Робин Йънг
Братството (45)

44. Приоратът, Акра

19 септември 1271 г. сл.Хр.

— Ти не успя.

Уил се обърна. Еверар стоеше на пътеката върху крепостната стена зад него. Лицето на свещеника беше потно от изкачването и той дишаше тежко.

— Знам — отвърна Уил и продължи да се наслаждава на гледката. Равнините отвъд градските стени бяха оцветени в златисто в настъпващия здрач. Простираха се на изток към Галилея, където земята се издигаше, за да докосне небето, и очертанията й се губеха в далечината. Никога не беше виждал какво има зад тези забулени хълмове, въпреки че често бяха в мислите му.

— Байбарс е жив и е добре — добави Еверар.

— Казах, че знам.

— Въпреки че един от офицерите му е бил убит при опита — продължи свещеникът. — Казаха ми, че му бил добър приятел. Султанът изпратил войски срещу асасините. — Той се приближи до парапета и пое дълбоко въздух. — Не им завиждам. Гневът му е страшен.

— Те решиха да приемат поръчката.

— Но ти им я възложи.

— Знам, че никога няма да ми простиш за това, Еверар — каза Уил и се обърна към свещеника. — Но някой трябваше да направи нещо. Твоята цел да постигнеш мир е много похвална, но ако другата страна не я приема, тя е само едно пожелание.

— Моята цел? — рече рязко Еверар. — Значи сега тя не е и твоя, така ли? Като член на Братството ти си част от едно цяло. Да, всички имаме различни идеи и мнения, но в крайна сметка, когато говорим, говорим в един глас. Напоследък твоето поведение беше продиктувано от желание за мъст. — Гласът му стана още по-дрезгав. — Не си ли запомнил какво ти казах за Дьо Ридефор и Арман? Това е точно от тези действия, които Душата на храма се старае да предотвратява.

— Ти не можеш да ме сравняваш с тях.

— Така ли? Те използваха силата на Анима Темпли за собствените си цели и придобивки. Какво направи ти, когато сам сключи сделка с асасините и им предаде златото ни? На кого помогна?

— На нас! — отвърна предизвикателно Уил. — На Ордена, на християнството.

Еверар насочи към него пръст.

— Ако убиеш човек, правиш го мъченик. Нали тъкмо това ти казах в нощта, когато ми върна книгата. Правил си го за наше добро? За християнството? Не се заблуждавай! Направи го заради себе си. За да отмъстиш за мъртвия си баща. — Свещеникът замълча, като продължаваше да диша тежко. Закашля се силно и се изплю през парапета. — Ти не ми даде възможност да те запозная с моите планове, Уилям — рече той все още ядосан, но малко укротен, уморил се от силния пристъп на кашлицата. — Но може би и аз имам вина, че не дойдох при теб, когато забелязах, че започваш да се разочароваш от бавния напредък на делото ни.

Уил се изненада от признанието на свещеника за собствената му вина.

— Какви планове?

Еверар погледна към градините, в които дърветата бяха отрупани с лимони, и вдъхна идващия оттам аромат.

— Много е красиво по това време на годината, нали? — Когато Уил не отговори, Еверар се обърна към него. — От известно време съм във връзка с един човек, с когото баща ти разговаряше, когато беше тук, човек, който, за разлика от Байбарс, е готов да преговаря.

— Връзката на баща ми в мамелюкската армия?

— Да.

Уил чакаше свещеника да продължи. След кратка пауза той каза:

— Връзката на баща ти е емир Калаун.

— Калаун? — рече изненадан Уил. — Но той е главният помощник на Байбарс! Водеше нахлуването в Киликия, когато бяха избити хиляди арменци. Как е възможно той да работи за нас?

— По природа Калаун е миролюбив човек. Иска това, което е най-добро за народа му, и разбира, че войната невинаги може да му го даде. Още отрано той разбра, че Байбарс ще дойде на власт, затова първоначално се опита да спечели доверието му и да укрепи собственото си положение. Но след време разбра, че султанът действа, ръководен от лична омраза срещу нас, омраза, която според Калаун може да навреди на собствения му народ също толкова много, колкото и на нас. Той не обича много франките, но споделя идеите на Анима Темпли и знае, че народът му може да има полза, колкото и ние от продължаването на търговията между двете страни. От това, което ми беше казано, баща ти му е направил силно впечатление. За да запази влиянието си в обкръжението на Байбарс, Калаун е продължил да изпълнява заповедите му, дори и когато те започнали да противоречат на неговите убеждения. Като човек на мира, той не би могъл да запази това си положение, ако не се доказваше и като пълководец, за да го затвърди. Понякога мирът трябва да бъде заплатен с кръв.

