Робин Йънг
Братството (38)

37. Приоратът на тамплиерите, Антиохия

1 май 1268 г. сл.Хр.

Градът Антиохия, макар и позагубил предишното си значение като важен търговски център, все още продължаваше да бъде смятан за едно от чудесата на света. Беше дълъг три мили и широк една миля. Хората, които го виждаха за пръв път, онемяваха, неспособни да повярват, че е построен от човек, а не от бог. Ограждащите го стени, издигнати от римския император Юстиниан, бяха дълги осемнадесет мили, а по тях се издигаха четиристотин и петдесет кули. От едната страна те граничеха с река Оронтес, наричана от арабите Ревел, а от другата се издигаха нагоре, за да обхванат стръмните склонове на планината Силпиус, върху която, извисила се на шестстотин метра над града, се издигаше огромна цитадела. Градът в рамките на този каменен пояс беше не по-малко внушителен. Там имаше вили и палати с дворове, покрити с плочи, рушащи се римски арки, сред които растяха палми, имаше оживени пазари, китни градини и безброй църкви и минарета. Според местните християни, които представляваха мнозинството от населението, това беше град, който не можеше да се сравнява с никой друг.

От стената на приората на тамплиерите Уил виждаше ясно долината на Оронтес, където реката минаваше през скалисти проломи, преди да навлезе в плодородната равнина. На север се виждаше планината Аманус, чиито най-високи върхове бяха покрити със сняг. Приоратът на тамплиерите имаше две крепости, кацнали върху тези скалисти хълмове. Едната пазеше Сирийската порта — високият проход, който водеше в кралство Киликия. На юг отвъд равнината се простираше планината Джабал Бахра. Сред нейните върхове беше скрита крепостта на Ордена на асасините.

— Забеляза ли нещо?

Уил се обърна, когато Робер застана при стената.

— Овце, скали, трева и пак овце.

Робер повдигна вежди и му подаде мех с вода.

— Знаеш какво имам предвид.

— Благодаря — рече Уил и пое меха. Сутринта беше топла, макар и не чак толкова, колкото ставаше в разгара на лятото, чиято безмилостна жега тепърва очакваше Уил, Робер и другите мъже, пристигнали в Утремер в началото на годината.

— Не, от съгледвачите няма и следа. — Уил пи жадно и върна меха на Робер. — Но ще им трябва седмица и повече, за да съберат някакви полезни сведения. — Уил се облегна на парапета, загледан в планината Силпиус. Надолу по стръмните пасища овчари водеха стадата си. Преди два дни той, Робер и още няколко други рицари бяха пребродили тези склонове, за да се уверят, че скритите тунели са все още проходими. Установиха, че планината е пълна с проходи и пещери, някои от които според водача им арменец били използвани за богослужение от първите християни. Сега изглежда повечето от тях служеха за скривалища на децата.

— Познавах един рицар в Лондон, който ми е разправял за този град — каза Уил и се усмихна. — Всички се смеехме зад гърба му, когато казваше, че цитаделата докосва облаците. Мислехме, че не е наред с главата.

Робер заслони с ръка очите си срещу слънцето.

— Всичко тук изглежда прекалено голямо, нали? — Той сви рамене. — Дано и мамелюците да не се окажат исполини.

— Мисля, че това зависи от историите, които се разправят за тях. — Уил се наведе, за да оправи ризницата си, чиито халки се бяха закачили в колана, на който висеше сабята му. Ризницата му беше дадена в Акра заедно с нова мантия, която му стоеше добре. — Ако не вярваш на приказките, че от устите им излиза огън и че кръвта замръзва в жилите на човек, когато го погледнат, мисля, че изглеждат съвсем обикновено.

— Това е добре. Аз пък си представях, че трябва да се покача на нещо, за да се бия с тях.

— С кого?

Те се извърнаха и видяха към тях с разтревожено лице да се приближава Саймън.

— С никого — рече Уил.

