Робин Йънг
Братството (35)

34. Парижкият приорат

3 ноември 1266 г. сл.Хр.

Уил сънуваше, че е в лодка. Беше за риба в езерото с баща си. Клатушкането от малките вълни го успокояваше. Баща му непрекъснато улавяше на въдицата си огромни, сребристи риби. Но не ги оставяше в лодката.

— Тази е чудесна! — възкликна той, откачи рибата от куката и я пусна обратно във водата.

Уил не можеше да улови нищо. Виждаше как ята риби обикалят наоколо точно под повърхността, но никоя не кълвеше на неговата въдица.

— Стръвта ти е развалена — каза баща му.

Уил усети, че му се повдига. Клатушкането на лодката стана по-силно, рибите заплуваха по-бързо и лодката започна да се върти на едно място. Баща му се смееше и измъкваше рибите една по една.

Уил се събуди и за да не падне, хвана се за ръба на сламеника, върху който лежеше. Остана да лежи така, загледан в тавана. Помисли, че ще повърне, но постепенно усещането престана. Езикът му като че ли беше подут и чувстваше отвратителен вкус в устата. Когато се опита да преглътне, нямаше слюнка и при всеки опит гърлото го болеше. Нищо не беше както трябва: светлината, странните форми на мебелите наоколо, мекотата на одеялото, с което беше завит. Дори миризмата на собствената пот му беше непозната. Седна бавно на сламеника, а от дневната светлина, която идваше през дупката в завесата, очите го заболяха. Мускулите също го боляха и макар да беше облян в пот, трепереше от студ. Зъбите му тракаха.

Отметна одеялото и провеси крака. Когато огледа стаята, осъзна, че му е позната. Беше стаята на Еверар.

Вратата се отвори.

— Добре — каза духовникът, когато видя седналия на сламеника Уил. — Събудил си се. — Затвори вратата след себе си, отиде при стола до прозореца и остави две големи кожени торби. Едната беше празна, а другата — натъпкана с нещо. Уил усети миризмата на прясно изпечен хляб. Еверар взе от писалището голяма чаша. Спря, за да вдигне със свободната си ръка някакъв бял плат от един стол. Когато го остави върху сламеника, Уил видя, че е бяла безръкавна туника, която се носеше под мантията. — Тази сутрин я взех от шивача — каза Еверар. — Сигурно ще ти стане. — Подаде чашата на Уил. — Изпий това и се облечи.

Когато Уил пое чашата, пълна с някаква тъмна течност, в паметта му изникнаха обърканите спомени от предишната вечер.

— Какво се е случило с мен?

— Какво си спомняш?

— Гарен — каза внезапно Уил. Опита се да стане, но краката му бяха твърде слаби и отново се отпусна на постелката.

— Саймън каза, че на няколко пъти си споменал името му — рече предпазливо Еверар. — Той беше ли в онази пивница?

— Отидох там, за да се срещна с Елуен — каза бавно Уил, като се опитваше да подреди в някаква логична последователност образите в главата си. Погледна към Еверар, но той не каза нищо. — Тя ми изпрати съобщение. Поне така ми беше предадено — че е от нея. Обаче, когато отидох там, бях… — той се намръщи — бях нападнат от един… мъж с маска. Знаеше за Книгата за Граала. — Уил опипа предпазливо лицето си с пръсти. Усети устната си два пъти по-дебела от нормалното, а на челото точно над окото имаше голяма подутина. Почувства рязка болка, когато я докосна. — Той ме преби. Мисля, че му казах за Николас дьо Навар, защото не го видях повече. После дойде Гарен с една жена. — Уил кимна, усетил, че паметта му започва да се прояснява. — Те бяха заедно, Гарен и онзи мъж. — Погледна към Еверар. — Как е могъл Гарен да разбере? Дали Жак му е казал за Анима Темпли?

Еверар въздъхна.

— Едва ли, но не виждам от къде другаде би могъл да узнае. Спомняш ли си нещо за онзи мъж?

