Робин Йънг
Братството (13)

12. Онфльор, Нормандия

23 октомври 1260 г. сл.Хр.

Хасан опря кинжала по-силно в гърлото на Уил.

— Защо ме следиш? — повтори той, произнасяйки с ужасен акцент думите. — Отговори!

— Не те следях — отвърна задъхан Уил, като отмести с мъка очи от кинжала, за да срещне погледа на мъжа.

Хасан леко изкриви устни.

— Познавам, когато ме следят. Наблюдаваш ме още като напуснахме Англия. За глупак ли ме мислиш?

— Исках да видя къде ще отидеш. Чух другите да говорят. Казват, че си сарацин. Нямат ти доверие.

— Разбирам — рече замислен Хасан. — Значи ме следиш, за да видиш дали… какво? Дали ще убивам християни, ще изнасилвам монахини и ще изяждам деца? — Уил видя как белите му зъби блеснаха, когато мъжът се усмихна. — Нали така постъпват сарацините?

Той отстъпи крачка назад, отдръпна ножа и извади нещо от торбата си. Уил не посмя да помръдне.

— Ето, виж — рече Хасан и му показа самун хляб. — Ето какво правя. Купувам храна. — Отново пъхна самуна в торбата и прибра кинжала в ножницата на бедрото си. — Предлагам ти да се върнеш на кораба. — Усмивката му изчезна. — Тук не е безопасно за деца, колкото и да са смели.

Уил се отдръпна от стената, като продължаваше да не изпуска от очи Хасан, и започна да отстъпва назад. Бавно, с разтуптяно сърце се обърна и бързо тръгна надолу по уличката. С всяка крачка усещаше погледа на Хасан върху себе си. Когато стигна края на улицата, погледна назад. Хасан все още стоеше там и го наблюдаваше. Уил хукна към пристанището, минавайки покрай един човек в черна роба, който гневно го изпсува през бялата маска, която приличаше на череп.

„Ендюърънс“ беше заминал, погълнат от тъмнината на речното устие. Уил занесе до „Опиникус“ сандъка, който взе от вече намалелия куп. На два пъти спира, за да го остави на земята и да почака, докато силите му се възвърнат и краката му престанат да треперят, преди да го вдигне отново. Да се биеш с меч с някой сержант беше едно, а да те заплаши мъж с кинжал, опрян в гърлото ти, съвсем друго преживяване.

От двете страни на „Опиникус“ бяха наредени затъкнати в гнезда факли, които осветяваха палубата и пристана под нея. Там беше и Гарен, който влачеше един сандък към малката каюта, където се складираха вещите на кралицата.

Оуен погледна от палубата към приближаващия се Уил.

— Сержант! — Рицарят вдигна една торба. — Това твое ли е?

Уил разпозна вързопа, в който бяха дрехите му и мечът.

— Да, сър — отвърна той, като постави сандъка на рафта.

— Не я оставяй да се мотае тук. — Оуен му подхвърли торбата. — Съмнявам се, че кралицата ще иска да намери панталона ти сред багажа си.

Уил видя как наставникът му нареди на двама сержанти на пристана да пренесат един явно доста тежък сандък по дъските. Запита се дали да каже на Оуен какво се беше случило. Хасан беше въоръжен и очевидно опасен. Но ако беше приятел на Жак, тогава може би Оуен вече знаеше, че той е сарацин? Уил не можеше да проумее това. И дали писмото, което беше намерил в соларната стая, беше свързано с Хасан, или пък беше нещо друго? Погледът му беше привлечен от някакво движение. Някой се промъкваше покрай редицата дървени бараки до пристана, като се стараеше да остава в сянка. Внезапно фигурата се сниши зад купчина рибарски мрежи. Един рицар, който стоеше на носа на кораба, се загледа по посока на бараките. Когато извърна очи в друга посока, фигурата отново се раздвижи. Уил се намръщи и се отправи към стената, която минаваше покрай „Опиникус“. Зад него нещо издрънча и се чуха викове и ругатни.

— Внимавайте с това, да ви вземат дяволите! — чу Уил как Оуен ругае.

Забеляза нещо познато в приближаващата фигура, нещо в начина, по който качулката беше спусната ниско над лицето. Сети се. Беше прислужницата, която беше видял да изнемогва на „Ендюърънс“ под тежестта на кутията. Изскочи пред нея от тъмното и тя спря.

— Какво правиш тук?