Сержантът се приближи предпазливо до парапета, като избягваше да гледа от шеметната височина към двора под стената.

— Онези съгледвачи още ли не са се появили?

— Не — отвърнаха едновременно Уил и Робер. И двамата се засмяха.

Саймън ги изгледа недоволен.

— Още не знаем нищо конкретно — успокои го Уил. — Само слухове. Затова изпратихме разузнавачи.

— Ами ако е вярно? Ако армията на Байбарс наистина идва насам?

Уил въздъхна. Чудеше се какво да му отговори. Знаеше толкова, колкото и останалите, а то не беше много. През последната седмица в Антиохия се получиха сведения за сражения на юг, но те се различаваха много в подробностите. Един търговец от Дамаск беше казал, че чул армията на Байбарс да напредва към Акра, а според един селянин мамелюците идвали към Антиохия. Трима коптски свещеници твърдяха, че мамелюците били принудени от франките да се върнат обратно. След като чу тези слухове, градоначалникът Симон Мансел свика военачалниците на съвещание. Тъй като властелинът на Антиохия принц Бохемон беше на посещение в Триполи, за града отговаряше Мансел. Той нареди да бъде изпратен патрул, за да провери твърденията и началникът на тамплиерския гарнизон предложи задачата да бъде възложена на петима рицари. Бяха заминали преди четири дни.

— Ако армията на Байбарс е тръгнала насам, когато пристигне, ще се справим с нея.

— Как можеш да бъдеш толкова спокоен?

— Защото още не знам нищо със сигурност. Знам, че е трудно, но единственото нещо, което ни остава, е да чакаме и да се опитаме да запазим спокойствие.

Робер кимна, когато Саймън погледна към него.

— Той е прав.

— На вас двамата ви е лесно — промърмори конярят. — Имате мечове и знаете как да ги използвате.

— На първите кръстоносци бяха нужни седем месеца да превземат Антиохия от турците. — Веднага след като изрече тези думи, Уил се усети, че не трябваше да ги казва.

— Но все пак са го превзели! — възкликна Саймън. — Освен това чух какво си говорехте след съвета. Казахте, че според вас градът не може да се защитава ефикасно с толкова малко хора.

Робер и Уил се спогледаха.

— Просто си говорехме — рече Уил.

— Не ме успокоявай — каза сърдито Саймън.

Уил разпери ръце.

— Тогава не се дръж така, като че ли имаш нужда от успокоение! — Той погледна към Робер, а после хвана Саймън за лакътя и го отведе малко по-настрани. — Какво ти е? — прошепна той.

— Същото, каквото и на другите. Страх ме е някоя сабя да не ми пререже гърлото.

— Не е само това. Ти си на тръни, откакто напуснахме Акра.

— А какво очакваш, Уил? Мислех, че ще намерим Николас, ще направиш каквото трябва, Еверар ще си получи книгата, а ние ще си тръгнем обратно за дома.

— Еверар се опита да промени назначението ни.

— Трябваше да е по-настоятелен — не отстъпваше Саймън.

— Направи, каквото можа — каза Уил, като си спомни за неуспеха на Еверар да накара непреклонния маршал да отстъпи.

Когато научи в Акра за назначението им, Уил беше отишъл право при свещеника, който веднага помоли маршала да промени назначението им.

— Той ми е нужен тук — настоя духовникът. — В Париж беше мой сержант.

— Сега е рицар — каза маршалът и изгледа Уил. — В Париж не водим война. Кръстоносците на крал Луи едва ли ще пристигнат скоро. Трябва да разчитаме на собствените си сили, ако искаме да защитим малкото, което са ни оставили силите на Байбарс.

— Дойдох тук, специално, за да издиря един изключително важен труд по медицина. Трябва да намеря този текст — продължи да настоява Еверар, като гледаше мрачно маршала. — Визиторът на кралство Франция ме изпрати специално с тази задача, господин маршал. — Уилям е моят ескорт, а Саймън е нашият ординарец.

