Робин Йънг
Братството (39)

38. Стените, Антиохия

14 май 1268 г. сл.Хр.

Те не можеха да откъснат очи от гледката. През последните два часа я наблюдаваха как се приближава. Беше невероятна, ужасяваща, като вълна, надигнала се навътре в морето, която хората на брега могат само да чакат да връхлети и да залее къщите им, да унищожи нивите и да издави децата. Надеждата им беше зад тях в кулите и оръжейниците, където рицарите надяваха шлемове, закопчаваха ризници и препасваха мечове. А съдбата им беше отпред, спускаше се през долината като широка златиста лента, успоредна на река Оронтес. За гражданите на Антиохия, едно от петте най-свещени места за християнството, приближаването на мамелюкската армия беше гледка, от която дъхът спираше.

— Какво, по дяволите, правят онези там?

Уил, който помагаше при поставянето на един катапулт, се огледа и видя Ламбер — младият офицер, командващ тяхната група, сочеше към няколко души на съседната кула. Разбра по облеклата, че не са войници. По вида на копринените им дрехи предположи, че са епископи или благородници.

— Сигурно се молят — каза той и погледна към Ламбер, докато сержантите изтегляха каменохвъргачката на позиция.

Ламбер се обърна към него.

— Тази сутрин на стените видях деца да хвърлят камъни в долината, опитвайки се да поразят врага. Те ще загинат, или само ще ни пречат. Някой трябва да ги махне оттам и да ги отведе по къщите им или горе в цитаделата.

— Така е — каза Уил, — но войниците по стените и без това са малко и няма кой да следи за реда. — Той погледна към долината, където мамелюкската армия продължаваше да настъпва, а после към благородниците, струпали се в кулата. — Може пък да ни е от полза. Мамелюците ще си помислят, че сме повече, отколкото сме наистина.

— Просто ще имат повече цели, по които да стрелят с лъковете си. — Ламбер сложи шепи пред устата си. — Хей! — провикна се той към благородниците. Няколко от тях погледнаха към него. — Слезте оттам, глупаци такива! — Офицерът изруга, когато те му обърнаха гръб.

— Щом полетят стрелите, бързо ще се махнат — каза приближилия се Робер.

— Къде е Саймън? — попита Уил.

— Успокоява конете. Започнаха да стават нервни, когато чуха тъпаните.

— Знам как се чувстват — промърмори Ламбер.

Останалите също бяха наясно. Звукът, който беше започнал като слаб тътен при земетресение, с приближаването на мамелюците се превърна в ритмично, влудяващо думкане, което изнервяше всички. Мамелюкската армия имаше тридесет оркестъра, всеки от които се командваше от по един офицер, наричан господар на барабаните. Сега рицарите по стените различаваха ясно тези групи от дребни на ръст мъже, които думкаха по малките си барабани и вдигаха ужасен шум.

— Как е Саймън? — попита Уил.

— Не ме питай — отвърна Робер. — Всеки път, когато се опитвам да му кажа нещо успокоително, тича да пикае. Мисля, че ако продължава така, може да направим улей и да издавим копелетата. — Робер постави ръка върху парапета. — Въпреки че не мога да го виня.

Тримата наблюдаваха как авангардът на армията стигна края на пролома и нахлу в долината. Начело беше тежката кавалерия — коне и мъже в брони, въоръжени с копия и саби. Униформите на всеки полк бяха с различен цвят — син, зелен, тъмночервен, виолетов, а най-отпред златистожълт на воините от полка Бахри, чиито наметала блестяха на утринното слънце.

От двете страни на кавалерията препускаха ездачи с лъкове, а зад тях настъпваше в плътна маса пехотата: мъже с щитове на рамо, копачи, нарамили кирки и лопати, войници с бурета със смъртоносна нафта. По средата на пехотата се движеха камили, натоварени с лекове, оръжия, храна и вода и стенобойни машини, теглени през долината от войниците, които стреляха с тях по време на сражение. Един от по-старите рицари беше казал на Уил и на другите, че мамелюците наричат оръжията си с имена като Победителя, Унищожителя, Бика. Когато чуха това, групата от десет рицари и седем сержанти под командата на Ламбер кръстиха двата катапулта — този за камъни, и по-малкия, който изстрелваше копия, Непобедимия и Убиеца на султани.