— Но ако това е вярно, какво може да направи Калаун срещу Байбарс? Той може и да има влияние, но не е султан. Как би могъл да промени каквото и да било?

— Бавно — отвърна Еверар. — Така трябва да стане тази работа. Калаун няма да се изправи открито срещу Байбарс, но вече подготвя условията да бъде по-близо до трона след смъртта му. Наследникът на Байбарс, Барака хан, неотдавна му стана зет и Калаун се старае да влияе на момчето. Ако твоят план беше успял и Байбарс беше убит по нареждане на един франк, мамелюците щяха да ни отвърнат с всички сили. Щеше да се стигне до друг Хатин. При сегашната ни слаба позиция, в която се намираме, най-вероятно щяхме да загубим и малкото, което ни е останало, заради гнева на мюсюлманите, както и всяка възможност за постигане на приятелство и мир с тях. Този път е по-дълъг, но в крайна сметка той е по-сигурният и ще доведе до по-малко кръвопролития в бъдеще. Ако Байбарс умре от естествена смърт в битка или от старост и ако Калаун може да упражнява достатъчно влияние върху сина му, следващият султан може да ни стане съюзник. Представи си, Уилям, какво можем да направим, ако използваме повече езиците, отколкото мечовете си!

Уил погледна свещеника.

— Защо не ми каза това по-рано? Ако знаех какво правиш, нямаше да… Аз не знаех. — Той поклати глава. — Не исках да зная.

— И друг път съм те виждал тук да гледаш в далечината. — Еверар посочи равнините. — Веднъж ми каза, че няма да намериш там нищо, освен смърт и омраза. Това ли търсиш?

— Не виждам нищо — каза тихо Уил. — Това, което търся, не е там.

— Баща ти — каза Еверар и кимна. — Не съм толкова сляп да не го видя. Ти гледаш към Сафед, както мюсюлманинът гледа към Мека. Трябва да престанеш да мислиш за него. Тази скръб ще те разяде отвътре.

— Той ми липсва, Еверар — каза с дрезгав глас Уил, — много ми липсва.

Еверар не отговори нищо, когато Уил подпря главата си с ръце. След малко се пресегна и го стисна леко за раменете.

— Погледни ме, Уилям. Не мога да върна баща ти. Никой не може. Но мога да ти кажа, че той не умря напразно, защото това, което постигна с Калаун, може да е причина да станем свидетели на мир между хората в този свят.

— Изобщо не успях да му кажа, че съжалявам.

— Не знам какво се е случило между теб и баща ти, но знам, че той те обичаше. Срещнах го само веднъж, но това беше по-очевидно от всичко останало. Той не дойде тук, за да те изостави, а за да направи нещо, което много малко мъже на тази нещастна земя са имали сърце и кураж да направят. Не дойде тук заради себе си, за пари, за власт или заради Бога. Дойде, защото вярваше в един по-добър свят. Свят, който той искаше да превърне в реалност, и затова аз му се възхищавам. Ти трябва да се гордееш с него.

— Той така и не ми прости.

— Минавало ли ти е през ума, че единственият човек, който трябва да ти прости, си самият ти? Колкото и да си сбъркал пред баща си, каквито и да са, според теб, греховете ти, дори и ако той ти ги беше простил, щеше ли да се освободиш напълно от тях? — Еверар поклати глава. — Аз съм свещеник, Уилям. Мога да опростя греховете на човека в очите на Бога, но ако той сам не си прости, ще живее с греховете си през остатъка от живота си, дори и ако Бог му ги прости в следващия живот.

— Не знам как да си простя. Не знам как да се променя. Приятелите ми, хората, с които разговарям, всички знаят какво искат. Те се чувстват тук на мястото си. Саймън се чувства щастлив в конюшнята, Робер може да се прави на глупак, но е доволен да следва правилата и да живее така, както го правят всички останали. Дори Гарен изглежда повече в мир със себе си в килията от когато и да било преди. Ти беше прав, като ми каза веднъж, че искам да стана рицар заради баща си. Прекарах толкова много години в очакване той да ме види с мантията, а когато умря, си дадох сметка, че никога не съм знаел какво искам за себе си. После се случи това с Елуен, но… когато се взирам в бъдещето, Еверар, не виждам нищо.

