Робин Йънг
Братството (2)

1. Айн Джалут (Блатата на Голиат), Йерусалимското кралство

3 септември 1260 г. сл.Хр.

Слънцето наближаваше зенита си, беше се извисило в небето и превръщаше тъмнокафявото на пустинята в бяло с цвета на обезцветена кост. Лешоядите кръжаха над хълмовете, които ограждаха равнината Айн Джалут, и крясъците им, режещи ухото, увисваха във въздуха, натежал от силната жега. В западния край на равнината, където хълмовете простираха голите си краища чак до пясъците, имаше две хиляди мъже на коне с брони. Мечовете и щитовете им блестяха, стоманата беше толкова гореща, че не можеше да се докосне, но въпреки че дрехите и тюрбаните не можеха ги предпазят от свирепото слънце, никой не се оплакваше.

Възседнал черен кон в авангарда на полка Бахри, техният предводител Бундукдари^[1] посегна към малкия мях с вода, окачен на колана му заедно с две саби с нащърбени и леко хлътнали от употреба остриета. След като отпи глътка, той разкърши рамене, за да отпусне вдървеното си тяло.

Превръзката на белия му тюрбан беше мокра от пот, а ризницата под синьото наметало му се струваше необикновено тежка. Утрото напредваше, горещината ставаше все по-силна и въпреки че водата поуспокои пресъхналото гърло на Байбарс, тя не можеше да утоли една по-дълбока жажда, която гореше в гърдите му.

— Емир Байбарс — каза тихо един от по-младите офицери, който яздеше редом с него, — мина доста време. Съгледвачите трябваше вече да са се върнали.

— Скоро ще са тук, Исмаил. Имай търпение.

Докато окачваше мяха с вода отново на колана, Байбарс огледа мълчаливите редици на полка Бахри, на пясъците зад него. Лицата на хората най-отпред имаха онова мрачно изражение, което беше виждал много пъти преди битка. Скоро то щеше да се промени. Байбарс беше виждал как и най-смелите воини пребледняват, когато се изправеха пред редиците на врага. Но когато мигът настъпеше, те щяха да се бият без никакво колебание, защото бяха войници от армията на мамелюците: робите воини на Египет.

— Емир?

— Какво има, Исмаил?

— От зори не сме чули нищо от съгледвачите. Ами ако са били заловени?

Байбарс се намръщи и на Исмаил му се прииска да си беше мълчал.

На пръв поглед в Байбарс нямаше нищо впечатляващо. Подобно на повечето от хората си той беше висок, жилав, с тъмнокестенява коса и кожа с цвят на канела. Обаче погледът му беше необикновен. Дефект, който приличаше на бяла звездичка в средата на лявата зеница, му придаваше особена острота. Това беше една от причините, спечелили му прякора Арбалета. Усетил гневния взор на тези сини очи, младият Исмаил се почувства като муха в паяжина.

— Вече ти казах, имай търпение.

— Да, емир.

Погледът на Байбарс малко се смекчи, когато Исмаил наведе глава. Не бяха минали много години, откакто самият той беше чакал в предната редица да започне първата си битка. Мамелюците се бяха изправили срещу франките посред прашна равнина близо до селище, което се наричаше Хербия. Той поведе конницата в атака и за часове противникът беше сразен, а пясъците се обагриха с кръвта на християните. Днес, ако Бог пожелаеше, щеше да стане същото.

Някъде далеч в равнината се издигна тънък стълб прах. После бавно се очертаха силуетите на седем ездачи, леко изкривени от трептящата от жегата мараня. Байбарс заби пети в хълбоците на коня и препусна напред, последван от офицерите си.

Когато групата разузнавачи се приближи с бърза езда, водачът й насочи коня си към Байбарс. Дръпна рязко юздите и спря пред военачалника си. Тъмнокафявото покривало на коня му беше прогизнало от пот, а по муцуната му имаше пяна. Той поздрави задъхан и каза:

— Емир Байбарс монголите идват.

— Какъв е броят им?

— Това е един от техните тумани, емир.

— Значи десет хиляди души. И кой ги води?

— Според сведенията, с които разполагаме, води ги Китбога^[2].

