Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

27. Болница за прокажени, Париж

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Уил и Еверар поеха по пътеката, която водеше на северозапад от приората. Утринното слънце заслепяваше очите, а студеният вятър шибаше лицата им. Полето беше голо и кафяво, а дърветата, останали без листа, стърчаха като гигантски силуети на фона на синьото небе. Яздеха в мълчание и копитата на конете чаткаха отчетливо върху замръзналата почва. Главата на Уил беше пълна с мисли за баща му и с разкритията на Еверар, а духовникът гледаше мрачно пред себе си.

След около половин миля през полето до тях достигна далечен звън на камбани от приората и от града, които призоваваха за молитва. Еверар спря коня си. Уил дръпна юздите на своя кон, когато видя духовникът да се смъква сковано от седлото.

— Защо спря?

— Да се помоля — рече Еверар и го погледна намръщен, като че ли искаше да му каже, че му задава глупав въпрос.

Уил поклати глава, подразнил се от капризите на Еверар, след като малко преди това свещеникът беше настоял да бързат. Скочи от коня и метна юздите върху един глог. Хвана юздите на другия кон, които Еверар беше оставил да паднат на земята, и метна и тях върху храста. Еверар коленичи върху една могилка и притисна дланите си за молитва. Когато бяха извън приората и не можеха да слушат проповедта, рицарите, духовниците и сержантите пак трябваше да се молят. Сега те трябваше да повторят седем пъти „Отче наш“.

Докато коленичеше, Уил забеляза един ездач на известно разстояние от тях, където пътеката се издигаше, преди да се спусне към долината, в която той и Еверар вече бяха навлезли. Човекът яздеше черен кон. По ръста Уил предположи, че е боен. Докато Уил го наблюдаваше, конникът забави ход, а после спря, скочи от коня и изчезна от погледа му. Уил коленичи и зашепна „Отче наш“ в притиснатите си длани. Думите се сляха в поредица от безсмислени звуци, които не означаваха нищо за обременения му мозък.

— Готово! — рече Еверар, когато свършиха, надигна се и отърси пръстта от дрехата си. Настроението му леко се беше подобрило, като че ли молитвите го бяха ободрили. — Много си мълчалив, сержант — рече той, след като Уил му помогна да се качи отново на седлото.

Уил не отговори и се метна на коня си. Забележката на свещеника го озадачи. Запита се какво би могъл да очаква старецът?

— Ти ме излъга — рече внезапно той, след като бяха яздили няколко минути. — През всичките години си знаел защо баща ми е заминал, но така и не ми каза. През цялото време мислех, че е тръгнал заради… — Уил се запъна. Доколкото му беше известно, Еверар не знаеше нищо за сестра му, и макар вече да не беше сигурен в каквото и да било, не искаше да споделя това със стареца без причина. — Знаеше колко много ми липсва — завърши той.

— Ако ти бях казал — отвърна рязко Еверар, — трябваше да ти кажа и останалото, а ти не беше готов да го чуеш.

— Ами сега? Ако Хасан ти беше донесъл книгата и Елуен не ми беше казала какво си я накарал да направи, пак нямаше да узная нищо. Каза ми, защото имаш нужда от мен. Може би ти си този, който не е бил готов.

Еверар го погледна, но си замълча.

— А моето посвещаване в рицарство? — продължи Уил, като се стараеше да говори спокойно, но усещаше как гневът се надига в него. Искаше му се да скочи и да шибне с юздите стареца заради всичките години, в които го беше унижавал, укорявал и лъгал. Обаче голяма част от този гняв беше насочена към баща му, защото го беше накарал да повярва, че заминава заради него за Светите земи, а Уил още не можеше да се примири с това чувство, затова го потисна и продължи. — Кога щеше да ме посветиш в рицарство, ако Елуен не те беше накарала да се съгласиш на тази сделка? Ти и сега не си готов да ме посветиш, защото мислиш, че не съм готов. Ще го направиш, защото се налага. — Уил погледна духовника. — Ако, разбира се, изобщо имаш намерение да изпълниш обещанието си.

