Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

46. Приоратът, Акра

15 май 1272 г. сл.Хр.

Еверар седеше на работната си маса и остреше върха на едно паче перо с малък нож. Беше сбърчил вежди, напрягайки максимално слабото си зрение, за да се справи с деликатната задача. Не вдигна глава, когато Уил влезе в стаята.

— Взе ли ги?

Когато рицарят сложи кожената кесия, която носеше, на масата, свещеникът направи един решителен срез с ножа и остави перото. Разтвори меката черна кожа на кесията. Един слънчев лъч, който идваше от прозореца, се отрази в шепата полускъпоценни камъни в нея: кехлибари, ахати, малахити, лазурити.

— Красиви са. От тях може да се направи мастило, което да изтрае хиляда години. — Еверар погледна Уил, докато завързваше отново кесията. — Ще ги смеля утре. Благодаря ти. Щях сам да отида на пазара, но… — той се изправи вдървено и занесе кесията в шкафа си… — напоследък едва имам сили, за да стана от леглото.

— Искам да отида в Кесария, Еверар.

— Какво? — свещеникът се извърна към него.

— Искам да занеса договора.

Еверар сложи кесията на един рафт и затвори шкафа.

— Откъде разбра за него? Той още не е оповестен.

— Казаха на Робер дьо Пари да отиде.

Еверар поклати глава.

— Независимо как си успял да разбереш, не може и дума да става да отидеш.

— Защо? — попита Уил, като се мъчеше да изглежда спокоен, за да скрие истинската причина за желанието си.

Еверар повдигна вежди.

— Мисля, че знаеш защо. Ти нае асасините да убият човека, за Бога!

— Тъкмо затова искам да отида.

— Защото се провали първия път ли? — попита с нескрит сарказъм Еверар, но тревогата беше изписана ясно на лицето му. Махна рязко с костеливата си ръка, за да покаже, че въпросът е приключен и Уил може да си върви. — Освен това групата, която ще занесе договора на Байбарс, вече е определена.

— Знам, че можеш да поговориш с Едуард и да го накараш да ме включи. Може да му кажеш, че искаш в групата да има член на Анима Темпли. Освен това аз съм от малкото хора тук, които знаят арабски. — Уил бързо продължи, когато видя старецът отново да клати глава: — Искам всичко да е както трябва, Еверар. Искам да ти докажа, че наистина мисля това, което ти казах онзи ден на пътеката на крепостната стена, когато ти ми разказа за Калаун. Искам да остана, да бъда част от тази работа, започната от баща ми.

— Знам, знам — рече Еверар.

— Тогава защо продължаваш да ме държиш само като момче за дребни поръчки, вместо да ми дадеш възможност да работя по задачите, които си поставил на другите от Братството?

Еверар погледна Уил, но не каза нищо.

— Защото ми нямаш доверие — отвърна вместо него Уил.

— Това не е вярно.

— Вярно е — възрази рицарят. — И не те обвинявам. Но вече изминаха шест месеца, Еверар. Искам да помогна, а седя тук и си губя времето. Щом като не ме искаш в Братството, освободи ме. Но ако ме искаш, тогава ме остави да се докажа пред теб. Позволи ми да поправя това, което направих.

След кратка пауза Еверар леко кимна с глава. Уил се обнадежди, но надеждите му рухнаха, когато свещеникът заговори:

— Прав си. Държах те настрана от някои задачи заради това, което извърши, но не за да те накажа. Просто бях предпазлив. Обаче тази мисия не само ще те изправи лице в лице с човека, когото така отчаяно искаше да убиеш, че за да го постигнеш, предаде всички ни и всичко, за което си положил клетва за вярност. Тя ще те изложи на опасност. Знаеш колко много хора изпратихме да преговарят с Байбарс през годините и колко малко от тях се завърнаха. Той като нищо може да използва тази възможност, за да ни покаже, че договорът никак не го интересува, да пререже гърлата на всички и да изпрати главите ви в кошница! — Еверар се отпусна на стола. — Въпреки че през годините ти направи много неща, които можеха да ме пратят преждевременно в гроба, аз продължавам да искам главата ти да остане на раменете, Уилям.