— Не. Както ти казах, той беше с маска. — Уил се замисли. — Рук — рече накрая той. — Мисля, че жената го нарече Рук. Гарен ме принуди да изпия нещо. След това не си спомням много, само че една врата се отвори и нахлу светлина. — Уил сбърчи вежди. — И някакъв женски глас. — В паметта му изплува образът на момиче с руси къдрици и бледо, изопнато лице, осветено от идващата от огнището светлина. Чашата се изплъзна от ръката му и падна на пода. — Жената — каза задъхан той, — тя… — Обаче усети, че му прилошава и не можа да продължи.

Но Еверар изглежда разбра. Наведе се и вдигна чашата.

— Ще те опростя. Не е нужно да се тревожиш, че си нарушил клетвата за целомъдрие. Няма да кажа на никого.

— Елуен! — извика Уил и рязко вдигна глава. — Тя беше там! Чух гласа й!

— Да, Саймън ми каза.

Уил се изправи. Виеше му се свят. Огледа се за дрехите си и забеляза долната си риза върху един стол, под който бяха сложени ботушите му.

— Какво правиш? — попита Еверар.

Уил навлече ризата през главата си.

— Къде ми е сабята?

— Уилям…

— Къде е проклетата ми сабя?

Еверар отстъпи назад, когато Уил се изправи срещу него и гневно го изгледа.

— Ей там — рече той и посочи към един от сандъците.

Уил грабна сабята. След това облече новата туника, която му беше по мярка, и запаса колана около кръста си.

— Какво смяташ да правиш, Уилям?

— Трябва да видя Елуен. — Зъбите на Уил тракаха. Стисна челюсти, за да ги спре. — Трябва да обясня.

— Нямаш време — каза със спокоен, но твърд глас Еверар. — Николас вече има един ден преднина пред нас и ако си прав, изглежда, че Дьо Лион и онзи мъж, който те е измъчвал, също са подире му. Саймън те доведе тук от кръчмата. Оседлал е конете и ни чака отвън. Ще дойде с нас. Разрешиха ни да го вземем като наш оръженосец.

— Казал си на Саймън за Анима Темпли?

— Не. Но той доказа, че може да ни е от полза и знае за Дьо Навар. Визиторът мисли, че отиваме в Блоа, за да се запознаем с един трактат по мореплаване. Казах му, че на Дьо Навар се е наложило спешно да замине по лична работа. Последното нещо, което ни трябва, е да започне разследване за внезапното му изчезване.

— Не мога да тръгна. — Уил се огледа за мантията си. Намери я хвърлена до леглото и я метна върху раменете си. Тръгна към вратата.

Еверар застана пред него.

— Ако Елуен изпитва същите чувства към теб, каквито ти към нея, тя ще ти прости, независимо дали ще й обясниш днес, утре или следващата седмица.

— Махни се от пътя ми, Еверар — рече рязко Уил. — Вече не можеш да ме командваш.

Старецът го сграбчи за ръката.

— Дьо Лион те е упоил и е сложил в леглото ти онази мръсница! Ще го оставиш ли да се измъкне?

Уил се опита да изблъска Еверар, но нямаше сили. Думите на духовника отекнаха в ушите му и отново му се догади.

— Спри! — извика той. — Не говори! Не искам да слушам!

— Той е накарал една жена да те изнасили — просъска Еверар и го изгледа яростно, като присви кървясалите си очи. — Тази никаквица те е изнасилила!

— Млъкни!

— Накарал те е да нарушиш клетвата, която положи пред Ордена в памет на мъртвия си баща! — Той хвана и другата ръка на Уил и я разтърси. — Какво ще направиш за това?

— Ще го убия! — извика разтреперан Уил и политна да падне върху стареца. В главата му се завъртяха образите на момичето, на Гарен, на баща му и на Елуен.

Еверар също политна назад, но успя да се задържи и го подхвана.

— Ще го намерим заедно — прошепна той в ухото на Уил. — Аз ще си взема книгата, а ти ще видиш как обесват Дьо Лион. Обещавам ти го.