— Няма да се отметна от думата си — рече рязко Еверар и издържа, без да мигне, студения поглед на сержанта. — Виждал съм много млади мъже да отиват на война веднага, след като станат рицари. Виждал съм обаче много малко от тях да се завърнат. Не бързай толкова с това пътуване. В повечето случаи този път води към смъртта. Затова не те посвещавах в рицарството, защото знаех, че веднага, щом сложиш мантията, ще тръгнеш на това пътуване.

— Естествено, защото си бил много загрижен за мен, нали? — рече с насмешка Уил.

— Не, Уилям. Не исках да загубя такъв великолепен писар.

Уил присви очи и изгледа стареца, като търсеше да открие в погледа му лъжата, но не я намери.

— Ти трябва да разбереш — продължи по-тихо Еверар. — Аз пазех тези тайни в продължение на много години. Трудно ми е да разкрия нещо, което така старателно съм крил. Трудно ми е да се доверя. Доверих се на Арман и загубих почти всичко.

— Това означава ли, че ми имаш доверие?

Еверар плесна нетърпеливо коня с юздите.

— Трябва да побързаме.

Пресякоха улица „Сен Дени“ и малко след това стигнаха болницата за прокажени. Тя беше закрита отчасти от горичка от големи дъбове и за малко щяха да подминат тясната пътека, която водеше към нейните стени, скрити от тунела, образуван от преплетените клони. В едно оградено от ниски стени пространство се издигаха три големи каменни постройки, а вдясно покрай добре подредена градина имаше параклис. Мястото приличаше в много умален вид на приората, но изглеждаше добре поддържано и уютно. Това изненада Уил. Прокажените, които беше виждал да просят при градските порти, винаги имаха зловещ вид. Бяха облечени в парцаливи дрехи и ръкавици, ходеха с разпуснати коси и изкривени, често пъти покрити с рани лица. Никога не си беше представял, че живеят в такова спокойно и уредено място.

Когато слязоха от конете пред портата, Уил забеляза, че от една от сградите към тях се отправи мъж. Ръкавиците, които носеше, подсказваха, че е прокажен, но засега нямаше белези от болестта по лицето си.

— Мога ли да ви помогна? — попита той, когато наближи и ги изгледа малко подозрително. Погледът му се спря върху червените кръстове върху дрехите им. — Аз съм портиерът тук.

Еверар подаде на Уил юздите на коня си.

— Търся един мой приятел. Починал е снощи и мисля, че е бил докаран тук, за да бъде погребан. Дойдох да му изразя почитта си.

Погледът на портиера се прехвърли върху Уил.

— Този е моят ординарец — рече Еверар и посочи към сержанта, който не каза нищо и се наведе, за да спъне конете.

— Да, късно снощи докараха един — каза портиерът. — Макар че според мен е загинал от забития в тялото му кинжал, а не от болестта. Кралските стражи, които го докараха, казаха, че бил заразен, но не забелязах признаци за това.

— Болестта му беше в ранен стадий — рече Еверар.

— Елате тогава. — Портиерът се спря. — Обаче имайте предвид, че влизате в наше владение. Ако пътеката е твърде тясна, за да се разминат двама души, вие трябва да отстъпите встрани, така че да пропуснете нашия човек да премине, без да се докосвате до него. Тук не се съобразяваме с правилата, които се отнасят за нас извън тези врати.

— Много добре — съгласи се Еверар.

Уил с мъка потисна желанието да сложи ръка на устата си, когато влязоха. Говореше се, че проказата се предизвиква от отдаване на грях, особено на плътски желания, но се смяташе също, че може да се прихване и от физически контакт, ако се яде и пие от общ съд със заразения, а и дори, че се предава по въздуха. По тези причини на прокажените беше забранено да докосват други хора, събрали се на многолюдни места, в църквата и другаде. От тях се искаше да закриват устата си с ръка на обществени места. Но тъй като портиерът не го правеше, Уил едва поемаше въздух през ноздрите си, като внимаваше човекът да не бъде откъм страната, от която духаше вятърът, докато преминаваха през двора покрай болничните сгради.