— Султанът едва ли ще направи това — отвърна Уил. — Ще бъде много дребнаво, а Байбарс може да е всякакъв, но не е дребнав човек. Независимо от всичко искам да отида. — Гласът на Уил продължаваше да е спокоен, но в тона му започна да се прокрадва известно нетърпение. — Никога не съм искал за себе си каквото и да било, Еверар. Но сега те моля, позволи ми да отида.

Еверар взе перото и ножа, а после пак ги остави и ядосан въздъхна.

— Ще се закълнеш ли пред мен, че няма да се опиташ да направиш някоя глупост? — Той поклати бързо глава, преди Уил да успее да отговори. — Не, не се кълни пред мен, а в името на баща си!

— Кълна се, Еверар. — Уил издържа изпитателния му поглед. — Няма пак да те предам.

След дълго мълчание Еверар кимна.

 

 

В конюшнята беше задушно, въздухът беше горещ и вътре силно миришеше на тор. Саймън мъкнеше чували с овес и ги редеше горе в сеновала. От време на време пъдеше мухите, които бръмчаха непрестанно около главата му, и се мъчеше да отърси потта от носа и челото си. Мускулите го боляха, а зачервените му от слънцето страни бяха станали още по-червени от усилието. Остави един чувал и се наведе, за да вземе кана с вода от пода.

— Саймън?

Гласът го накара да се изправи така бързо, че си удари главата в една греда. Той изруга и изпусна глинената кана, която се строши на парчета, извърна се и се хвана за главата.

На входа, осветен от слънчевата светлина отвън, се очертаваше силуетът на висока жена със златиста коса. Саймън я беше познал по гласа още преди да се обърне, но въпреки това занемя от изненада, когато я видя да стои там от плът и кръв, облечена в розова рокля. Беше гледка, за която беше копнял и от която се беше страхувал всеки ден през последните четири години.

— Получих писмото ти — рече Елуен. Изглеждаше по-възрастна и по-успокоена.

— Не предполагах, че ще дойдеш.

— До скоро и аз не предполагах. Обаче винаги съм искала да видя Светите земи.

Саймън изтри ръцете си в туниката си плахо се приближи към нея.

— Как пристигна?

— С търговски кораб.

— Кралицата разреши ли ти да тръгнеш?

— Кралица Маргерите дори настоя. След като тялото на крал Луи беше докарано в Париж и го погребахме в Сен Дени, дворецът стана много тъжно място. Повечето от другите слуги напуснаха, защото не можеха да понесат да живеят там без него. Аз реших да остана. Когато получих писмото ти, скъсах го. — Елуен сви рамене. — Но запазих парчетата. Не знам защо. Един ден кралицата ги намери и ме накара да й кажа какво означават.

Саймън се изчерви, когато разбра, че кралицата е узнала тайната му.

— Тя каза, че трябва да замина — продължи Елуен. — Каза, че не трябва да пропилявам възможността да намеря любовта си, защото в живота тя се среща много рядко. Не знам дали ще намеря точно това тук. Уил е рицар и знам, че той не може… — Елуен не се доизказа. — Просто исках да ти кажа, че получих писмото ти. — Тя го изгледа продължително със зелените си очи. — И че разбирам защо си направил това.

Саймън погледна встрани.

— Искаш ли да видиш Уил? — попита той тихо.

— Той тук ли е? Не знаех, че… — Елуен пое дълбоко въздух и кимна. — Мисля, че да. Да — добави тя по-уверено. — Да, искам. — Погледна през рамо към главната порта, където няколко сержанти стояха на пост. — Но ще е по-добре да не привличам много вниманието върху себе си. Стражите ме пуснаха, само защото им казах, че съм племенница на Великия магистър. — Тя внезапно се усмихна и Саймън си спомни за непослушното момиче, което се беше промъкнало тайно на борда на „Ендюърънс“ преди много години.