— Видяха ли ви?

— Погрижихме се за това. Авангардът им не е много далеч зад нас и е следван плътно от основните им сили. — Водачът на разузнавателната група приближи коня си до Байбарс и сниши глас, което накара другите офицери да напрегнат слух, за да го чуят. — Голяма сила са, емир, и карат със себе си много бойни машини, но според нашите съгледвачи това е само една трета от армията им.

— Ако отрежеш главата на звяра, тялото ще падне — отвърна Байбарс.

В далечината изсвири остро монголски рог, към който бързо се присъединиха и други и над хълмовете се разнесе нестройният им, дразнещ ухото хор. Усетили напрежението на ездачите си, конете на мамелюците започнаха да пръхтят и да цвилят. Байбарс кимна към водача на разузнаваческата група и се обърна към офицерите си.

— Когато ви дам сигнал, свирете за отстъпление. — Той даде знак с ръка на Исмаил. — Ти ще яздиш с мен.

— Да, емир — отвърна, явно почувствал се горд, младият човек.

В продължение на десет-двайсет секунди единствените звуци, които се чуваха, бяха далечният вой на роговете и шумът от вятъра, който се носеше през равнината. Небето на изток се покри с облак прах, когато първите редици на монголската войска се появиха по хребетите на хълмовете. Ездачите спряха за малко на високото, а после се спуснаха надолу, заливайки равнината като тъмно море, в което от време на време проблясваше стомана, отразяваща слънчевите лъчи.

След авангарда се появи и основната част от армията, начело с леко въоръжени конници с лъкове и копия, следвани от самия Китбога. Той беше заобиколен от всички страни от опитни бойци с железни шлемове на главите и брони от няколко ката волски кожи, свързани помежду си с кожени ремъци. Всеки мъж водеше по два резервни коня, а зад тази гръмогласна колона трополяха стенобойни машини и каруците, натоварени с плячка от разграбените градове. Каруците бяха управлявани от жени с големи лъкове на гръб. Основателят на монголската държава Чингис Хан беше умрял преди трийсет и три години, но мощта на неговата войнствена империя продължаваше да се чувства във войската, която сега се беше изправила срещу мамелюците.

Байбарс очакваше този сблъсък от месеци, но гладът му за него го глождеше от много по-отдавна. Бяха изминали двадесет години, откакто монголите окупираха родината му, като опустошиха земите и изклаха добитъка. Бяха изминали двадесет години, откакто неговият народ бе принуден да се спасява с бягство и да моли за помощ един съседен вожд, който ги измами и ги продаде на търговците на роби в Сирия. Едва преди няколко месеца, когато един монголски пратеник пристигна в Кайро, за Байбарс се появи възможност да си отмъсти на онези, които го бяха превърнали в роб.

Пратеникът беше дошъл да поиска от мамелюкския султан Кутуз да се подчини на монголското управление и точно това настояване, заедно с неотдавнашното опустошително монголско нападение на населения с мюсюлмани град Багдад, станаха причина най-после султанът да премине към действие. Мамелюците не се подчиняваха на никой друг, освен на Аллах. Докато Кутуз и неговите военачалници обмисляха какъв ще бъде техният отпор, монголският пратеник имаше на разположение няколко дни да размишлява върху грешката си, зарит до врата в пясъка извън стените на Кайро, преди слънцето и лешоядите да си свършат работата. Сега Байбарс щеше да даде подобен урок и на онези, които го бяха изпратили.

Изчака, докато първите редици на тежката конница прекосиха половината от равнината, а след това обърна коня си с лице към своите хора. Изтегли едната сабя от ножницата и я вдигна високо над главата си. Слънцето огря кривото острие и то заблестя като звезда.

— Воини на Египет! — провикна се той. — Нашето време дойде и с тази победа ще превърнем врага в купчина трупове, по-висока от хълмовете и по-широка от пустинята.

— За победата! — изреваха войниците на полка Бахри. — В името на Аллаха!

Обърнаха като един гръб на неприятелската войска и пришпориха конете си към хълмовете. Монголите помислиха, че противникът им бяга ужасен и се втурнаха с радостни викове да го преследват.

