Робин Йънг
Братството (42)

41. Приоратът, Акра

15 юни 1268 г. сл.Хр.

— Трябва да продължим да се движим — настоя Уил, обръщайки се назад към Гарен, който с мъка го следваше.

— Спри! — примоли се той и се наведе, подпрял ръце на коленете си. — Ще повърна. — Опита се да го стори, но не успя. След малко се изправи, очите му се бяха насълзили, а носът му течеше. Имаше наистина жалък вид.

— Вече сигурно са вдигнали тревога. Трябва да стигнем до църквата и да си сменим дрехите. В тези бием твърде много на очи. — Уил посочи откраднатите туники. Тази на Гарен беше цялата в кръв и лъщеше на лунната светлина.

Той се наведе напред и отново се опита да повърне, след което се разплака, като хълцаше силно и цялото му тяло се разтресе. Уил се огледа, когато двама мъже излязоха от близката сграда. Обърна се към Гарен, а мъжете ги изгледаха с любопитство.

— Хайде! — процеди през зъби той и сграбчи рицаря за раменете.

Гарен повдигна глава. Изцапаното му с кръв лице се беше сгърчило от божа.

— Аз съм виновен Адела да умре! Аз съм виновен!

— Нямаме време за това.

— Време ли? Какво е то? Нищо, Уил, нищо. Това е времето! Само празни мигове, ако не ги напълниш с неща, които значат нещо. Майка ми, чичо ми, всеки в Ордена, всички искахте да бъда такъв, какъвто не бях. Адела беше единствената, която искаше да съм си аз!

— Ще поскърбиш за нея и ще ти мине — каза грубо Уил, като избърса с пръст едно петно съсирена кръв по бузата му.

— Както на теб ти мина, така ли? — озъби се Гарен. Той сбърчи вежди. — Не исках да кажа това. Съжалявам. Господи, наистина съжалявам!

— Не съжалявай, а побързай.

Накрая Гарен откликна на зова му и двамата хукнаха в нощта — минаваха от квартал на квартал, като се промъкваха между къщи, магазини, църкви и джамии.

Във венецианската църква оставиха изцапаните туники, взеха си мантиите и се върнаха в приората, като влязоха вътре през подземния тунел, който минаваше от пристанището, вместо през главните порти.

— Трябва да се измиеш, преди да те е видял някой — каза Уил на Гарен.

Той кимна сковано, после се обърна и тръгна през двора. Уил го наблюдаваше как се отдалечава, почувствал се объркан, после се отправи към стаята на Еверар. Както в Париж, и тук свещеникът имаше собствена стая в приората, дадена му от сенешала, който беше един от тримата останали членове на Анима Темпли. Изпод вратата му се процеждаше светлина. Уил погледна книгата в ръцете си. Златните букви на корицата блестяха под пръстите му. По някаква причина усети, че е готов да се разплаче. Почука на вратата, изчака дрезгавия глас на Еверар да отговори и влезе.

Свещеникът седеше зад една маса с паче перо в ръка, надвесен над пергамент. Въпреки топлата нощ върху раменете си беше метнал одеяло, а в един ъгъл гореше мангал, пълен с въглени. Страните му бяха хлътнали от възрастта, а остатъците от кичурите коса се развяваха свободно. За няколко месеца като че ли се беше състарил с още десет години.

— Уилям — каза с пресипнал глас Еверар, — най-сетне ти ме удостои с присъствието си. — После отново се загледа в пергамента, върху който пишеше. — Преди няколко часа говорих със Саймън. Предполагам, че ти е предал съобщението ми.

— Да, каза, че си искал да ме видиш.

Еверар се намръщи.

— Тогава защо ти трябваше толкова… — Той млъкна, като видя книгата в ръцете на Уил. — Какво е това?

Уил отиде при него и остави Книгата за Граала върху пергамента. Еверар се загледа в нея. Ръцете му започнаха да треперят и изпусна перото, което падна от масата върху каменните плочи. Постави ръцете си върху корицата на книгата, но те продължиха да треперят като два бели листа. Погледна Уил и произнесе само една дума с дрезгавия си глас:

— Как?

Уил седна и разказа на свещеника какво се беше случило.

— Дьо Лион ти помогна да я вземеш? — попита Еверар, когато Уил свърши.

— Да, искаше да се поправи.

— Трябва доста да се постарае — рече рязко Еверар. — Каза, че мъжът, който я взел, онзи, Рук, е мъртъв, така ли?

Уил кимна.