— Добре. — Той огледа конюшнята, която беше празна. Повечето от сержантите бяха в Голямата зала на обяд, въпреки че всеки момент щяха да свършат. Саймън се отправи бързо към склада, където държаха седла и други принадлежности. — Ако искаш, можеш да се скриеш тук. — Той отвори вратата. — Мога да отида и да намеря Уил за… — гласът му секна и той се прокашля, за да премахне сухотата в гърлото си. — Мога да го доведа при теб.

Докато Саймън говореше, Елуен го наблюдаваше как пристъпва притеснен от крак на крак, провесил големите си мускулести ръце край бедрата, стиснал юмруци и навел очи, страхуващ се да я погледне. В лицето му тя видя борбата между думите и чувствата му. Почувства се като крадец.

— Благодаря ти — каза тихо Елуен с надеждата, че това ще е достатъчно.

 

 

Уил тъкмо излизаше от помещенията за рицарите, когато видя Саймън да бърза през двора. Конярят го забеляза, спря на място и колебливо вдигна ръка. Заливайки се от смях през двора изтичаха четирима сержанти. Когато отминаха, Уил видя изражението, изписано на лицето на Саймън. Пресече двора, който постепенно започна да се изпълва с мъже и младежи, излизащи от обяд.

— Какво се е случило?

— Нищо — побърза да каже Саймън и чертите на лицето му се отпуснаха.

Уил повдигна вежди.

— Изглеждаш така, като че ли някой току-що е умрял.

Саймън се помъчи да се усмихне.

— Не. Всичко е наред. Е, само дето имам една… малка изненада.

— Изненада?

— Уил!

Двамата се обърнаха и видяха, че към тях се приближава Робер. Хубавата му руса коса, завързана на опашка, беше така избеляла от слънцето, че почти се сливаше с мантията.

Робер кимна на Саймън и хвана свойски Уил за ръката.

— Говори ли с Еверар?

— Да.

— И?

— Съгласи се да помоли Едуард.

— Добре — каза Робер и се усмихна. — Значи заедно ще се изправим пред Арбалета.

— Уил — обади се Саймън, — трябва да вървим.

Уил разсеяно го погледна.

— Кажи ми за какво става дума?

Саймън беше на път да му каже, но после поклати глава.

— Мисля, че ще е по-добре сам да разбереш.

Обърна се и тръгна обратно към конюшнята.

Уил се усмихна заговорнически на Робер.

— Мисля, че е работил твърде дълго на слънце. След малко ще дойда да си поговорим.

Робер кимна.

— Ще бъда в оръжейницата.

— Почакай тогава — извика Уил и последва коняря.

Саймън не забави ход, а продължи да върви към конюшнята. Когато я наближиха, Уил спря.

— Саймън — рече той тихо, но решително, когато конярят влезе вътре.

Саймън се обърна.

— Нямам време за игри. Кажи ми за какво става дума, защото ме чака работа.

— Просто влез за малко тук — настоя Саймън и изчезна вътре.

Уил въздъхна ядосан, но го последва. Саймън стоеше на прага на склада, а лицето му беше мрачно и непроницаемо. Отвори вратата и се отдръпна встрани. Уил се намръщи, почувствал се неловко от странното поведение на приятеля си, и пристъпи напред. Когато жената вътре се обърна, той остана на прага като ударен от гръм. Слънчевите лъчи, проникващи през цепнатините на дъсчената стена, я обгръщаха като златист воал. Устата на Уил пресъхна, а с нея изчезнаха и хилядите думи, които изпълниха главата му и напираха да бъдат изречени. След първоначалния поток от възклицания и объркани мисли остана само една дума. Той я каза със странен, спокоен глас, който като че ли не беше неговият:

— Елуен!

Тя леко се усмихна.

— Здравей, Уил Камбъл.

Уил пристъпи към нея, без да забележи, че Саймън затвори вратата след себе си.

