Робин Йънг
Братството (48)

47. Приоратът, Акра

20 май 1272 г. сл.Хр.

— Внимавай с това. Подписът ми още не е съвсем изсъхнал.

Уил взе продълговатата кожена кутия за свитъци, която принц Едуард му подаде. Пусна я в чантата на седлото и закопча здраво ремъка, почувствал, че поема тежко бреме. Еверар не само беше измолил да го включат в групата, а беше настоял пред принца да се съгласи Уил да я води.

— Сигурен ли сте, че пращаме достатъчно хора, принце?

Едуард се обърна към Великия магистър на Хоспитала.

— Не очакваме да водим битка, магистър Дьо Ревел.

— Не може да сме сигурни в това, милорд. Дори ако Байбарс има намерение да спазва споразумението, до Кесария има два дни път с кон, а по пътя има бедуини. Може да им хрумне да нападнат такава малка група, за да я ограбят.

— Съмнявам се — чу се плътният глас на Томас Берар, Великия магистър на тамплиерите. Едуард и Хюго дьо Ревел се обърнаха, когато той се приближи. — Освен това, братко — добави той, обръщайки се към Ревел, — не искаме да имаме прекалено войнствен вид. В края на краищата, това е мирен договор.

Хюго дьо Ревел сви устни, но кимна леко с глава.

— Просто съм предпазлив, братко. Не искаме да се случи нещо лошо с групата.

Тримата погледнаха Уил. Той поклати глава.

— И нищо няма да се случи, господа.

Великите магистри на тамплиерите и хоспиталиерите го изгледаха доволни и се обърнаха към другите видни личности от управата на Акра, които бяха дошли да изпратят групата.

Едуард се забави за малко.

— Желая ти късмет, Камбъл — рече накрая той.

Уил видя, че принцът се отправи към тримата свои рицари, които подготвяха конете си.

До този момент планът на Едуард да постигне мир в Светите земи вървеше по-гладко, отколкото някой беше предполагал. Уил знаеше също, че благодарение на него Гарен беше освободен от затвора. След четирите години, прекарани в килията, преди три дни рицарят без предупреждение беше освободен. Беше отишъл при Уил да се сбогува, преди да напусне приората през входа за слугите, смирен и изключен завинаги от Ордена на тамплиерите. Когато Уил беше попитал Еверар кое го беше накарало да промени решението си, свещеникът беше отговорил: нашият Пазител. Изглежда, че когато Едуард беше посетил Гарен в килията, го беше съжалил, виждайки окаяното му положение. Няколко месеца след посещението той беше говорил с Еверар и сенешала и когато узнал причините за хвърлянето на Гарен в затвора, беше предложил да го вземе със себе си в Англия. Принцът им беше казал, че рицарят ще му помага като обикновен секретар за работата му, свързана с Анима Темпли. Увери ги, че работата ще е трудна и Гарен няма да се ползва с голяма свобода, но така ще му бъде дадена възможност да използва знанията си в полза на Братството, вместо да гние в килията. След молбата на принца Еверар, когото Уил от доста време беше умолявал да отмени суровото наказание, най-накрая се беше съгласил.

Въпреки че Уил нямаше видима причина да се съмнява в мотивите на принца, нещо в Едуард продължаваше да го кара да се чувства неспокоен. Беше нещо като слаб мирис на дим в някоя гора или като неясна сянка върху стена.

— Уилям!

Той се обърна и видя Еверар да се приближава с придърпана ниско качулка, въпреки горещия ден.

— Пази я! — рече той и кимна към чантата на седлото му.

— Ще я пазя.

— В теб е надеждата на всички ни.

Уил с изненада видя сълзи в зачервените очи на Еверар. Сбръчканото лице на свещеника беше неспокойно.

— Може би няма да е зле да дойда с теб — каза той и погледна към събралите се в двора рицари, които привързваха мехове с вода на коланите си и натъкмяваха шлемовете и мечовете си. Освен хората на Едуард в групата имаше шестима тамплиери, четирима хоспиталиери и трима тевтонски рицари, които щяха да придружават Уил до Кесария, демонстрирайки по този начин не само единството си, но и че говорят от името на целия християнски свят.