— Смяташ ли, че е действал сам?

— Гарен казва така, но не можем да бъдем сигурни в това, както и че не работи за някой друг. Гарен може и да не знае. Той обаче ми каза, че Рук заплашил да навреди на майка му, ако той не се подчини, и от това, което видях тази нощ, мисля, че не ме е излъгал.

Свещеникът въздъхна, после бавно се изправи и взе книгата.

— Може пък всичко да е част от голям, неразбираем план на Бога — каза замислен той, като се приближи към мангала. — Сега поне съм тук, където съм най-нужен.

— Какво правиш? — извика Уил и се хвърли напред, когато Еверар поднесе книгата над живите въглени.

Старецът не се обърна.

— Изобщо не трябваше да бъде написана. Вече ти го казах.

— Значи всичко е било напразно? — извика Уил, докато наблюдаваше как пламъците започват да поглъщат дебелите корици, как кожената подвързия потъмнява и златните букви изчезват.

— Напразно ли? — Еверар пусна книгата в мангала. Огънят я подхвана, а той се отдръпна, когато сухият пергамент започна да гори с всичка сила. — Ние защитихме Душата на храма от тези, които биха искали да я унищожат. Не бих казал, че това е напразно. — Той поднесе ръцете си над пламъците. — Книгата за Граала беше приумица на Арман. Нашите цели ще живеят и без нея.

Уил седна в един стол, а Еверар продължи да стои над книгата.

— Значи всичко приключи?

Свещеникът се засмя:

— Напротив, Уилям, току-що започнахме. — Седна, наведе се напред и подпря възлестите си ръце в масата. Изведнъж се оживи. Стана нетърпелив като човек, който току-що е разбрал, че са му поставили погрешна диагноза, след като са му казали, че му остават само няколко дни живот. — Сега мога да се съсредоточа върху възстановяването на Анима Темпли. Мисля, че през последните месеци, макар да се опитвах да я изградя отново, само чаках кога ще се срути окончателно. Не вършех работата си от сърце. — Той се намръщи. — Бих искал Хасан да е с мен в това дело.

— Най-първостепенната ни цел трябва да бъде да се отървем от Байбарс.

— Байбарс? — Еверар поклати глава. — Съвсем не.

— Някой трябва да го направи.

— Трябва да се погрижим това да не стане — отвърна рязко Еверар.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се отървем от Байбарс, както ти красноречиво се изрази, е против всичко, за което Анима Темпли работи от създаването си. — Еверар въздъхна, като видя изумената физиономия на Уил. — Първоначалното намерение на Робер дьо Сабле беше да защитава Ордена от тези, които биха могли да използват властта си за постигане на собствени цели, и да се бори за установяване на мир, за да спомогне за развитието на търговията и на обмена на знания между расите. Втората цел, която е основната ни, е да продължим това. Какво е Граалът, Уилям?

— Граалът? — Уил сви рамене. — Чашата, в която е била кръвта на Христос при разпъването, или може би чашата, използвана по време на Тайната вечеря. Историите се различават по произхода си.

— Чаша или потир?

— Така пише. Но какво общо има това с…

— В по-ранните версии на историята — да, но в по-късните трудове Граалът е меч, книга, камък, дори дете. В моята книга той се явява в три различни въплъщения: златен кръст, сребърен свещник и оловен полумесец. Коя според теб е истинската форма?

Уил поклати глава.

— Аз не вярвам в съществуването на Граала. Мисля, че той е символ, а не предмет.

— Тогава ако историята разказва как Пърсивал търси Граала, какво точно търси той, ако не предмет?

Уил сви рамене.

— Избавление! Пърсивал търси избавление. Граалът, предметът на неговото търсене, не е нещо, което може да се държи в ръка. То не може да бъде нито купено, нито продадено и не може да бъде намерено чрез търсене, а само чрез отваряне на сърцето за неговата същност. Ето къде съществува Граалът. — Еверар докосна гърдите си. — В сърцето. Тези, които виждат Граала като меч, вярват, че избавлението може да бъде постигнато само във война. Другите, които си го представят като книга, смятат, че знанието ще бъде плодът на търсенето им.

Уил никога не беше виждал свещеника така развълнуван. Очите на Еверар бяха широко отворени, а бледите му страни се бяха зачервили.

