Робин Йънг
Братството (21)

20. Сафед, Йерусалимското кралство

21 юли 1266 г. сл.Хр.

Джеймс наблюдаваше как войниците се събират в Голямата зала. Когато се вгледа в сирийския капитан, застанал в първата редица на хората си, стана му ясно, че работата отива на зле. Изражението на капитана беше сериозно и решително. Той не погледна към никого от тридесетте рицари, насядали по пейките върху трибуната на залата, и се отправи с вдървена походка към столовете, поставени в партера срещу тях, където седна заедно с офицерите си. На редовете отстрани седяха петдесет сержанти и четирима свещеници. Сирийските войници, които също бяха извикани за събранието, заеха празните места около тях. Джеймс се обърна към седналия до него Матиус. Огромният рицар повдигна вежда, сякаш искаше да му каже — това ще е интересно. От другата си страна Джеймс чу командорът да въздиша.

Както старият воин беше предупредил, обещанието на Байбарс за амнистия на сирийските войници предизвика почти веднага брожение в редиците им. Вчера сутринта, след като новината се разчу, командорът беше свикал съвета, за да успокои духовете. Но съвещанието не беше преминало добре и когато обстановката се нажежи и хората започнаха да се надвикват, трябваше да го прекъснат. Джеймс знаеше, че им трябва повече време. Войниците бяха все още твърде стреснати от последната атака на мамелюците, за да могат да разсъждават спокойно. Но утре на разсъмване Байбарс щеше да поиска отговор на предложението и рицарите имаха на разположение само днешния ден да убедят сирийците да останат и да се бият.

Когато и последният човек зае мястото си, командорът се изправи. Лицето му беше угрижено, а очите — хлътнали. Въпреки загара се виждаше, че бузите му са пребледнели, обаче се държеше изправен, а погледът му беше решителен, когато се обърна към сирийския капитан:

— Капитане, надяваме се, че сънят е направил по-сговорчиви езиците ни. — Той изгледа втренчено останалите от групата. — Предлагам да говорим с главите, а не със сърцата си.

— Никой от нас не иска караница, командоре — рече капитанът. — Искам само да направя това, което е добро за войниците ми.

— А аз — за моите.

Настъпи мълчание. Командорът седна.

— Може би ти ще започнеш пръв, капитане, като ни обясниш защо мислиш, че трябва да приемеш предложението на Байбарс?

— Много добре — рече капитанът, след като помисли малко. След това се изправи: — Както казах вчера, ако приемем предложението на Байбарс да се предадем, това ще е най-добрата ни възможност да оцелеем. Ако Сафед падне, очаква ни смърт или затвор. Тук имам хиляда и шестстотин мъже. Не искам да бъдат изклани, щом като има възможност да бъдат спасени.

Командорът вдигна ръка, за да въдвори тишина, когато рицарите недоволно замърмориха, а тук-там сред сирийските войници се чуха одобрителни възгласи.

— Защо мислиш, че Байбарс ще удържи думата си? Сам каза, че той не е достоен човек като Салах ал-Дин. Какво те кара да бъдеш толкова сигурен, че няма да избие всички ви веднага, след като напуснете крепостта?

— Командоре, казах ти също, че съм изучавал тактиката на султана. Той убива само онези, които представляват заплаха за него или които му се противопоставят. Без крепост ние не сме заплаха и когато и други са капитулирали пред него, той е спазвал обещанието си. Ако не приемем предложението му, ще се ядоса, че го предизвикваме. Едва ли ще имаме втора възможност.

— При Арсуф не стана така — припомни му командорът. — Тогава Байбарс не удържа на думата си. Изкла двеста хоспиталиери, които като теб му повярваха, че ще бъдат пощадени, ако се предадат.

Капитанът се загледа в пода, а после пак погледна към командора.

— Те бяха франки — рече тихо той. — Байбарс е скаран повече с тях, отколкото с нас.

Един от рицарите, седнали на платформата, се изправи.

— Сега видяхме истинското ти лице, капитане! Ти и хората ти може и да се биете за същия Бог като нас, но мисля, че ще е честно да се каже, че когато Той е раздавал смелост, явно е стигнал до дъното на бурето, когато е дошъл ред на сирийците!

— Моля те, братко! — скара му се командорът, когато видя как лицето на капитана се намръщи, а няколко от офицерите му скочиха на крака. — Седни си на мястото! — нареди му той и макар и неохотно рицарят се подчини, като продължи да гледа свирепо капитана. — Обидите само ни бавят и не ни носят нищо. Нямаме време да се караме като деца! — Той се обърна към капитана. — Ако останем тук без вашите сили, не можем да се надяваме да издържим на още една атака. Сафед е прекалено голяма, за да бъде охранявана добре с шепа хора, колкото и да е здрава. Заедно ние сме силни, но разделени ще се провалим. Имаме достатъчно провизии и ще можем да издържим много месеци на обсадата. Ако имаме вяра, Бог ще ни помогнем да победим. — Той изгледа втренчено капитана. — Като войник на войник, капитане, и като Христов воин те умолявам да останете с нас в борбата срещу неверниците.