— Не е нужно да знаеш какво ще бъде утре, за да живееш днес — отвърна рязко Еверар. — И не е нужно да виждаш в бъдещето, за да вървиш към него.

— Но какво имам аз днес?

— Възможност да промениш бъдещето. — Еверар замълча. — Не мога да ти кажа как да си простиш или да се освободиш от вината си. Но мога да ти предложа нещо, за което да работиш. Не дойдох тук само за да те дразня. Дойдох да ти предложа избор. Има събрание на Братството. Ще приветстваме новия си пазител.

— Пазител? Намерихте ли такъв?

— Да, най-после. Сега можеш да дойдеш с мен и да се присъединиш към нас за събранието, а ако искаш, мога да те освободя от клетвата.

— Пред Братството ли?

— Ако искаш, и пред Ордена. — Еверар сви рамене. — Знам, че ти ми помогна да си върна Книгата за Граала, защото искаше да станеш рицар. А току-що призна, че си искал да станеш рицар само заради баща си.

— Не ти помогнах само заради това, Еверар.

Еверар не обърна внимание на думите му и махна с ръка.

— И не те обвинявам за това, че искаше да престанеш да си мой ученик. Знам, че допринесох много за желанието ти да се отървеш от мен. Обаче отдавна е дошло време да направиш сам своя избор. Е, за предпочитане е да е нещо, което няма да стане причина да избият всички ни — каза сухо старецът. — В Книгата за Граала рицарите карат Пърсивал да продължава търсенето, но накрая той сам трябва да реши какъв ще е начинът му на действие, чрез който или ще се стигне до помирение на трите религии, или мирът ще бъде загубен завинаги. Той избира помирението. — Еверар изкриви устни. — Но не и преди да допусне няколко грешки. Оставям те сам да решиш, Уилям, дали да работиш с нас за бъдещето, или да тръгнеш по свой път, успореден с другия, но при всички случаи да продължиш напред.

Уил погледна към хълмовете на изток. Докато разговаряха, слънцето се беше скрило и на север в небето се беше появила, далечна и ярка, първата звезда. Бризът беше топъл и донасяше мирис на маслини, сол, сено и кожа. Долу в двора се чуваха подвикванията на хората и цвиленето на коне. От града до него долетяха по-слаби шумове — на добитъка от пазарния площад, звъна на камбана и детски смях. Навсякъде около него животът продължаваше с познатия му ритъм, което го караше да се чувства по-уверен.

Еверар беше прав. Причините, които бяха накарали баща му да дойде тук, бяха безкористни. Той знаеше това още от Париж в деня, в който Луи се беше съгласил да поеме кръста. Оттогава чистотата на обичта, която изпитваше към баща си, беше замърсена от ожесточението и желанието за мъст. Неговите лични причини да дойде тук бяха в основата си егоистични и докато ги следваше, за малко щеше да унищожи това, което баща му се беше старал да постигне. Сега му се отдаваше възможност да поправи нещата. Можеше да направи правилния избор. Вече не искаше да умират хора и синове да загубват бащите си. Желанието му за мъст, за проливане на кръв и за война беше продиктувано от собствената му вина и той беше загърбил идеите на Анима Темпли, не защото не вярваше в тях, а защото не беше поискал да повярва, не беше искал да се откаже от възможността да си отмъсти. Обаче знаеше, че пътят към опрощаване на греховете му не беше този. Пътят към това беше да помага на Еверар и на Анима Темпли да постигнат онова, което беше искал баща му. Загледан в притихналия град той си даде сметка, че това е и неговото желание.

— Искам да остана.

— В такъв случай ни чака работа — рече Еверар, без да се изненада от отговора му. — Хайде.

Уил тръгна подир свещеника надолу по стълбите. Когато стигна двора, вълнението от озарилото го прозрение беше намаляло, обаче убеждението остана като оформил се от песъчинка бисер, затворен в съзнанието му. Ето къде принадлежеше той. Докато вървеше до свещеника, усети да го завладява нова цел. Трябваше да живее. Това беше всичко. Просто трябваше да живее.

Братството рядко имаше събрание, в което участваха всички, и то винаги се свикваше на различни места, за да не привлича вниманието на някой от приората. Днес се свикваше в стаята на сенешала. Еверар беше успял да избере четирима нови членове, но тъй като един от първоначалната група беше умрял предната година, все още бяха само шестима. Докато Еверар и Уил пристигнат, всички вече се бяха събрали.