В градината имаше няколко души, които обработваха земята покрай спретната редица млади ябълкови дървета в парцел, от който зеленчуковата реколта беше прибрана наскоро. Мнозина бяха бинтовали с тънък плат непокритите части от телата си и всички носеха ръкавици. Уил забеляза, че някои почти не бяха засегнати от болестта и само тук-таме имаха по някоя рана или леки изкривявания на ръцете. Други, след като се бяха заразили преди много години, бяха в напреднал стадий. Не беше лесно да се гледат такива хора. Повечето от откритите рани бяха бинтовани, но те не можеха да скрият изкривените им тела. Носовете им, чиито хрущяли бяха загнили, бяха сплескани и изкривени, зъбите бяха изпадали и устите им бяха празни и безформени. Пръстите на ръцете им бяха изкривени като ноктите на хищна птица. На някои мъже пръстите на ръцете изобщо липсваха, а по походката на друга личеше, че са изгубили и пръстите на краката си. Въпреки аромата на купчините зелени ябълки по земята, Уил усети отблъскващата, сладникава миризма на разлагаща се плът.

Когато се установеше, че е заразен, прокаженият биваше принуждаван да застане в открит гроб, докато му бъде прочетена заупокойна молитва. Сега Уил виждаше по лицата на тези хора доказателства, че те са живи мъртъвци. Нямаше жени. На тях се отказваше достъп в болниците и ги оставяха да просят по пътищата извън градовете.

— За късмет имахме прясно изкопан гроб — каза портиерът, като ги поведе към параклиса. — Знаехме, че Бертран скоро ще умре. Обаче той издържа и тази нощ и използвахме гроба му за вашия приятел. Той от Генуа ли беше?

Еверар го изгледа.

— От Генуа?

— Вашият приятел — каза портиерът и мина през един отвор в ниската каменна стена, която ограждаше параклиса и гробището. — Стражите казаха, че бил от Генуа.

Уил не очакваше Еверар да отговори. Но след настъпилото неловко мълчание той каза:

— Ами да, от Генуа.

Под една зеленика в най-отдалечения край на гробището, разположено в студената сянка на параклиса, имаше прясно заровен гроб.

— Тук го погребахме — каза портиерът, когато се приближиха. — Церемонията не беше кой знае каква. Аз и един от гробарите го пуснахме вътре и прочетохме една бърза молитва. Беше тъмно и валеше — добави той, като забеляза изражението на Еверар.

— Аз също ще се помоля — рече тихо старецът и приклекна. После погледна към портиера. — Може ли да ни оставите за малко сами.

— Останете колкото искате — рече портиерът. — Ще можете ли сами да намерите пътя обратно?

Еверар кимна. Изчака човекът да се скрие зад стената на параклиса и се обърна към гроба. Измъкна малкия дървен кръст в началото на могилата и го хвърли настрани, преди да се изправи.

— Там виждам една лопата, сержант.

Уил вдигна очи от кръста, паднал сред стръкове коприва, и се отправи към мястото, което му беше посочил Еверар. След секунди се върна с лопатата, която беше подпряна върху една порутена, покрита с мъх надгробна плоча, а по острието й имаше полепнала кал. Еверар отстъпи назад, за да наблюдава наоколо, докато Уил започна да разрива влажната, тежка пръст. Работата го накара да се изпоти въпреки студа и гърбът го заболя, когато купчината пръст до гроба стана по-голяма. Накрая лопатата попадна в нещо меко. Уил се наведе и изгреба пръстта около показалото се тяло, увито в ленен саван. Отдръпна се назад. Миризмата на влажната пръст изпълни ноздрите му. Еверар се поколеба за миг, но после се приближи и коленичи. Протегна бавно ръце и внимателно отгърна платното от главата на Хасан. Уил погледна встрани, когато лицето на мъртвеца се показа, потъмняло, с полепнала по него съсирена кръв и рани, изкривено и застинало в агония в момента на смъртта. Еверар не извърна лицето си, а се наведе напред, сложи ръка върху челото на Хасан и зашепна.