Сирийският капитан погледна към хората си, в чиито очи се виждаше същият страх и същото колебание, каквото чувстваше той в себе си. Те бяха добри хора, но им липсваше ентусиазмът на западните рицари. На него също. Рицарите бяха дошли, водени от сляпата си вяра, на кръстоносен поход, убедени в правото си да прекосяват чужди земи, за да унищожат неверниците. Като някакви великани те стъпкваха всичко, което им се изпречеше на пътя, защото смятаха себе си и своята кауза за твърде възвишени, за да погледнат какво тъпчат под краката си. Гледаха на тези територии като на Божия земя. Обаче за него това беше земята на неговия народ, тяхната единствена земя, и всяко разрушено село в нея, всеки мъж, всяка жена и дете, които загиваха в името на това дело, беше загуба за всички тях. Те не бяха някакви прости селяни без свои стремежи и разбирания, хора, които трябва да бъдат научени от надменните чужденци как по-добре да служат на Бога или на себе си. Можеха сами да вземат решения. Капитанът вдигна глава.

— Не мога да приема молбата ви, командоре. Това е самоубийство.

Командорът сведе глава, а около него хората в залата дадоха воля на гнева си.

— Още от самото начало вие не приехте присърце тази работа! — развика се един от рицарите срещу сирийците. — Дори преди предложението на Байбарс ви беше страх да се биете.

— Капитанът взе решение — отвърна му един от сирийските офицери. — Нямаш право да го обвиняваш! Вие да разговаряме ли ни извикахте, или да ни подлагате на натиск, докато се подчиним на волята ви?

— Байбарс не е непобедим, уверявам ви!

— Няма защо да стоим тук и да слушаме това, капитане.

— Ами вървете си тогава! — провикна се един от сержантите на Ордена, забравяйки къде му е мястото. — Не ни трябват мелези като вас!

Някои от сирийците скочиха от пейките и извадиха мечовете си. Един свещеник от Ордена на тамплиерите се опита да извиси глас над врявата, но беше надвикан от сирийците и сержантите на Ордена, някои от които също извадиха оръжията си и пристъпиха към местните войници. Командорът им извика да спрат, но вече никой не слушаше. Боят започна, когато в задния край на залата един сержант удари с юмрук сириец, който отстъпваше пред младежите с извадените мечове. Войникът падна на пода, а от носа му потече кръв. Трима негови другари скочиха и събориха на земята сержанта, нанесъл удара.

Джеймс се изправи.

— Правим точно каквото иска Байбарс! Това е било намерението му, когато… — Думите му бяха заглушени от врявата.

— Тишина! — прогърмя нечий глас, последван от силен трясък, който проехтя в залата. Препирните и неразборията стихнаха. Всички очи се насочиха към Матиус, който се беше изправил редом с Джеймс. Лицето на рицаря беше станало моравочервено, а очите му святкаха страховито. Трясъкът беше от удара, който нанесе с юмрук върху една дъска. Обърна се към Джеймс:

— Моля, продължавай, братко — рече спокойно той сред настъпилата тишина.

Джеймс леко се усмихна.

— Благодаря ти, Матиус. — Погледна към сирийския капитан. — Байбарс направи това предложение, защото знае, че не може да превземе бързо Сафед със сила. Капитане, разбирам загрижеността за хората ти, но ще попаднете право в ръцете на Байбарс, ако приемете условията му. Султанът се стреми към най-бързия, най-лесния и най-евтиния път за постигане на победа. Сега е най-горещото време на годината и неговите хора вече изнемогват. Колкото по-дълго остане тук, толкова по-трудно ще му бъде да изхранва армията си. Ако го принудим да продължи по-дълго обсадата и да изразходва запасите си, ще се откаже и ще потърси някоя по-слабо защитена цел. — Той погледна към командора. — С позволението на командора предлагам да закрием този съвет. — Когато старият воин кимна уморено в знак на съгласие, Джеймс се обърна към капитана. — Предлагам ти и офицерите ви да се оттеглите и да обсъдите въпроса помежду си, капитане. После, след няколко часа, се срещнете двамата с командора и продължете разговора. Вземете решение, но тогава, когато духовете не са толкова разгорещени.

От страна на сирийците се чуха няколко възгласа на несъгласие, но капитанът кимна с глава.

— Ще се срещна с теб насаме, командоре, както поиска вашият човек. Обаче не вярвам през това време да променя мнението си.

Джеймс седна на мястото си, докато насъбралите се започнаха да се разпръсват. Сержантите гледаха мрачно след отдалечаващите се сирийци и мърмореха помежду си.

— Надявам се, че не мислите, че превишавам правата си, сър — каза той на командора.

Рицарят леко се усмихна.