Тя отстъпи крачка назад.

— Кралицата ли те изпрати? — продължи да я разпитва той.

Тя продължи да отстъпва назад, докато не се спъна в мрежите зад нея и не загуби равновесие. Качулката й се смъкна от главата и косата на Елуен се разпиля. От кораба се чу ново трополене, последвано от силни плясъци във водата и викове. Една от дъските, която свързваше „Опиникус“ с пристана, се беше преобърнала и двама сержанти и големият сандък, който мъкнеха, паднаха във водата. Оуен им викна да измъкнат сандъка, преди да е потънал. За миг Уил остана като вкаменен, а после се втурна към Елуен. Тя падна, заплела крака в рибарските мрежи. Когато той коленичи до нея, тя продължи да лежи неподвижно и да плаче от яд. Уил остави торбата и успя да освободи единия й крак от мрежата.

— Елуен? Как можа… — Той падна назад, когато измъкна мрежата изпод краката й. — Какво правиш, по дяволите?

Елуен беше пребледняла и трепереше. Синьото й наметало се беше разтворило и върху роклята й се виждаше тъмно петно.

— Това кръв ли е? — прошепна той и протегна ръка към нея.

— Не — отвърна тя и отблъсна ръката му. — Повърнах. — С усилие се изправи на крака.

Оуен продължаваше да крещи. Двамата сержанти, които бяха паднали в реката, се опитваха да плуват към стената на пристана заедно със сандъка. Един от екипажа им хвърли въже.

— Какво си мислиш, че правиш? — рече Уил и също се надигна, като продължаваше да я гледа. — Как успя да се качиш на „Ендюърънс“?

— Промъкнах се снощи в трюма, когато пазачите се бяха разсеяли. — Елуен сбърчи вежди. — Миризмата… Беше толкова тясно и задушно, че ми прилоша. Помислих, че ще умра. — Тя погледна към пристана, където Оуен беше коленичил и се опитваше да хване през борда полупотъналия сандък. — Но си помислих, че ако чичо ме види, ще ме накара да замина за Бат. Той трябва да ме изслуша. — Тя сви рамене. — Или ще го стори, или аз ще остана в пристанището и може би ще се опитам да се добера някак до Париж.

Уил я изгледа едновременно невярващ на думите й и впечатлен.

— Ти си… — Той рязко се отдръпна, когато голяма група хора в черни роби изскочи от неосветената част на пристанището. Върху лицата си имаха маски, които изобразяваха черепи и бяха абсолютно бели на светлината на факлите. Всички като един се втурнаха към „Опиникус“. Чу се рязък звук от едновременното изваждане на много мечове от ножниците.

Уил нададе предупредителен вик, но рицарите на борда вече бяха приготвили оръжията си. Две фигури в черни роби се отделиха от групата и се отправиха към Оуен. Уил извика рицаря по име, а до него Елуен се разпищя. Оуен рязко се извърна. За един ужасен миг мечът му се запъна в ножницата, но после той успя да го извади, точно когато един от мъжете се нахвърли срещу него. Чу се рязък звън от удар на метал в метал. Двамата паднали в реката сержанти, бяха наближили стената, когато нападението започна. Сега те изоставиха сандъка и се опитаха да се прехвърлят през стената. Един от тях веднага падна обратно във водата под ударите на нападателя, надавайки силен вик, който обаче заглъхна, когато водата го погълна.

— Скъпоценностите! — изрева Оуен, стовари меча си върху един от мъжете и той се запревива на земята. — Бранете скъпоценностите!

Вторият мъж го атакува и при сблъсъка от мечовете им изскочиха искри.

Като тичаха по дъските и се прехвърляха през ниските бордове, на „Опиникус“ се изкачиха шестнадесет нападатели. На палубата се поведе битка. Двама от екипажа на кораба се биеха заедно с рицарите и тримата въоръжени сержанти, но останалите бяха невъоръжени и необучени и станаха лесни жертви. Трима загинаха още при първата атака. Жак се беше изправил срещу двама нападатели и съсредоточено въртеше меча си. Гарен беше притиснат до вратата на каютата, лицето му беше побеляло от страх, докато гледаше чичо си. Един от рицарите нададе силен вой, след като бе ударен силно с меч през лицето и бузата му се цепна до костта. Нападателят му се блъсна в него и го прекатури през борда. Оуен, още един рицар и другият сержант успяха да се справят с тримата мъже на пристана и се прехвърлиха на кораба, за да помогнат на останалите.

