Робин Йънг
Братството (43)

42. Кварталът на търговците от Пиза, Акра

4 юни 1271 г. сл.Хр.

Уил извърна глава, когато вратата на кръчмата се отвори. Влезе висок мъж, облечен в лъскава, небесносиня роба. Човекът срещна за миг погледа му без изобщо да покаже, че го познава, и се отправи към маса, около която бяха насядали група търговци. Придърпа един стол и каза нещо, което накара другите да се засмеят, седна и си наля вино от една кана. Уил се обърна към питието си. Слънчевите лъчи, които проникваха през пролуките в кепенците, чертаеха светли ивици върху масата. Една оса запърха енергично с крила срещу светлината. Беше горещо и на Уил му беше омръзнало да чака. През последните дни често се чувстваше неспокоен. Спеше лошо, особено след като времето започна да става влажно, а наскоро започна да усеща, че колкото и дълбоко да дишаше, няма достатъчно въздух в дробовете.

Малко по-късно вратата отново се отвори и влезе набит човек с матова кожа, кафяв, плътно прилепнал панталон и домашнотъкана пелерина. Огледа се, забеляза, че Уил е сам на масата и се приближи.

— Хубав ден — отбеляза с неясен акцент той.

— Бог е милостив към нас — отвърна Уил на арабски.

— Така е — съгласи се мъжът и се засмя. — Уил Камбъл, ако не се лъжа?

Уил кимна и му подаде ръка. Мъжът я погледна, а после като че ли позна жеста. Пое ръката на Уил и силно я стисна. Хватката му беше силна.

— Мога ли да ти предложа питие? — попита Уил.

— Вода — отвърна мъжът и седна. Прогони осата с рязко движение на ръката.

Уил кимна на прислужващото момиче, което седеше край една от масите и вееше на мокрото си от пот лице с голямо, изсъхнало листо.

— Дай ни две големи чаши с вода — каза й той, когато се приближи.

Тя се намръщи.

— Ще трябва да ги платиш.

— Добре.

— Не може да седиш цял ден тук и да пиеш Адамовата бира, без да плащаш нищо — рече сърдито тя.

— Казах, че ще платя — рече рязко Уил.

— Не е нужно да ми държиш такъв тон — сопна се момичето, завъртя се на пети и се отправи към кухнята.

Мъжът с матовата кожа се наведе над масата.

— Умният човек би те посъветвал да не си груб с този, който ще ти донесе храна или питие. — Той се облегна назад. — Ако бях на твое място, нямаше да пия от водата, която ще ти донесе. Предполагам, че ще се изплюе в нея.

— Ще рискувам.

Докато чакаха чашите с водата, Уил се вгледа внимателно в мъжа. В него нямаше нищо особено. С едрата фигура и големите си ръце приличаше на човек, който упражнява занаят, изискващ физически усилия — ковач, кожар или търговец от по-нисша класа, може би от железните мини в Бейрут. Изобщо не приличаше на човека, който Уил си беше представял. Търговецът от Пиза, който беше уредил срещата, не му беше казал какво да очаква.

Прислужницата се върна с водата. Остави внимателно едната чаша пред човека и безцеремонно стовари другата пред Уил, като разля малко от нея. Той сърдито й подаде няколко дребни монети. Вгледа се внимателно в чашата, когато тя си отиде. Мъжът се засмя.

— Хайде да приключваме с тази работа, ако нямаш нищо против — рече ядосан Уил и бутна чашата настрани.

— Разбира се, разбира се. Носиш ли парите?

Уил му показа кесията, окачена на колана, който опасваше ленената риза над панталона му.

Мъжът се облегна назад и отпи от чашата си.

— Тогава нека обсъдим какво точно може да направи моят Орден за теб.

 

 

Приоратът, Акра, 4 юни 1271 г. сл.Хр.

Като си свърши работата, Уил се върна в приората. Настроението в крепостта, както и в целия град, беше мрачно почти толкова, колкото и предишната есен, когато бяха получили новината за смъртта на крал Луи. Кралят беше послушал съвета на брат си Шарл дьо Анжу и се беше отправил към Тунис, но след като беше успял да завземе Картаген, армията му беше опустошена от чума. Луи не беше пощаден от болестта и неговият голям Кръстоносен поход, осмият, откакто папа Урбан II беше призовал за пръв път мъжете на оръжие срещу неверниците преди почти двеста години, беше приключил, преди да започне. Тялото му беше върнато във Франция, за да бъде погребано в абатството Сен Дени.

