Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

2. Портата „Свети Мартин“, Париж

3 септември 1260 г. сл.Хр.

Младият писар бягаше с всички сили по уличката и едва успяваше да си поема от време на време дъх. Краката му се плъзгаха в калните локви и размекнатата от нощната влага земя, а в носа го удряше вонята на човешки изпражнения и гниеща храна. Той се подхлъзна, рязко протегна ръка да се хване за острите камъни на стената до него, успя да запази равновесие и продължи да бяга. Между сградите от лявата му страна успя да зърне ширналата се в мрака Сена. Небето на изток беше започнало да светлее, кулите на „Нотр Дам“ отразяваха слабата светлина на зората, но в лабиринта от тесни улички, които се пресичаха в пространството между складовете на кейовете и къщите беше още тъмно. Косата му вече беше залепнала от пот, когато се отклони от брега на реката и се насочи на север към портата „Свети Мартин“. От време на време рискуваше да погледне назад през рамо, но не видя никой. Чуваше само собствените си стъпки.

След като веднъж предадеше книгата, щеше да бъде свободен. Когато камбаните забиеха за утринната молитва, щеше да е на път към Руан и новия живот. Спря в началото на една уличка и се наведе напред, като се мъчеше да си поеме дъх, опрял едната си ръка върху бедрото, а с другата — стиснал подвързаната с лъскава хартия книга. В този миг забеляза някакво движение. В другия край на уличката се появи висок мъж, загърнат в сива пелерина, и се отправи с широки крачки към него. Младият писар се обърна и побягна.

Тичаше на зигзаг между къщите, като се надяваше да престане да чува стъпките, но те продължаваха да отекват след неговите. Преследвачът му беше упорит и разстоянието между тях се скъсяваше. Отпред видя да се издигат градските стени. Ръката му стисна още по-здраво книгата. Тя означаваше присъда. Не беше сигурен дали смъртна, или затвор, но без доказателство те може би нямаше да могат да го осъдят. Писарят се втурна в тесния проход между два реда магазини. Пред задната врата на една винопродавница бяха наредени в спретната редица няколко бурета. Погледна през рамо. Чу стъпките, но още не виждаше преследвача си. Пусна подвързаната книга зад буретата и продължи да бяга. Ако успееше да се спаси, винаги можеше да се върне, за да я прибере.

Не успя.

Писарят пробяга още три улички, преди да бъде спипан пред една месарница, където земята беше червена от клането предния ден. Извика, когато високият мъж в протритата сива пелерина го притисна до стената.

— Дай ми я! — Човекът произнесе думите със силен акцент и макар че качулката на пелерината му беше спусната ниско върху лицето, тъмният цвят на кожата му се видя ясно.

— Да не си се побъркал? Я ме пусни! — каза задъхан писарят, като напразно се опитваше да се измъкне.

Нападателят му изтегли кинжал.

— Нямам време за игрички. Дай ми книгата!

— Не ме убивай! Моля те!

— Знаем, че си я откраднал — каза мъжът и вдигна кинжала.

Писарят изхлипа.

— Трябваше да го направя! Той каза, че ще… О, господи! — Младият човек сведе глава и заплака: — Не искам да умра.

— Кой те накара да я вземеш?

Обаче писарят само продължаваше да плаче. Нападателят въздъхна тежко, отстъпи назад и прибра кинжала в ножницата.

— Няма да ти сторя зло, ако ми кажеш това, което ми е нужно да знам.

Младежът вдигна глава и очите му се разшириха.

— Следвал си ме чак от приората от обителта на братството?

— Да.

— Мъжът, когото аз… Жан? Дали… — Писарят не довърши въпроса и по бузите му започнаха да се стичат сълзи.

— Той е жив.

Писарят рязко въздъхна.

Зад тях нещо издрънча. Мъжът в сивото наметало се обърна, черните му очи огледаха сградите. След като не забеляза нищо, отново се обърна към писаря.

— Дай ми книгата и ще се върнем заедно в имението на братството. Ако ми кажеш истината, ще се погрижа да не ти сторят зло. Започвай да разказваш кой те принуди да я откраднеш!

Писарят се поколеба, но после отвори уста. Чу се рязко щракване, последвано от леко свистене. Мъжът в сиво инстинктивно наведе глава. Секунда по-късно стрела на арбалет се заби в гърлото на писаря. Очите му се разшириха, но той не издаде никакъв звук и се строполи на земята. Мъжът в сиво се извърна навреме, за да види една сянка, която се движеше по тъмните покриви на сградите над уличката и след това изчезна. Той изруга и коленичи до писаря, чиито крака силно трепереха.

— Къде остави книгата? Къде?

