поуис, животът на Елуен се беше променил, но нуждата да пази ценни за нея неща си остана.

Елуен постави перлата при златната монета и затвори капака. Заключи кутията и я пъхна под леглото. Тъкмо се канеше да сложи верижката с ключето на врата си, когато вратата се отвори и една от прислужниците, с която делеше стаята, се втурна вътре.

— Ето къде си била! Търсих те навсякъде. — Страните на девойката се бяха зачервили, като че ли беше тичала.

— Какво се е случило, Мария? — попита Елуен и пъхна верижката в деколтето на роклята си.

— Някой е дошъл да те види, на входа за слугите. — Мария, която беше нисичка, русокоса, на около шестнадесет години, се усмихна, след като затвори вратата след себе си. — Момчето, което дойде да съобщи, ми каза, че дошъл от приората на тамплиерите.

— От приората? — Елуен развърза престилката си. — Сигурна ли си?

— Да. — Мария прихна, когато видя загадъчната усмивка на Елуен. Взе престилката от ръцете й и я остави, внимателно сгъната, на леглото. — Ще ми кажеш ли кой е?

Елуен приглади роклята си с цвят на слонова кост.

— Още не.

— Но ние сме близки като сестри! Не можеш да пазиш такива неща в тайна от мен. — Ядосана, Мария плесна с ръце. — Да не възнамеряваш да се омъжиш? Ако е така, трябва да го направиш, преди да е станал рицар, нали знаеш? Иначе той ще положи клетвата за целомъдрие.

— Няма да ти кажа — не отстъпваше Елуен.

Мария пусна ръката й и се престори на сърдита.

— Няма да издам тайната ти.

Елуен се усмихна, но запази мълчание. Мария въздъхна и седна на леглото.

— Е, добре, ще ти кажа, въпреки че не заслужаваш да знаеш. — Очите й заблестяха от вълнение: — Трубадурът е тук.

— Ти видя ли го? — заинтересува се Елуен. Както повечето хора в двореца, а и много други в града, тя очакваше пристигането на прочутия Пиер дьо Понт-Евек с голямо любопитство.

— Да — отвърна важно Мария. — И той не прилича на дявола, както твърдят някои. На мен много ми хареса.

— На теб всички мъже ти харесват.

— Да — призна Мария, — но въпреки че очите ми обичат разнообразието, сърцето ми иска само един мъж.

Елуен отвърна на усмивката й, защото знаеше, че камериерката говори за Рамон — един прислужник в кухнята с черни като въглен очи от Галисия, когото Мария така дълбоко пазеше в сърцето си, че дори и той не знаеше, че е там.

— Нямам търпение да започне представлението — рече Мария и се облегна назад в леглото. — Ние сме късметлийки.

Елуен кимна. Кралицата беше разрешила на четири от прислужниците си, между които бяха Елуен и Мария, да присъстват на рецитала, който щеше да бъде след пет дни. Щяха да наблюдават и да слушат зад една тежка завеса, която закриваше входа за слугите отстрани на Голямата зала. Тя оправи шапчицата си.

— Как изглеждам?

— Красива като гълъбица.

Елуен се намръщи.

— Като гълъбица?

— Извинявай — рече, преструвайки се на стресната Мария, — забравих, че не обичаш нежните и сладки неща.

— Не мразя сладките неща — поправи я Елуен. — По-скоро бих се сравнила с… — тя сви рамене — гарван или бухал, нещо по…

— По-мъжествено — рече Мария и тръсна глава.

Елуен я погледна с укор.

— Нещо по-смело.

— Шегувам се — каза Мария и се закиска. Подпря се на лакти назад. — Приличаш на една от онези жени в рицарските романи, които четеш. Красива и смела и изобщо не приличаш на гълъбица.

Елуен се усмихна, когато се отправи към вратата.

— Ще се видим по-късно.

— Целуни любимия си от мен — рече тихо Мария.

Елуен заобиколи един готвач с кошница, пълна със зеленчуци, и двама дворцови стражи в яркочервени ливреи, след това мина през портата за слугите и излезе на павираната алея, която вървеше покрай стената на двореца. Тя водеше от главните улици към брега на реката. Като се питаше защо Уил беше дошъл да я види без никакво предупреждение, но се надяваше, че той най-после се е опомнил и ще й признае какво изпитва към нея. Елуен тръгна по алеята, а после премина под една арка ниско в стената и излезе на брега на реката.