Хълмовете, които ограждаха равнината на запад, бяха по-ниски и по-широки. Разделяше ги разлом, оформил се в широка клисура. Байбарс и хората му се втурнаха през нея с бясна езда, а първите конници от авангарда на монголите ги последваха сред облаци прах, който изпълни въздуха след конете на мамелюците. Последва ги основната монголска войска — взе да се провира с грохот през клисурата, което стана причина за свличане на камъни и пясък от околните склонове. По сигнал на Байбарс полкът Бахри дръпна юздите на конете и ги обърна, изправяйки се като бариера пред настъпващите монголи. Изведнъж клисурата се изпълни с оглушителна какофония на безброй рогове и литаври.

На фона на ярката слънчева светлина върху един от хребетите се появи тъмна фигура. Това беше Кутуз. Не беше сам. Заедно с него на хребета, надвиснал над клисурата, се изправиха хиляди мамелюкски воини. Конниците, много от които бяха въоръжени с лъкове, бяха групирани в подразделения по цвят, който очертаваше различните полкове — пурпурночервен, светлочервен, оранжев и черен. Хълмовете сякаш се покриха с пъстра мантия, пронизана от сребърни нишки там, където остриетата на копията и шлемовете проблясваха на слънчевите лъчи. Отзад чакаше пехотата, въоръжена със саби, боздугани и лъкове, а малките, но много опасни корпуси на наемниците бедуини и кюрди бяха застанали в двата фланга като настръхнали с триметровите си копия.

Сега, когато монголите бяха хванати в капана, Байбарс трябваше само да затегне примката.

След воя на роговете проехтя бойният вик на мамелюците. Едновременният рев на хилядите гърла за миг заглуши грохота на тъпаните. Конницата се втурна в атака. Някои коне паднаха при спускането си сред огромни облаци прах, но виковете на ездачите не се чуха, заглушени от разтърсващите земята копита. Много повече обаче летяха към целта си, когато два мамелюкски полка се изсипаха в равнината Айн Джалут, за да натикат и последните монголски сили в прохода. Байбарс, препускайки, размаха сабята над главата си и изкрещя. Мъжете от полка Бахри подеха призива му.

— Аллаху акбар! Аллаху акбар!

Двете войски се срещнаха сред буря от прах, викове и звън на стомана. В първите секунди и от двете страни паднаха стотици и земята се покри с трупове, които преграждаха пътя на оцелелите. Конете се изправяха на задни крака и хвърляха ездачите си в бъркотията, а мъжете надаваха предсмъртни викове, като опръскваха всичко наоколо с кръвта си. Монголите бяха прочути ездачи, но проходът беше прекалено тесен, за да могат успешно да маневрират. Докато мамелюците се врязваха безмилостно в главното ядро на противниковата войска, бедуинската конница пречеше на монголския авангард да ги удари във фланг. От склоновете на хълмовете непрестанно свистяха стрели, а от време на време сред мелето избухваше оранжево огнено кълбо, когато мамелюкските войници хвърляха глинени гърнета, пълни с нафта. Засегнатите от тези летателни оръжия монголи пламваха като факли и надаваха ужасени крясъци, а конете им пощуряваха и се втурваха в галоп, разнасяйки огън и суматоха сред техните редици.

С мощен замах на сабята врязалият се сред сражаващите се Байбарс отряза главата на едного. Мястото на загиналия веднага беше заето от друг монгол, чието лице беше изпръскано с кръвта на другаря му. Байбарс продължи да нанася удари и с двете саби, когато конят му беше съборен, а в бъркотията се хвърляха все нови и нови мъже. До него застана Исмаил, целият изпръскан с кръв, и заби сабята си през пролуката за гледане в шлема на един монгол. За миг острието заседна здраво в черепа на човека, преди младият офицер да успее да го измъкне и да се огледа за нова цел.

Сабите на Байбарс танцуваха в ръцете му. Още двама противникови воини паднаха под мощните му удари.