— В края на ритуала за посвещаване послушникът, който играе ролята на Пърсивал, е отведен от един от братството до казан, пълен със запалено масло, символизиращ в разказа, обгърнато от пламъци езеро. Там той получава три съкровища. Три Граала. Казва му се, че кръстът съдържа душата на християнството, полумесецът — душата на исляма, а свещникът — менора — същността на еврейската вяра. След това му се казва да хвърли съкровищата в казана, където те ще се стопят и ще се превърнат в едно. Така че, за да може Пърсивал да постигне избавление или в случая на послушника — да бъде посветен, той трябва да изпълни ритуала на помирението между трите вери. И всъщност това е, което ние като Орден трябва да направим!

— Боже Господи! — Уил остана с отворена уста. — Как е възможно това да е намерението ти? Та ти си свещеник. Как можеш ти или който и да е християнин да се стреми към това? Да оставим настрани ереста, която се съдържа в някаква си книга. Това е светотатство!

— Разочарован съм — каза с укор Еверар. — Мислех, че за разлика от много други ти можеш да разбереш, че ние всъщност не сме толкова различни от евреите и мюсюлманите. В края на краищата си прочел много техни текстове.

— Знам, че между расите ни има прилики, Еверар, но това, което предлагаш, е против всичко, върху което е изградено нашето общество! И то не само нашето, а и тяхното. Наистина ли вярваш, че мюсюлманите и евреите биха могли да проявят интерес към такова помирение? То е в разрез с основите, на които почиват всички наши вярвания. Как би могло да има успех, когато евреите и мюсюлманите гледат на Христос само като на един пророк и отричат неговата божественост? Мога да си представя как би се изсмял Байбарс, ако знаеше какво предлагаш! Та той е фанатик.

— Да, такъв е — съгласи се Еверар. — Но и крал Луи е същият.

Уил за малко да се изсмее.

— Луи? Най-благочестивият крал, живял някога?

Еверар подскочи.

— Да, благочестив за нас. Без съмнение за мюсюлманите и Байбарс е също толкова благочестив, а Луи е един фанатизиран варварин. На този омагьосан кръг на омраза може да бъде сложен край, когато една от страните излезе от него, види цялата истина и я покаже на останалия свят. Нашите три религии са неразривно свързани по вяра, традиции и месторождение. Ние сме братя, всеки със своя идентичност и особености, но произлезли от една утроба и отгледани в една люлка. — Еверар разпери ръце. — Приличаме на братя, които се боричкат за любовта на баща си. — Гласът му омекна. — Не е много трудно да си го представи човек, Уилям. Достатъчно е да се разходиш по улиците на Акра, за да видиш, че можем да живеем много добре заедно, когато имаме тази възможност. Анима Темпли не предлага да сменим вярата си, за да угодим един на друг. Това, което тя предлага, е общо примирие, в което всички Божии чеда ще могат да черпят от познанията и опита и на едните, и на другите. И това — каза той, като посочи през прозореца към спящия град, — е мястото, откъдето ще започнем. Нашият Камелот.

— Никога не съм предполагал, че си такъв идеалист.

Еверар присви очи.

— Баща ти вярваше в тази цел. Ако бяхме реализирали намеренията си, той можеше още да е жив. Трябва ли да отхвърлим идеалното решение, защото е твърде добро, за да се стремим към него? Или защото ни е страх да работим, за да го постигнем?

— Ти не виждаш света такъв, какъвто е, Еверар — рече Уил, почувствал се засегнат от споменаването за баща му. — Седиш затворен в малката си стая и си въобразяваш неща, които никога няма да станат. В Акра може и да има мир, но ако погледнеш отвъд стените му, ще видиш само омраза и смърт. Ако целите на Анима Темпли бяха осъществими, хората отдавна щяха да престанат да воюват. Нашите религии никога няма да могат да бъдат помирени. Те са толкова различни.

— По начало вярата няма нищо общо с войната. Когато хората завладяват друга страна за по-добра земя, за богатства или за по-голяма власт, вярата е едно извинение, зад което се крият, за да не покажат истинските си цели. Тези действия се оправдават с твърдението, че такава е волята на Бога. Ще изглеждаме много по-виновни, ако кажем такава е моята воля, нали? Тогава ще престанем да бъдем разумни хора и ще се превърнем в алчни грубияни. Рядко хората повеждат войни заради вярата си. Мъже като Байбарс и Луи обаче вярват в това и то ги прави опасни.

— Значи си съгласен, че Байбарс трябва да бъде спрян.