Близо до водата растяха дъбове. Листата по клоните им, опадали от ветровете напоследък, бяха покрили калните брегове с шумяща златистокафява мантия. Елуен се спря. Под един дъб стоеше само стар човек, облечен в черно, и гледаше към отсрещния бряг на реката. Като обви раменете си с ръце, Елуен се огледа. От Уил нямаше и следа.

— Елуен!

Тя се обърна по посока на слабия, немощен глас и видя, че старецът се приближава към нея. Сърцето й леко подскочи от изненада, когато го позна. Беше наставникът на Уил, Еверар дьо Троа.

 

 

„Седемте звезди“, Париж 27 октомври 1266 г. сл.Хр.

Адела разтвори книгата си за билките и внимателно запрелиства изтърканите страници. Намери рецептата, която търсеше, и прекара надолу пръст по списъка със съставките. В малкото огнище гореше слаб огън, но нещо беше запушило комина и по-голямата част от дима се връщаше в стаята като сива, лютива за очите мъгла. През една дупка в чувала, поставен на прозореца, се процеждаше оскъдна светлина. Долу откъм улицата долиташе шумът от каруци и коне, от хора, които си подвикваха нещо, едно куче се разлая и се чу плач на бебе. Адела не се обърна, когато Гарен се приближи зад гърба й.

— Върни се в леглото — прошепна той, като се притисна в нея и плъзна ръце по хладните извивки на гърдите й надолу към корема.

Адела хвана ръцете му.

— Трябва да приготвя някои лекове за утрешния пазар, иначе няма да имам какво да продавам.

Гарен погледна през рамото й към книгата. На една от страниците се описваше какво да се направи, за да могат развалени зъби да паднат, като се притиска жаба към тях, а също как бебе, което не лапа зърното, може да бъде научено да суче, като се намажат с мед гърдите на майката.

— Защо правиш това? — попита ядосан той.

— Какво? — рече разсеяно тя, загледана в полиците с билките си.

— Защо приготвяш лекове? — Той притисна с устни врата й. — Не ти ли плащам достатъчно?

— Всъщност, не — отвърна тя, като се изплъзна от прегръдките му и отиде при полиците, откъдето свали две високи глинени бутилки. Забеляза, че Гарен се намръщи. — Това, което аз и момичетата припечелваме, едва стига, за да живеем. Виж в какво състояние е къщата. Ако не платя скоро за ремонт, няма да имам нито дом, нито къде да работя. Когато започнах, тази къща беше най-посещаваната в квартала. Сега има нови, които ми отнемат клиентите. — Адела остави бутилките на масата до чукалото и хаванчето и тежко въздъхна.

Колко разочарован щеше да е баща й, ако видеше какво беше направила от това място. Когато той управляваше странноприемницата, бяха достатъчно заможни. Бедата беше, че повечето от посетителите бяха свещеници и учени, които посещаваха Сорбоната и съседните колежи. Когато тя пое бизнеса, броят на посетителите бързо намаля. Предположи, че стана така, защото свещениците и учените не смятаха за уместно да пребивават в къщата на жена. Когато вече не можеше да си позволи да плаща данъци на кметството, трябваше да избира — или да продаде заведението, или да го промени. Тъй като не можеше да понесе да се раздели с дома, в който беше отраснала, на шестнадесет години предпочете да продава единствената стока, която притежаваше.

— Нямам друг избор, освен да правя тези лекове — каза тя на Гарен. — А ако имах, с удоволствие бих го предпочела пред това.

— Това? Имаш предвид мен?

— Не — рече тихо тя, като погали бузата му. — Имам предвид всеки друг, но не и теб.