 

 

Цезаровият път, недалеч от Орлеан, 5 ноември 1266 г. сл.Хр.

Вече два дни те преследваха Гарен и Рук, като се насочваха постепенно на запад по Цезаровия път, който водеше към Ла Рошел. През първия ден напреднаха доста и бяха възнаградени, когато спряха да прекарат нощта в Етамп — процъфтяващ град, построен около няколко тъкачници, с информацията, че хора бяха видели един тамплиер и друг мъж да минават оттам същия следобед. Еверар се надяваше, че ако попречат на Гарен и Рук да преследват Николас дьо Навар или ако ги изпреварят, биха могли да продължат безпрепятствено за Ла Рошел и да изпълнят плана си да арестуват хоспиталиерите.

В Етамп Уил, Еверар и Саймън наеха стая в една странноприемница, чийто собственик, като видя кръстовете на мантиите им, ги покани да споделят с него и жена му сготвения за вечеря глиган. Обаче тлъстото месо се отрази зле на стомаха на Уил и Еверар с досада установи, че на следващия ден той не беше в състояние да язди бързо. Сутринта състоянието на болното му гърло се беше влошило още повече и той преглъщаше с мъка, а носът и очите му непрекъснато сълзяха, което го принуждаваше да язди почти слепешката. Въпреки че беше ужасно студено, Уил непрекъснато обилно се потеше и през нощта, когато се бяха приютили в плевнята на един фермер, държа другите будни, защо през цялото време се мяташе в треска и бълнуваше. Саймън го наблюдаваше с тревога, но мислите на Еверар бяха съсредоточени главно върху това как да си върне книгата и той не обърна голямо внимание на бързо влошаващото се здраве на Уил.

— След един — два дни ще се оправи — рече свещеникът, когато слязоха от конете някъде около времето за вечерна молитва и Саймън му обърна внимание на трескавия вид на Уил.

Бяха спрели недалеч от пътя край горичка от недорасли дървета до брега на малка река, придошла от неотдавнашните силни дъждове. Все пак край бреговете бе достатъчно плитка, за да напоят конете. Ръмеше ситен дъжд, а по небето бяха надвиснали тежки облаци. Земята наоколо беше кафява и прогизнала от вода.

Уил отиде до водата, за да напълни меховете. Саймън пое юздите на Еверар, а старецът извади малко хляб и сирене от торбата и ги постави върху един пън. Конярят наблюдаваше как Уил влачи меховете сред буйната вода и много му се искаше да отиде при него, но не се решаваше. Откакто бяха напуснали Париж, на няколко пъти се беше опитвал да го заговори, но всеки път нещо го спираше. Опитваше се да не мисли за мъката, изписана на лицето на Елуен, когато й беше казал, че Уил вероятно се е напил, но образът й продължаваше да изниква пред очите му. Беше я излъгал, без да се замисли. После вече беше много късно да върне думите си назад. Сега, когато гледаше Уил, не можеше да се отърве от чувството, че е постъпил като предател.

— Ами иди поне да напоиш конете! — скара му се Еверар, подразнил се от бездействието на Саймън.

Докато старецът търсеше подходящ храст, зад който да се облекчи, Саймън заведе конете до едно място, където брегът на реката беше по-нисък, и те наведоха глави, за да пият. Потупа по хълбоците младата кафява товарна кобила, върху която бяха натоварили повечето от провизиите. Погледна към Уил с крайчеца на окото си. После стреснат извика. Приятелят му беше свалил мантията и туниката и ги беше хвърлил небрежно на мокрия бряг. Сега сваляше и долната си риза. Не се обърна, когато Саймън го повика. Той остави конете и хукна по брега, когато видя как Уил изува ботушите си и, олюлявайки се, тръгва по калния склон, за да нагази в кафявата, разпенена вода. Водата му стигаше до кръста, но течението беше силно и Саймън знаеше, че е леденостудена.

— Уил! Излез!