Устата на младежа се отвори и от нея рукна кръв. Краката му престанаха да треперят. Мъжът в сиво отново изруга и претърси тялото, макар да беше очевидно, че у човека нямаше нищо, освен дрехите на гърба му. Вдигна глава, когато чу гласове. По улицата вървяха трима мъже. Бяха с червените наметала на градската стража.

— Кой е там? — провикна се един от тях и вдигна високо факлата, която носеше. Пламъците й затрептяха от вятъра. — Хей, ти там! — извика стражът, като видя сянката, приведена над нещо на земята.

Без да обръща внимание на заповедите им да спре, мъжът в сиво побягна.

— След него! — изкомандва другарите си стражът с факлата. Приближи се и изруга, когато пламъкът освети черната риза на мъртвия писар с червения кръст на тамплиерите на гърдите.

През няколко улици един търговец на вино, на име Антоан дьо Понт-Евек, седеше в магазина си и въздишаше над някакви объркани сметки, когато чу виковете. Любопитен, той стана от масата, отвори задната врата и погледна навън. Уличката беше пуста, а небето над покривите бледнееше с настъпването на утрото. Виковете заглъхваха някъде надалеч. Антоан силно се прозина и се обърна, за да се прибере отново вътре. Внезапно спря, когато погледът му беше привлечен от нещо на земята. Беше полузакрито от редицата празни бъчви от вино и той едва ли щеше да го забележи, ако то не проблесна, когато светлината падна върху му. С тежка въздишка Антоан се наведе и го взе. Беше книга, доста дебела и хубаво подвързана с лъскава хартия. Надписът на корицата беше изписан със златни букви. Антоан не можа да прочете думите, ала книгата беше красиво изработена и той не можеше да си представи, че някой просто така е захвърлил или загубил такова скъпо нещо. За миг помисли да я остави пак там, но след като бързо се огледа гузно наоколо, внесе я в магазина и затвори вратата. Доволен от намереното, Антоан сложи книгата върху един прашен, осеян с разни неща рафт под тезгяха и неохотно се върна към сметките си. Реши да попита брат си, ако негодникът изобщо се появеше, каква е тази книга.

 

 

Новият храм, Лондон, 3 септември 1260 г. сл.Хр.

В местния клон на Новия храм група рицари се бяха събрали за посвещаването. Те седяха в мълчание на пейките срещу висок подиум, който служеше за олтар. Коленичил сам върху плочите, с гръб към рицарите и с глава, сведена пред олтара, пред тях стоеше осемнадесетгодишен сержант. Черната му туника беше свалена и на светлината на свещите голите му гърди бяха с цвета на потъмнял кехлибар. Отраженията на слабите пламъци играеха върху стените, но не можеха да разпръснат мрака във вътрешното помещение, чиято по-голямата част тънеше в сянка. Подпомаган от двама свещенослужители, облечени в черно, един свещеник слезе по стъпалата на олтара. Застана пред групата с книга в кожена подвързия в ръка, докато клириците подготвяха олтара. След като наредиха свещените съдове, те се оттеглиха зад него, където чакаха двама рицари, облечени, като всички тамплиери, в дълги бели мантии с извезан червен кръст на гърдите.

Свещеникът се прокашля и огледа групата.

Ecce quam bonum et quam jocundum habitare fratres in unum — каза той.

— Амин! — отговори в хор групата.

Свещеникът ги изгледа.

— В името на нашия господ Бог, Иисус Христос и пресветата майка Дева Мария ви приветствам, братя мои. Щом като сме се събрали като един тук за този свещен обред, нека като един да продължим. — Той погледна към коленичилия смирено сержант. — С каква цел си дошъл тук?

Сержантът се напрегна да си припомни думите, които трябваше да каже и които беше научил по време на нощното си бдение.

— Дойдох да се поставя на разположение, телом и духом, на Ордена на тамплиерите.

— В името на кого се поставяш?

— В името на Бога и в името на Хюго дьо Пайен, основателя на свещения Орден, който, отказвайки се от този живот в грях и тъмнина, се отказал от светските си задължения и… — Сержантът спря. Сърцето му силно биеше. — … и като поел мантията и кръста, се отправил към Утремер, земята отвъд морето, за да подложи на огън и меч неверниците. И който, веднъж озовал се там, се заклел да пази всички християнски поклонници по пътя им към Светите земи.

— Искаш ли сега да приемеш мантията на Ордена със знанието, че, приемайки я, ти също ще трябва да се откажеш от светския живот и, следвайки стъпките на нашия основател, да станеш верен, скромен слуга на всемогъщия Бог? — Когато сержантът отговори утвърдително, свещеникът взе едно глинено гърне със смолиста смес от тамян и миро, запали сместа, като хвърли в нея горящи въглени, и бе обгърнат от дима. Закашля се и отстъпи, а зад него двамата рицари излязоха напред.