Сега причината за мрачното настроение на гражданите на Акра беше новината за превземането на Крак дьо Шевалие от войската на Байбарс. Крак беше считана за най-непристъпната крепост в източния християнски свят и най-голямата база на хоспиталиерите. Гарнизонът й беше капитулирал след пет седмици ожесточени сражения, а с разрушаването й беше загубена и последната голяма крепост на франките във вътрешността на Палестина. През последните три години постепенно, но неотклонно Байбарс ги беше изтласкал от тази страна и сега те контролираха само няколко града, разпръснати по крайбрежието.

Уил се вгледа в лицата на мъжете, които срещаше в приората. Видя в тях изтощение и страх. Имаше време, когато Орденът разполагаше с близо четиридесет големи бази в Утремер. Преди Байбарс да дойде на власт, броят им намаля на двадесет и две, а сега бяха останали само десет.

През последните няколко седмици Уил беше започнал да изпитва големи съмнения в това, което планираше от толкова дълго време, но то му помагаше да види по-ясно отчаянието, което се четеше в очите на хората около него. Караше го да се чувства уверен, че прави това, което трябва, и че то е единственото правилно нещо. Няколко рицари го поздравиха, когато мина покрай тях на път за кулата в северозападния край, която беше най-близо до морето. Тя беше построена от Салах ал-Дин и представляваше най-старата част на приората. Камъните, от които беше изградена, се бяха напукали и тук-там в цепнатините беше покарала трева. От двете страни на входа стояха двама сержанти, въоръжени с мечове.

— Добро утро, сър — каза приветливо единият, когато Уил се приближи. — Отдавна не съм те виждал.

— Бях зает, Томас. — Уил наведе глава, за да мине под ниската арка.

— Само да те предупредя — каза Томас. — Той не е много приятна гледка.

Уил се спря.

— Разболя се от леонарди — обясни Томас. — Свали го миналата седмица.

— Леонарди? Много ли е зле?

— Не ми се ще да го казвам, но не изглежда добре.

Уил влезе в кулата и сякаш прекрачи от топлия юни във влажен ноември. Един къс коридор се извиваше и водеше до стълби, от които се преминаваше към горните нива на кулата, в която беше съкровищницата. Пред площадката на стълбището пазеха трима въоръжени сержанти. Уил сви вдясно, преди да стигне стълбите, и влезе в студена, кръгла стая, в която имаше двама рицари. Единият седеше край маса, надвесен над счетоводна книга. Другият стоеше на пост до малка врата, пред която имаше желязна решетка.

Рицарят на масата вдигна глава към Уил, когато той влезе.

— Брат Камбъл — каза не много въодушевен той, — виждам, че си дошъл да видиш затворника.

— Един от стражите ми каза, че е болен. Как е той? Има ли нужда от нещо?

Сержантът повдигна вежди.

— Не е наша работа да се грижим за удобствата на затворниците. Просто ги държим тук, докато си излежат присъдата. Но — добави сухо той и стана — сигурен съм, че посещението ти ще му подейства добре. — Кимна на другаря си и той издърпа един болт в решетката пред вратата, а след това я отвори.

Навътре в тъмнината се спускаха стълби. Бяха неравни и Уил трябваше да се подпира с ръка на стената, за да пази равновесие. Усети слабо течение, което донасяше миризма на море, плесен и гнило. На места стените се ронеха като престоял сухар. Колкото по-надолу слизаше, толкова по-силен ставаше ритмичният тътен, от който камъните вибрираха. Кулата беше много близо до морето и всяка по-голяма вълна я блъскаше. Когато наближи дъното, видя запалена факла. Измина последните няколко стъпала и стигна тесен коридор, изсечен в скалата. По пода проблясваха локви. Мястото беше под морското равнище и грубите стени бяха покрити с влага, която бавно се стичаше надолу и също така бавно се оттичаше в канавка, издълбана в пода. От едната страна на коридора имаше десет врати, всяка подсилена с железни пръчки, препречени с дървена греда. От другата страна имаше маса и пейка, където трима сержанти играеха на дама.

— Добро утро — поздрави Уил.

— Утро ли е? — попита един от стражите. Поклати глава и се изправи. — Готов съм да се закълна, че тук времето тече по различен начин. — Остави другаря си да продължи играта и отиде до една врата в края на коридора. Повдигна дървената греда, която лежеше върху две скоби от двете страни на вратата. Ритна два пъти вратата и после я отвори. — Можете да вземете тази факла вътре, сър.