— Ти говори добре, братко. Може още да се надяваме да оправим нещата. Ако остана насаме с капитана, мисля, че ще имам възможност да го убедя да погледне разумно на тази работа. — Той стана. — Искам участниците в разпрата да бъдат наказани — рече командорът и посочи към тези, които се бяха сбили със сирийските войници. — Няма да търпя подобно поведение, независимо от обстоятелствата. — Ние сме Божии хора, а не обикновени наемници — добави гордо той.

 

 

Тази вечер Джеймс с облекчение свали мантията и ризницата си и уморено се отпусна върху сламеника. Беше се изкъпал и чувстваше мократа си коса като студен ореол около главата. През тесния прозорец проникна един оранжев лъч, от който мрачното спално помещение стана малко по-приветливо. Навън небето беше златистооранжево. Някъде далеч от лагера на мамелюците до Джеймс едва достигна напевна молитва. Той лежеше, без да се покрива с одеялото, благодарен на лекия бриз, който галеше голата му гръд. Обикновено горещината беше суха и неподвижна, но тази вечер беше леко влажна и лепкава, а това изморяваше още повече човека и правеше мъчително всяко негово движение. Джеймс се запита дали не приближава буря. Отдавна не беше виждал да вали дъжд. Притвори очи и си припомни бързите реки на Шотландия — чистата вода, бълбукаща около кафявите камъни, зелените хълмове и тъмните, покрити с мъгла тесни езера. Видя Изабел, нагазила в един поток с високо вдигната пола. Водата течеше около голите й крака, а тя се усмихваше. Слънчевата светлина грееше в косата на жена му, тя се обърна към него и го повика:

— Джеймс!

Той се събуди и различи в полумрака на стаята Матиус, наведен над него. Бързо се разсъни и забеляза тревогата по лицето на рицаря, полуосветено от луната, която беше заменила оранжевата светлина на слънцето.

— Какво има? — попита Джеймс и седна върху сламеника.

— Те си тръгват — изпъшка Матиус и му подаде долната риза.

— Кой? — попита Джеймс, докато я навличаше през главата си.

Матиус започна да снове нервно напред-назад из стаята, а Джеймс отиде да си вземе ризницата от закачалката.

— Сирийците. Дезертират.

— Но нали капитанът се съгласи да помоли Байбарс за повече време? Бяха изпратени вестоносци. Съгласихме се да изчакаме още няколко дни, преди да дадем отговора си.

— Изглежда, че на капитана са му били нужни само още няколко часа. Той дори не изчака крайния срок, поставен от Байбарс. Сирийците започнаха да напускат крепостта, след като се стъмни, когато повечето от нас бяха по стаите си или при външните стени. Излизат през един от страничните входове в южната стена, вдигнали бяло знаме.

— Опитахме ли се да поговорим с тях? — попита Джеймс, докато закопчаваше мантията на раменете си.

— Командорът размени няколко думи с капитана, но той беше непреклонен. Стана още по-неотстъпчив, когато видя, че хората му са посрещнати добре от войската на Байбарс. Мамелюците обезоръжиха сирийците, когато влязоха в лагера им, но ги пуснаха да си вървят с по някое и друго плясване отзад с опакото на сабите. Говори се, че някои дори преминали на страната на сарацините.

— Колко от тях загубихме?

— Според командора, ако нещата вървят с това темпо, до сутринта ще бъдем с хиляда души по-малко.

— Боже Господи! А капитанът?

Матиус презрително изсумтя.

— Вдигна си чуковете и избяга заедно с останалите. — Той посочи към вратата: — Хайде — рече уморено Матиус, — командорът има нужда от нас.

Когато стигнаха външните стени, завариха командорът да сипе проклятия към редицата сирийски войници, които се спускаха по стръмната пътека на хълма, осветени от луната.

— Копелета! — процеди през зъби той и рязко се извърна, когато Джеймс се появи на пътеката.

— Командоре! — поздрави го мрачно той.

— Погледни ги! — извика командорът, разперил ръце върху парапета. — Неверни страхливци!

На пътеката заедно с командора имаше голяма група рицари и сержанти. Някои разговаряха помежду си, а други наблюдаваха напускащите крепостта сирийци. Мрачните им лица бяха осветени от лунната светлина. Джеймс усети как го обхваща отчаяние. При това положение нямаше да издържат срещу войската на Байбарс. Бяха толкова малко, а крепостта беше много голяма.

— Сър — обърна се Матиус към командора, — какво ще кажете за селяните и техните семейства? Не е чак толкова трудно да бъде научен един новак да управлява катапулт.

Командорът спря по средата на едно проклятие, изгледа го ядосан и въздъхна:

— Те не са бойци, братко. Ще се разсейваме още повече, ако трябва да наблюдаваме и тях по време на битката. Освен това — промърмори той, — много от тях напуснаха заедно с войниците, въпреки че масовата евакуация беше спряна, когато разбраха, че мамелюците вземат жените и децата като пленници. Байбарс не се оказа толкова великодушен, колкото бяха започнали да си мислят. Страхливи глупаци — добави с горчивина той.