Уил се втурна напред, но после спря, като се сети, че не държи никакво оръжие. Елуен го сграбчи за ръката.

— Какво ще правим? — извика, обхваната от ужас, тя. — Уил? Какво ще правим?

Уил затаи дъх, когато видя Оуен да отстъпва под ударите на едър мъж. Рицарят се наведе, рязко се завъртя и заби меча си в гърба на човека, но преди това получи дълбока рана на ръката, с която държеше меча. Жак беше повалил двама от нападателите и сега се биеше с трети. Падна още един рицар, а после още двама от нападателите. Един от невъоръжените моряци грабна факла и взе да я размахва насам-натам, за да се защити от мечовете. Пламъците оставяха ярки следи във въздуха. От задната част на кораба се чу вик, когато Гарен беше изблъскан настрана от грамаден мъж. Той отвори вратата на каютата и се вмъкна вътре, като ритна едно буре на пътя на втурналия се след него сержант. Уил рязко се обърна, спомняйки си за торбата си. Тя беше на земята при рибарските мрежи. Втурна се към нея, отвори я, извади извитата сабя и се затича към кораба.

— Не! — изкрещя Елуен зад него. — Уил!

Уил изтича по дъската и се прехвърли на кораба. Наведе се, когато един от нападателите, който току-що беше убил поредния сержант, замахна с меча си насреща му, като изръмжа през маската. Уил вдигна сабята, за да посрещне удара. От съприкосновението ръката му изтръпна и за малко да изпусне оръжието. Стисна зъби и хвана по-здраво дръжката, а мъжът отново се нахвърли върху него с все по-силни и по-бързи удари. Около тях цареше пълна бъркотия, но Уил гледаше да не изпуска от очи мъжа, който насочваше меча си ту към гърдите, ту към корема му. Отскочи встрани в пространството между борда на кораба и нападателя си, завъртя се и успя да отдръпне главата си в мига, когато мечът на другия изсвистя над него, разминавайки се на сантиметри със скалпа му.

Палубата, която беше станала хлъзгава от кръв и бе осеяна с трупове, не беше тренировъчната поляна. Противникът му не спираше да си поеме дъх, преди да нападне. Мечовете не бяха от дърво и остриетата им не бяха тъпи. Изведнъж Уил с абсолютна сигурност почувства, че ще умре.

Мечът на врага му се насочи бавно, почти мързеливо към него. Беше направил твърде широк замах със сабята си, за да блокира удара. Между желязото, което летеше към него, и гърдите му нямаше нищо. Уил отстъпи назад, като затвори в последния миг очи, а после кракът му се подхлъзна в локва кръв, не успя да запази равновесие и сабята му разсече въздуха, когато падна по гръб на палубата. Чу вик над себе си и лицето му беше опръскано с кръв, чиято топлина го изненада. От корема на едрия мъж се подаваше острието на меч. Уил се претърколи встрани, за да избегне тялото, когато то се строполи, и видя Хасан, застанал зад мъжа с изцапан с кръв меч. После Хасан се затича по палубата. Уил с мъка се изправи на крака и в този миг чу женски писък откъм пристана. Докато той се биеше, останалите десетима мъже в черни роби бяха успели да нахлуят в каютата. Двама от тях държаха сандъка, в който се намираха скъпоценните камъни на короната. Другите осем разчистваха пътя пред тях към борда на кораба. Оуен беше заклещен в един ъгъл от двама от тях, които се биеха яростно с него. Един мъж падна от резкия удар на Жак, който се биеше рамо до рамо с Хасан, но двамата със съкровището успяха да стигнат до дъските, които водеха към пристана. Скочиха долу и налетяха право на Елуен, която, виждайки, че Оуен е в опасност, се беше затичала към кораба.

При сблъсъка беше съборена на земята. Един от мъжете изпусна сандъка от своята страна и той се стовари с трясък върху камъните. Уил извика, когато човекът се насочи към Елуен с вдигнат меч. В този миг се мярна някаква сянка и мъжът отхвръкна назад, изпускайки оръжието си, когато Гарен го блъсна с глава в корема. Чу се глух удар, последван от плясък. Мъжът беше паднал в реката, като преди това си беше ударил главата в борда на кораба. Уил скочи на пристана. Вторият мъж беше пуснал меча си, за да подхване сандъка. Изправи се и побягна, но Оуен и още един рицар веднага се спуснаха подире му. Човекът падна само на метри от кораба, когато мечът на Оуен се заби в гърба му. Сандъкът се стовари с трясък върху земята до него и съдържанието му се разсипа върху камъните. Инкрустираната със скъпоценни камъни корона се претърколи по пристана и с тракане спря в самия му край. На светлината на факлите на земята заблестяха пръстени, тежко златно кълбо и златен скиптър.