Сенешалът — едър, преждевременно оплешивял мъж с избухлив нрав, отвори вратата. Кимна почтително с глава на Еверар и изгледа гневно Уил. Когато Еверар уведоми Братството за сделката на Уил с асасините, сенешалът беше настоял той незабавно да бъде затворен в тъмницата. Явно не беше доволен, че двумесечното прекратяване на членството му, което беше нарекъл сантиментална проява на снизходителност, беше приключило.

В бедно обзаведената стая седяха на ниски столове трима души: млад свещеник тамплиер от кралство Португалия, когото Еверар беше избрал лично, след като се беше запознал със задълбочения труд на младежа върху приликите между мюсюлманската, еврейската и християнската религия; един новопосветен рицар, родом от разнородната общност на Акра, и един по-стар рицар, който, както сенешалът и Еверар, помнеше времето на Арман дьо Перигор.

Когато влезе в стаята, Уил видя, че вътре има още един човек: висок чернокос мъж, загърнат в черна мантия, поръбена със заешка кожа. Той стоеше край огнището и изучаваше карта на света на стената с Йерусалим в центъра й.

— Уилям — каза Еверар, — запознай се с новия пазител на Анима Темпли. Сигурен съм, че той е човек, от когото нашият кръг ще има също толкова полза, колкото имаше някога от прачичо му. Монсеньор — рече той и пристъпи към огнището, — това е младият човек, за когото ви говорих.

Мъжът се обърна. Беше принц Едуард, синът на крал Хенри III и наследник на трона на Англия.

Уил успя да се овладее достатъчно бързо, за да се поклони.

— Моите почитания, милорд.

Едуард му подаде ръката си.

— За мен е чест.

Уил пое ръката на принца. Ръкостискането на Едуард беше силно и уверено.

— За мен е чест да ви видя отново, милорд.

— Отново? Не си спомням да съм те срещал преди.

— Бях на единадесет години в Новия храм. Вие дойдохте с Негово величество крал Хенри на среща с Умбер дьо Перо. Носех щита на своя наставник Оуен ап Гуин.

— Ти ли беше? — каза, усмихвайки се, Едуард. — Мисля, че не съм много добър физиономист, а и в онзи ден ми се бяха струпали доста неща на главата. — Усмивката му почти изчезна и на Уил му се стори, че забеляза мигновено раздразнение върху лицето на принца.

Вгледа се по-внимателно и установи, че принцът беше много по-различен от онзи, когото си спомняше. Беше запазил стройната си фигура, но младежката му изтънченост беше заменена от по-голямата безцеремонност и самоувереност на възрастта. Клепачът му продължаваше да е отпуснат, както на баща му, но той като че ли компенсираше този недостатък, като отваряше малко повече едното си око от другото. Това му придаваше почти постоянно учудено и малко подигравателно изражение. Застанал там с високо вдигната глава и спокоен, немигащ поглед, той вече приличаше на краля, който му предстоеше да бъде.

Заговори, обръщайки се към всички:

— През последните години баща ми не се радва на онези отношения с Ордена, които би искал да има. За разлика от чичо си Ричард, на него не му беше така лесно да свикне с автономията на Ордена в неговите земи. Радвам се, че ми е дадена възможност да вървя по стъпките на първия пазител на този съвет и се надявам, че отношенията между Ордена и английската корона могат да станат също толкова цивилизовани, каквито бяха по време на неговото царуване.

— С радост приветстваме предаността ви към нашето дело, милорд — каза сенешалът. Уил придърпа един стол и седна до португалския духовник, който леко му се усмихна. Сенешалът огледа присъстващите. — Ще караме ли по ред?

— Да, братко — отвърна Еверар. — Имаме много въпроси за обсъждане. Но мисля, че нашият пазител би искал да направи едно съобщение, преди да се заемем с подробностите. Монсеньор?

Едуард кимна.

— Когато отец Еверар ми разказа за целите на вашия кръг, реших, че мога да ви помогна за осъществяването им. Байбарс не показва признаци, че е склонен да прекрати кампанията срещу нашите сили и ако продължим да губим територии с досегашното темпо, вие повече няма да имате база, от която да продължавате работата си. Затова трябва да действаме бързо. — Принцът направи пауза, за да могат присъстващите да вникнат по-добре в думите му. — Мирът — продължи Едуард — не е просто един идеал, той е единствената ни надежда за оцеляване. През последната седмица разговарях с някои видни благородници, включително с вашия Велик магистър и с Великия магистър на хоспиталиерите, и успях да ги убедя да подкрепят предложението ми. Разбира се, те не знаят нищо за отношенията ми с вас. Възнамерявам да предложа на Байбарс примирие. — Той вдигна ръка. — Очевидно, дори и ако бъде постигнато съгласие за такова примирие, е доста съмнително, че то ще сложи край на сраженията, но Анима Темпли ще има по-солидна база, от която да продължи реализирането на плановете си за помирение и ние ще можем да запазим земите, които все още владеем.