Гарен сложи ръцете си върху нейните. След малко Адела внимателно се отдръпна и седна на пейката. Гарен отиде да вземе панталона си, който лежеше смачкан на топка върху дюшека. Когато го вдигна, от него се изтърси малката кадифена кесия и издрънча на пода. Гарен я повдигна за връвчицата. Беше обезпокоително олекнала. Преди ревниво пазеше всяка пара, която му даваше принц Едуард. Сега богатството му беше почти пропиляно. Една след друга монетите преминаваха в ръката на Адела всеки път, когато тя отваряше вратата си за него. Той се взря в нея, докато тя сипваше макови семена в хаванчето. Очите му оглеждаха меката й бяла кожа, извивката на врата и празнината между бедрата й, която винаги караше стомаха му да се свива. Гърдите й опряха ръба на масата, когато тя се наведе и взе чукалото. Чу се търкане на камък в камък, докато тя стриваше сместа. Изглеждаше много вглъбена в работата си, теменужните й очи гледаха съсредоточено, устата й беше леко отворена и веждите — сбърчени. Гарен разбра, че Адела изглежда така, когато прави нещо, което наистина й харесва. Когато беше в леглото с него или се виждаше на долния етаж с клиенти, тя изглеждаше доста весела. Но като я наблюдаваше сега, разбра колко много от това й държание беше поза. Усмихна се загадъчно, като си помисли, че е единственият, пред когото тя показваше истинското си лице. Запита се дали така се чувстваха женените двойки. Дали баща му беше наблюдавал някога как майка му върши някаква обичайна работа вечер, доволен да я наблюдава, без да я докосва? Не беше сигурен. За миг видя едно възможно бъдеще, където двама души биха могли да седят — тя и той — в спокойно мълчание през годините.

Когато тя стана, за да вземе друга бутилка от полицата, Гарен пусна панталона и кесията си на дъските и се приближи до нея.

— Гарен… — Адела се опита да заговори, когато той я обърна с лице към себе си. Шепата й беше пълна с цвят от лавандула, който силно миришеше.

— Не мога да престана да те желая. — Гарен се наведе да целуне врата й и горещите му устни жадно се впиха в кожата й. — Не е моя вината.

— Престани! — рече задъхана тя.

— Не — прошепна той в ухото й.

Вратата се разтвори с трясък.

Гарен рязко се извърна, гол и уплашен, когато един мъж влезе в стаята.

Рук огледа сцената с ехидна усмивка.

— Значи така рицарите прекарват времето си, а? Чудех се защо никой още не е превзел отново Йерусалим от сарацините?

Гарен отиде при Рук и го заблъска към вратата.

— Махай се!

Усмивката му изчезна. Той отблъсна настрани ръцете на Гарен, а едната му ръка стисна гърлото му със смазваща сила.

— Казвал съм ти и преди, малко лайно такова, никога не се надценявай в мое присъствие!

— Пусни го!

Рук се извърна към студения, дрезгав глас и видя, че Адела го гледа. Беше все още гола, но не се опита да се прикрие.

— Я се разкарай, курво! — изръмжа той и кимна с глава към вратата.

Гарен започна да се задушава от натиска върху гърлото му. Стисна ръката на Рук и се опита да я махне от себе си.

Адела се приближи спокойно към Рук, а теменужните й очи засвяткаха.

— Никъде няма да ходя. Това е моя собственост, в която вие, сър, нахълтахте.

— Твоя собственост? — рече презрително Рук.

Адела не отговори, наведе настрани глава и погледна покрай него към вратата.

— Фабиен! — извика тя.

— Нека остане, Адела — каза с прегракнал глас Гарен, без да изпуска от очи Рук.

След малко по коридора се чуха да се приближават тежки стъпки. Вратата с трясък се отвори. Рук леко се изненада, когато видя един огромен мъж с гъсти черни вежди и намръщена физиономия да влиза в стаята. Той погледна Рук и Гарен, а после Адела.

— Сигурен ли си? — попита момичето рицаря.

Рук бавно пусна гърлото му, като продължаваше да наблюдава грамадния слуга.

Гарен си пое дъх и кимна.

— Можеш ли да ни оставиш за малко насаме?

След кратка пауза тя даде знак на слугата. Той излезе, без да каже дума, а Адела отиде, без да бърза зад завесата, която отделяше работното й помещение, и облече един халат от червена коприна. Загърна се в него, без да обръща внимание на злобния поглед на Рук. В професията си беше виждала мнозина като него — лукави, брутални мъже, които можеха да общуват само с груб език и юмруци. Когато се отправи към вратата, тя улови погледа на Гарен.

— Ще бъда наблизо.

След като тя излезе, Рук погледна Гарен, който грабна панталона си от пода, навлече го и завърза връзките му.

— Кучката е доста устата. Но предполагам, че това ти е известно — рече той и се ухили. — Е, вече си нарушил всички клетви, които си дал в Ордена. Тази да живееш в бедност и покорство си я нарушил отдавна, нали? Предполагам, че отдавна си нарушил и клетвата да живееш в целомъдрие. Тя е апетитно парче. Когато не говори. — Той погледна към затворената врата. — Може и аз да я опитам.