Уил взе факлата от скобата, в която беше поставена, и влезе в килията. В носа веднага го удари тежката миризма на застояло, която беше усетил още докато слизаше по стълбите. Стражът затвори вратата зад него и се чу как слага гредата на мястото й. Въпреки че от три години идваше тук, Уил продължаваше да се изнервя от този глух звук и от клаустрофобията, която го обхващаше. Пламъкът на факлата затрептя от течението, идващо от вратата, след това се успокои и бледата й светлина се помъчи да разсее мрака на килията. На пода имаше купа с някаква мазна яхния, върху която се беше образувала корица. Зад нея с гръб, опрян в стената, седеше Гарен. Беше заслонил с ръка очите си от светлината, а другата му ръка беше прикована с желязна халка в стената. Отначало Уил не забеляза нищо лошо. Гарен изглеждаше същият, както обикновено. Някога златисторусата му коса, сега посивяла от мръсотия и липса на слънчева светлина, се спускаше на вълни върху гърдите, смесвайки се с брадата, която беше също толкова дълга и мръсна. Ризата и панталона му, единствените неща, които му бяха оставили, когато го затвориха в килията, бяха изпокъсани, защото платът бе изгнил от влагата. Гръдният му кош беше хлътнал и ребрата се очертаваха през бледата кожа. Ноктите на свободната му ръка бяха изгризани до живеца. Тези на другата, прикована към стената на такава височина, че да може само да прикляква над тоалетната кофа, бяха дълги като на хищна птица. Едва когато Гарен свали ръката си и примигна болезнено на светлината, Уил забеляза това, за което го беше предупредил стражът.

Беше чувал за леонарди — болестта, от която се беше разболял по време на похода си Ричард Лъвското сърце, но не беше виждал някой, пострадал от нея. Освен че от нея хората изпадаха в пълна летаргия, болестта поразяваше и някои места по кожата. Лицето на Гарен беше обезобразено. Бузите и челото му бяха червени там, където кожата се беше обелила. Устните му бяха напукани и кървяха, а едното му око беше затворено от съсирена кръв. По ръцете също имаше белези от болестта.

— Боже Господи! — каза тихо Уил, остави факлата в скобата на стената и приклекна пред Гарен. Помъчи се да не обръща внимание на отвратителната смрад, която идваше от кофата. Гарен погледна с укор Уил през присвитите си, сълзящи очи.

— Не си идвал от дни.

Уил не каза на рицаря, че бяха изминали две седмици от последното му посещение.

— Извинявай.

— Ти си единственият, който ми казва какво става. — Гласът на Гарен беше едва доловим и устните почти не се движеха, когато говореше, но Уил ясно усети нетърпението му. — Каза, че принц Едуард е дошъл. Какво става? Трябва да знам, Уил. Трябва да… — Той извика от болка, когато устната му се спука, след като я беше отворил малко повече. От нея потече кръв.

— Сега съм тук — побърза да отговори Уил. — Ще ти кажа всичко, каквото те интересува. — Той взе купата с яхнията. — Но първо трябва да хапнеш нещо.

— Аз умирам, Уил — рече тихо Гарен.

— Не ставай глупав. Крал Ричард е болен от леонарди, но не е умрял. — Уил се приближи до Гарен и се опита да сложи купата в ръката на рицаря. — Просто ти трябва храна и почивка.

Гарен отблъсна купата.

— Много боли.

Уил се вгледа в отворените рани по устата му и широката купа. Застана пред него и взе къс месо от яхнията. Като внимаваше да не докосва ъгълчетата, пъхна го между изранените устни на Гарен.

В началото, когато затвориха Гарен в тъмницата, Уил го посещаваше рядко в килията, и то само защото Гарен беше помолил многократно стражите да му кажат да дойде. Но онази част от него, която продължаваше да обвинява Гарен за това, което му беше сторил в публичния дом, постепенно започна да избледнява, след като виждаше цената, която рицарят плащаше за престъпление, за което вината не беше само негова.

С течение на времето посещенията бяха зачестили, докато сега вече бяха всяка седмица и той често се улавяше, че с желание ги очаква. Не беше имал възможност да разговаря с Еверар или с друг от братството за чувствата и мислите си, нито с някой извън този кръг. Гарен, който вече знаеше за Анима Темпли, но не споделяше целите й, беше станал единственият човек, с когото Уил можеше да споделя някои неща. През изминалите месеци беше започнал да цени мнението на рицаря все повече и повече.