— Примирие? С Байбарс? — учуди се сенешалът. — Не мога да си представя, че той ще се съгласи.

— Едно от нещата, които могат да го накарат да склони, е монголската империя. С пристигането си изпратих посланици до Абага, илхан на Персия с молба за помощ, за да отблъснем заплахата, идваща от Байбарс. Пратениците ми се върнаха от двора му с вестта, че монголите се интересуват от съюз между нашите две страни. Те могат да подсилят гарнизоните, които все още държим, и Байбарс може да бъде разубеден да продължава атаките, ако срещу него застане единен фронт. Сега възнамерявам да убедя илхана да изпрати неголяма войска от Анадола, която да заплаши северните твърдини на мамелюците. Аз самият ще се отправя на юг, за да нападна там няколко крепости. Знам, че не искате война, но поради малкото време, с което разполагаме, едни такива действия може би ще бъдат единствената ни надежда. Ще има малко жертви, ако изобщо има. Атаките ще бъдат предприети, за да убедят Байбарс, че като обединена сила можем да представляваме проблем за него. Вярвам, че това ще го направи по-склонен да приеме примирието, което предлагаме.

Докато наблюдаваше принца, Уил не можеше да не се впечатли от енергията му. Никога не беше срещал по-самоуверен мъж. Когато Едуард говореше, хората го слушаха. Беше убедителен. Уил забеляза, че по тънките устни на Еверар заигра лека усмивка. Очевидно свещеникът беше усетил, че е направил правилния избор. Другите изглежда бяха на същото мнение и зашепнаха одобрително помежду си. Тогава защо самият той нямаше доверие на принца, запита се Уил.

Съвещанието продължи, като другите членове изказаха мнения и зададоха на Едуард въпроси, свързани с подробностите по предложението му. През това време Уил продължи да наблюдава принца, за да забележи някакъв знак, който да обясни недоверието му към него. Не можа да види. Принцът беше любезен и внимателен, но мигновеното раздразнение, което беше забелязал по лицето на Едуард, продължаваше да не излиза от главата му. Не ставаше дума за нещо в погледа му. По-скоро беше почувствал, че Едуард беше надянал някаква маска, която се беше смъкнала само за миг, но той беше достатъчен да покаже едно друго лице под безупречната повърхност.

Когато съвещанието приключи, двамата по-млади рицари и духовникът излязоха. Останаха сенешалът и по-старите рицари. Уил също се забави, когато видя принцът да се отправя към Еверар.

— Радвам се, че дойде при мен с това предложение, отец Еверар.

— Аз също — отговори свещеникът. — Уверен съм, че ще можем да направим много един за друг.

— Има само един последен въпрос. Ние го засегнахме за малко онзи ден. Интересува ме до какво заключение стигна?

— О, разбира се. Отговорът ми е „да“.

Едуард се усмихна.

— Благодаря, нямаш представа колко доволен ще остане баща ми от това. — Той разтвори мантията, извади една кесия от колана си и я подаде на Еверар. — Това покрива част от дълга. Както казах, ще предам останалото, когато се върна в Англия.

— Ще пиша на визитора в Париж. Той ще го уреди.

— Ще бъда благодарен, ако получа разписка за тази сделка.

— Разбира се — отвърна Еверар. — Ще изпратя някой да ви я донесе.

— Не е нужно, братко — каза сенешалът и се изправи. — Следобед трябва да направя инспекция на килиите. Мога да съпроводя принца до кулата, в която се намира съкровищницата.

— Килии? — попита Едуард. — Имате ли много затворници в тях?

— В момента са само трима. — Сенешалът отвори вратата. — Жалко е, че трябва да наказваме братята си, но дисциплината е гръбнакът на нашия Орден. Без нея ще бъдем като осакатени.

Сенешалът стрелна Уил на излизане от стаята, а принцът придърпа качулката, за да скрие лицето си.

— Ти взе правилното решение.

Уил се обърна към Еверар.

— Какво?

— Да останеш. Наистина вярвам, че имаме възможност да променим нещата. — Свещеникът се усмихна, а очите му светнаха. — Какво мислиш за този план?