Единият изтегли меча си от ножницата и го насочи към сержанта.

— Виждаш ли ни сега, облечени в хубави одежди и въоръжени с мощни оръжия? Погледни с разум тези неща, защото ти виждаш с очи, които не могат да видят, и сърце, което не може да разбере самоналожените лишения на нашия Орден. Защото когато искаш да си от тази страна на морето, ти ще бъдеш от отвъдната, когато искаш да ядеш, ще ходиш гладен, а когато искаш да спиш, ще стоиш буден. Можеш ли да приемеш тези неща за прослава на Бога и за спасение на душата си?

— Да, рицарю — отвърна тържествено сержантът.

— Тогава отговори искрено на следните въпроси.

Рицарите се върнаха на местата си и свещеникът зачете от книгата, а думите му отекнаха в параклиса.

— Вярваш ли в християнската вяра, такава, каквато изповядва църквата в Рим? Син ли си на рицар, роден в законен брак? Направил ли си подарък на някого от този Орден, за да бъдеш приет като рицар? Здраво ли е тялото ти и не криеш ли някаква болест, която да те прави неподходящ да служиш на Ордена на тамплиерите? — Сержантът отговори ясно на всеки от зададените му въпроси и свещеникът кимна. — Много добре. — Той подаде книгата на един от клириците, който слезе до сержанта и я вдигна пред очите му.

— Погледни Устава на Ордена на тамплиерите — каза клирикът. — Той е написан за нас с помощта на благословения светец Бернар дьо Клерво, който ни подкрепяше при основаването на нашия Орден и чийто дух живее в нас. Виж нашите закони, както са написани тук, и се закълни, че ще ги спазваш. Закълни се, че ще бъдеш винаги верен на Ордена, ще се подчиняваш безпрекословно на всяка заповед, която получиш, но само ако тази заповед бъде дадена от официален представител на Ордена на тамплиерите. Тези официални представители са, първо, Великият магистър, който ни управлява мъдро от седалището си в град Акра, визиторът на кралство Франция, командорът на западните ни крепости, маршалът, сенешалът, после приорите на братствата във всички кралства от Изток на Запад, в които имаме влияние. Ще се подчиняваш и на всеки твой военачалник в битка, както и на приора на всяко братство, в което си изпратен по време на война и в мир, като винаги се държиш вежливо с твоите братя по оръжие, с които връзката, която сега установи, е по-гъста от кръвта. Закълни се, че ще запазиш целомъдрието си и ще живееш без собственост, с изключение на онова, което ти дават твоите приори. Закълни се също, че ще помагаш на нашата кауза отвъд морето в Светите земи, ще защитаваш крепостите и имотите, които държим в Йерусалимското царство, срещу всички врагове и ако се наложи, ще дадеш живота си за тази защита. И се закълни, че никога няма да напуснеш Ордена на тамплиерите, освен ако това ти бъде разрешено от твоите приори, защото си свързан с нас чрез тази клетва и винаги ще бъдеш пред очите на Бога.

Сержантът сложи ръка върху книгата и се закле, че наистина ще стори тези неща.

Клирикът изкачи стъпалата и остави подвързаната с кожа книга върху олтара. Когато отстъпи назад, протегна ръка и внимателно, с много нежност взе една малка черна кутия, украсена със злато. Махна капака и извади кристална фиала, чиито многобройни шлифовани стени отразиха светлината на свещите.

— Погледни кръвта Христова — прошепна свещеникът, — три капки от която, уловени в този съд, ни бяха донесени преди почти два века от Храма на Йерусалим от Хюго дьо Пайен, основателя на нашия Орден, в чието име се посвещаваш и чиито стъпки ще следваш. Погледни я и бъди приет.

Групата въздъхна, а сержантът я погледна с благоговение: за тази част от церемонията не му беше казано предварително.

— Поставяш ли се на разположение телом и духом?

— Поставям се.

— Тогава преклони глава пред олтара — нареди свещеникът — и поискай благословията на Бога, тази на пресветата Дева и на всички светци.

 

 

С буза, долепена до стената, Уил Камбъл наблюдаваше как сержантът се просна върху плочите с разперени ръце като кръстовете върху рицарските наметала. Беше по-висок за своите тринадесет години. Размърда се, защото схванатите му крака започнаха да пулсират. С упоритото си ровене мишките бяха подкопали един неравен камък в основата на стената, която отделяше помещението от склада на кухнята и там се беше оформила малка цепнатина. Вътре беше доста тъмно. Само от процепите на вратата, която водеше към кухнята, се процеждаше слаба светлина. Въздухът беше наситен със застоялата миризма на миши изпражнения и мухлясващо жито. Двата големи чувала, между които беше успял да се свре, го предпазваха донякъде от студа, който идваше от каменния под, и му служеха за прикритие, за да не бъде забелязан.