Оуен се извърна и видя Уил и Гарен, взел меча на мъжа, когото беше бутнал в реката.

— Пазете съкровището! — извика им той. Челюстта му увисна и той отпусна надолу меча си, когато погледът му се спря на застаналата зад тях Елуен. После вниманието му беше привлечено от вик, идващ от кораба.

Гарен също извика. Видя как чичо му пада, след като един меч прониза тялото му и после беше изтеглен навън. Мъжът, който нанесе удара, също бе покосен миг по-късно от яростните удари на Хасан. От кораба скочиха шестима от нападателите. Трима се втурнаха срещу Оуен, но гледката на разпръснатите по земята скъпоценности, които нямаше как да вземат, и наскачалите от кораба рицари ги спряха. Обърнаха се и побягнаха с останалите си другари. Четирима рицари и двама сержанти се спуснаха да ги преследват по пристана, а Гарен се втурна към палубата, като викаше по име Жак. На известно разстояние от кораба се беше събрала малка тълпа. От пазарния площад тичаха още хора, за да видят какво става. Те бързо се разбягаха, когато облечените в черни роби фигури се втурнаха сред тях с извадени мечове. Жените се разпищяха и задърпаха децата към себе си, за да не пострадат.

Оуен се извърна към племенницата си:

— Елуен?

Зад него се чу стон. Той се огледа. Мъжът, когото беше наръгал в гърба, се изправи с мъка на колене, като едва държеше меча в ръцете си. Оуен пристъпи към него. Мъжът вдигна глава и погледна рицаря:

— Рах! — извика той и наведе надолу меча си. Мир!

— Стани!

Мъжът бавно се изправи и наведе глава, като че ли за да покаже уважението си. Едва когато вдигна спуснатите си край бедрата ръце, Уил забеляза кинжала. Нададе вик, но беше твърде късно. Мъжът подскочи към Оуен и заби острието в гърдите на рицаря, пронизвайки сърцето му. Мечът на Оуен издрънча върху камъните. Той падна по гръб, а ръцете му стиснаха дръжката на кинжала. Уил нададе отчаян вик, когато Оуен се строполи на пристана, дишайки тежко като риба на сухо. Мъжът се обърна и с мъка се опита да се отдалечи. Погледна през рамо, когато чу стъпки зад себе си, и през маската кафявите му очи се разшириха, виждайки сабята в ръката на Уил, който се спусна отгоре му. Острието улучи мъжа отстрани по главата с тъп, раздробяващ костта звук. От слепоочието му рукна черна кръв като от фонтан. Той се строполи на колене. Уил отдръпна оръжието си. Когато очите им се срещнаха, той се поколеба за миг, който му се стори много дълъг, но после пристъпи напред и заби острието в гърлото на мъжа. Отначало почувства известна съпротива, но после то потъна в меката плът.

— Оуен!

Уил рязко се извърна и видя Елуен, надвесена над рицаря. Извади сабята от гърлото на човека и се спусна към нея. Елуен държеше главата на Оуен в ръцете си и непрекъснато крещеше името му. Кинжалът стърчеше от гърдите му, забит до дръжката, а от устата му излизаха мехури кървава пяна. Очите му бяха отворени. Уил погледна наставника си, а после сабята в ръката си. Върху късото острие имаше широко кърваво петно. Усети как в гърлото му се надига горчилка, докато продължаваше да чува писъците на Елуен. Пусна сабята на земята и застана на колене до девойката. Хвана я за раменете и се опита да я отдръпне и да я успокои. Ръцете й бяха изцапани с кръв.

— Ела!

Тя продължи да пищи.

— Елуен! — извика той и я дръпна назад.

Ръцете й се плъзнаха по бузите на Оуен. Главата му падна на земята.

— Не! — изкрещя тя, като заудря Уил с юмруци по гърдите. — Не!

Уил я хвана за китките, привлече я към себе си и така здраво я стисна в прегръдките си, че щеше да я задуши. През рамото й видя лицето на Оуен — отворената му уста и загубилите блясъка си очи.