— Добър е, ако проработи. Какво ти даде той? — Уил посочи кесията в ръката на Еверар.

— Част от дълга, който крал Хенри има към нас. — Еверар погледна кесията. — Малка част, но като начало е добре. — Пъхна кесията в джоба на робата си. — Искам да напишеш писмо на визитор Дьо Перо в Париж.

— На Хюго? Какво искаш да пиша в писмото? — Уил не беше виждал Хюго дьо Перо, откакто беше напуснал Париж, макар да знаеше, че Робер поддържаше някаква кореспонденция с техния стар другар, който беше станал визитор на кралство Франция след смъртта на предшественика си.

— Искам да му съобщиш да предаде скъпоценните камъни на английската корона на крал Хенри в Лондон.

— По чие нареждане? — попита изненадан Уил.

— Ще го подпишеш от името на Великия магистър Берар — отвърна Еверар и се отправи към вратата.

Уил поклати глава.

— Дисциплина, а? — промърмори тихо той.

— Постарай се да го сториш днес, Уилям — каза свещеникът, преди да се отдалечи. — Имаме по-важни неща, с които да се заемем.

 

 

Гарен опря купата до устните си и допи остатъците от супата, в която плуваха няколко зърна недоварен ориз, които готвачът беше сложил в последния момент. Подаде я на пазача.

— Благодаря ти, Томас.

Пазачът кимна и я взе.

— Съжалявам, че не я бива много, сър, но нали знаете, че онези горе не дават да сваляме нищо друго, освен остатъци.

— Някога бях сержант и съм се хранил с отпадъци. — Гарен сви рамене. — Не беше чак толкова лоша. — Той се усмихна. — Обаче още една глътка от онова вино ще ми помогне да я прокарам.

Томас се огледа плахо към отворената врата на килията.

— Съжалявам, сър — прошепна той и поклати глава. — Сенешалът идва на оглед. Ако разбере, че ви давам от моята дажба, той…

— Не се безпокой — прекъсна го Гарен. — Няма да кажа на никой. Бързо ще го изпия.

Томас стана, като продължаваше да клати глава.

— Не днес, сър. — Излезе бързо навън и затвори вратата.

Гарен облегна глава на стената и уморено изруга, когато чу, че гредата отново хлопна на мястото си. Без виното времето течеше по-бавно. Помисли си дали няма да може да си изпроси малко по-късно, след огледа, но това щеше да зависи от човека, който щеше да бъде на пост. Някои пазачи като Томас му съчувстваха и дори му викаха „сър“, въпреки че Гарен не обичаше това почтително обръщение. То му звучеше по-подигравателно, отколкото „боклук“ или „лайно“, както го наричаха онези, на които правеше удоволствие да унижават изпаднали в немилост хора от по-висш ранг. Обикновено това бяха сержанти с по-долен произход, които никога нямаше да бъдат повишени в рицари.

Гарен се беше научил бързо да прикрива достойнството и гордостта си не само пред онези, които искаха да го лишат и от двете, но и пред самия себе си. Ако стражите отвореха вратата, когато ходеше по нужда, той не се стряскаше, а продължаваше. Когато оставяха храната му на пода и му казваха да яде като куче, той им благодареше и я изяждаше. Толкова дълго си беше казвал, че може да свикне с всичко, че сам беше започнал да си вярва. Но когато спеше и сънуваше неща извън стените, а после се събуждаше със спомена за цветове и места, които беше забравил, стигаше почти до границата на търпението и си даваше реална сметка за ада, в който живееше всеки ден.

Повдигна глава, когато чу отвън приглушени гласове. Бързо подпря брадичката си върху гърдите и затвори очи. Сенешалът обичаше да държи проповеди и беше по-добре да се преструва на заспал при посещенията му. Вратата се отвори.

— Почукайте, когато свършите, сър — чу Гарен думите на Томас.

Усети някаква тревога в гласа на пазача. Вратата се затвори и сърцето му се сви. Очевидно днес номерът да се преструва на заспал нямаше да мине пред сенешала. Усети присъствието в килията, някакво почти неуловимо дишане, едва доловима миризма на нещо приятно — на вино или плод, които човекът може би беше пил или ял на обяд. Зачака сенешалът да го събуди с ритник, но човекът само продължаваше да стои наблизо. Гарен отвори леко очи и с изненада видя краищата на черна мантия пред себе си. Помисли си за момент, че е на някой свещеник, но после забеляза, че не е от груба вълна, а от черно кадифе. Мантията имаше елегантен ръб от заешка кожа. Гарен повдигна учуден очи, без да се преструва на току-що събудил се от тежък сън. Усети как сърцето му подскочи в гърдите, когато срещна студения поглед на принц Едуард.