Понякога говореха и за призраци — за Жак, Оуен, Джеймс, Адела, Елуен, за хората, които и двамата бяха загубили. За Елуен говореха много рядко. Веднъж Гарен беше предложил на Уил да се свърже с нея, но той беше отказал рязко и въпросът не беше повдиган повече. Уил отдавна бе престанал да мисли за нея, като си беше казал, че вероятно е щастливо омъжена за някой богат благородник. Но това беше рана, която никога не можа да зарасне напълно и все още му причиняваше болка. От време на време завиждаше за мрака, в който живееше Гарен и където времето като че ли нямаше значение.

— Ето — каза Уил и сложи друго парче месо между устните на Гарен, като си даваше сметка колко унизително се чувства.

Гарен задъвка бавно твърдото месо, а после го преглътна с усилие. Изглеждаше на шейсет, а не на двайсет и четири години.

— Говори ми — прошепна той.

— Няма много за казване. Всички са изумени от падането на Крак. Принц Едуард изпрати посланици до монголите да ги молят за помощ, но Великият магистър Берар и повечето от другите управници в Акра не очакват да я получим. Принцът свика няколко срещи с благородниците и се опита да ги обедини, но засега единственото, което постигна, беше да нажежи обстановката.

— Какво искаш да кажеш? — рече Гарен, докато дъвчеше друго парче месо.

— Случва се с всички, които идват тук за пръв път. Едуард още не го е разбрал — каза с въздишка Уил.

Той беше в групата, приветствала трийсет и две годишния английски принц, дошъл с хиляда рицари. Крал Хенри не беше поел кръста, извинявайки се с лошото си здраве. Управниците на Акра приветстваха подкреплението и ентусиазма на принца, поне в първите няколко дни.

— Той си мисли, че войната е нещо просто — ние срещу тях. Беше бесен, когато разбра, че венецианците продават оръжие на Байбарс, генуезците го снабдяват с роби, а благородниците в Акра одобряват всичко това, като същевременно се карат помежду си кой да вземе най-големия дял. И имат безочието да се оплакват, когато Байбарс им взема земите и имуществото с новите си хубави оръжия и войници! — Уил тежко въздъхна и взе още едно парче месо от купата. — Но скоро нищо вече няма да има значение.

Гарен отблъсна ръката му.

— Ти свърши ли онази работа?

Уил остави купата на земята и облиза мазните си пръсти.

— Да, срещнах се с него днес.

Гарен го изгледа.

— Ама ти наистина не се плашиш от опасностите.

— Мислех, че си съгласен с плана ми.

— Знаеш, че съм съгласен. Винаги съм бил. Но ако Великият магистър Берар разбере какво си направил от името на Ордена? — Гарен поклати глава. — Нека просто да кажем, че ми се иска още дълго да те виждам. Да не говорим пък какво ще направят Еверар и Анима Темпли, ако разберат.

— Опитах се да върша нещата по техния начин — отвърна разгорещено Уил. — Правех всичко, което искаше Еверар от мен. Правех съюзи с рицари от други ордени, подмазвах се на Висшия съд, запознах се с влиятелни еврейски учени, подкупвах мюсюлмански информатори. Съгласен съм, че през последните няколко години Братството отбеляза важен напредък. Великият магистър на хоспиталиерите дори започна да разговаря с Великия магистър Берар при официални поводи. Но имам чувството, че не съм стигнал до никъде. Благородниците са прекалено много ангажирани със собствените си планове и собствената си политика, за да могат да погледнат отвъд своите стени. Колко още крепости ще отстъпим на Байбарс? Анима Темпли никога няма да постигне целите си, ако загубим изцяло Светите земи. Защо Еверар не го разбира?

— Опитал ли си се да го попиташ?

— През цялото време го питам какво възнамерява да прави и как си представя, че можем да оцелеем в тази война достатъчно дълго, за да постигнем някакъв мир. Но той не казва какво мисли. Продължава да крие разни неща от мен. Знам, че има важна връзка с някой, който заема високо положение сред мамелюците, връзка, която е установил баща ми! Но не ми казва кой е той. — Уил поклати ядосан глава. — Не ми остави никакъв избор!

— Да не би да се опитваш да оправдаеш това, което направи на мен и на себе си? — попита тихо Гарен.