— Видя ли достатъчно?

Уил отлепи бузата си от стената и погледна пълното момче, застанало зад него подпряно на чувал с жито.

— Защо? Искаш ли да погледнеш?

— Не — прошепна момчето, като протегна крака и примигна, когато кръвообращението му се поднови. — Искам да си вървя.

Уил поклати глава.

— Как е възможно да не искаш да видиш? Дори… — Той се намръщи, като се опитваше да измисли добър пример. — Дори папата не е бил свидетел на посвещаването на рицар. Имаш възможност да видиш най-тайната церемония на Ордена, Саймън.

— Точно така, тайна. — Саймън повдигна глава и се ослуша. — За да е тайна си има причина. Това означава, че никой не трябва да я вижда. Само на рицари и свещеници е позволено, а ти не си нито едното, нито другото. — Той затупа с крак по пода. — Освен това кракът ми се схвана.

— Върви тогава, ще се видим по-късно — рече загубил търпение Уил.

— Може би през решетките на затворническата килия. Послушай веднъж по-големия.

— По-голям ли? — сопна се Уил. — Само с една година.

— На възраст може би само с една — каза Саймън и се почука по главата. — Но по разум най-малко с двадесет. — Въздъхна и скръсти ръце на гърдите си. — Не, ще остана. Кой друг глупак би се съгласил да ти пази гърба?

Уил отново залепи око за цепнатината. Свещеникът слизаше по стъпалата на олтара с меч в ръка. Голият до кръста сержант се изправи на крака, но продължаваше да стои с наведена глава.

Уил хиляди пъти си беше представял как свещеникът слиза при него с меча и как той после го прибира в ножницата на кръста си. Но най-вече си представяше ръката на баща си, стиснала го здраво за рамото, докато го приемаха за рицар тамплиер, облечен в бялата мантия, която символизираше очистването от всички минали грехове.

— Чувал съм, че когато се извършва церемонията, поставят стрелци с лъкове на покривите на някои братства — продължи Саймън и заблъска една издатина в чувала, която го убиваше. — Ако ни хванат, вероятно ще ни застрелят.

Уил не отговори.

Саймън се облегна върху чувала.

— Или пък ще ни изгонят. — Изохка и отново яростно заблъска издатината. — А може пък да ни изпратят в Мерлан. — Демонстративно потръпна при тази мисъл. Когато преди една година за пръв път пристигна в обителта, един от по-старите сержанти му разказа за Мерлан. През годините тамплиерският затвор във Франция беше придобил зловеща слава и описанието на сержанта го беше впечатлило много.

— Мерлан — прошепна Уил, като продължи да наблюдава свещеника — е за предатели и убийци.

— И за шпиони.

Вратата на кухнята се отвори с трясък. Пролуките светлина, които проникваха в склада, станаха по-ярки, след като в съседната стая нахлуха слънчеви лъчи. Уил се сниши, опрял гръб върху стената, а Саймън се свря между чувалите до него, когато се чу да приближават тежки стъпки. Чу се някакво дрънчене и някой тихо изруга, след което последва скърцащ звук. Стъпките спряха. Без да обръща внимание на Саймън, който поклати насреща му глава, Уил се измъкна предпазливо измежду чувалите и като отиде на пръсти до вратата, погледна през една от пролуките.

Кухнята, където се приготвяше храната, беше голяма правоъгълна стая, разделена от две дълги редици пейки. В единия й край близо до вратите в голямо огнище тлееше огън. Покрай стените имаше рафтове, пълни с купи, гърнета и буркани. На пода бяха наредени бурета с бира и кошници, пълни със зеленчуци, а върху куки, окачени на рафтовете, висяха заешки плешки, осолени свински бутове и сушена риба. До една от пейките беше застанал як мъж, облечен в кафявата риза на слуга. Уил вътрешно изохка. Беше Питър, надзирателят в кухнята. Той сложи една тежка кошница със зеленчуци върху пейката, а после извади нож. Уил се огледа, когато Саймън се размърда и показа мръсната си кестенява коса иззад чувалите.

— Кой е? — попита безмълвно той.

Уил се върна при него, приклекна и прошепна.

— Питър. — Изглежда, че ще остане там известно време.

Саймън направи гримаса.

Уил кимна към вратата.

— Трябва да вървим.

— Да вървим ли?

— Не може да останем тук цял ден. Трябва да лъсна бронята на сър Оуен.

— Ами той нали е там?

Без да дава на Саймън възможност да възрази, Уил отиде при вратата и я отвори.

Питър се стресна и ръката му остана да виси с ножа във въздуха.