— Предполагам, че ще разположат основния си лагер там долу — каза Ламбер и посочи едно равно пространство, към което се беше насочил полкът Бахри, който със златистите си униформи приличаше на стадо лъвове. — Там ще бъдат далеч от обсега ни — добави той.

Уил се огледа и видя, че благородниците от отсрещната кула бяха започнали да я напускат, отправяйки се по пътеката, която се виеше между бастионите нагоре по планината Силпиус към цитаделата. Вече няколко часа, откакто беше обявена тревога, по пътеките на планината към крепостта се изкачваха групи хора. Но Ламбер се беше оплакал, че много граждани продължаваха да стоят в града. Някои се събираха по ъглите на улиците, за да разговарят уплашени помежду си, други наблюдаваха от стените приближаването на войската, а трети продължаваха да си стоят по къщите, за да заковат вратите с греди и да закопаят пари и други ценности в градините си. Единствените, чиито действия бяха целенасочени и припрени, бяха групите мъже, които бързаха да заемат определените им постове.

 

 

В кулите по цялото протежение на стените имаше групи като тяхната — хоспиталиери, тевтонски рицари от кралство Германия, сирийски и арменски войници, както и хора от командваната от Симон Мансел градска стража. Обаче хора имаше само в половината от кулите и беше съвсем очевидно, че по дългите осемнадесет мили стени няма много защитници. В по-голямата си част стените бяха в добро състояние, а там, където беше възможно, отбраната на по-уязвимите места беше подсилена.

На свикания предишния ден последен военен съвет, демонстрирайки рядко срещано единство, ръководителите на тамплиерите и хоспиталиерите изразиха безпокойство за едно място близо до кулата „Двете сестри“, откъдето стената започваше стръмно да се изкачва нагоре по склона на планината. Обаче градоначалникът Мансел вече беше разпределил хората и отказа да отдели някой за подсилване на защитата там.

Той беше сигурен, че Байбарс ще бъде убеден да се вслуша в гласа на разума. Мансел припомни на скептично настроените военачалници, че с помощта на няколко каруци с пари и скъпоценности веднъж мамелюците вече се бяха отказали от намерението да се опитат да превземат града. Тъй като градоначалникът разчиташе повече на преговорите за постигане на споразумение, приорът на тамплиерите беше принуден да прехвърли групата на Ламбер от портата „Свети Георги“ към въпросното място. Като видя отсечката от стената, която тръгваше от кулата „Двете сестри“ нагоре по склона на планината Силпиус, Уил не можа да си представи как мамелюците биха могли да атакуват успешно толкова непристъпен терен. Той обаче нямаше никакъв опит в обсадите.

Когато противниковата войска се появи, Уил с изненада установи, че тук изобщо не можеха да му помогнат многогодишните тренировки да борави с оръжие. Когато се чу сигналът за тревога, той закусваше заедно с другите от групата в една от голите, покрити с паяжини и с изпражнения по пода стаи на кулата. Втурнаха се по виещата се каменна стълба към стената, стиснали мечовете. Горе спряха като заковани на местата си. Знаеха как да действат в ръкопашен бой, но от върха на кулата можеха само да наблюдават и да чакат мамелюците да настъпят.

По-старите рицари, които през по-голямата част от живота си се бяха сражавали в разни битки из Утремер, бяха спокойни, заети с подготовката си за срещата с противника. Обаче по-младите бяха напрегнати, в един момент се шегуваха нервно, а в следващия се озъбваха и при най-малкия повод, неспокойни като конете си, които по нареждане на Ламбер бяха затворени в работилницата на един грънчар. Това щеше да бъде домът им в продължение на дни, седмици, а може би и месеци.

Уил отпи глътка вода от меха си и оправи колана, на който висеше сабята му. Прииска му се да държи оръжието в ръка и да нанесе удар върху нещо. Чакането опъваше нервите му също така силно, както и думкането на мамелюкските барабани. На пътеката край стената се появиха четирима рицари, които носеха копия за катапулта. Сред тях беше Гарен. Когато погледите им се срещнаха, Гарен позабави ход, а после продължи по пътеката към другата кула, където беше разположен катапултът.