— Не можеш!

Рук присви очи след тази бърза реакция на Гарен. Замълча за момент, а после се засмя с рязък, злобен смях.

— Ти си нежен с нея, така ли? Ти, един уважаван, могъщ тамплиер си влюбен в една курва? Един Христов воин е нежен с някаква евтина кучка? О, това ще има да ме развеселява с дни.

Думите на Рук жегнаха Гарен.

— Как ме намери? — процеди през зъби той.

Смехът на Рук стихна.

— Трябва да си по-предпазлив. Проследих те от приората. Предполагам, че не знаят какви ги вършиш?

— Какво правиш тук? — рече бързо Гарен, преди Рук да започне отново да се хили.

Натрапникът седна на дюшека и свали единия си кален ботуш. Започна да масажира кокалестото си почерняло стъпало. Времето не се беше оказало много благосклонно към него и макар да беше само с десет години по-стар от Гарен, изглеждаше много по-възрастен. Погледна внимателно ръба от твърда, пожълтяла кожа на петата си и започна да я чопли.

— С теб трябва да свършим една работа за нашия господар. — Той вдигна очи към Гарен и се ухили. Повечето от зъбите му бяха изгнили и изпопадали, което Гарен беше забелязал при последната им среща. Жълто-кафявите му венци бяха разранени. — Нали не мислиш, че сме те забравили?

Гарен не отговори. Само от вида на Рук му се повдигаше.

— Помниш ли онази книга, за която разказа на господаря ни? Книгата, която е била открадната?

Гарен реши, че ще е по-добре да се преструва, отколкото да се съпротивлява. Колкото по-бързо отговаряше, толкова по-скоро Рук щеше да си тръгне.

— Какво за нея?

— Мислим, че знаем къде е — каза Рук, като махна част от черната мръсотия между пръстите си. — Има един трубадур, който ще даде представление пред краля. Според нас тя е у него. Поразпитах малко и чух, че той вече е тук и ще изнесе рецитала си на празника на Вси светии. — Рук изтри мръсотията от пръстите си в дюшека. — Какво знаеш за Еверар дьо Троа?

— Той е свещеник в приората. Вероятно е човекът, за когото чичо ми каза, че е ръководител на Братството. Той е също наставник на един бивш мой другар от Лондон. На Уил Камбъл.

Рук се намръщи.

— Мислиш ли, че този Камбъл знае за Анима Темпли?

Гарен сви замислен рамене.

— Откъде да знам?

Рук се намръщи.

— Дръж се любезно с мен, момче, защото твоята проститутка може да се лиши от удоволствието си, когато ти го откъсна. Чух, че доминиканците се опитвали да попречат на представлението на трубадура. Моят източник ми каза, че са си осигурили помощта на Ордена на тамплиерите. Забелязал ли си някакви необичайни посетители в приората през последните няколко седмици?

Известно време Гарен запази мълчание.

— Да — отвърна накрая той. — Видях един доминикански монах и един стар другар на чичо ми, който се казва Хасан.

Рук изглеждаше доволен.

— Това съвпада с нашите подозрения. Хасан е свързан както с чичо ти, така и със свещеника. Предполагаме, че той е нещо като наемник на тяхната тайна група. — Рук намъкна с охкане ботуша си и се изправи. — Господарят ни предполага, че свещеникът ще се опита да отнеме книгата от трубадура. Ще го оставим да свърши трудната работа, а после ще я вземем от него.

— Откъде сте сигурни, че свещеникът ще я вземе?

— Ами, предполагам, че всичко зависи от това дали казаното от теб е истина, нали така? — Рук пристъпи към Гарен. — Ако е толкова ценна, колкото казваш, тогава не се съмняваме, че те ще си я искат обратно. Както ще искат да си я върнат и когато ще им я вземем.

— Казах ви какво съм чул от чичо си. Ако някой е излъгал, това ще е бил той. — Гарен замълча. — Какво ще стане, ако доминиканците се докопат до книгата?

— Ще е по-добре да го сторят. По-лесно ще е да я вземем от техния колеж, отколкото от подземията на Ордена. — Рук изсумтя. — Ако това стане, тогава ще му мислим как да постъпим. До представлението ще бъдеш нашите уши и очи в приората. През следващите няколко дни ще следиш зорко свещеника и неговия сарацински приятел. Ако те вземат книгата от трубадура, ще имаш готовност да я откраднеш от тях.