— Боже, Господи! — Той бързо се съвзе и погледна с присвити очи Уил. Остави ножа, избърса си ръцете в ризата и погледна покрай Уил, когато Саймън се появи и бързо затвори вратата на склада след себе си. — Какво правите там вие двамата?

— Чухме шум — отговори спокойно Уил. — Влязохме да видим какво е…

Питър бързо мина покрай него и открехна вратата.

— Пак сте крали от запасите, така ли? — Той се вгледа в тъмните ъгли на склада, но не видя нищо нередно. — Какво беше последният път? Хляб ли беше откраднал?

— Кейк — поправи го Уил. — И не го бях откраднал, а…

— Ами ти? — обърна се Питър към Саймън. — Каква работа има един коняр в кухнята?

Саймън пъхна палци в колана си и сви рамене, като пристъпваше от крак на крак.

— Метлата в конюшнята се счупи — обади се Уил. — Дойдохме да вземе една на заем.

— И двамата ли ще я носите?

Уил го изгледа, но не каза нищо.

Питър изсумтя. Служеше в приората на братството вече тридесет години и нямаше намерение да позволи да го лъжат някакви си хлапаци. Обаче той нямаше власт да ги накара принудително да направят признание. Продължи да поглежда ту към склада, ту към Уил, а после се примири и рязко каза:

— Вземайте си метлата и се махайте. — Върна се при пейката и отново взе ножа. — Но ако видя отново някой от двамата тук, ще ви обадя на приора.

Уил бързо премина през кухнята, като спря само за да вземе една метла от клони, подпряна на стената до огнището. Излезе навън, премигна на ярката слънчева светлина и се обърна ухилен към Саймън, който го следваше.

— Дръж!

— Колко мило — рече Саймън, като взе метлата от Уил. — Надявам се, че любопитството ти беше задоволено. Ако ни беше видял някой рицар… — Той рязко пое въздух. — Следващия път, когато поискаш някой да ти пази гърба, аз ще съм в Божи гроб. Предполагам, че там ще се чувствам в по-голяма безопасност. — Поклати заканително глава, но се усмихна широко на Уил, откривайки един счупен преден зъб, след като го беше ритнал кон.

— Ще се видим ли преди петата молитва?

Уил сбърчи нос при споменаването на следобедната църковна служба. Още не се беше захванал с всекидневните си задължения, а сутринта вече преваляше. Часовете на деня никога не му стигаха за всичките неща, които трябваше да свърши, колкото и бързо да работеше. Между времето за храна, всекидневната тренировка с меча на поляната и всички останали трудоемки задачи, които трябваше да свърши за наставника си, не му оставаше време за нищо друго, камо ли пък за седемте молитви към Бога. Денят на Уил, както и на всички сержанти, започваше преди разсъмване с първата от седемте молитви, когато в параклиса, и зиме и лете, беше студено и тъмно. После трябваше да се погрижи за коня на наставника си, а след това трябваше да получи нареждания. Някъде към девет беше утринната молитва, а след нея Уил и другите сержанти прекъсваха всичко, докато слушаха четенето от библията. После се връщаха в параклиса за третата и четвъртата молитва. Следобед между обяда, ежедневните задължения и тренировката отиваше в параклиса за следобедната молитва. На здрачаване беше шестата молитва, следвана от вечеря. Денят завършваше със седмата молитва. Някои тамплиери може и да се гордееха с това, че бяха известни като монасите воини, но на Уил никак не му харесваше, че виждаше по-често вътрешността на обителта, отколкото собственото си легло. Тъкмо се канеше да се оплаче на Саймън, който отдавна беше запознат с мрънкането му, когато чу, че някой го вика.

Към него тичаше ниско червенокосо момче, което накара кокошките да се разбягат из двора.

— Уил, изпраща ме сър Оуен. Иска веднага да отидеш при него в соларната стая.

— Каза ли защо?

— Не — отвърна момчето. — Но не изглеждаше доволен.

— Мислиш ли, че знае какво сме правили? — прошепна Саймън в ухото на Уил.

— Не, освен ако не вижда през стени.

Уил се усмихна и се втурна през двора, усещайки как слънцето сгрява гърба му. Шмугна се в една тясна алея, която минаваше покрай ухаещата на разни аромати кухня и градината, и се озова в голям вътрешен двор, заобиколен от сиви каменни постройки. Вдясно зад тях се издигаше параклисът — висока, стройна сграда, със заоблен главен кораб по подобие на Храма на Божия гроб в Йерусалим. Уил се отправи към помещенията на рицарите, които бяха в далечния край на двора близо до параклиса, като се провираше между групи сержанти и оръженосци повели след себе си коне, и слуги, които сновяха насам-натам с разни поръчки. Новият храм, главната квартира на тамплиерите в Англия, беше и най-големият в кралството. Освен с просторни жилищни и служебни сгради, обителта разполагаше и с тренировъчно поле, оръжейница, конюшни и собствен частен пристан на брега на Темза. Обикновено там живееха до сто рицари, както и няколкостотин сержанти и общи работници.