Робер поклати глава.

— Стената е дълга осемнайсет мили, а те са го пратили тук.

Уил стисна дръжката на сабята и се обърна към Ламбер:

— Има ли нещо, което мога да свърша?

Ламбер кимна.

— Същото, каквото и останалите от нас. Да чакаш.

 

 

Мамелюкският лагер, Антиохия, 14 май 1268 г. сл.Хр.

Слънцето залязваше на запад, когато евнусите измиха краката на Байбарс и ги подсушиха с чисти ленени кърпи. Когато свършиха, той се изправи и слезе от издигнатия в шатрата подиум, на който беше тронът му. Краищата на шатрата бяха повдигнати, а пространството около нея беше празно. Военачалниците чакаха боси на една застлана с молитвени килимчета поляна встрани.

Байбарс се обърна с лице към Мека. Стените на Антиохия се бяха изпречили пред погледа му, обаче, когато коленичи заедно с хората си и започна да нарежда думите от първата сура на Корана, очертанията им като че ли избледняха и те се превърнаха само в куп камъни и пясък.

„В името на Всевишния и милостив Бог, хвала тебе Боже, господар и поддръжник на всички светове!“

Когато свършиха молитвата, мамелюците се изправиха и всеки се зае отново със задачите си. Разтоварваха провизии от камилите, разпъваха палатки, гласяха стенобойни машини, палеха огньове и се готвеха за вечерния пир. На другия ден беше първият ден от свещения месец Рамазан и през следващите четири седмици нямаше да приемат храна през деня.

— Господарю!

Байбарс се обърна и видя Омар да се приближава, като заобикаляше слугите, които навиваха молитвените килимчета.

— Предаде ли заповедите ми на командирите?

— Да, господарю. Всички знаят какви позиции трябва да заемат. — Омар замълча за момент. — С изключение на мен.

— Искам да бъдеш отзад при машините.

— Отзад?

— Чу ме — рече Байбарс, без да обръща внимание на обидения му поглед. При последните няколко сражения той поставяше Омар все по-назад, далеч от предните линии. Въпреки че нехаеше за собствената си безопасност, през последните години проявяваше все по-голяма загриженост за сигурността на приятелите си. Може би защото бяха много малко.

— Садик — протестира тихо Омар, — ако настояваш ти да водиш тази битка, аз искам да съм до теб. Не чу ли какво каза Кадир?

Байбарс повдигна вежди.

— Мислех, че тъкмо ти не слушаш какво говори Кадир.

— Слушам го, когато казва, че има опасност за живота ти и че тя идва от този град.

— Обаче Кадир не уточни нейния характер и аз съм склонен да мисля, че не става дума за нищо друго, освен че поначало франките искат да се отърват от мен. Но той беше категоричен, че признаците за изхода на битката са благоприятни. Ще се вслушам в това, в което е по-сигурен. Когато е близо до дома, Кадир винаги е доста изнервен — добави Байбарс, намеквайки за крепостта на асасините Масияф в планината Джабал Бахра, откъдето Кадир беше изгонен и бе изключен от Ордена.

— Трябва ли обаче ти да поведеш битката, господарю?

Байбарс стисна устни.

— Когато оставих други да водят атаката срещу този град, те се отказаха заради щедрия откуп. Ние не приемаме подаръци от франките, Омар.

— Господарю!

Байбарс се извърна към приближаващия се Калаун. С него беше и един от командирите на полковете.

Калаун се поклони.

— Мога ли да говоря с теб?

— Да — отвърна Байбарс. — Вече свършихме, нали, Омар?

След кратка пауза Омар наведе глава.

— Да, господарю.

Байбарс изчака той да се отдалечи, а след това се обърна към двамата мъже:

— Готови ли сте?

— Да, господарю — отвърна Калаун.

— Добре. Искам и двамата да сте на позициите си до сутринта.

— Тогава, с твое позволение, ние ще тръгваме, господарю — каза командирът.

— Вървете. — Когато те се обърнаха да си вървят, Байбарс извика на Калаун да почака: — Аллах да е с теб! — рече тихо той.