Маршалът не се впечатли.

— Братко, когато спечелим войната, можеш да имаш цял батальон, който да те ескортира, докато намериш твоя ценен труд, но до тогава ще използвам всеки човек, който имам на разположение, както аз реша. Ръкописите няма да ни спасят. — Маршалът отиде до вратата и я отвори. — Само мечовете могат да ни спасят. Извини ме сега, но ме чакат за решаване важни въпроси.

— Ще се оплача от решението ви, господин маршал — каза сдържано на излизане Еверар.

— Можеш да се оплачеш на следващото общо събрание.

Обзет от безсилен гняв, духовникът излезе от сградата на двора.

— Сега как ще търсиш книгата? — попита го Уил.

— Остави тази работа на мен. Тук може и да сме останали само трима, но все още имаме някакви възможности. — Като забави ход, Еверар се обърна към Уил. — Ще измъкна теб и Саймън от Антиохия веднага, щом мога.

До този момент Уил не беше получил никакво съобщение от Акра.

— Ти наистина ли направи всичко възможно да убедиш Еверар?

Уил намръщен го изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Теб като че ли не те безпокои възможността армията на Байбарс да е някъде зад онзи хълм — каза сърдито Саймън. — Сякаш ти се иска да са там. Да се биеш ли искаш?

Уил погледна към долината, за да избегне втренчения поглед на Саймън. Не искаше да дойдат мамелюците, но подобна перспектива не го и тревожеше. Не беше искал да дойдат в Антиохия, за да защитава един чужд град и да се бие със сарацините. Но с идването им тук положението се беше променило. Той все още беше тамплиер, воин. За идеите на Анима Темпли знаеше от осемнайсет месеца, но тези на Ордена му бяха втълпявани през целия му живот. Опита се да си спомни думите на Еверар, че мирът е от полза за всички, но като се сетеше за агонията на баща си, когато мамелюкската сабя се беше впила във врата му, не беше никак миролюбиво настроен и мислеше за проливане на кръв и за студената стомана в ръцете си.

— Конници! — извика Робер.

Уил остави Саймън и се приближи до него.

— Къде?

— Там, долу — Робер посочи към долината. — Много далеч са, за да разбера кои са.

Уил проследи погледа му и забеляза някакво движение в дъното на долината, по пътя към портата „Свети Георги“, северозападния вход за града. В момента скалистият склон, който се издигаше отдясно, ги закриваше, но след като излязоха на слънце в равнината, белите им мантии се видяха. Уил видя нещо червено върху гърба на един от ездачите, който за миг се наведе над седлото.

— Тамплиери!

— Трябва да са съгледвачите.

Уил поклати глава:

— Ние изпратихме петима, а аз преброих девет.

 

 

Гарен изостана зад другите ездачи, за да стегне един ремък на седлото, после заби шпорите в хълбоците на коня и продължи. През последните няколко мили Антиохия нарастваше все повече в далечината и колкото по-близки ставаха широките, стръмни стени, толкова по-малък се чувстваше той. Градът беше като ръката на Бога, легнала върху равнината с отворена длан, и караше всички, които я приближат да спрат. Гарен не можеше да си представи как една армия би могла да се надява да го превземе. Но после се сети за Байбарс и вече не беше толкова сигурен.

Байбарс!

През последните няколко месеца често чуваше това име, но беше стигнал до заключението, че малцина знаят за какво говорят, когато станеше дума за мамелюкския султан. Някои вярваха, че Байбарс е сатана и че Бог го е изпратил да накаже християните в Утремер за увлечението им по хубавите дрехи и харемите и за това, че са забравили пътя към скромността и бедността, на които ги беше учил Христос. Такива хора казваха, че единственият начин да бъде победен Байбарс е чрез молитви и разкаяние.