Уил погледна рицаря. За изпълнението на плана, който беше съставил преди почти осемнайсет месеца, беше необходимо дълго време, докато тихомълком установяваше контакти и незабелязано измъкваше пари от тайните каси на Анима Темпли. През това време неведнъж трябваше да се преборва със съвестта си.

— Взех решение — каза той накрая на Гарен. — Убеден съм, че това е единственият начин. Не съм искал да идвам тук и да се замесвам в тази война, но съм замесен и единственото нещо, което мога да направя сега, е това, което чувствам, че е правилно.

— В интерес на истината аз също мисля, че постъпваш правилно. Винаги съм казвал, че целта на Анима Темпли е безнадеждна, още от деня, когато ти ми каза за нея.

— Когато го направя, нещата ще се променят. Сигурен съм в това. Благородниците ще имат по-голямо желание да се бият и принц Едуард може и ще успее да ги обедини. После — добави Уил тихо, — може да започнем да си възвръщаме земите и имуществото.

От месеци наред сънуваше един сън, в който срещаше духа на баща си сред изоставените зали на Сафед. Уил искаше да го погребе, но обезглавените трупове бяха така разложени, че Джеймс не знаеше кой е неговият. Сънят не даваше мира на Уил. Но скоро всичко щеше да свърши. Скоро щеше да погребе баща си и може би едва тогава щеше да има възможност да бъде постигнат мир.

— Трябва да вървя — каза Уил и се изправи. — Ще дойда утре с мехлем за раните ти.

— Не се доверявай на никого, който да ти помогне да промениш нещата, Уил. Не се доверявай нито на Едуард, нито на благородниците. Вярвай само в себе си!

Уил кимна. Удари с юмрук по вратата и след малко стражът, го пропусна. Излезе от кулата, заслепен от силното следобедно слънце. Точно там го завари Еверар.

Изненада се, когато видя стария свещеник, който рядко излизаше от стаята си, да прекосява двора. Понечи да вдигне ръка за поздрав, но се спря, когато видя изражението на лицето му. Почти отстъпи назад, след като забеляза гнева в очите на стареца.

Еверар не спря, а сграбчи мантията на Уил с костеливата си ръка.

— Глупак такъв! — просъска той и опръска със слюнки лицето на Уил. — Какво си направил, проклет глупак такъв!

Уил хвана Еверар за китките и се опита да го отблъсне.

— За какво говориш?

— Я не се преструвай! Един от гвардейците на сенешала те е видял в кръчмата.

— Следил си ме, така ли?

— Наблюдавам те от седмици — рече Еверар. — Беше много зает, нали? С твоите тайни срещи и планове. Знам всичко за тях.

— Как? — прошепна Уил, изоставил опитите да отблъсне стареца.

— Принудих да ми разкаже за тях онзи търговец от Пиза, с когото си се срещнал. Той издаде с кого ще се видиш. Ще се върнеш обратно и ще им съобщиш, че се отказваш от сделката, която си сключил с тях.

— Не!

Кървясалите очи на Еверар проблеснаха.

— Не?

— Твърде късно е, освен ако не сте го заловили. — Когато Еверар не отговори, Уил разбра, че човекът не е бил заловен. — Сигурно вече е напуснал града.

— Тогава ще вземеш кон и ще тръгнеш след него!

— Не! — повтори Уил и рязко се отдръпна от Еверар. — Дори да знаех къде да го търся, нямаше да го сторя. Правихме това, което ти искаше в продължение на три години, Еверар. Нищо не излезе. Байбарс не се интересува от мир. Изпратихме почти дузина мъже да го придумват. Колко от тях се върнаха?

Еверар сви устни. Белегът на лицето му почервеня.

— Трябва да продължим да се опитваме.

— Твърде късно е за това. — Уил понечи да му обърне гръб.

— Те няма да го направят — каза Еверар и го сграбчи за рамото. — Работят за него, глупак такъв. Той им плаща данък. Защо ще хапят ръката на господаря си?

— Не всички от тях му имат доверие. Байбарс е започнал да поставя свои хора в Ордена им. Страхуват се, че той ще се опита да вземе властта там. Еверар едва си поемаше дъх.

— От къде, за Бога, успя да намериш пари за тази сделка? — Когато Уил не отговори, Еверар остана с отворена уста. — Взел си ги от моите каси, така ли? — извика той. — Ах, змия такава!

— Ти искаше да ти помогна, Еверар. Искаше да мисля самостоятелно и да мога сам да вземам решения. Е, добре, аз реших. Твоят начин не доведе до нищо. Сега е ред на моя начин.