— Еверар — рече твърдо Уил, — ще направя всичко договорът да стигне където трябва. Обещавам ти.

На сбръчканото лице на стареца се появи усмивка.

— Знам, Уилям, знам. — Той отстъпи назад, когато Уил се качи на седлото и се отправи към Робер дьо Пари и останалите тамплиери. Робер разговаряше със Саймън.

Конярят се усмихна, когато Уил приближи.

— Намерих ти един от тези — каза той и вдигна един мех с вода.

— Вече имам един — отвърна Уил и потупа меха, привързан за седлото му.

— Е, да, разбира се, че ще имаш — съгласи се Саймън и кимна.

— Но няма да е зле да взема два — каза Уил, когато конярят понечи да си тръгне. — Подай ми го — каза той и протегна ръка.

Докато Уил привързваше меха до другия на седлото си, Саймън изду бузи и мушна палци в колана си.

— Е, тогава ти желая късмет!

Уил се засмя и направи учудена физиономия.

— Защо всички се държат така, сякаш нямаме намерение да се върнем? — Той погледна Робер: — Не действа много окуражително, нали?

— Не съм искал да излезе така — запротестира Саймън.

Уил се усмихна.

— Ще се видим пак след няколко дни.

 

 

Кесария, 22 май 1272 г. сл.Хр.

Град Кесария беше съсипан. Навсякъде се виждаха развалини от разрушените сгради, а високите арки на катедралата, издигащи се в небето, прекъсваха внезапно, лишени от сводестия покрив, който някога крепяха. По пустите улици вятърът носеше сажди, пясък и прах, които проникваха през колонадите и във вътрешността на къщите, покривайки всичко с дебел слой сива прах.

Байбарс, който гледаше от хълма резултата от един от набезите си, усещаше като вътрешен натиск празнотата на града. Обърна се към Калаун, който седеше на коня си до него.

— Ще направим лагера вътре в града. Изпрати разузнавачи, за да се уверят, че сме пристигнали първи, а след това постави постове на входовете. Когато пристигнат, ще ги обградим.

— Да, господарю!

— Калаун! — Байбарс замълча за момент, загледан в Кесария.

— Господарю?

Султанът втренчено го изгледа.

— Ти ще ги посрещнеш, когато пристигнат. Накарай стражите да задържат останалите и доведи при мен водача им сам — рече той с дрезгав глас. — Трябва да бъдем предпазливи, Калаун. По тези земи с франките е свършено. Още един напън и те ще си отидат завинаги. Но човек трябва да се пази от приклещения в ъгъла звяр. Може да виждат в това възможност отново да посегнат на мен. — В погледа му се забеляза студен блясък, когато си спомни за опита на асасините да го убият. — Вземи мерки това да не стане.

— Разбира се, господарю.

 

 

Когато Уил и рицарите приближиха разрушения град, вече се здрачаваше. Последните слънчеви лъчи бяха обагрили в златисто островърхите покриви и арките, а отвъд тях морските вълни непрестанно се блъскаха с тежки въздишки в брега. В небето кръжаха чайки, разтревожени от обезпокоилите ги рицари. Мъжете преминаха в мълчание през порутените стени на града, а копитата на конете им отекнаха сред тишината. Уил имаше чувството, че влизат в гробница или в църква, сиреч в нещо свещено, където човешките гласове биха прозвучали непочтително.

— Тук ли ще подпишем договора? — прошепна Робер.

Уил не отговори. Кесария му изглеждаше най-подходящото място за подписването. Ето какво стана, като че ли казваше градът, а свитъкът в чантата му отговаряше: така и ще си остане.

— Не сме сами — рече тихо един от хората на Едуард.

В момента, в който рицарят заговори, Уил забеляза пред него да проблясва нещо златно. Възседнал боен кон, в празното пространство между две полуразрушени сгради чакаше мамелюкски воин. Носеше униформа на полка Бахри, султанската гвардия на Байбарс. Рицарите продължиха да яздят предпазливо покрай воина, който равнодушно ги изгледа. След малко Уил погледна през рамо и видя мамелюкът да напуска мястото, където беше застанал. Усети как го обзема страх, когато по улицата срещу тях се зададоха още четирима въоръжени конници.