— Убий човека и ще го превърнеш в мъченик. Байбарс прави това, в което вярва. Той защитава народа си от тези, които смята за врагове. И има основание. — Еверар вдигна ръка, когато Уил се опита да заговори. — Нашите цели отиват по-далеч от тези на Байбарс. Съмнявам се, че те могат да бъдат постигнати през моя живот, но може да се осъществят през твоя. — Той въздъхна. — А може и никога да не бъдат осъществени. Но трябва да се надяваме, Уилям. Трябва да вярваме, че всички ние можем да бъде по-добри, отколкото сме.

— Значи ти възнамеряваш да възстановиш Анима Темпли и да продължиш този план?

— Да. Възнамерявах да избера нови членове — както тук, така и на Запад и да назнача пазител. — Еверар сви устни. — Всъщност тъкмо за това исках да те видя тази нощ. Исках да ти кажа, че съм те избрал за посвещаване в Анима Темпли. Разбира се, ако за теб това не звучи прекалено глупаво.

— Мен ли?

— Защо не? Ти вече знаеш за нея и мисля, че се научихме да работим сравнително добре заедно. Отдавна не съм те бил с камшика.

— Не знам — каза тихо Уил. — Просто не знам.

— Какво не знаеш?

— Дали изобщо съм съгласен с теб.

— Радвам се да го чуя. Ако всички в Анима Темпли сме винаги съгласни помежду си, може да се захванем с всяка глупава идея, която ни дойде наум. Несъгласието невинаги е лошо нещо. Хасан беше прав. Държах прекалено скрити идеите ни. Нужни са ни млади мъже като теб, за да ни вдъхнат повече живот.

Известно време Уил запази мълчание. Накрая кимна.

Еверар се усмихна.

— Баща ти щеше да се гордее с теб.

Уил не каза нищо. Почувства се излъган. Беше преминал през какво ли не, беше загубил баща си и Елуен, само за да може Еверар да унищожи това, което се беше опитал да спаси. Не усети облекчение, нито гордост, че е помогнал за спасяването на Анима Темпли. Помисли си, че целта им, за чието постигане беше помагал през последните осем години, шест от които несъзнателно, е неосъществима. Представяйки си лицето на синеокия султан, помирението му се стори смешно. Нещо повече, то му изглеждаше погрешно. Когато Уил се замислеше за Байбарс, единственото нещо, което виждаше, беше разлагащата се глава на баща си, една от стоте или повече, побити на колове по стените на Сафед. Как можеше да се примири с това?

Явно без да забелязва неудовлетворението му, Еверар се изправи.

— Трябва да поговоря за малко със сенешала. Трябва да свърша още едно нещо, за да приключа този въпрос. — Свещеникът се отправи към вратата. — След това можем да пийнем.

 

 

Гарен седеше на една маса в помещението, върху която имаше съд с вода. Зад него рицарите, с които спеше в стаята, хъркаха в леглата си. Прекара ръка през водата, като наблюдаваше вълничките на светлината на свещта. Действаше му успокоително, но кръвта по него все още не беше напълно измита. Не знаеше колко време беше минало, откакто беше влязъл в стаята. Струваше му се, че бяха само минути, но си каза, че може би е по-дълго. Когато загреба вода в шепите и се наведе да наплиска лицето си, вратата се отвори. Гарен се изправи и се огледа. Няколко души се обърнаха в съня си, когато вътре влязоха трима рицари.

— Гарен дьо Лион! — каза един от тях.

Гарен кимна, усещайки как водата се стича по пръстите му.

— По заповед на сенешала ти си обвинен в дезертьорство.

Рицарите се размърдаха и започнаха да се събуждат.

— Дезертьорство? — попита тихо Гарен.

— На сенешала е било съобщено, че си напуснал поста си в приората в Париж и си дошъл тук без разрешението на визитора на кралство Франция. Това престъпление се наказва с доживотен затвор.

Гарен се опита да се защити, но не можа да каже нищо. Не се съмняваше, че обвинението е заради ролята му в опита на Рук да открадне книгата. Но какво можеше да каже? Обвинението беше основателно.

— Ще бъдеш отведен в килиите под приората. Докато не минат пет години, няма да можеш да обжалваш това решение. — Рицарят пристъпи напред. Гарен видя, че държи чифт белезници. Другите двама бяха с извадени мечове и бяха готови да се нахвърлят, ако Гарен се опиташе да окаже съпротива.

Нямаше защо да се безпокоят.

Гарен наблюдаваше безмълвно как сложиха белезниците на китките му. Имаше усещането, че ги слагат на някой друг. Когато се спъна на излизане от стаята, придружаващият го рицар го подхвана.

— Благодаря — рече му той.