— Ашхаду ан ля иляха илла-ллах. Уа ашхаду ана Мухаммадан расул-уллах.

Уил погледна нататък, когато чу думите, изречени с напевен глас от духовника. Бяха на арабски. Знаеше какво означават, защото ги беше срещал в няколко превода, върху които беше работил през годините:

„Няма друг Бог, освен Аллах и Мухаммед е неговият пророк“.

Това беше шахадата — молитвата за вярата, която се шепне в ухото на мюсюлманина при неговата смърт, също както последната молитва, която се казва при смъртта на християнин. Това потвърди подозрението на Уил, че Еверар го беше излъгал, че Хасан се е покръстил. Обаче докато гледаше обезобразеното лице на мъртвия, не почувства гняв, а срам, че е сънародник на онези, които бяха сторили това на човека, който веднъж беше спасил живота му.

— Кой, според теб, е направил това?

— Някой без душа — отвърна Еверар, като продължаваше да държи ръката си върху челото на Хасан. — Някой, разяждан от омраза и страх, който вижда само своите външни врагове, а не тези, които са вътре в него.

— Толкова нелепа смърт — прошепна Уил.

Еверар го погледна. Бледите му, кървясали очи бяха пълни със сълзи.

— Хасан умря в служба на нещо, в което вярваше. Колцина могат да кажат това за себе си?

Уил не възрази. Видя в очите на Еверар, че се надява на потвърждение и подкрепа.

— Не много — съгласи се той.

Накрая старецът избърса сълзите си.

— Помогни ми — каза той и отгърна останалата част от платното.

Уил се наведе откъм другата страна на гроба. Под савана в тялото стърчеше нещо. След като го отгърна Уил видя дръжката на кинжал, все още забит между ребрата на Хасан. Въпреки че беше започнало да му се повдига, протегна ръка, за да го изтръгне, но Еверар го спря.

— Остави го. Там, където е сега, не му пречи.

Разтвориха сивото наметало на Хасан и Еверар опипа тялото. По лицето му се изписа тревога, но после ръката му се плъзна под гърба на арабина и то се оживи.

— Тук е.

Уил с мъка повдигна тялото от едната страна, а свещеникът бръкна под него и извади зацапана книга в кожена подвързия. Беше влажна и покрита с кал, но някои от изписаните със злато думи още проблясваха на слънчевата светлина. Еверар притвори очи, вдигна я и тихо прошепна нещо. От облекчението, изписано на лицето на стареца, Уил предположи, че е молитва.

— Свършихме — каза Еверар, когато отвори очи. — Най-после мога да се върна в Акра, за да довърша делото на живота си. — Погледна с мъка и обич Хасан. — Преди да го последвам.

— Дай ми книгата, Еверар! — чу се зад тях нечий студен глас. — Или ще го последваш по-скоро, отколкото предполагаш.

Двамата стреснато се обърнаха. Там беше застанал Николас дьо Навар. В ръката си държеше зареден арбалет. Беше насочен срещу Еверар. Върху бялата си мантия имаше черно наметало, а дългата му, черна коса, беше завързана на опашка отзад.

— Брат Николас! — възкликна Еверар и притисна книгата до гърдите си. Погледна зад него, очаквайки да види доминиканците, но гробището беше пусто.

— Знаех, че ще изпратиш хрътката си да вземе книгата от трубадура. Но трябва да кажа, че не очаквах да използваш една прислужница да извърши кражбата. Трябва да си бил наистина много отчаян. — Николас погледна покрай стареца към тялото на Хасан. — Чух, че снощи бил намерен убит един сарацин и когато не се върна в приората, предположих, че ще е той. Жалко. Исках да го използвам като допълнително доказателство за прегрешението ти. Той не е християнин, нали Еверар?