На мъжественото лице на Калаун се появи лека усмивка.

— Страхувам се, че ти ще имаш нужда от закрилата на Бога, господарю. Мисля, че задачата ми ще е проста в сравнение с твоята.

— Ще зависи от това дали ще срещнеш съпротива, а колкото повече се забавиш, вероятността тя да се засили ще стане по-голяма, или от страна на тамплиерите при Баграс и Ла Рош Гийом, или от Киликия.

— Миналата година нанесохме сериозно поражение на арменците — каза тихо Калаун. — Съмнявам се, че ще могат да съберат някаква по-значителна сила.

— Не бъди сигурен в нищо, Калаун. Когато подминахме Триполи, без да го нападнем, принц Бохемон сигурно е предположил, че ще дойдем тук. Междувременно той би могъл да събере силна армия от остатъците на кралството, въпреки че нямам намерение да се задържам дълго тук, за да му дам тази възможност.

Чу се някаква суматоха и към тях от тъмното се втурна малка фигура. Калаун направи опит да застане пред Байбарс, но после видя, че това е синът на султана. След Барака-хан тичаше запъхтян учителят му, един бивш командир на име Синджар, когото Калаун беше предложил като подходящ наставник за момчето. Върху бялата туника на Синджар се виждаше голямо червено петно. За момент Байбарс си помисли, че е ранен, но после разбра, че е твърде бледо, за да е от кръв. Барака спря задъхан пред тях.

— Защо не учиш? — попита султанът седемгодишния си син. Той погледна въпросително към Синджар, който се поклони, като едва си поемаше дъх.

— Извинявам се, господарю, решавахме една проста задача по алгебра. Когато не можа да я реши, Барака се ядоса и хвърли каната със сок по мен. — Синджар посочи изцапаната си туника. — Опитах се да го накажа, но той избяга.

Барака изгледа гневно учителя си.

— Синджар искаше да ме набие, татко.

— И е трябвало — каза Байбарс и сграбчи грубо сина си за ръката. — Не искам повече да чувам, че създаваш някакви неприятности, разбра ли?

— Да, татко — каза сърдито Барака.

Байбарс кимна на Синджар:

— Остави го при мен.

— Господарю.

— Щом като отказваш да си учиш уроците — рече Байбарс на сина си, когато Синджар се отдалечи, — тогава можеш да ми помогнеш. — Той погледна към Калаун и меко се усмихна. — Може би ще го пратим да работи при един от катапултите?

Калаун също се усмихна.

— Може би. — Разроши с ръка косата на Барака. — Макар да не съм сигурен, че това е подходящо занимание за наследника на трона и мой бъдещ зет.

Барака се нацупи още повече. Байбарс му беше казал, че след няколко години, когато стане достатъчно голям, ще се ожени за дъщерята на Калаун. Надяваше се баща му да я прати да помага при катапултите. Там можеше да стане някой инцидент и тя да бъде запратена през стената в града. Усмихна се при тази мисъл, а Калаун се поклони на Байбарс и се запъти през лагера към мястото, където го чакаше полкът.

— Къде отива емир Калаун, татко?

— В планината — отвърна Байбарс и поведе сина си към шатрата. След като Барака беше напуснал харема и грижите на жените му, султанът беше започнал да приема детето като приятно разнообразие на служебните му задължения.

— Защо?

Без да обръща внимание на евнусите, телохранителите и съветниците в шатрата, той накара сина си да седне на едно килимче и взе сребърна купа със смокини.

— Ще ти покажа — каза той, приклекна и сложи една смокиня в малката ръка на Барака. После постави върху килима три плода във формата на триъгълник. — Това е Антиохия — каза той на сина си и посочи смокинята в десния ъгъл на триъгълника. — Тази отгоре е Сирийската порта, където отива Калаун. — После посочи върха на триъгълника. — Калаун ще попречи на всякаква помощ, идваща за християните от север. — Премести пръста си върху смокинята в дъното отляво. — Това е пристанището Сен Симон. Изпратих втори батальон да го завземе. Те ще попречат на подкрепленията, които биха могли да дойдат от крайбрежието.

— А ти какво ще правиш, татко?