Когато стигна до вратите на двуетажната сграда, която се издигаше около вътрешния двор, Уил бързо се вмъкна вътре и се затича, а стъпките му отекнаха в сводестия коридор. Спря задъхан на горния етаж пред тежка дъбова врата и почука. Огледа се и забеляза, че черната му риза е изцапана с прах от пода на склада, където беше лежал. Започна да я бърше с ръкав, а в това време вратата се отвори навътре и се показа внушителната фигура на Оуен ап Гуин.

Рицарят направи рязък жест с ръка.

— Влез.

В соларната стая, определена за ползване от по-високопоставените тамплиери, беше хладно и тъмно. До едната стена имаше шкаф, в тъмния край на стаята се виждаха няколко табуретки, частично закрити от дървен параван, а под прозореца, които гледаше над сводовете към площадка, покрита с добре поддържана трева, стоеше маса с пейка до нея. Малко цветно стъкло в един декоративен трилистник хвърляше зелена светлина върху купчината пергаментови свитъци на масата. Уил остана с високо вдигната глава, загледан в картината, която се откриваше през прозореца, когато вратата се затвори с трясък зад него. Нямаше представа защо го вика наставникът му, но се надяваше да не го задържи дълго. Ако успееше да лъсне бронята на Оуен преди петата молитва, можеше да прекара един час на поляната преди тренировката, която щеше да последва по-късно същия следобед. Не му оставаше много време да се упражнява. Времето за турнира бързо наближаваше. Оуен се приближи и застана пред него. По сбърчените му вежди и стоманено сивите очи Уил разбра, че е недоволен. Надеждите му се изпариха.

— Казаха ми, че сте искал да ме видите, сър.

— Имаш ли представа какъв късметлия си, сержант? — попита, едва сдържайки гнева си, Оуен с ясно изразения акцент на родния си край Поуис.

— Късметлия ли, сър?

— С положението, което заемаш? То ти дава възможност да се учиш от магистър рицар и е отказано на много други с твоя ранг.

— Да, сър.

— Тогава защо не изпълняваш заповедите ми и излагаш както мен, така и привилегированото си положение?

Уил не каза нищо.

— Онемя ли?

— Не, сър. Не, не мога да отговоря, когато не знам какво съм направил, за да предизвикам недоволството ви.

— Не знаеш какво си сторил, за да предизвикаш недоволството ми? — Тонът на Оуен стана още по-заплашителен. — В такъв случай нещо не е наред с паметта ти, а не с устата. Какво е първото ти задължение след първата молитва, сержант?

— Да се погрижа за коня ви, сър — отвърна Уил, разбрал какво се беше случило.

— Тогава защо, когато минах през конюшните, намерих бокса празен и коня ми непочистен?

След първата молитва, Уил беше пренебрегнал това задължение, за да разгледа дупката, която беше открил в стената на склада преди посвещаването. Предишната вечер беше помолил един от сержантите, с когото живееха заедно, да нахрани коня на Оуен вместо него. Сержантът сигурно беше забравил.

— Съжалявам, сър — рече с най-разкаян глас Уил. — Успах се.

Оуен присви очи. Заобиколи масата и седна на пейката. Облегна се с ръце и преплете пръсти.

— Колко пъти ще чувам това извинение? И многобройните други? Ти като че ли не си способен да изпълниш и най-простите заповеди. Уставът на братството не е създаден, за да бъде нарушаван и аз няма да търпя повече това!

Уил леко се изненада. Беше имал и по-лоши провинения от това да забрави да нахрани коня на наставника си. Усети безпокойство, а Оуен продължи:

— За да станеш тамплиер, трябва да правиш много жертви и да се подчиняваш на много правила. Ти си обучаван за войник! За Христов воин! Един ден, сержант, почти със сигурност ще постъпиш във войската и ако сега не можеш да изпълняваш заповеди, не виждам как се надяваш да спазваш реда като рицар на бойното поле. Всеки в братството, до последния човек, трябва да се подчинява на нарежданията, дадени му от неговите началници, колкото и незначителни да му изглеждат те, защото в противен случай в целия ни Орден ще настъпи хаос. Можеш ли да си представиш визиторът в Париж или приор Дьо Перо тук, в Лондон, да не изпълнят всяка заповед, дадена им от Великия магистър Берар? Например да не изпратят искания брой хора и коне, които да помогнат за подсилването на нашите крепости в Палестина, понеже са се успали сутринта, когато е трябвало да отплава корабът? — Сивите очи на Оуен се впиха в лицето на Уил. — Кажи, можеш ли? — Когато той не отговори, рицарят поклати ядосан глава: — До турнира остава само месец. Мисля да не ти позволя да участваш в него.