— Там горе — прошепна Робер и кимна към един покрив, надвиснал над улицата пред тях.

Горе беше застанал друг мамелюк с готов за стрелба лък. Лъкът му следваше рицарите, докато минаваха под него. Чу се тропот на копита по разбитите камъни и от една тясна уличка се появиха още двама воини.

— Какво правят? — изръмжа един от хоспиталиерите и стисна здраво дръжката на меча си.

— Обграждат ни — прошепна тамплиерът, когато четирима конници препречиха отпред пътя им.

Рицарите се приближиха по-плътно един до друг и повечето извадиха мечовете си, но четиримата мамелюци отпред не направиха опит да ги спрат и само наблюдаваха приближаването им.

— Мисля, че искат да вървим в тази посока — рече Уил, когато групата стигна едно кръстовище. От лявата им страна широка улица, осеяна с развалини, водеше към катедралата, чиито арки розовееха от слънцето, което залязваше в тъмния хоризонт на морето. Мамелюците бяха направили лагер сред развалините на катедралата. Уил забеляза коне, каруци и много хора, може би стотина и повече, които се движеха, осветявани от пламъците на факлите. — Хайде! — каза тихо той на останалите и поведе коня си по празната улица, следван от мамелюците.

Уил се беше почувствал напрегнат и неспокоен, когато Еверар му каза, че той ще води групата. Това чувство го съпровождаше до момента, когато отрядът напусна стените на Акра. Но за негова изненада, когато навлязоха във вражеска територия, напрежението го напусна и той се успокои. Почувства се добре на пътя към нещо толкова конкретно и значително. То му даде и възможност да мисли за Елуен и така да разсейва страховете си, свързани с това, което му предстоеше. Но сега, оказал се сред потискащата тишина на мъртвия град, нарушавана от тревожните крясъци на птиците, следван по петите от безмълвните мамелюци, усещането за надвиснала от всички страни опасност за малката им група не го напускаше.

Помисли за съдбата на баща си, попаднал в ръцете на тези мъже, и за предупрежденията на Еверар, които той така самоуверено беше отхвърлил. Помисли и за Елуен. Образът й обсеби изцяло съзнанието му и той реши, че каквото и да стане тази нощ, трябва да оцелее. Но докато мамелюкските войници ги следваха, а разстоянието между групата и малката войска сред катедралата се скъсяваше, някакъв вътрешен глас му се изсмя и го накара да се почувства като глупак.

Рицарите наближиха катедралата и бяха пресрещнати от седем мамелюкски конници. Начело яздеше висок мъж, от чиято роба и броня личеше, че е с висок ранг. След малко той спря и слезе от коня. Групата на Уил също спря, когато високият мъж се приближи.

— В капан сме — каза един от тамплиерите, когато погледна назад и видя мамелюците да препречат улицата на десетина метра зад тях.

— Ас-саламу алейкум — поздрави Уил, когато застана пред мъжа с надеждата, че благодарение на годините, през които беше превеждал текстове от арабски, думите му са били разбрани. — Името ми е Уилям Камбъл. Дойдох да се срещна със султан Байбарс от името на английския принц Едуард и управата на Акра.

Високият мъж се усмихна на странното произношение на Уил, но усмивката му беше по-скоро благосклонна, отколкото подигравателна.

— Уа алейкум ас-салам, Уилям Камбъл — отвърна той, като говореше бавно, за да може Уил да го разбере. — Аз съм емир Калаун. Носиш ли договора? — Той се намръщи, когато Уил не отговори, и повтори въпроса.

— Да — отвърна Уил, като оглеждаше внимателно мъжа.

— Ела с мен. Хората ти могат да почакат тук.

— Какво казва той? — попита един от хората на Едуард.

Когато Уил им преведе, Робер поклати глава.

— Не. Кажи му, че това е неприемливо. Трябва да дойдем с теб.

Уил не сваляше очи от Калаун. Въпреки че беше с внушителна физика, от мамелюкския командир лъхаше спокойствие, а кафявите му очи гледаха умно. Дипломат с физика на воин — помисли си Уил. Комбинацията му се стори интересна.