— Сър — обади се един плах младеж. Беше от по-младите сержанти и гледаше с отворена уста разгневения командор. Наведе глава, когато командорът се обърна намръщен към него.

— Какво има, сержант?

— Ами, бихме могли, помислих, че може би, ако, разбира се вие…

— Говори направо, момче.

Сержантът пое дълбоко въздух.

— Не бихме ли могли да се преоблечем като сирийци и да напуснем заедно с тях? Искам да кажа, ако не можем да защитаваме крепостта без тях, сър?

След думите му няколко други сержанти погледнаха обнадеждени към командора.

— Да напуснем? — изрева той. — Да предадем Сафед на врага? Никога! — Сержантът премигна уплашен и наведе глава. Командорът се загледа в него. Потисна с усилие гнева си. — Освен това мамелюците веднага ще се усетят. Не можем да говорим езика на неверниците.

— Някои от нас могат — обади се един рицар и излезе напред. — Джеймс може да говори езика им почти толкова добре, колкото го говорят самите те.

— Няма да позволя някой да напусне поста си! — повтори командорът и хвърли гневен поглед на рицаря.

— Но ако един или двама се измъкнат незабелязано — продължи рицарят, — те могат да отидат до Акра, да уведомят Великия магистър Берар и да поискат помощ.

— На Берар ще са му нужни седмици, за да събере хиляда души — каза командорът. — А дори и да можеше, ще трябва да си пробият път с бой през сарацините, за да стигнат до нас.

Настъпи мълчание и всеки остана сам с мислите си.

— Струва ми се — рече накрая Джеймс, повишавайки глас в душния нощен въздух, — че имаме само две възможности. — Командорът, рицарите и сержантите се загледаха в него. — Можем или да останем тук и да водим битка, която няма надежда да спечелим, или да преговаряме за собствената си капитулация. — Джеймс погледна към лагера на мамелюците, разпрострял се, осветен от факли и огньове, под Сафед. — Не се страхувам от смъртта, командоре, но не съм готов да се излежавам в рая, когато на този свят има още толкова много работа.

 

 

Сафед, Йерусалимското кралство, 22 юли 1266 г. сл.Хр.

Известно време командорът отказваше изобщо да слуша за възможността за капитулация. Предателството на сирийците го беше засегнало дълбоко и упоритостта му да не предава Сафед беше реакция на наранената му гордост. Обаче мнозинството от рицарите бяха съгласни с Джеймс, а когато се съмна и те преброиха, че са загубили хиляда и двеста сирийци, той отстъпи. Джеймс се съгласи доброволно да отиде в лагера, за да преговаря по условията за капитулацията на тамплиерите. Командорът не хареса предложението, но не можа да измисли по-добър начин за преговори с мамелюците и се съгласи.

След молитва Джеймс мина през широкия коридор, който водеше към страничния вход, откъдето се излизаше на склона. Конят му, оседлан, беше воден през тъмния, неравен тунел от един коняр. С него бяха командорът и двама рицари.

— Уверен ли си в това, братко? — попита командорът. — Могат да те убият веднага, щом те видят.

— Надявам се да си спомня коя дума на арабски означаваше капитулация — отвърна на шега Джеймс, като потисна леката тревога, която усети в гласа си.

— Няма да ти се наложи, братко.

Джеймс и командорът се обърнаха и видяха Матиус да бърза през тунела. С него вървеше нисък, кльощав сириец с орлов нос, тънки мустачки и брада.

— Това е Лео — рече задъхан Матиус, като посочи сириеца. — Той ще отиде вместо теб.

Джеймс поклати глава и се вгледа във войника. Запита се дали Матиус му беше платил, за да изпълни тази задача, или човекът се беше съгласил доброволно.

— Вече взех решение, Матиус.

— Аз пък взех моето — отвърна решително приятелят му. — Не искам да прекарам следващите няколко дни, като гледам главата ти набучена на копие. Така е по-безопасно. Той може да е местен, но ни е верен. Нали така, Лео? — рече рицарят и потупа мъжа по гърба.

— Да, сър — отвърна сириецът с изненадващо плътен и силен глас за такъв дребен и слаб човек като него. — Не съм съгласен с постъпката на другарите ми и капитана и съм благодарен за тази възможност да се опитам да изкупя вината им.

Джеймс отвори уста да протестира, но командорът го прекъсна:

— Така да бъде. Не искам да губя един от най-добрите си хора, ако това може да се избегне.

След като въпросът беше решен, Лео се качи на коня на Джеймс и излезе от Сафед с писмо от командора, в което се описваше подробно предложението на рицарите. Джеймс, Матиус и командорът се отправиха през тунела към стените, за да наблюдават придвижването на пратеника. Докато стигнат до стените, рицарите, които бяха останали да наблюдават им казаха, че Лео е бил приет и отведен в шатрата на султана. След това не им оставаше нищо друго, освен да чакат.