— Какво означава това, братко? — попита духовникът, като се опита да покаже, че е ядосан, но се видя само, че е уплашен.

— Не съм ти брат. Дай ми книгата! — Николас насочи арбалета към гърлото на Еверар. — Няма да повтарям!

Еверар премести бавно погледа си върху оръжието.

— Боже Господи, значи ти си бил! — рече тихо той. — Ти си принудил Рули да открадне книгата от подземията и си го убил в уличката! Затова си сам. Не си дошъл тук заради визитора или доминиканците. Дошъл си по своя воля.

Уил погледна към кинжала, който се подаваше от тялото на Хасан. Докато вниманието на Николас беше приковано към стареца, той се приближи към гроба.

— Можех да оставя писаря жив, ако Хасан не се беше намесил — каза Николас. — Но не можех да му позволя да разкрие кой съм.

— Как научи за книгата? — попита Еверар.

— Говорих с някои от хората, които са напуснали твоя кръг след края на управлението на Арман. Знам всичко за теб, Еверар, за твоите тайни и за това какво си направил.

— Бил си тук през цялото време? Една змия в пазвата ми — каза тихо Еверар, като продължаваше да не изпуска от очи арбалета.

— Чаках този миг повече от седем години. Седем години, откакто напуснах дома си, за да дойда в тази страна. Бях принуден да нося тази фалшива мантия и да се преструвам, че съм един от вас, че съм ваш брат. — Очите на Николас бяха пълни с омраза. — Трябваше да чакам дълго справедливостта. Но сега ще я имаме. Орденът на тамплиерите и неговите водачи твърде дълго се прикриваха зад робата на папата. Когато той разбере какво правите при вашите посвещавания, когато разбере каква мръсотия пише във вашия таен устав, няма да има друг избор, освен да ви унищожи. До един! — Матовата кожа на Николас почервеня от нескрития гняв и задоволство. — Еверар, ти си човек на словото. Сигурен съм, че си чул притчата за Давид и Голиат.

Еверар не отговори.

— Също както Давид само с един малък камък е поразил застаналия пред него исполин, така и аз ще поваля могъщия Орден само с една книга.

Уил се приближи още повече до гроба.

— Но защо ще го направиш? — попита тихо Еверар. — Кой си ти?

— Аз съм един от хората, които твоят Орден измами в Акра. Един от мъжете, които ти и другите под ръководството на онова копеле Арман обсадихте нашата крепост, като отказвахте достъпа на храна и лечебни средства и не пускахте никой да излиза оттам, дори болните и умиращите. Аз съм рицар на Ордена на Свети Йоан и човекът, който ще помогне за вашия край.

Уил се загледа в рицаря и си спомни как той съвсем лесно беше разрешил ситуацията, в която се беше озовал с пияния хоспиталиер преди няколко месеца.

— Аз и други от групата ми помолихме Арман да прекрати тази лудост — рече Еверар. — Опитахме се, повярвай ми. Да, това, което Арман стори, е непростимо, но не го направихме ние.

— Опитал си се, така ли? Докато ти, Еверар, си се опитвал, аз гледах как приятелите и братята ми умират от рани или от болести, които можеха да се излекуват. Молихме се на тамплиерите да разрешат прехвърлянето на лекарства и храна за болните през обсадата. — Тонът на Николас беше неумолим. — Не се сещам за достатъчно силни думи, за да опиша това.

— Ще компенсира ли онази несправедливост отнемането на живота на още много хора?

— Това ще е само началото. — Николас вдигна свободната си ръка.

— Ти не би могъл да знаеш за какво наистина става дума в тази книга! — каза Еверар и притисна отчаяно Книгата за Граала до гърдите си. — Ако знаеше, нямаше да се стремиш да унищожиш мен и Братството ми. Не ние се отнесоха несправедливо към вас, уверявам те! Арман е мъртъв и погребан. Той трябваше да изкупва вината си в един затвор в Кайро.