— Господи! — извика инстинктивно той.

— Не съвсем — каза Едуард. Приклекна пред окования и мръсен рицар, чието лице беше обезобразено от болестта, а очите му се бяха разширили от ужас. — Въпреки че може би си спомняш, Гарен, че съм известен с това да изпращам в ада хора, от които не съм бил доволен.

— Как успяхте да… — Гласът на Гарен секна и той не можа да довърши въпроса.

Едуард разбра.

— За агентите ми не беше трудно да разберат къде си. Знаеш колко приказливи могат да бъдат слугите. Просто изчаках възможността да ме поканят тук.

— Какво искате? — прошепна Гарен и погледна покрай Едуард към вратата, като се питаше дали Томас щеше да дойде, ако извика.

Едуард проследи погледа му.

— Няма да ни прекъсват. Сенешалът много се зарадва, че пожелах да дойда тук и да се запозная със затворниците му. — Той се засмя. — Може би се надяваше, че ще им дам някой и друг умен съвет, възможност искрено да се покаят, или нещо подобно. — Той престана да се смее. — Исках да разбера какво стана с книгата, която ти беше изпратен тук да откраднеш за мен, но след като разбрах, че е била унищожена, бих искал да узная къде е моят слуга Рук.

При споменаването на името в очите на Гарен проблесна омраза. То беше така дълбоко погребано в съзнанието му, че почти го беше забравил. Силата на ненавистта му намали донякъде страха.

— Убих копелето! — отвърна троснато той на Едуард. — Надупчих го на толкова много места, че собствената му майка не би го познала!

Едуард гневно присви очи, но успя моментално да прикрие чувствата си и да запази спокойствие.

— Да, когато не се върна, си помислих, че може би му се е случило нещо такова. Беше много изпълнителен човек.

— Той беше една отвратителна крастава жаба! — изръмжа Гарен. — Заплаши, че ще убие майка ми. Уби моята… — Затворникът млъкна и притвори очи.

— Признавам, че методите на Рук понякога бяха доста просташки, но той винаги успяваше да си свърши работата, а това е всичко, което искам от слугите си. Известно ти е, нали, Гарен?

Той си наложи да потисне яда и страха си и срещна погледа на Едуард.

— Да, аз ви предадох и убих слугата ви. Но когато престанах да работя за вас, не ми остана нищо. Какво можете да вземете от мен сега?

— Когато работеше за мен, ти получи добро възнаграждение. Сам предпочете да се откажеш от всичко заради… — Едуард огледа влажната килия — това.

— Не. Останах без нищо, защото избрах да работя за вас. Без чичо ми, без приятелите ми в Ордена, без Адела, без свободата си. Загубих всичко и не ми остана нищо. Така че ако сте дошли тук, за да ме убиете, можете да го направите. Ако ли не, тогава се махайте.

Едуард остана леко изненадан от враждебността на Гарен.

— Щом като няма какво да губиш — рече той след кратка пауза, — в такъв случай, според мен, можеш само да спечелиш.

— Какво искате да кажете? — попита тихо Гарен.

— Анима Темпли — отвърна Едуард. Сега тонът му стана рязък и делови. — Групата, чийто член беше чичо ти. Току-що бях определен за неин пазител.

— Какво? — Гарен усети как неговият малък свят, и без това вече разтърсен от пристигането на Едуард, се обръща наопаки.

— Преди няколко седмици при мен дойде Еверар дьо Троа, за да ме покани. Според него аз бих могъл да бъда от полза за неговата кауза. — Едуард се засмя. — Скъпоценните камъни на короната ще бъдат върнати на семейството ми и ще бъда коронясан с тях, когато стана крал. Сега имам влияние в Ордена, което мога да използвам така, че Орденът повече никога да не се опитва да ме контролира, както контролираше глупавия ми баща.

Очите на Едуард проблеснаха със студен блясък, а лицето му беше изпълнено с неумолима решителност. Той имаше много лица, но това беше най-истинското и най-ужасяващото. От него като гореща вълна се излъчваше безкрайна амбиция.

Гарен беше забелязал тази неумолимост в очите на принца, когато се беше съгласил да работи за него за кратко време в Лондон. Сега тя се виждаше още по-ясно в изражението му.

— В какъв случай вие имате, каквото искахте. Те току-що са ви го дали, нали?