Джеймс наблюдаваше пустия хълм, докато минутите течаха. Командорът се разхождаше нервно напред-назад по пътеката, а Матиус барабанеше с пръсти по парапета. Мина почти час, откакто Лео беше въведен в султанската шатра. Джеймс огледа лагера.

— Мислиш ли, че той ще се съгласи да ги пусне да си вървят? — попита тихо Матиус, като оглеждаше огньовете, които горяха във външния двор на крепостта, и наобиколилите ги мъже, жени и деца.

— Жените и децата са най-ценното нещо, което Сафед може да предложи. Да ти кажа право, ще се изненадам, ако се съгласи.

— Аз също — призна мрачно Джеймс.

— Ето го! — извика един от рицарите.

Джеймс и Матиус погледнаха през парапета й видяха Лео да язди нагоре по хълма към крепостта.

— Поне още е жив — обади се друг рицар. — Това, разбира се, трябва да е добър знак.

Не след дълго той пристигна на стената.

— Е? — попита командорът, когато сириецът се приближи с бързи крачки по пътеката, съпроводен от двама сержанти.

Джеймс забеляза, че войникът е пребледнял и трепери.

— Готово, командоре — рече Лео и се поклони. — Султан Байбарс прие условията ти. Ако предадеш без съпротива Сафед, ще ви остави свободно да си тръгнете. Ще ви бъде разрешено да отидете невъоръжени до Акра. На останалите войници и на селяните ще бъде позволено да се върнат по домовете си. Дава ви време през оставащата част от деня да се подготвите за евакуацията. Трябва да излезете навън тази вечер. Войниците и селяните трябва да останат вътре, докато от войската на Байбарс им кажат, че могат да напуснат.

Командорът се намръщи:

— Оказа се по-просто, отколкото си мислех.

— Това е лудост! — протестира един от рицарите. — Трябва ли да се доверим с такава готовност на думата на врага?

— Разбира се, че не — обади се Матиус, — но както каза Джеймс, по-добре пленник, отколкото труп. Навън имаме някакъв шанс. Ако останем тук, само ще забавим неизбежното.

— Султанът иска бърза победа, командоре — обади се Лео. — Каза, че не го интересуват шепа западни варвари. — Той сви, извинявайки се, рамене. — За него е важно само крепостта да бъде освободена от присъствието ви, за да може да бъде изравнена със земята и да престанете да мърсите тези земи.

Командорът се намръщи още повече.

— Как не, варвари! — Той погали гладките камъни на парапета. — Бяха нужни години за строежа, а сега само седмици да бъде разрушена. Не мога да повярвам, че ще бъде съборена.

— Искате ли да се върна при султана с отговора ви, командоре? — попита Лео.

Командорът вдигна глава. Погледна Джеймс и Матиус и пое дълбоко въздух:

— Тръгвай — рече бързо той. — Занеси му съгласието ми и да свършим с това.

 

 

Духовниците вървяха пред групата, като нареждаха молитви и се кръстеха. Сафед се извисяваше над скалистата издатина, а стените и кулите й бяха розови от залязващото слънце. То беше доказателство за силата на Бога и на тези, които му служат, но приливната вълна на войната беше стигнала стените на крепостта и те вече не можеха да я спрат. Свети Георги не успя. Сега тя беше крепост на Байбарс, макар че рицарите се бяха погрижили вътре да остане малко, което може да се използва. Труповете на християните, които мамелюците бяха прехвърлили през стените, бяха пуснати във водохранилищата, за да отровят водата. Запасите от храна и жито бяха унищожени или подпалени и техните пламъци се извисяваха през целия ден. Ковачите и зидарите получиха задача да разрушат всички оръжия. Те насякоха катапултите, изкривиха с чукове мечовете, пречупиха лъковете. Останаха само камъните и уплашените войници и селяни.

Джеймс се извърна, когато чу шепот зад гърба си. Петимата най-млади сержанти наблюдаваха нервно свещениците. Предположи, че просто са уплашени.

— Не се безпокойте — успокои ги тихо той. — Молитвите са само предпазна мярка.

— Извинете — прошепна един от тях, — аз и другарите ми се питаме как ще успеем да стигнем до Акра без коне и провизии?

— Акра е само на трийсетина мили. — Джеймс потупа меха около кръста си и се усмихна: — Другото не ни е чак толкова необходимо.

Сержантът кимна малко поуспокоен.

— Амин! — рече Джеймс заедно с другите, когато свещениците завършиха молитвата си.

Командорът застана пред рицарите и сержантите:

— Бъдете силни мъже и дръжте главите си изправени сред враговете. Покажете им, че Божиите воини няма да бъдат пречупени. Гледайте тези, които искат да унищожат нашата собственост и надеждата ни, в очите и с достойнство, а и със знанието, че един ден ще се върнем с цялата сила на Ордена, за да си отмъстим за загубата. Обърнете се за утеха към вярата и за кураж към опита си. — Той хвърли кратък поглед към крепостта. — Да тръгваме.