Уил изгледа продължително Оуен, а после въздъхна с облекчение. Наставникът нямаше да му попречи да участва в състезанието. Той не по-малко от него искаше Уил да победи. Това беше просто една привидна заплаха и Оуен го знаеше.

Рицарят огледа изправилото се предизвикателно пред него високо, жилаво момче с изцапана с прах риза. Рошавата тъмнокестенява коса на Уил беше паднала върху челото и няколко кичура закриваха зелените му очи като качулка. Острите скули на бузите и дългият орлов нос му придаваха вид на по-голям, отколкото беше, и Оуен забеляза колко много момчето започваше да прилича на баща си. Знаеше, че няма полза. Гневът и заплахите нямаше да помогнат. С раздразнение си каза, че това може би се дължеше на факта, че самият той не можеше да се сърди дълго на момчето и да прибегне към по-суровите наказания, каквито прилагаха другите рицари.

Погледна към дървения параван, който разделяше соларната стая, а после пак към Уил. След малко стана и се загледа през прозореца, за да си даде време да размисли.

Когато мълчанието продължи, Уил отново започна да се безпокои. Рядко беше виждал Оуен толкова замислен и така заплашително мълчалив. Може пък да грешеше. Наставникът му може наистина да му попречи да участва в турнира. А може би положението беше дори по-лошо… Внезапно в главата му проблесна думата изгонване. След известно време, което му се стори цяла вечност, Оуен се обърна към него:

— Знам какво се е случило в Шотландия, Уилям. — Оуен видя как очите на момчето се разшириха, а после се превърнаха в две яростни цепнатини, когато отмести погледа си. — Ако искаш да поправиш нещата, това не е начинът. Какво би си помислил баща ти за поведението ти? Когато се върне от Светите земи, бих искал да мога да те похваля. Не ми се ще да му казвам, че си ме разочаровал.

Уил се почувства така сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Като че ли беше останал без въздух. Догади му се и се почувства замаян.

— Как…? Как разбрахте?

— Баща ти ми каза, преди да замине.

— Той ви е казал? — рече едва чуто Уил. Наведе глава, а после я вдигна и я разтърси: — Може ли да си получа наказанието и да ме освободите, сър?

Оуен забеляза как върху лицето на момчето като че ли се спусна маска. Моментният израз на слабост беше изчезнал почти веднага, след като се беше появил. Видя как в слепоочието на Уил започна да пулсира една вена, докато стоеше, стиснал зъби. Това каменно изражение му беше познато. Беше го виждал на лицето на Джеймс Камбъл, когато беше посъветвал рицаря да не изпълни молбата да се прехвърли в приората на Ордена на тамплиерите в град Акра. Джеймс не беше извикан за кръстоносен поход и освен Уил в Лондон, в Шотландия той имаше млада жена и дъщери, но отказа да се вслуша в съвета на Оуен. Рицарят се запита дали момчето изобщо се вслушваше в това, което му говореше. Реши да кара без заобикалки.

— Не, сержант Камбъл, още не си свободен. Не съм свършил.

— Не искам да говоря за това, сър — рече тихо Уил. — Няма да говоря!

— Не е нужно — каза спокойно Оуен и отново седна на пейката, — ако започнеш да се държиш като сержанта, който знам, че можеш да бъдеш. — Когато видя, че успя да привлече вниманието на момчето, той продължи: — Уилям, ти имаш остър ум, а ентусиазмът и умението, които показваш на тренировъчната площадка, са похвални. Но ти отказваш да изпълняваш най-основните задължения в нашия Орден. Да не би да си мислиш, че нашите основатели са създали Устава за собствено забавление? Всички трябва да се стремим да следваме идеалите, които те са ни посочили, за да изпълним ролята си като Христови воини на земята. Да умееш да се сражаваш добре не е достатъчно. Самият Бернар дьо Клерво ни е казал, че е безсмислено да нападаме външни врагове, ако преди това не успеем да се справим с вътрешните. Разбираш ли това, Уилям?

— Да, сър — отвърна тихо той. Нещо като че ли засегна някаква струна дълбоко в душата му.

— Не можеш да продължаваш да излагаш на опасност положението си, като не се съобразяваш с Правилника, когато той ти се струва глупав и безсмислен. Трябва да започнеш да ми се подчиняваш, Уилям, за всичките си задължения, не само за тези, които на теб ти харесват. Трябва да се научиш на дисциплина, защото иначе няма да имаш място в този Орден. Ясно ли ти е?

— Да, сър Оуен.