— Ти и другите водачи на Ордена на тамплиерите, както и тайната ти група защитихте неговото предателство. Всички трябва да платите за това, което сторихте. Щом като съдебните закони и кралете не могат да ви накажат за греховете ви, тогава ще го сторим ние.

— Като унищожите Ордена, ще унищожите всички ни.

В момента, когато духовникът изричаше тези думи, Уил се хвърли напред и посегна към кинжала в тялото на Хасан. За един ужасен миг той се запъна, а после изскочи навън със съскащ звук. Насочи го към Николас.

Рицарят отмести арбалета към Уил. Двамата се загледаха втренчено. Уил видя, че в очите на Николас няма и помен от доброжелателството, което беше забелязал в онзи ден пред магазина на продавача на пергаменти. Като че ли го гледаше съвсем друг човек.

— Веднъж те предупредих да не вадиш оръжие така прибързано, Камбъл. — Когато Уил не се помръдна, той се обърна към Еверар. — Кажи на сержанта си да се отдръпне, Еверар, или ще го убия.

Уил почувства една ръка върху рамото си.

— Послушай го — прошепна сломен старецът.

Уил се поколеба, но Еверар стисна по-силно рамото му и той наведе надолу оръжието.

Еверар хвърли Книгата за Граала в краката на Николас.

— Не знаеш какво вършиш — рече той.

Николас се наведе и я взе.

— Никога не съм бил по-наясно — каза рицарят и отстъпи назад, като продължаваше да държи арбалета насочен към Уил. Когато стигна до параклиса, той се обърна и побягна. След миг изчезна от погледа им.

Уил се спусна след него.

— Почакай, сержант! — каза Еверар.

Уил се обърна.

— Но той ще се измъкне.

— Ще го оставим. Засега.

Еверар взе кинжала от ръката на Уил и го постави на гърдите на Хасан.

— Съжалявам, приятелю — прошепна свещеникът и покри тялото на арабина. — Хайде — подкани той Уил. — Да се връщаме в приората. Нужна ни е помощ.

Когато двамата стигнаха до портата, разбраха, че конете им ги няма.

 

 

„Седемте звезди“, Париж, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Гарен изкачи по две наведнъж паянтовите стъпала. Главата му пулсираше, а отзад на тила имаше голяма цицина, която при докосване продължаваше да го боли. Гадеше му се. Покрай стената на тъмния коридор бяха наредени седем врати, а в дъното имаше осма. Под някои от тях се процеждаше светлина и се чуваха слаби звуци — приглушени викове и стонове, издавани от удоволствие, или от болка, а може би и от двете. На места дъските на пода бяха прогнили и скърцаха зловещо под ботушите на Гарен, когато той тръгна по коридора, вперил поглед във вратата в дъното. Спря, преди да я отвори, защото се страхуваше от това, което ще завари зад нея. Овладя нервите си и влезе. Рук седеше на работната пейка на Адела и лакомо ядеше пилешка кълка. По брадата му течеше мазнина, а по брадясалите му бузи имаше парченца месо. Беше сам.

Гарен затвори вратата.

— Къде е Адела? — попита нервно той и огледа стаята.

— На двора — отвърна с пълна уста Рук. — Взе ли я?

Гарен не отговори веднага. Чу през прозореца някакъв стържещ звук, последван от гласа на Адела. Предположи, че й бяха докарали нови бурета с бира и вино за вечерта. Гласът й го успокои.

— Не — отвърна той. — Не съм я взел.

Рук пусна пилешката кълка в чинията.

— Къде е тогава? — изръмжа той и изтри мазната си уста с опакото на ръката си. — Моят източник ми каза, че миналата нощ трубадурът е бил арестуван, но книгата не е била намерена у него. Щом не е у теб, тогава ще е по-добре да знаеш у кого е.