Рицарите, сержантите и свещениците минаха заедно през арката в скалите и излязоха през портата, а сирийските стражи вдигнаха подвижната й метална решетка. Джеймс и Матиус вървяха след командора. В подножието на хълма ги очакваше цяла армия.

Когато рицарите навлязоха в противниковия лагер, мамелюкските войници ги проследиха с поглед. Някои от тях нададоха радостни викове, други останаха мълчаливи, със скръстени на гърдите ръце. Джеймс усети как кожата му настръхва под свирепите им погледи. Очите на всички бяха изпълнени с презрение. След като минаха през редица от шатри и каруци, рицарите спряха пред едно свободно пространство, заобиколени от войници в златисти наметала. Джеймс позна, че това са воините на Байбарс — мамелюкската султанска гвардия. По средата им стоеше висок мъж със силно телосложение и къса кестенява коса, изпъстрена с бели нишки около слепоочията, и с най-смразяващите сини очи, които Джеймс беше виждал някога. Почувства като че ли студена ръка стисна сърцето му, когато срещна погледа на Байбарс. Приклекнал до краката на султана един старец в изпокъсана дреха гледаше настървено рицарите.

Байбарс прошепна нещо на войника до себе си.

Той пристъпи напред.

— Хвърлете оръжията! — изкомандва той на правилен латински.

Командорът го погледна изненадан и се намръщи.

— В условията ни не се споменаваше, че трябва да се разоръжим.

Войникът повтори заповедта.

Джеймс погледна командора.

— Може би ще е по-добре да направим каквото искат. Колкото по-скоро ни пуснат, толкова по-добре.

Командорът като че ли имаше намерение да спори, но после кимна.

— Много добре. — Той откачи меча си и го постави внимателно на земята.

Рицарите и сержантите последваха примера му. Няколко мамелюкски стражи пристъпиха напред, за да съберат оръжията. Байбарс изчака, а после кимна на друг свой воин. Този път заговори достатъчно силно, за да може Джеймс да го чуе:

— Пратете вътре хората. Предполагам, че рицарите са унищожили всичко ценно, но въпреки това претърсете крепостта. След като установите контрол в нея, избийте сирийците, които отказаха да напуснат, когато поисках. Вземете жените и децата.

Джеймс го изгледа изненадан.

— Ти даде дума! — извика той на арабски.

Байбарс се огледа. Очите му се спряха на Джеймс, а войниците се отдалечиха, за да изпълнят заповедта му.

— Езикът на народа ми звучи лошо в устата ти, християнино — рече след кратка пауза той. — Не ти приляга да го говориш.

Командорът премести погледа си от Байбарс върху Джеймс.

— Какво казва той?

Джеймс му отвърна:

— Изиграха ни, сър.

Зад воините Бахри дойдоха войници с вериги и белезници. Някои от рицарите се развикаха, когато ги видяха, и посегнаха инстинктивно към оръжията си, но те вече не бяха там. Един от по-младите сержанти се опита да побегне. Джеймс му извика:

— Стой на мястото си!

Обаче момчето, обхванато от ужас, не обърна внимание на предупреждението му. Успя да направи само няколко крачки, преди мамелюците да го хванат. Виковете му продължиха още малко, докато те не го повалиха на земята под ударите на сабите си и той изчезна сред тях. После престанаха. Когато мамелюците се отдръпнаха, Джеймс стисна зъби при вида на окървавения труп. Ръцете на момчето бяха насечени, когато се беше опитал да се предпази от ударите. Лицето му представляваше пихтиеста кървава маса, а тялото му беше надупчено от множество рани. Джеймс занарежда една молитва, когато войниците се приближиха към смълчаната група.

Свалиха мантиите на рицарите, броните и долните им ризи. Джеймс, съборен на колене до командора, видя как бялата му мантия беше хвърлена в един огън, а бронята беше отнесена и дадена като трофей на един мамелюк. Окован в тежки вериги, той усети студеното желязо върху голите си гърди.

Когато всички рицари, сержанти и свещеници бяха оковани, Байбарс пристъпи напред. Погледна към Джеймс:

— Може и да не удържах на думата си, християнино, но не съм несговорчив човек. — Той замълча, а после кимна, усетил по изражението на лицето на рицаря, че го е разбрал. — Ще ви направя едно предложение. Преведи думите ми на командора.

Байбарс заговори и докато го слушаше, Джеймс усети как го обзема мъчително чувство. Когато султанът свърши, Джеймс сведе глава.

— Джеймс? — обърна се в очакване към него командорът, който беше наблюдавал напрегнато разговора. — Какво става? Това, от което се опасявах ли? Ще ни отведат ли в Кайро като пленници?