Настъпи мълчание, което с всяка изминала секунда ги поглъщаше все повече и повече. Тясната, огряна от слънчевите лъчи стая, в която миришеше силно на кожа и конски тор, като че ли се разшири и се превърна в цял един свят. Усещането беше толкова силно, че Уил почувства как главата му се замайва. Даде си сметка, че не си беше поел дъх и не беше свалил очи от Елуен, откакто беше влязъл вътре. Когато отстъпи назад и отмести погледа си от нея, стаята отново се смали и възвърна предишния си вид.

— Как си? — попита Елуен, без да спира да го наблюдава.

Уил разтърси глава.

— Добре. — Пак я разтърси и я погледна. — А ти?

— И аз.

Изведнъж той пристъпи напред вперил очи в нейните.

— Елуен, никога не съм имал намерение да си тръгна по този начин. Никога не съм искал нещата да се променят така, както стана. Никога! — повтори още веднъж той.

— Тогава защо си тръгна? — попита тя. Тонът й се промени, стана сериозен и в него се почувства укор. — Защо беше с… — Тя замълча и извърна очи, а после отново гневно го изгледа: — Защо беше с онова момиче?

Уил въздъхна тежко и потърка челото си.

— Помниш ли книгата, която Еверар те накара да откраднеш за него?

— Тази, която взех от трубадура ли? Разбира се.

— А помниш ли, че трябваше да отида след някой, който я беше откраднал от нас?

— Да — прошепна тя, — ти ми каза, когато се срещнахме в двореца и ме помоли да ти стана жена.

Уил се загледа в пода.

— Същата вечер, когато Еверар и аз се готвехме да тръгнем, Гарен дьо Лион ми изпрати съобщение от твое име. В него се настояваше да се срещнем в онази кръчма. — Уил сви безпомощно рамене. — Отидох там, като мислех, че ще срещна теб. Бях заловен от един човек, който искаше книгата за себе си. Накараха ме да им кажа къде се намира и Гарен ме упои, сложи ме в леглото в онази стая и ме остави там.

— Гарен? — Елуен свъси вежди от недоумение и яд. В писмото си Саймън й беше казал много малко. Само че е излъгал, след като е знаел, че Уил е бил упоен. — И защо го е направил?

— Бил принуден да го стори от човека, който ме беше пленил. — Уил поклати глава. — Всъщност това вече няма значение, защото онзи мъж е мъртъв, а Гарен е в затвора. Искам само да знаеш, че аз не бях там по своя воля.

— А момичето? Как можа да я оставиш да прави това? Сигурно си можел да я спреш. Тя беше млада, а ти…

— Да я оставя да го прави? — прекъсна я Уил. — Нищо не съм я оставял да прави — каза ядосан той. Замълча, за да потисне гнева си, и отново заговори. — Бях упоен. Не знаех какво става. Спомням си само откъслечни неща. — Той се намръщи като че ли да си спомни, или тъкмо обратното — изобщо да не си спомня. — По едно време мислех, че си ти. Приспивателното и фактът, че бях отишъл там да се срещна с теб, вероятно са ме накарали да си го помисля. После, когато разбрах, че не си ти, бях като парализиран. Не можех дори да говоря.

Елуен бавно кимна.

— Ако всичко това е вярно, защо не ми го обясни? Защо замина и не се върна повече? — Очите й се напълниха със сълзи и тя рязко му обърна гръб.

Уил искаше да отиде при нея, но не можеше.

— На следващата сутрин, веднага след като разбрах какво се беше случило, исках да те видя, но Еверар ме спря. Аз… не знам защо го послушах. Всъщност изобщо не помня. Мисля, че все още бях много объркан. Той ми каза за Гарен и аз…

— Искал си повече да си отмъстиш, отколкото си искал мен — рече тя и бавно се обърна към него. Обаче сега тонът й беше по-скоро делови, отколкото обвиняващ.