Други го мислеха за дивак, който се осланя на грубата сила, а не на интелигентност и смелост. Според тях той можеше да бъде усмирен само с плячка, затова се опитваха да го подкупят. Обаче Гарен беше видял как се сражава Байбарс и знаеше, че на султана не му липсват нито кураж, нито лукавство. Байбарс беше сила на природата, сурова, необуздана, ужасна, необикновена сила. Той беше променил живота му.

Гарен се беше качил на един генуезки кораб в Ла Рошел с намерението да последва хоспиталиера, както му беше наредил Рук, който се беше върнал в Англия, за да докладва на Едуард какво се беше случило. Почти веднага, след като слезе от кораба в Тир, почувства, че влачи невидима верига, която току-що се е счупила на две. За пръв път в живота си се почувства свободен. С облекчение прие назначението в Яфа и се отказа от всякакви опити да търси книгата, както му беше наредил Рук, заплашвайки го, че ще го убие. Точно там за пръв път беше срещнал синеокия султан.

В Яфа единственото нещо, което се искаше от Гарен, беше да се бие и да остане жив. Не се налагаше да лъже, да се крие или да живее в страх да не подразни и разгневи Рук. Всичко стана изненадващо просто. Тъкмо в борбата срещу Байбарс Гарен получи първата похвала, с която да се гордее. Срещу него той беше станал герой.

Когато стражите на Антиохия отвориха портите за групата, Гарен много добре знаеше какво идва зад него и не можа да се сдържи да не се усмихне при мисълта, че може би той ще е човекът, който да спаси този божествен град.

 

 

Уил и Робер останаха при стената, когато деветимата ездачи влязоха, и едва когато малко по-късно ги извикаха на спешно съвещание на общото събрание, видяха кой е дошъл.

— Тази работа не ми харесва — прошепна Робер на Уил, когато влязоха заедно с още петдесет рицари от гарнизона в залата. Той посочи към един офицер със сериозно лице, който разговаряше с един рицар до входа на залата.

— Не — съгласи се Уил, — но поне ще научим някакви вести.

Седнаха на една пейка в дъното, тъй като предните редове вече бяха заети. На подиума маршалът и двама офицери разговаряха, свели плътно глави, заедно с още петима рицари. Спряха да говорят, когато Уил, Робер и още няколко от последните мъже заеха местата си. Маршалът даде знак вратите да се затворят, а рицарите зад него се обърнаха към присъстващите. Уил затаи дъх, когато Гарен се изправи с лице към събранието. Понечи да стане, но нещо го спря. Обърна се и видя, че Робер го беше стиснал за ръката. Рицарят поклати глава. Разтреперан, Уил седна на ръба на пейката, когато маршалът заговори.

— Извинявам се за внезапното свикване на съвета, но трябва да се бърза. Съгледвачите, които изпратихме, са срещнали четирима други братя по пътя, идващи с лоши новини от нашата крепост в Бофор. Поканих един от тях, сър Гарен дьо Лион, да се обърне към вас. — Маршалът се отдръпна встрани.

Уил се вторачи в Гарен, който излезе напред. Изглеждаше уморен, мръсен и загорял от слънцето. По мантията му имаше кървави петна, а косата му беше разрошена и по-светлоруса от всякога. Чувстваше се неловко и стискаше и отпускаше юмруци, като че ли не знаеше какво да прави с тях.

— Както каза маршалът, току-що идваме от Бофор, който беше обсаден от армията на султан Байбарс.

Сред рицарите се понесе шепот.

— Крепостта беше подложена на тежка атака в продължение на почти осем дни, когато я напуснахме. Предполагам, че вече е паднала. Мамелюците са на път за тук, като превземат всички укрепления, които могат да застрашат тила им.

Шумът в залата се засили. Чуха се възклицания и въпроси.

— Откъде знаеш това? — попита един рицар.

— Кога ще бъдат тук? — обади се друг.

Маршалът се размърда неспокойно на стола, когато Гарен плахо го погледна. Вдигна ръка, за да въдвори тишина.

— Моля! Оставете брат Дьо Лион да довърши. Може би ще е добре да започнеш от самото начало, братко.