Байбарс се усмихна. Взе смокинята, която представляваше Антиохия, и я лапна. Барака се засмя.

— Господарю мой!

Байбарс се изправи, когато в шатрата влезе един воин от полка Бахри и се поклони.

— От града идват хора.

— Кои са? — попита Байбарс и погледна Барака, който смачка смокините върху килима с юмрука си.

— Група, водена от техния градоначалник. Излязоха от северозападната порта.

Байбарс и съветниците му последваха войника навън. Колона от факли се точеше като змия надолу от стените, където сега горяха и други огньове.

— Идете да ги посрещнете — каза той на войника. — Разоръжете ги и ги доведете при мен. Предполагам, че ще искат да преговарят.

 

 

— Дойдох да преговарям! — повтори Симон Мансел, след като беше вкаран грубо в султанската шатра от двама мамелюци, а неговите телохранители бяха обкръжени и обезоръжени. — Като чуеш условията, ще ме освободиш веднага. — Той повтори последното искане на развален арабски.

— Твоите условия ли? — учуди се Байбарс и плътният му глас накара Мансел да млъкне и да погледне плахо към трона. Султанът изгледа пълния градоначалник. — Мисля, че не си в положение да предлагаш каквото и да било. — Когато Мансел го погледна колебливо, Байбарс даде знак на един от хората си. — Преведи думите ми на градоначалника.

Преводачът излезе напред и заговори.

— Сега му кажи да коленичи — добави султанът.

Мансел направи обидена физиономия, но нямаше друг избор, освен да се подчини, след като двама мамелюци го хванаха за ръцете и го събориха на земята. С крайчеца на окото си забеляза малко момче, което се спотайваше в един ъгъл на шатрата. Когато го погледна, момчето изплези език и се засмя. Без да му обръща внимание, Мансел погледна преводача.

— Кажи на твоя султан, че съм уредил да му бъдат предадени каруци със злато и скъпоценни камъни, ако отстъпи и изтегли армията си от стените ни. Има срок до утре да изпълни тези условия. Това ще бъде единственото ми предложение.

Изражението на Байбарс не се промени, докато преводачът говореше.

— Злато? И ти си мислиш да ме умилостивиш с такова безполезно предложение?!

— Безполезно ли? — учуди се Мансел и се намръщи, когато въпросът му беше преведен. — Мога да те уверя, че…

— Златото не означава нищо за мен — каза Байбарс, без да дочака да му преведат думите на градоначалника. — Има само едно нещо, което може да накара армията ми да се отдръпне и да спаси живота на теб и на всички мъже, жени и деца във вашия град: да се предадете. Кажи на твоите рицари да отворят портите на града, който франките завзеха преди сто и седемдесет години. Кажи им да свалят оръжие и да ни пуснат вътре. След като го превземем, вие ще го напуснете. Всички до един. И няма да се връщате. Антиохия ще бъде загубен за вас и за всички християни.

— Няма да приема тези условия! — започна с гневен тон Мансел. — В града има хиляди хора. Къде ще отидат? Не мога просто да кажа на всички да напуснат домовете и добитъка си. Ами болните? Ами малките деца и беззащитните? Вземи това, което ти предложих и бъди доволен… — Той не довърши, защото Байбарс стана от трона и даде знак на един от стражите, застанал край входа.

Мансел не разбра какво става, но се сви от страх, когато видя султанът да изтегля една от сабите си и да слиза по стълбите на подиума към него.

— Ако ми посегнеш, няма да получиш нищо! Нищо, уверявам те! — извика той на преводача. — Кажи му!

Зад него се чу шум. Мансел се обърна и видя, че седем воини Бахри вкарват телохранителите му в шатрата.

— Изведете сина ми оттук! — нареди Байбарс на един от евнусите.

Барака се развика и ритна слугата, когато той го грабна и го изведе от шатрата.

Шестимата телохранители на Мансел погледнаха уплашено към него, когато ги наредиха пред подиума. Накараха ги да коленичат.

— Какво правиш? — попита градоначалникът Байбарс.

Синеокият султан не отговори, а отиде до първия от телохранителите, млад мъж с големи кафяви очи и луничаво лице. Сграбчи кичур от косата му, изви му главата и прекара острието на сабята си през гърлото на човека. Кръвта бликна като широка дъга и изпръска стъпалата на подиума.