Уил не се обърна, а започна да се плиска по ръцете и гърдите и да разтрива голата си кожа.

Саймън изруга, свали ботушите си и нагази в реката, като сипеше проклятия и болезнено пъшкаше.

Стройното тяло на Уил изглеждаше ослепително бяло на фона на тъмната вода, но страните му бяха зачервени от треската. Обърна се, когато Саймън го сграбчи за рамото. Зелените му очи бяха широко отворени, но като че ли не бяха на фокус.

— Трябва да се измия.

— Върни се на брега и аз ще ти донеса мокър парцал — каза задъхан Саймън, усетил как ледената вода го преряза като нож. Когато Уил се опита да навлезе още по-навътре, Саймън го дръпна назад. Въпреки изтощението си Уил беше изненадващо силен и Саймън трябваше да се напрегне докрай, за да го спре. — Моля те, Уил! Тук ще си намерим смъртта!

— Когато затворя очи, виждам само нея!

— Елуен ли? — попита Саймън, без да го пуска. Вече не усещаше краката си.

Погледът на Уил стана по-съсредоточен.

— Помислих, че е тя, Саймън. Взех онова момиче за нея. Беше като сън. Желаех я. Аз… аз я докоснах… и… — Той разтърси яростно глава. — После, когато видях лицето й, истинското й лице, се опитах да й кажа да спре. Опитах се, Саймън, трябва да ми повярваш. Но не можех да говоря. Не можех да се помръдна. Още усещам… миризмата й върху себе си. И не мога да я търпя!

— Всичко ще се оправи — каза му Саймън, заглушен от шума на буйната вода.

— Елуен ме видя.

— Щом вземем книгата и се върнем в Париж, можеш да й обясниш. Кажи й същото, което току-що каза на мен.

— Какво да й разкажа, Саймън? Че съм бил в леглото с една проститутка, която съм взел за нея? — Уил яростно проплака. — Защо си тръгна тя? Не разбирам. Би трябвало да знае, че не бих направил такова нещо? Не разбирам!

— Елуен ще ти прости — каза, заеквайки, Саймън, връхлетян внезапно от обзелите го чувства. Искаше му се това да се окаже вярно. Отчаяно му се искаше всичко да се оправи, за да облекчи собствената си вина, но думите заседнаха в гърлото му. — А иначе може и да е за добро — каза със заекване той.

— Как може да е за добро? — извика с пресипнал глас Уил.

— Понякога за лошите неща си има причина, нали така? Може би си избързал с предложението да ти стане жена. Може би трябваше да изчакаш, за да си сигурен какво всъщност искаш.

— Не мога да чакам! — Уил се отправи към брега, но се подхлъзна и потъна под водата. Саймън го сграбчи и го издърпа. — Ти не разбираш — извика Уил и силно се закашля. — През всичките тези години чаках баща ми да ми прости, а той умря! — Отново залитна и Саймън едва успя да го хване. — Пусни ме — прошепна, явно изтощен, Уил.

— За нищо на света — каза Саймън и успя да го измъкне на брега, след като съпротивата му отслабна.

— Какво сте направили? — извика Еверар, когато излезе от храстите и видя Уил и Саймън да лежат в калта, мокри и треперещи.

Докато кладяха огън, за да стоплят Уил, Саймън трябваше да изслуша укорите на Еверар. Свещеникът беше гневен и на двамата за ненужното забавяне, обаче измъчваният от треската Уил не му обръщаше внимание. Когато Еверар раздели храната между тримата, Саймън напразно се опита да убеди Уил да хапне малко хляб. Откакто бяха излезли от водата, Уил не си отваряше устата, освен да кашля. Хъхренето дълбоко в гърдите му никак не се хареса на Саймън. Баща му имаше навика да казва за подобна кашлица, че му напомня за гробища.

Най-после Еверар угаси малкия огън и те отново тръгнаха на път, надявайки се да стигнат в Орлеан до полунощ. Тъй като Уил беше твърде слаб, за да язди, Саймън седна зад него и го прихвана с една ръка през кръста, за да може да се държи на седлото. Еверар поведе товарния кон на Саймън редом със своя, като от време на време мърмореше под нос. Движеха се ужасно бавно, но все пак успяха да стигнат града същата вечер, както се бяха надявали.