— А ти какво ще правиш, докато аз върша всичко това? — запротестира Гарен.

Рук погледна към вратата.

— Ще правя компания на любимата ти — рече той, като се усмихна лукаво на Гарен — и ще следя да свършиш всичко както трябва. Ако го направиш, ще получиш титлата и имението, което нашият господар ти е обещал. А и това. — Той бръкна под червено-кафявото си наметало и извади една кесия. Задържа я, за да може Гарен да я види. — Вземи книгата и ще можеш да чукаш тази кучка цяла година. — Пъхна отново кесията под наметалото си и се запъти към вратата. — Облечи се. Ще накарам някое от онези хубави момиченца долу да ми приготви нещо за ядене. Когато свърша, ще поговорим още за плановете ни. — Рук тръгна по коридора, като изблъска застаналата отвън Адела, за да мине.

Тя влезе, след като той си отиде.

— Кой беше този?

Гарен не отговори. Изчерви се и продължи да диша учестено. Загриза ожесточено нокътя си, а после извади долната си риза от шкафа. Спря и стисна силно в ръцете си тънката материя. Искаше му се да я разкъса, като си представяше, че това е вратът на Рук. Нададе кратък вик, обезумял от яд.

— Стига! — скара му се Адела, прекоси стаята и дръпна ризата от ръцете му. Пусна я на пода и сложи ръце на врата му. Изправи се на пръсти и го целуна по устата.

Отначало Гарен не отвърна на целувката й, но после бавно обви ръце около кръста й и зарови лицето си във врата й, като поемаше дълбоко аромата на косата й, която миришеше на портокали и на нещо друго, което не можеше да определи. Беше топъл, екзотичен аромат, който му напомни за майка му.

След смъртта на съпруга й, когато тя беше принудена да се откаже от имението в Лион, лейди Сесилия много пазеше няколкото ценни неща, които беше успяла да вземе със себе си в Рочестър. Едно от тях беше кутия за подправки, която държеше до леглото си. Понякога играеше една игра с Гарен, когато той беше много послушен или си беше научил добре уроците. Караше го да седне до нея на леглото и да затвори очи, а след това вземаше по малко от различните подправки в кутията и ги поднасяше към носа му, за да познае имената им. Ако отгатнеше правилно, даваше му да опита на върха на езика си от това, което държеше на пръста си. Това, че от честото отваряне на кутията повечето от подправките бяха загубили вкуса си, не го притесняваше. Той се наслаждаваше на игривия тон и нежното докосване на майка му. Тези редки интимни моменти бяха единствените, когато той истински усещаше обичта й.

Гарен рязко пусна Адела.

— Трябва да се облека. — Отиде при масата и взе кожената си торба, която лежеше върху нея.

— Кой е той, Гарен? — повтори зад него Адела.

Рицарят не отговори.

— Кажи ми!

— За Бога, гледай си работата!

Теменужните очи на Адела гневно засвяткаха.

— Много лесно мога да накарам да изхвърлят и двама ви оттук.

— Извинявай. Аз просто… Можеш ли да ме оставиш сам за малко? — Гарен се огледа. — Моля те, Адела.

След кратка пауза тя кимна и излезе, като затвори тихо вратата след себе си.

Гарен навлече долната си риза и отвори торбата. На дъното й имаше зацапана смачкана мантия. Докосна с пръст белия плат — символ на рицарската чистота. Думите на Рук още кънтяха в ушите му: „Ти, уважаван и могъщ тамплиер, влюбен в една курва?“ Бяха толкова близо до думите, които често чуваше в собствената си глава. Обаче, когато беше тук, в леглото на Адела, неговото положение не беше важно. Нищо друго нямаше значение, освен миризмата, вкусът и усещането, които изпитваше при близостта си с нея. Понякога се питаше дали не го беше омагьосала с някоя от билките си, та продължаваше да се връща при нея винаги гладен и ненаситен. Тръсна мантията си и от нея изпадна нещо. Беше превръзката за окото на чичо му. Вдигна я и прекара пръст в средата там, където кожата беше напукана от времето и употребата. Вдигна я до окото си и се погледна в прашното сребърно огледало, което висеше на стената на Адела.