— Боже Господи! — извика Мансел, след като младият човек падна настрани, а кръвта продължаваше да тече от шията му.

Той нямаше дори време да извика. Останалите телохранители се развикаха срещу султана и мамелюците. Ужасени, двама се опитаха да избягат, но бързо бяха върнати от воините, които излязоха напред с извадени саби.

Байбарс се обърна към Мансел. От сабята му продължаваше да се стича кръв. Част от нея, изпръскала златистожълтата му мантия, бе зацапала цитатите от Корана.

— Съгласен ли си с моите условия, или ще оставиш още от хората си да умрат? От теб зависи! Животът на хората ти срещу вашия град — това е предложението ми.

Мансел нямаше нужда от преводач, за да разбере какво беше казано.

— Ти, безчувствено копеле! — каза той тихо, без да скрива яда си.

Преводачът понечи да заговори, но после погледна Байбарс и се отказа.

Султанът отиде при друг от телохранителите на Мансел. Човекът успя да изкрещи, когато Байбарс го сграбчи за косата и откри гърлото му за сабята. Мъжът се опита да се извие настрани, но двама мамелюци го държаха здраво.

— Твоят човек, или градът ви? — настоя Байбарс и погледна Мансел. — Кое е по-важно за теб? Решавай!

Преводачът бързо преведе.

— Няма да позволя да ме заплашваш по този начин — упорстваше Мансел.

— Капитане! — извика телохранителят.

Байбарс присви очи, когато преводачът преведе думите на градоначалника. После стисна зъби и прекара острието на сабята си по гърлото на човека. На този му трябваше по-дълго време, за да умре. Сгърчи се на пода до падналия си другар и напразно се помъчи да затисне с ръце бликащата от прерязаното му гърло кръв.

Мансел извърна очи от него.

— Довършете го! — заповяда Байбарс и посочи агонизиращия телохранител.

Един от мамелюците пристъпи напред и замахна със сабята си.

— Ще те видя да гориш в ада за това! — извика с дрезгав глас Мансел.

— Приемаш ли условията ми?

— Не ги приемам! — изрева градоначалникът.

Отговорът му стана причина за смъртта на трети телохранител.

— Достатъчно! — рече рязко Байбарс и пристъпи към Мансел с окървавена сабя в ръка.

Мансел се опита да се изправи на крака, но мамелюците го притиснаха към земята.

— Не! — извика той, когато Байбарс се надвеси над него и го сграбчи за косата. — Жена ми е братовчедка на принцесата на принц Бохемон — извика той на арабски. — Моят откуп ще струва повече от смъртта ми!

— За мен има стойност само градът ти! Или се предайте сега, или ще ти отрежа главата и ще я прехвърля през стените на Антиохия, за да видят твоите граждани цената на отказа ти. — Байбарс докосна с острието на сабята гърлото на скимтящия човек. — Предайте се!

— Приемам! — изкрещя Мансел, когато усети острието да се впива в гърлото му. По врата му протече гореща струйка кръв. — Приемам условията ти. Ще предам града!

— Отведете го до стените! — нареди мрачно Байбарс и се отдръпна от градоначалника, обръщайки се към мамелюците. — Накарайте го да предаде нареждането си на гарнизона. Подгответе хората! Ще влезем тази нощ.

След това градоначалникът на Антиохия Симон Мансел беше отведен до портата „Свети Георги“, където с разтреперан глас нареди на гарнизона на града и всички гарнизони на военните ордени да се предадат. Малко по-късно, когато Байбарс си миеше ръцете в един леген, влезе страж от полка Бахри, който беше изпратен да съпроводи Мансел. Труповете на телохранителите бяха изнесени, а коленичили евнусите чистеха кръвта от стъпалата на подиума.

— Господарю мой!

Байбарс посегна към една кърпа да си избърше ръцете.

— Готово ли е?

— Мансел издаде заповедта, както ти поиска.

— Отвориха ли портите?

— Не, господарю — отвърна воинът. — Гарнизонът на Антиохия отказа да се подчини на заповедта. Няма да предадат града.