— Да, разбира се. — Гарен погледна към присъстващите и срещна мрачния поглед на Уил. Устата му остана отворена, но не можа да каже нищо. След малко извърна очи. — През март бях в Яфа. Мамелюците ни нападнаха и градът капитулира за един ден. — Гарен продължи сред засилилия се шепот, като избягваше да гледа Уил. Отново стисна ръцете си в юмруци. — Беше невъзможно да се разгадаят плановете на султана както за отделните битки, така и за общото настъпление, защото той е напълно непредвидим. Понякога обещава свобода за предалите се гарнизони, друг път се отмята от думата си, както стана в Арсуф и Сафед. — Гарен погледна за миг Уил и пак извърна очи. — Понякога пуска жените и децата да си вървят и взема мъжете за роби, а друг път прави точно обратното. В Яфа изби повечето от гражданите, но освободи гарнизона. Когато тръгнахме, видяхме робите да рушат крепостта ни. Носят се слухове, че султанът започнал да строи нова джамия в Кайро. Казват, че искал да я построи от всички укрепления, останали франките в Палестина от. Ние отстъпихме към Акра. Няколко седмици по-късно бях изпратен с една група да подсилим Бофор, след като получихме съобщение, че Байбарс се е насочил натам. Мамелюците пристигнаха под стените ни през април. На седмата нощ, когато бях на пост, видях един мъж да се промъква през рова до един страничен вход в стената под мен. Слязох долу, за да го заловя и да разбера какви са намеренията му. Беше дезертьор. Когато се опитал да напусне поста си, заловили го и го осъдили на смърт. Беше избягал и стигнал до нашата крепост с надеждата, че можем да го скрием като наш слуга срещу дадени сведения. Чрез него разбрахме, че основната цел на Байбарс в това настъпление е Антиохия. — Гарен посочи към тримата рицари зад себе си. — Командорът на Бофор помогна на нас, четиримата, да избягаме, за да можем да ви предупредим. — Той погледна към маршала — Това е всичко.

— Благодаря ти, брат Дьо Лион — каза маршалът и пристъпи напред. — Твоята съобразителност и самоотвержените ти действия несъмнено увеличиха шансовете ни да оцелеем.

Много от рицарите изразиха гласно одобрението си или закимаха, въпреки че похвалите им бяха приглушени от важната вест. Робер шумно се прозина, а Уил стисна с все сили ръба на пейката.

— Мога ли да попитам, братко — обади се един рицар, — дали Великият магистър Берар е уведомен за това?

Маршалът погледна към Гарен, който поклати глава.

— Нямаше време. Дойдохме направо тук.

— В такъв случай трябва да съобщим веднага в Акра.

— Каквото и съобщение да изпратим сега, то ще пристигне твърде късно — каза маршалът. — Байбарс ще бъде тук, преди каквито и да е подкрепления, които могат да ни дойдат на помощ. Не можем да разчитаме на външна подкрепа, а трябва да хвърлим всичко, което имаме на разположение, за защитата си. Един град, който се готви за битка, е много по-силен от такъв, който чака и се надява да му се размине. Ще уведомя незабавно градоначалника Мансел.

Изказаха се няколко рицари. Зададоха въпроси, свързани с подготовката, и направиха предложения. След тях и последвалата молитва, общото събрание приключи. Маршалът събра офицерите около себе си и пристигна писар, за да изпратят съобщение на градоначалника на Антиохия.

Уил се изправи, когато видя Гарен да слиза от подиума. Рицарят го погледна за миг и бързо се отправи към вратата. Уил закрачи след него.

— Уил! — извика Робер и изскочи през вратата след него в огрения от слънцето двор.

Гарен, който беше стигнал по средата на двора, се обърна, когато чу името. Погледна уплашен приближаващия се Уил, но остана на мястото си. Без да спира, Уил го сграбчи и го избута до стената на оръжейницата. Гарен издаде слаб стон, когато беше блъснат в грубия камък. Уил го стисна за раменете и не му позволи да мръдне.