Рицарят се облегна назад доволен, че Уил го беше чул и разбрал.

— Добре. — Той взе един от свитъците, които лежаха на масата. Разви пергамента и го приглади с длан. — Тогава следващото ти задължение ще бъде да носиш щита ми на разговора между крал Хенри и приор Дьо Перо.

— Кралят? Тук ли ще идва, сър?

— След дванадесет дни. — Оуен погледна пергамента. — Но посещението му е частно, така че ти се забранява да говориш за него.

— Имате думата ми, сър.

— До тогава ще бъдеш изпратен в конюшните за наказание за това, че не си изпълни задължението тази сутрин. Ще бъде в допълнение към всекидневните ти задачи. Това е всичко, сержант. Свободен си.

Уил се поклони и се отправи към вратата.

— А, Уил, и още нещо.

— Да, сър?

— В миналото може заплахите ми да са ти се стрували несериозни, но ако продължаваш да поставяш на изпитание търпението ми, няма да се поколебая и ще те изгоня от Ордена. Внимавай да не направиш някоя беля. Бог знае, че подобна възможност те следва постоянно като някое бездомно куче, но докато се усетиш, то може да се обърне и да те захапе.

— Да, сър.

Когато Уил излезе, Оуен потърка уморено вежди.

— Прекалено снизходителен си с момчето, братко. — Иззад дървения параван се показа висок рицар с побеляла коса и кожена превръзка през лявото око. Беше стоял там през цялото време на разговора. Приближи се до Оуен. В ръката си държеше няколко пергамента. — Да носиш щита на един тамплиер е голяма чест, особено при сегашните обстоятелства. Наказанието му ми изглежда по-скоро награда.

Оуен се загледа в пергаментовия свитък пред себе си.

— Може би тази голяма отговорност ще го обуздае повече, братко.

— Или пък ще стане причина да злоупотреби още повече с положението си. Опасявам се, че привързаността ти към момчето те заслепява. Ти не си негов баща, Оуен.

Оуен вдигна глава и се намръщи. Отвори уста да възрази, но рицарят с побелялата коса продължи:

— Момчетата с неговия произход и на неговата възраст са като кучетата. Реагират по-добре на камшика, отколкото на думата.

— Не съм съгласен.

Рицарят сви леко рамене и остави свитъците, които държеше, върху масата.

— Разбира се решението е твое. Аз само си казвам мнението.

— Ще го имам предвид, Жак — рече любезно, но твърдо Оуен и взе пергаментите. — Прочете ли всичките?

— Да. — Жак отиде до прозореца и огледа територията на братството. Листата по дърветата бяха започнали да вехнат. Бяха станали кафеникави и нащърбени по краищата. — Какво казва приор Дьо Перо? Уверен ли е, че Хенри ще се съгласи с исканията ни?

— Доста. Тъй като от няколко месеца се занимавам с този въпрос, Дьо Перо до известна степен е оставил на мен да реша каква ще е позицията ни по време на разговора. Споделих мислите си с него и се съгласихме да включим не само финансовите доклади за това какво е било дадено на кралския двор през последната година, но и къде, според нас, са били похарчени тези пари. Ще ми трябва помощта ти за някои подробности.

— Ще я имаш.

Оуен кимна в знак на благодарност.

— Всичко това ще подсили доводите ни.

— Колкото и убедителни да са те, кралят няма да се зарадва.

— Не, няма. Обаче, макар да мисля, че трябва да пристъпим внимателно към този въпрос, Хенри има твърде малък избор, за да не се съгласи с исканията на Ордена. Дори и да откаже, можем да помолим папата да му нареди да се съгласи.

— Нужна е предпазливост, братко. Орденът може и да не е подчинен на краля, но въпреки това той може да направи живота ни по-труден. Правил го е преди, когато се опита да конфискува няколко наши имота. А и без това — добави мрачно Жак — си имаме достатъчно грижи, за да си навличаме дребнавата завист на завистливи монарси. — Той придърпа една табуретка и седна срещу Оуен. — Ти разговаря с магистъра тази сутрин. Каза ли ти той дали е получил някакви нови съобщения от Утремер?

— Ще обсъждаме това при следващата ни среща, но не, не е получавал нищо, откакто научихме за монголските нападения на Алепо, Дамаск и Багдад и придвижването на мамелюците, за да се изправят срещу ордата. Според мен, това е доста добра причина да подсетим по-рано краля за дълговете му към нас. Ще са ни нужни всички пари, до които можем да се докопаме, ако се наложи да отблъснем тази нова заплаха. Ако мамелюците се изправят срещу монголите и победят, тогава цялата им армия ще премине победоносно и самоуверено през нашите територии. — Оуен приглади купчината пергаменти върху масата и поклати глава. — Не мога да си представя нещо по-опасно.