Джеймс не отговори веднага. Наложи си да вдигне високо глава и заговори на командора, като продължаваше да не изпуска от погледа си Байбарс:

— Не, няма да бъдем пленници. Султанът ни даде право да избираме. — Гласът му беше достатъчно силен, за да бъде чут от цялата група. — Можем да избираме да се отречем от Христос и да приемем исляма, или да станем мъченици като християни. Ще ни даде тази нощ да решим дали да се спасим, или да бъдем екзекутирани чрез обезглавяване.

 

 

Отвъд стените на Сафед, Йерусалимското кралство, 23 юли 1266 г. сл.Хр.

Нощта напредваше, топла и задушна, около рицарите, които бяха коленичили на земята. През по-голямата част от първите няколко часа те бяха пазили мълчание, всеки вглъбен в мислите си. Чуваха шумовете на лагера, тихите разговори на стражите, които ги пазеха и слабите писъци, които идваха от Сафед, където мъжете бяха избивани, а жените и децата вземани в плен. Минаваше полунощ, когато гласът на командора наруши тишината:

— Време е.

Групата се раздвижи и всички погледи бяха устремени към него. Ядът му беше преминал. Гласът му беше спокоен, въпреки че беше малко дрезгав:

— Трябва да направим избора си. Аз вече взех своето решение, но тъй като сме братя, нека говорим като един.

Никой не се обади. По-младите сержанти го гледаха внимателно, но по-старите и рицарите, които бяха служили в Ордена от няколко години, извърнаха очи, защото знаеха какво ще е решението.

— Преди двадесет години аз коленичих пред общия съвет в Париж и бяха приет за рицар на Ордена на тамплиерите. Въпреки че годините, изминали след този ден, поставиха на изпитание плътта ми, те не бяха изпитвали вярата ми. Клетвата, която положих тогава, звучи в ушите ми също толкова ясно, колкото някога. Знаех какво се искаше от мен. Ние всички го знаем, братя, дори и тези, които никога не са носили мантията. — Някои от по-старите воини и сержанти кимнаха. — Ние се заклехме, че ще дадем живота си в служба на Ордена. — Гласът на командора потрепери от вълнение. — Няма да престъпя клетвата си! Ако ще самият дявол и всички орди на ада да ми наредят, аз няма да се откажа от Христос! — Той замълча, а някои рицари и сержанти одобрително замърмориха.

— Ние сме с теб, командоре — обади се един от свещениците. Погледна кротко към ужасените млади сержанти. — След смъртта ще се преродим за нов живот. Една жертва е малка цена за наградата, която ще получим на небето.

Разтреперан, един от сержантите заговори:

— Не може ли да се престорим, сър? Не може ли да кажем, че приемаме вярата на сарацините, но да се отречем от нея, когато бъдем в безопасност в Акра? Не може ли да кажем, че се отричаме от Бога, но да не го мислим в сърцата си?

— Да се отречеш от Бога, независимо дали привидно, или наистина, ще бъде изключително голямо богохулство — каза тихо командорът. — Тези, които го сторят, ще намерят небесните врата завинаги затворени за тях. Ние няма да бъдем сломени от врага. Ще посрещнем с гордо вдигнати глави съдбата си и ще покажем на неверниците силата на истинския Бог. Плътта е преходна, но духът е вечен.

Сержантът се загледа в земята.

След като изборът беше направен, дори и онези, които се ужасяваха от него, останаха като замаяни в мълчание пред лицето на непреклонните рицари. Групата прекара остатъка от нощта в разговори със семействата си и в молитви. Джеймс с мъка слушаше как мъжете разговарят с жените и децата си. Загледа се в постепенно светлеещото небе.

— Съжалявам.

Матиус докосна рамото му.

— За какво съжаляваш, братко?

Джеймс разбра, че беше говорил на глас. Сложи ръка върху ръката на Матиус:

— Имаш ли представа какво е да мразиш собственото си дете? Аз мразех сина си за това, което се случи с дъщеря ми, и се мразя, че съм чувствал това. Сърцето ми се разкъсваше на две — едната половина беше мъртва, а другата беше в мъка. Като че ли в този ден изгубих и двете си деца. — Джеймс стисна ръката на Матиус. — Но не се оказа така.

— Не разбирам, Джеймс. Ти ми каза, че дъщеря ти се е удавила.

— Бях такъв егоист. Казвах си, че съм дошъл тук, воден от дълга си, че го правя заради него и накрая той ще ми бъде благодарен за това. Обаче се заблуждавах. Тук съм, за да избягам от дълга си. Изобщо не трябваше да го оставям сам. — Една сълза се отрони по бузата на Джеймс и той я избърса с опакото на ръката си. — Мили Боже! Кой ще се погрижи за семейството ми?

Матиус сложи ръка на рамото му, защото видя, че Джеймс има нужда от успокоение, а не от отговори.

— Орденът ще се погрижи за тях. — Той прегърна силно приятеля си. — Не се страхувай.