Влязоха в Орлеан след малък търговски обоз, а портите веднага се затвориха зад гърба им за през нощта. След като стражите им махнаха с ръка, подканвайки ги да не се бавят, Еверар ги поведе по улиците на града. Небето над плетеницата от покриви и кули беше сиво-зелено на отслабващата светлина и докато свещеникът ги заведе до приората на тамплиерите, след като на няколко пъти обърка посоката, започна да вали. Манастирът не беше голям и се издигаше на брега на Лоара, но имаше собствен параклис и конюшня и беше добре уреден. Приорът дойде лично да ги приветства, когато му беше съобщено за пристигането им. Отведоха незабавно Уил в лечебницата, придружен от Еверар, а на Саймън показаха къде ще прекара нощта.

Той остана да чака нетърпеливо в малката стаичка, като поглеждаше през тесния прозорец, през който нахлуваше студен вятър и донасяше от реката остра миризма на тиня. Освен една табуретка вътре имаше само едно тясно легло и тоалетна кофа. Саймън разбра, че ще трябва да изкара нощта на пода.

Когато след малко Еверар се върна, конярят стана и с нетърпение попита:

— Как е Уил, сър?

— Какво? — рече Еверар и се отпусна тежко върху табуретката. — А, да. Не е добре.

— От… от проститутката ли е, сър? — успя да каже конярят.

— Не, едва ли. Има лоша треска. Лекарят смята, че до няколко дни ще стихне. Луната е в подходяща фаза и започнаха да му пускат кръв.

Саймън кимна, малко поуспокоен.

— Ще трябва да продължиш сам да търсиш книгата.

Саймън остана с отворена уста от учудване.

— Сър…

— Трябва да я вземем от хоспиталиерите — прекъсна го Еверар. — Ако Дьо Навар напусне тези брегове с нея, никога повече няма да я видя! — Той отвори една от кожените торби, която беше донесъл в стаята, и извади пълна кесия и дълъг ловджийски нож. — Вземи тези неща — каза старецът и подаде на коняря кесията и ножа. — В нея има достатъчно пари, за да отидеш пет пъти до Ла Рошел и да се върнеш. Иди право в нашата база там и кажи на рицарите, че хоспиталиерите са откраднали важна книга от приората в Париж. Кажи им, че се е наложило ти да избързаш от групата ни и че те трябва да арестуват Николас и братята му, а също и Дьо Лион и неговия спътник, когато пристигнат. С Уил ще те последваме колкото е възможно по-скоро.

Саймън погледна кесията и ножа, а после отново свещеника. Не можеше да говори местния език, а латинският му беше ужасен. Не можеше да напише дори собственото си име и да преброи до десет, а само в конюшнята на приората в Париж беше обучаван от Уил да борави с оръжие. Сега този старец с безумен поглед искаше от него да носи със себе си повече злато, отколкото беше виждал някога в живота си, и да преследва две групи въоръжени мъже! Саймън си помисли за голямото разстояние между него и морския бряг и макар да не знаеше точно на колко левги възлиза то, със същия успех Еверар би могъл да го накара да отиде до Йерусалим в отчаянието си.

— Аз… не мога, сър — каза, заеквайки, той. — Идете вие, сър. Аз ще остана при Уил и после ще дойда с него, когато…

— Не ставай смешен! — скара му се Еверар. — Ти ще пътуваш много по-бързо от мен. И без това се забавихме. Трябва да стигнеш в Ла Рошел преди Николас. Двамата с Уил ще сме още далеч назад. — После по-тихо, но заплашително добави: — Няма кой друг да го направи, Саймън. Ако не го сториш, Дьо Лион никога няма да бъде наказан за несправедливостта, която извърши спрямо Уил. А ако това не стане, той няма никога да се успокои.