— Няма нищо — рече той на Робер. — Ще отида сам. Едва ли имаме някакъв избор.

Калаун вдигна ръка, когато Уил се приближи.

— Трябва да оставиш сабята си тук.

Уил се поколеба, но после разкопча колана си и остави ятагана в прахта.

— Приближи се — каза спокойно Калаун. — Вдигни си ръцете. — Започна да опипва отвсякъде Уил, за да се увери, че по него няма скрито оръжие.

— Ти си познавал баща ми — каза тихо Уил, докато Калаун проверяваше ръкава му. — Джеймс Камбъл. Еверар дьо Троа ми каза за теб.

Калаун спря и стисна китката на Уил. Погледна назад към стражите от полка Бахри, но те бяха далеч и не можеха да ги чуят.

— Не го познавах лично — рече Калаун, докато проверяваше другия ръкав. — Никога не сме се срещали лице в лице. Щеше да е прекалено опасно за мен. Но имах усещането, че го познавам.

— Продължавам делото на баща си — рече едва чуто Уил.

— Тогава може би ще се видим отново, Уилям Камбъл. — Калаун отстъпи назад. — Сега нека занесем договора на султана. — Той понечи да се отдалечи, но после се спря: — Бъди предпазлив! — прошепна Калаун. — Султан Байбарс не обича народа ви, особено вашия Орден, и е много недоверчив след неотдавнашния опит на асасините да посегнат на живота му. Смята, че са били накарани от франките. Не прави внезапни движения и говори, само когато те пита нещо. Стражите му имат заповед да те убият, ако заподозрат, че искаш да му навредиш.

Стомахът на Уил се сви от безпокойство, когато последва Калаун по широката улица в осветения от факли лагер, като минаваше покрай нови и нови групи мамелюци и знамена с извезани на тях полумесец и звезди. Червеният кръст на мантията му като че ли светеше като фар. Привличаше погледите на всички и го караше да се чувства ужасно уязвим.

Вътре в катедралата, на мястото определено някога за хора, а сега просто подиум от напукани каменни блокове, беше поставен трон, върху чиито странични облегалки имаше два златни лъва. Към него водеха няколко порутени стъпала, а в двете стени, които го ограждаха, на места имаше големи дупки, през които Уил можеше да вижда морето. На трона седеше изправен във великолепната си златиста роба и блестяща ризница Байбарс Бундукдари, Арбалета, султан на Египет и Сирия и убиецът на баща му.

Когато Уил и Калаун се приближиха до стъпалата, чу се съскане. Уил видя една татуирана фигура в сива роба, снишила се отстрани на стъпалата, да го наблюдава с нескрита омраза в бледите очи и с оголени зъби. Зад човека стояха петима воини от султанската гвардия с арбалети, насочени към Уил.

— Можеш да приближиш султана — каза застаналият до него Калаун, което накара рицаря леко да се стресне.

Пристъпи предпазливо напред, свел почтително очи. Сърцето му биеше силно в гърдите. Когато стигна най-горното стъпало, се поклони, а после вдигна глава.

Сините очи на Байбарс, едното от които проблясваше със странен блясък заради бялото като звезда петно в зеницата, подействаха като шок на Уил, когато срещна пронизващия поглед на султана. Докато се взираше в тези очи, чу някакъв вътрешен глас: „Това е убиецът на баща ти, когото ти се опита да убиеш“. Думите прозвучаха така ясно и уверено, че в продължение на една ужасна секунда Уил си помисли, че ги беше изрекъл на глас.

Беше само на няколко крачки от мъжа, заповядал да убият баща му, човека, когото асасините се бяха опитали да убият. Уил си представи как хваща с ръце гърлото на Байбарс и го стиска. Знаеше, че ще бъде мъртъв, преди да успее да докосне султана, надупчен от стрелите на арбалетите. Но не това го спря. Лицето на Байбарс предизвикваше в него само отвращение. Онова, за което беше копнял непрекъснато допреди година, сега му се струваше нелепо и дори дребнаво. Желанието за мъст беше изчезнало напълно. Това го изненада.

Тези мисли преминаха за секунди в главата на Уил, след което той се наведе напред с кутията с мирния договор в ръка.