— Когато седна в трона, той ще бъде само мой, а не на Ордена — продължи Едуард, без да обръща внимание на Гарен. — През следващите години възнамерявам да разширя кралството си. С влиянието си в Анима Темпли ще мога да използвам огромните възможности на Ордена, за да постигна това. Не те ще ме използват, а аз ще ги използвам. — Той отново се вгледа втренчено в Гарен. — Иначе плановете на Анима Темпли не ме интересуват. Те са нереалистични и антихристиянски. — Принцът сбърчи вежди. — Всъщност са против всичко, върху което се крепи нашето общество, против Бога. След време, когато взема това, което искам от тях, ще се погрижа за техния разгром. Но засега ще ги оставя да продължават с глупостите си, защото няма да успеят, но това ще ги държи ангажирани и няма да се месят в работите ми. След като постигна примирие със султан Байбарс, ще оставя Еверар и неговите глупави последователи да се борят напразно за своята утопия, а през това време ще използвам хората и парите, които имат на разположение, за собствените си цели. Съмнявам се, че ще се оплакват. В края на краищата, сега вече знам тайните им. Това са тайни, за които и двамата знаем, че те не биха искали да станат известни на света.

— Ще сключите примирие с Байбарс? — попита Гарен, усетил, че започва да му се повдига.

— Разбира се. Това ще даде възможност на войската ни да се прегрупира и да започне отново война с неверниците. Не съм дошъл тук, за да сключвам мир. Дойдох, за да осъществя мечтата на християнството. Примирието ще е само временно. Когато съберем сили, ще ударим сарацините с всичката си мощ. — Красивото лице на Едуард се зачерви от задоволство. — Ще превземем отново Йерусалим и ще измием улиците, както направихме първия път, когато стъпихме на тези брегове. Още веднъж ще бъдем пазители на Свещения град в земята, която по право ни принадлежи.

Гарен притвори очи.

— В такъв случай е трябвало само да изчакате и всичко е щяло да стане така, както го искате. Не е трябвало да правя нищо.

— Но тогава никой от нас не го знаеше — отвърна Едуард. — Не и тогава. — Той замълча, а после добави с по-мек глас. — Винаги мога да имам полза от хора като теб, Гарен.

— Не — отвърна тихо рицарят, усетил, че и последните му сили го напускат и пропастта под него отново зейва. — Моля ви. Вървете си.

— Мога да те измъкна оттук. Мога да ги накарам да те помилват. Можеш да се върнеш отново в Англия и да видиш пак майка си.

Гарен отвори очи.

— Майка ми?

— През последните няколко години тя не е добре.

— Вие… сте я виждали, така ли?

Едуард мрачно кимна.

— Тя все още живее в онази малка, влажна къща в Рочестър. Можеш да й осигуриш живота, който винаги е искала.

— И защо ще го направите?

— Защото те познавам по-добре, отколкото ти самият се познаваш.

Гарен се опита да сдържи сълзите си.

— Не, не ме познавате. Аз се промених.

— Двамата си приличаме, Гарен. Забелязах го още първия път, когато те срещнах. И двамата знаем какво искаме: власт, богатство, земя, положение. Но за разлика от другите хора, които жадуват за тези неща, ние отиваме и си ги вземаме, вместо да се търкаляме в калта и да потискаме желанията си. Мисля, че сме по-честни от останалите.

Гарен поклати глава.

— Орденът никога няма да ме приеме отново. Сенешалът е един от Братството. По-скоро ще предпочете да ме види мъртъв, отколкото отново да надяна мантията. Те знаят, че се опитах да открадна Книгата за Граала.

— Не е нужно да си тамплиер, за да ми помагаш. Както казах, когато се кача на трона, искам да разширя кралството си. В бъдеще ще имам нужда в други области. Да ти кажа честно, ти пропиляваш способностите си в тази килия. — Едуард се изправи. Ръстът му се видя още по-внушителен на свилия се на пода Гарен. — Виждам, че си уморен. Ще те оставя да помислиш върху това. Ще остана в Акра, докато бъде постигнато примирието с Байбарс, а после ще се върна на Запад, за да събирам подкрепа за нов кръстоносен поход. Сигурен съм, че ще можеш да ми съобщиш, когато вземеш решение. — Той отиде при вратата и почука. Когато от другата страна вдигнаха гредата, принцът погледна към тоалетната кофа на Гарен.

— Може да им кажеш да махнат това нещо, вонята е наистина ужасна.

Гарен успя да изчака, докато вратата се затвори, а след това се разрида.