Монголският пълководец Китбога се сражаваше яростно. Размахваше мощно сабята си като косач и режеше глави и крайници. Въпреки че беше обкръжен, никой не успяваше да го докосне. Байбарс се сети за богатата награда, която очакваше човека, който залови или убие противниковия главатар, но стената от сражаващи се хора и оградата от криви саби препречваха пътя му. Рязко се сниши, когато един побеснял млад воин се втурна напред и запрати по него боздугана си. Това го накара да забрави за Китбога и да се съсредоточи, за да остане жив.

След като първите редици паднаха в битката или бяха принудени да отстъпят, монголските жени и деца започнаха да се сражават заедно с мъжете. Макар на мамелюците да беше известно, че съпругите и дъщерите на монголските мъже също влизат в битка, някои от тях се стъписаха пред страховитата гледка. Жените с дълги, разрешени коси и освирепели лица се биеха дори по-яростно от мъжете. Уплашен това да не окаже отрицателно въздействие върху войниците му, началникът на мамелюците извиси глас над врявата и нададе обединяващия вик, който скоро беше подет от останалите. Името на Аллах изпълни въздуха, отрази се от хълмовете и прокънтя в ушите на мамелюците. Ръцете им усетиха нов прилив на сила, а сабите — нова опора. Всички угризения потънаха в разгара на битката и мамелюците покосяваха със сабите си всеки, който им се изпречеше. За воините роби монголската войска се беше превърнала в анонимен звяр без възраст и пол, който трябваше да бъде насечен на парчета, за да умре.

След време саблените удари започнаха да стават по-бавни. Падналите от конете си мъже продължаваха да се сражават, като се подпираха един на друг, отбивайки ударите. От време на време стоновете преминаваха в крясъци, когато сабите попаднеха на хора, чиито съпротивителни сили ги бяха напуснали. Монголите предприеха последна атака срещу пехотата с надеждата да пробият бариерата и да се окажат в гръб на мамелюците, но пешите войници удържаха натиска им и само шепа монголски конници успя да пробие стената от насочени срещу тях копия. Те бяха посрещнати от мамелюкски ездачи и мигом бяха покосени от сабите им. Китбога се беше озовал на земята, след като конят му беше съборен под натиска на сражаващата се тълпа. С победни викове мамелюците отрязаха главата му и я размахаха пред очите на разбитата му армия. Монголите, наричани „ужасът на народите“, губеха битката. Но по-важното беше, че те го знаеха.

Прободен във врата от заблудена стрела, конят на Байбарс го хвърли от седлото и побягна. Байбарс продължи да се бие на земята, а ботушите му станаха плъзгави от кръв. Кръвта беше навсякъде — във въздуха, в устата му, стичаше се по брадата му, от нея дръжките на сабите му също станаха хлъзгави. Хвърли се напред и посече още един мъж. Монголът се смъкна върху пясъка с вик, който мигновено стихна, а когато никой не зае мястото му, Байбарс спря.

Прахът беше закрил слънцето и въздухът беше станал жълт. Един порив на вятъра разпръсна облаците и Байбарс видя, че високо над монголските каруци и стенобойни машини се развява знамето на поражението. Огледа се наоколо, но видя само купища трупове. Миризмата на кръв и изкормени тела изпълваше въздуха, а в небето лешоядите вече кръжаха и надаваха доволни крясъци. Загиналите лежаха едни върху друг. Сред кожените брони на врага се виждаха и ярките наметала на мамелюците. В една купчина тела наблизо Исмаил лежеше по гръб, пронизан в гърдите от монголска сабя.

Байбарс се приближи. Наведе се и затвори очите на младия мъж, а после се изправи, когато един от офицерите му го поздрави. От дълбока рана на слепоочието на воина течеше обилно кръв, а погледът му беше като на обезумял.

— Емир — каза с дрезгав глас той, — какво ще заповядаш?

Байбарс огледа опустошението. Само за няколко часа бяха разбили монголската армия и бяха избили седем хиляди нейни войници. Някои мамелюци бяха паднали на колене и плачеха от облекчение, но повечето изразяваха тържествуването си със силни крясъци, насочвайки се към оцелелите си противници, скупчили се около разпрегнатите каруци. Байбарс разбираше, че трябва бързо отново да овладее хората си, защото ликуването можеше да ги подтикне да разграбят имуществото на противника и да избият оцелелите.