— Не мога да обясня точно каква беше причината — рече бавно Уил. — Нито да те накарам да разбереш как съм се почувствал, когато не съм бил в състояние да направя този избор. Да ти обясня какво е да не можеш да говориш и да си така безпомощен. Почувствах се като че ли омърсен от нещо… Като че ли в мен се беше промъкнала някаква болест. Не бих могъл да живея по този начин, Елуен. Когато тръгнахме да преследваме Гарен, аз се разболях. Останахме в Орлеан три месеца. За малко да умра. Когато отново се почувствах добре, Гарен и книгата бяха заминали за Светите земи, Саймън ни намери кораб, с който да заминем и си давах сметка, че колкото и да искам да се върна при теб, трябва да приключа с тази работа. Трябваше да мога отново да имам право на избор.

— Защо не ми писа? — попита след малко тя.

— Опитах се. Започвал съм стотици писма. Не можах да завърша нито едно. После просто мина време и си казах, че сигурно си се омъжила, че имаш семейство и си щастлива. Не исках да ти причинявам болка и да се бъркам в живота ти, за който не знаех нищо. Освен това ме беше страх — каза накрая той и тихо добави: — Постъпих като глупак.

— Наистина си глупак. — Елуен сви устни, а след това се усмихна. Изражението й го изненада. — Помниш ли как разговаряхме за Светите земи, когато бяхме по-млади?

Уил мрачно кимна.

Усмивката на Елуен стана още по-широка.

— Като момиче в двореца в Париж мечтаех да отидем там заедно. Когато през зимата паднеше мъгла, затварях очи и си представях, че седим на топъл, мраморен балкон в огрян от слънцето дворец, стените и подът са украсени със скъпоценни камъни, а пред нас се простира най-синьото море, което човек може да си представи. — Елуен премрежи очи. — Ти носеше рицарска мантия и лъскава броня, а аз бяла, копринена рокля. Вземаше ме на ръце и ми казваше, че ме обичаш. Години наред си лягах с надеждата да сънувам този сън. — Елуен разпери ръце, като че ли да обхване с тях тесния, миришещ на тор и кожа склад с посипаната по пода слама и напукани, покрити с паяжини стени. Тя се засмя с лек, игрив смях, в който нямаше следа от ирония или горчивина.

Уил я погледна и върху устните му също заигра лека усмивка. Опита се да я потисне, но тя цъфна на лицето му и той също се засмя. После, без двамата да се усетят, тя се намери в прегръдките му. След малко се отдръпнаха смутени и всеки се почувства неловко.

— Дори не знам как успя да дойдеш тук — каза Уил.

— Дълга история — рече тя и изтри очи с опакото на ръката си. — Няма да ми стигне цял ден да ти я разкажа. Накратко казано, дойдох с един венециански търговец.

— Имаш ли къде да отседнеш?

— Да, при него. — Елуен забеляза изражението на Уил и се усмихна. — Той е доставчик на кралския дворец в Париж. Предложи ми работа и квартира тук по молба на кралица Маргерите. Има тъкачница за платове във венецианския квартал. Той е добър човек и жена му също. Имат три дъщери и много се разбират.

Уил се усмихна. Отвън се чу звън на камбана. Той се огледа.

— Иска ми се да поговорим повече, но…

— Знам — прекъсна го тя. — Трябва да вървя. Разбирам.

— Не, не разбираш. Слушай, Елуен, може да се наложи да замина. Надявам се, че ще бъде само за няколко дни. Но е нещо, което трябва да направя. Съжалявам.

Елуен кимна.

— След това — продължи Уил — може да поговорим повече. — Той погледна мантията си. — Не знам какво ще… и дали изобщо ние…

Елуен го накара да замълчи, като сложи пръст на устните си.

— Не е нужно да казваш нищо. Още не се налага да мислим за тези неща. Все още ми е толкова странно, че съм тук. Аз също имам нужда от време. — Тя тръгна, за да мине покрай него, а после спря, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата. — Ще те видя, когато се върнеш.

Известно време той остана там самичък, след като тя си отиде, а бузата му продължаваше да гори на мястото, където го беше докоснала.