— Уил!

— Стой настрана, Робер — сряза го рицарят.

— Добре — каза Робер, вдигна ръце и спря. От параклиса излязоха двама рицари и спряха, когато видяха Уил да притиска Гарен в стената. Робер им се усмихна.

— Братя — обясни той и посочи с глава Уил и Гарен, — от доста време не са се виждали. Вълнуваща среща.

След малко рицарите отминаха.

— Книгата не е у мен, ако търсиш нея — каза бързо Гарен. — Изобщо не съм се опитвал да я взема от хоспиталиера. Не знам къде е.

— Книгата? — попита тихо, почти шепнешком Уил, но очите му гневно святкаха. — Мислиш, че ми пука за нея, така ли?

Гарен изохка, когато ръцете на Уил се впиха още по-силно в раменете му.

— Публичният дом — процеди през зъби Уил. — Отровата, която ми даде.

— Съжалявам за това! — извика Гарен и се опита да отблъсне Уил. — Обаче трябваше да направя нещо. Рук искаше да те убие! Щеше да го направи, ако не те бях упоил.

Уил сграбчи с две ръце мантията на Гарен.

— Момичето! — изрева той в лицето на рицаря. — Какво ще ми кажеш за нея? Да не би да съжаляваш, че си оставил в леглото ми проститутката?

Гарен престана да се съпротивлява.

— Какво?

— Изобщо не се опитвай да отричаш!

— Не знам за какво говориш!

Когато Уил посегна към меча си Робер се хвърли напред и го хвана за ръката. Уил се опита да я измъкне, но Робер го държеше здраво.

— Ще те убия! — изрева той на Гарен.

Гарен се измъкна покрай стената и отстъпи назад.

— Не съм те оставял с никаква проститутка, кълна се!

— И ти очакваш да ти повярвам, след като направи така, че да отида в бардака, за да се срещна с теб?

— Адела — каза накрая заеквайки Гарен. — Затова трябваше да се срещнем там. От няколко месеца ходех при нея. Рук искаше само да те измъкна от приората.

— Ти спеше ли с нея?

— Аз я обичах — каза след кратка пауза Гарен.

Уил избухна в смях. В гласа му се усети такова силно презрение, че Гарен се сви, като че ли го беше ударил. Смехът премина в задавен плач.

— Не смей да ми говориш за любов!

Робер трябваше да напрегне всичките си сили, за да попречи на Уил да изтегли сабята си.

— Елуен ме видя с онова момиче. Загубих я заради теб, кучи син!

— Не знам нищо за никакво момиче, казвам ти! — Гарен вдигна ръце. — Вината за всичко това не е моя. Не исках да го правя. Рук ме накара. — Той бързо заговори. — Рук искаше книгата, а не аз. Не знам как беше разбрал за нея, но по някакъв начин беше узнал, че чичо ми е свързан с Еверар. Дойде при мен в Париж и ме накара да разкажа всичко, което знам за нея, всичко, което ми е разказвал чичо ми. Каза, че ще я използва срещу Ордена, Уил, заплаши ме, че ще изнасили и убие майка ми, ако не направя това, което ми нареди. — Лицето на Гарен се сгърчи и очите му се напълниха със сълзи. — Нямаш представа на какво е способен. Но сега се отървах от него. Вече не може да ме заплашва. Ще направя всичко, което поискаш, за да изкупя вината си! Кажи ми и ще го сторя!

Уил се вгледа в Гарен — в изцапаната му с кръв мантия, във вдигнатите му ръце, в пълните му със сълзи очи. Вгледа се в човека, изпълнил го с такава силна ненавист, и видя само едно малко, изплашено момче, което лъжеше за следите от побоя по лицето си. Всичкото напрежение в тялото му го напусна и го остави слаб и разтреперан.

— Не искам нищо от теб. — Отблъсна ръцете на Робер и се отдалечи.