Джеймс се подпря на рамото на огромния рицар, почувствал се като дете, и се унесе в неспокоен сън. Сънува как баща му го е хванал за ръка и го води към езерото на риба. Когато се събуди, бузите му бяха мокри.

Малко преди разсъмване брат Джоузеф, най-старият свещеник, мина пълзешком между групата, като се спираше при всеки мъж. Тъй като нямаше миро, той използва последните капки вода в един мех, за да ги помаже и да ги изповяда за последен път.

Когато първите лъчи на слънцето докоснаха върховете на далечните планини, Байбарс дойде при групата. На Джеймс му се стори, че долови в очите му изненада и може би уважение, когато каза на султана, че са избрали смъртта. Един по един осемдесетте и четиримата рицари, свещеници и сержанти бяха накарани да се изправят на крака и да излязат от лагера, наредени в редица, като войниците подканваха по-бавните с върховете на сабите си. Когато стигнаха една гола пътека, от която се виждаше долината, им беше наредено да паднат на колене.

Джеймс коленичи до Матиус. Изгледа мъжете в златисти мантии, които стояха близо до Байбарс. Той така и не беше успял да се срещне лице в лице с човека, с когото беше поддържал връзка, но по дрехите на воините разбра, че този, който би могъл да го спаси, не е сред тях. Обаче не се беше провалил. Беше дошъл в Светите земи, за да направи нещо, в което вярваше, и го беше сторил. Беше платил за това със семейството и с живота си. Никога нямаше да види резултата от постижението си, но може би един ден щяха да го видят други. Един ден кръвта, която щеше да се пролее върху тази гола земя, щеше да изсъхне. Тук щяха да поникнат цветя и поколенията щяха да помнят, нямаше да забравят. Светът, който се беше опитал да изгради, не беше за него. Той принадлежеше на бъдещето. Принадлежеше на сина му. Когато осъзна това, обзе го странно спокойствие. То беше нарушено от Матиус:

— Бог да те убие, юда такъв! — изрева рицарят и с мъка се изправи на крака.

Джеймс се огледа за причината, разгневила приятеля му. Застанал до Байбарс, загледан в извадилите сабите си мамелюци, беше Лео — сирийският войник, когото бяха изпратили да предаде условията им за капитулация.

Лео изгледа Матиус, когато трима мамелюци събориха огромния рицар на земята.

— Не съм ви излъгал. Предадох ви думите на султана така, както той ми ги каза. Не знаех, че ще наруши обещанието си.

— Защо да ти вярваме, когато стоиш свободен до нашите екзекутори?

— Приех исляма — призна Лео. — Но на вас също беше дадена възможност да живеете. Сами избрахте смъртта.

Матиус изрева като мечка, затворена в клетка, безпомощен, притиснат под тежестта на войниците на земята, без да може да направи каквото и да било, освен да наблюдава как Лео се поклони на Байбарс, а после се отдалечи.

— Престани, братко! — замоли се Джеймс, разтревожен повече от гнева на приятеля си, отколкото от войниците, които се наредиха зад тях със саби в ръце. Наведе се и сграбчи ръката на Матиус. — Моля те, Матиус! Не можеш да умреш с такъв гняв в себе си. Трябва да подготвиш душата си за пътуването. Пести си силите!

Гневът на Матиус стихна, тялото му се отпусна. Войниците се отдръпнаха, но държаха сабите си насочени към него. Той застана на колене и вдигна окованите си ръце, за да изтрие прахта от бузите си.

Джеймс и Матиус се загледаха един в друг, когато Байбарс даде заповед да започнат екзекуциите.

— Съжалявам, че така и не успяхме да стигнем до Йерусалим, както възнамерявахме, братко.

Матиус се засмя:

— Какво е Свещеният град в сравнение с рая?

— Бог да е с теб, приятелю!

— И с теб!

Джеймс извърна очи и се загледа пред себе си, когато сабите започнаха да се спускат. Под него реката Йордан беше като златна лента, преминаваща през долината, а планините на юг бяха станали червени от меката утринна светлина. Той попиваше с очи гледката като човек, поглъщаш последните си капки вода, преди да тръгне да прекосява пустинята. Глухите удари и звънтенето на стоманата при срещата й с плътта и костите следваха пъшкането на екзекуторите от направеното усилие. Из въздуха се разнесе острата миризма на кръв и урина. Джеймс затвори очи, когато отсякоха главата на командора. Помисли си за Изабел и трите си дъщери в Шотландия, мъчейки се да запечата образите им в главата си, така че да може да отнесе малка част от тях със себе си. Паднаха още двама рицари, после Матиус. Джеймс си представи сина си в Париж, облечен в бяла мантия. Внезапен порив на вятъра, в който се носеше миризмата на цветя, охлади влажната му кожа. Отвори очи и се усмихна.

— Уилям! — прошепна той, когато сянката на сабята падна върху му.