Байбарс не се помръдна. Уил се поколеба, а после леко отдръпна ръката си назад.

След дълга пауза, по време на която продължаваше да се взира изпитателно в лицето на Уил, Байбарс най-после заговори на арабски с плътен, звучен глас:

— Как ти е името, християнино?

— Уилям Камбъл.

Изминаха още няколко секунди, през които се чуваше как вълните се стоварват върху морския бряг и се отдръпват, след което Байбарс заговори отново:

— Носиш ли ми договора, Уилям Камбъл?

Уил му подаде кутията, усещайки очите на всички в катедралата върху себе си. Докато Байбарс я поемаше, пръстите им се докоснаха. Султанът я отвори и разгъна двата свитъка в нея. Разгледа ги внимателно, а после даде знак на един мъж, облечен в зелена копринена роба и с тюрбан, украсен със скъпоценни камъни, който стоеше до малка група хора в подобни дрехи. Уил предположи, че са съветници. Мъжът се приближи, взе свитъците, прочете ги, а после ги върна на Байбарс и кимна. Приближи се друг, който държеше поднос с малка стъкленица и перо върху него. Уил изчака, докато султанът подпише пергаментите, а после Байбарс му подаде единия заедно с кутията.

Вътре беше мирният договор, сключен за срок от десет години, десет месеца, десет дни и десет часа, който признаваше на франките правото на собственост над земите, които все още бяха под техен контрол, както и да ползват пътя на поклонниците до Назарет.

Когато видяха, че Байбарс се облегна назад, всички видимо се отпуснаха, а Уил сложи свитъка в кутията.

Рицарят чу зад себе си един глас.

— Ела — рече Калаун, който се беше изкачил по стълбите, — ще те съпроводя до хората ти.

Уил не се помръдна и продължи да стои на мястото си, загледан в султана. Хората с арбалетите настръхнаха. Рицарят усети как Калаун слага предупредително ръка на рамото му.

Байбарс се намръщи, наведе се напред и присви подозрително очи.

Уил бързо заговори:

— Господарю, моля да ми бъде разрешено да премина безпрепятствено до крепостта Сафед. Там по време на обсадата беше убит баща ми и искам да го погреба и да му отдам почитта си. Знам, че нямам право да искам това от теб и че нямаш причина, поради която да ми разрешиш, но… — той се запъна, усетил, че увереността му го напуска, а езикът му с мъка произнася чуждите думи, — но трябва да попитам.

С крайчеца на окото си Уил забеляза как стражите изненадани размениха насмешливи и презрителни погледи, а застаналият до него Калаун замръзна на мястото си.

Няколко секунди Байбарс наблюдаваше с подновен интерес рицаря. После кимна:

— Ще изпълня молбата ти — рече тихо той, — но ще отидеш без хората си и ще бъдеш пазен от мои хора. — Без да сваля очи от Уил, той даде знак на двама от воините с арбалети, които наведоха оръжията си и се приближиха. — Заведете го до Сафед — каза султанът. — После го съпроводете до Акра.

— Благодаря ти — прошепна Уил.

— Приключихме — отвърна Байбарс, облегна се назад в трона и стисна с ръце главите на лъвовете. — Можеш да тръгваш.

Уил се обърна, слезе по стъпалата и излезе от катедралата, усещайки как по тялото му преминават тръпки от обзелото го облекчение.

Навън почти се беше стъмнило и сребърната луна вече беше увиснала над града.

— Това, което направи, беше глупаво — рече тихо Калаун, когато наближиха чакащите ги рицари, следвани от двама воини от полка Бахри, избрани да ескортират Уил.

— Трябваше да го направя — рече Уил и спря да вземе меча си от улицата, където го беше оставил.

— Разбирам — отвърна Калаун и сведе глава. — Бог да те пази, Уилям Камбъл!

— И теб.

Калаун се отдалечи надолу по улицата.

— Той подписа ли го?

Уил се извърна, когато Робер застана зад него.

— Подписа го. Искам да се погрижиш договорът да стигне на всяка цена до Акра.

— Какво искаш да кажеш? — попита Робер и се намръщи. — Къде отиваш?

Уил се усмихна и подаде кутията на рицаря.

— Да дам покой на един призрак.