— Накарайте ги да се предадат и се погрижете никой да не бъде убит. Нужни са ни роби, които можем да продадем, а не още трупове за горене.

Офицерът забърза през пясъците, за да предаде заповедта. Байбарс прибра сабята в ножницата и се огледа за някой кон. Намери един без ездач и с изцапано с кръв покривало, възседна го и се отправи към войниците си. Около него други мамелюкски командири се обръщаха към полковете си. Байбарс огледа уморените, но все още дръзки лица на хората от полка Бахри и почувства първите пристъпи на екзалтацията да се надигат в гърдите му.

— Братя! — провикна се той, а думите заседнаха в пресъхналото му гърло. — Аллах бдеше над нас през целия ден. Ние удържахме победа в Негова прослава, нашият враг е сразен. — Той замълча, заглушен от възторжените викове, а после вдигна ръка, за да въдвори тишина. — Но празнуването трябва да почака, тъй като има още много работа да се свърши. Вижте какво ще ви наредят вашите офицери.

Виковете продължиха, но сред войската започна да проличава някакво подобие на ред. Байбарс се отправи към офицерите си и даде знак на двама от тях.

— Искам телата на нашите хора да бъдат погребани преди залез-слънце. Изгорете монголските мъртъвци и претърсете района за такива, които може да се опитват да избягат. Откарайте ранените в лагера. Ще се срещнем там, когато приключите. — Байбарс потърси из полесражението Кутуз. — Къде е султанът?

— Оттегли се в лагера преди около час, емир — отвърна един от офицерите. — Беше ранен в битката.

— Лошо ли?

— Не, емир. Мисля, че раната му не е сериозна. Той е при лекарите си.

Байбарс освободи офицерите и се отправи към пленниците, които бяха събрани на едно място. Мамелюците претърсваха каруците им и хвърляха всичко ценно на голяма купчина върху почервенелия от кръв пясък. Чу се писък, когато двама войници измъкнаха три деца от скривалището им под една каруца. Една жена, която според Байбарс, беше майка им, скочи и се затича към тях. Дори и със завързани на гърба ръце тя беше страховита в яростта си. Плюеше като змия и риташе с босите си крака. Един от войниците я укроти с юмруци, а после завлече за косите нея и двете от децата до увеличаващата се група на пленниците. Байбарс се вгледа в тях и срещна ужасения поглед на едно момче, което беше коленичило пред него. В широко отворените му, недоумяващи очи, той видя себе си преди двадесет години.

Кипчакски турчин, родил се на брега на Черно море, преди нахлуването на монголите Байбарс не знаеше нищо за войната и за робството. След като беше отделен от семейството си и продаден на сирийските пазари, той беше сменил четирима господари, преди един офицер от египетската армия да го купи и да го отведе в Кайро, за да бъде обучен като войник роб. В мамелюкския лагер на брега на Нил заедно с много други момчета, които бяха купени за султанската войска, той беше облечен, въоръжен и научен да се бие. Сега, на тридесет и седем години, командваше страховитите бахри. Но въпреки сандъците злато и собствени роби, спомените му от първата година в робство всекидневно го измъчваха.

Байбарс даде знак на един от хората, които отговаряха за пленниците.

— Погрижи се всичката плячка да пристигне в лагера. Всеки, който открадне от султана, ще съжалява. Използвайте повредените стенобойни машини за клади, върху които да изгорите труповете, и си починете.

— Твоя воля, емир.

Пришпорвайки коня си през червените пясъци, Байбарс се отправи към лагера на мамелюците, където го чакаше султан Кутуз. Чувстваше тялото си тежко като олово, но на душата му беше леко. За пръв път, откакто монголите започнаха нахлуването си в Сирия, мамелюците бяха спрели техния устрем. Щеше да им е нужно още дълго време, за да се справят с останалата част от ордата, но когато най-после успееха, Кутуз щеше да бъде в състояние да насочи вниманието си към един още по-важен проблем. Байбарс се усмихна. Това беше рядко, необичайно за лицето му изражение.