— Видях Уилям Камбъл, сержанта на Еверар — отвърна Гарен, без да пристъпва навътре в стаята. Тя беше пълна с дим от огнището, който се виеше на фона на сноповете светлина, минаващи през дупките на завесата на прозореца. — Тази сутрин говореше с Елуен пред приората.

— С кого?

— Познават се още от Новия храм в Лондон. Тя е прислужница в двореца. — Гарен направи кратка пауза. — Мисля, че не Хасан е взел книгата, а тя. — Гарен му предаде какво му беше казал Етиен за прислужницата, представила се с фалшиво име, чието описание отговаряше на това на Елуен и която Понт-Евек беше обвинил в кражбата на Книгата за Граала. — Мисля, че може да я е дала на Уил — заключи той.

— И? — попита нетърпеливо Рук.

— Видях Уил и Еверар преди два часа да напускат приората на коне. Канех се да ги проследя, но… — Гарен се запъна и стисна устни — някой ме удари по главата и аз… Не видях кой е — завърши той, уплашен от мълчанието на Рук.

— Разбирам — каза той, заобиколи пейката и се отправи към Гарен. — Значи единствената ни възможност да се сдобием с книгата е била пропусната, така ли? И то, защото си бил достатъчно глупав, за да се оставиш да те забележат. — Той се нахвърли върху Гарен и блъсна младежа във вратата.

Гарен извика, когато цицината на главата му се блъсна в дървото.

— Недей Рук! Главата ми!

— Боли, нали? — Той сграбчи Гарен за косата и блъсна главата му във вратата. — Боли ли?

Силната болка почти заслепи Гарен.

— Едва ли са отишли далеч! Не носеха никакви провизии и Уил не беше въоръжен. Където и да са отишли, ще е някъде в града. Все още можем да ги открием!

— Как?

— Ще измисля начин!

— Давай, защото, кълна се в живота си, че ще ви накарам да съжалявате. Теб и онази кучка долу.

Като се мъчеше да преодолее пристъпите на гадене от болката в главата, Гарен погледна Рук. Омразата в него се надигна с пълна сила.

Той беше рицар на Ордена на тамплиерите, благородник от стар род, известен още от времето на Карл Велики. А Рук беше прочут крадец, копеле, родено по улиците на Чийпсайд, член на известна банда, която беше тероризирала Лондон години наред, докато една от собствените им майки не беше ги предала. Бяха заловени и осъдени на смърт чрез обесване. Едуард беше спасил Рук от бесилката и от калта. Но Рук пак си оставаше един обикновен наемник.

Гарен си наложи да мисли какви ползи щеше да има от изпълнението на задачата, от които не на последно място щеше да е тази, че Рук ще напусне града.

— Каквото и да правим, ще трябва да внимаваме — каза той и опипа предпазливо главата си. Погледна пръстите си и видя, че по тях има кръв. — Не знам кой ме нападна в конюшнята. Или и те са търсели книгата, или са ме видели, че наблюдавам свещеника и са искали да ми попречат да го последвам. — Той разтърси глава. — Може да е бил Хасан? Не съм го виждал от снощи. — В главата му се зароди една идея, но се поколеба дали да я каже гласно. Ако тръгнеше по този път, за него нямаше да има връщане. — Мисля, че трябва да съсредоточим вниманието си върху Уил — рече накрая той, след като не можеше да измисли друго решение и не можеше да търпи повече болката. — Сигурен съм, че той знае къде е книгата сега.

Гарен пое дълбоко въздух. Помисли си за мечтаното имение, за титлата и богатствата. Помисли за гордостта и щастието на майка си, помисли си за Адела, която споделяше леглото му и с която искаше да бъде всяка нощ. Въздъхна решително и каза:

— Ще го доведа тук и ти ще можеш да го разпиташ къде е книгата.

— Как ще го накараме да дойде? — попита, след като помълча малко Рук.

Гарен го изгледа.

— Ще използваме Елуен.