Робин Йънг
Братството (25)

24. Градските улици, Париж

1 ноември 1266 г. сл.Хр.

Хасан мина напряко по брега на Сена до моста, прекоси реката и навлезе в кривите улички на града. Движеше се бързо в сгъстяващия се здрач покрай групичките хора, прибиращи се у дома в края на работния ден, а наметалото му се развяваше от вятъра, който следобед се беше засилил. Земята беше хлъзгава от калта, осеяна със следи от стъпки и копита и набраздена от колелата на каруците. Надвисналите тежки облаци подсказваха, че ще вали. Като се движеше неотклонно на север към градските стени, Хасан навлезе в лабиринта от тесни улички, които прорязваха търговския квартал. Книгата за Граала беше прилепнала плътно към гърба му между панталона и колана и не се виждаше под наметалото. Беше забелязал конете на тамплиерите пред портите на двореца и реши да избягва главните улици.

Повечето от работилниците на квартала бяха затворени и собствениците им се бяха прибрали по домовете си, за да се приготвят за църковната служба за Вси светии, но някои продължаваха да работят и в този късен час. Мина покрай ковачница, работилница за въжета и цех за щавене на кожи. Зад спуснатите решетки му се мярнаха отблясъците на огнище, чу ударите на чук върху желязо, шум на метла по пода и стържене на метал върху кожа. На едно кръстовище спря. Най-бързият път напред беше по дълга, криволичеща тясна улица, която минаваше покрай една църква, но входът към нея беше отчасти блокиран от купчина големи камъни и от скеле, издигнато до стената на църквата. Хасан заобиколи камъните и навлезе в уличката, като се провря между гредите на скелето, а прахът от новата зидария напълни очите му. Гредите и напречните дъски вибрираха под напора на вятъра. Отпред разлюлени от вятъра пламъци на факли хвърляха огромни сенки върху стените на уличката. Хасан чу гласове, смях и крясъците на птица. Излезе изпод последната греда и видя група младежи, препречили пътя му. Някои стояха прави, други бяха наклякали в плътен кръг пред отворената врата на един пансион за зидари. Всички носеха бели престилки. Крясъците идваха от два петела. Когато приближи, Хасан видя да пускат птиците в центъра на кръга. Крясъците се засилиха още повече, когато те заподскачаха насам-натам, като се кълвяха и нараняваха до кръв с шиповете на краката си. Малко встрани от младежите уличката преминаваше в площад, а отвъд него беше портата на приората.

Хасан мина плътно покрай стената, пробивайки си път през групата, точно когато единият петел нададе предсмъртни крясъци. Няколко младежи радостно извикаха, а други недоволно замърмориха, когато птицата млъкна, а в една съдина започнаха да хвърлят монети. Младеж на около осемнадесет години изруга и тръгна наведен покрай стената. Беше слаб, със злобно лице, рядка черна брада и безизразни, хлътнали очи.

Хасан усети първите капки на дъжда. Чу се съскане, когато водата почна да попада в пламъците на факлите.

— Извинете — каза тихо той, като се провираше между чернокосия младеж и останалите от групата. Няколко от тях го погледнаха.

— Хей!

Хасан се обърна.

Младежът до стената го изгледа подозрително.

— Не трябва да минаваш оттук. Можеше да събориш някоя от подпорите на скелето.

— Следващия път ще заобиколя.

Настъпи пауза.

— От къде си? — попита младежът.

Хасан не отговори, а продължи да върви, като се провираше внимателно през последните зидари, които събираха и разпределяха печалбата от залаганията.

— Хей!

Хасан се огледа и видя, че слабият младеж се отдели от стената и тръгна след него. Няколко други зидари също се огледаха.

— Попитах те от къде си?

— От Лисабон — рече Хасан и любезно кимна. — Желая ти добра вечер.

— Ако ти си от Лисабон, аз съм от Рая.

Хасан продължи да върви. Чу неразбрано шушукане зад себе си и смехове.

— Виждал съм и преди такива като теб, черна кожо. — Сега в гласа на младежа се усещаше повече враждебност, отколкото любопитство. Краката му зашляпаха в калта. — И то не от тази страна на морето.

Точно преди да стигне края на уличката, Хасан хвърли бърз поглед през рамо. Младежът бавно, но целенасочено го следваше заедно с няколко от другарите си, а групата, която наблюдаваше боя на петлите, беше оредяла. Хасан ускори ход, но точно преди да излезе на площада, трима младежи с престилки на зидари препречиха пътя му. Бяха леко задъхани. Хасан позна, че са от същата група. Реши, че са минали през предния вход на пансиона и са излезли на площада по успоредна уличка, за да му пресекат пътя. Мрачното му предчувствие бавно премина в страх. Едно от момчетата изглежда се уплаши и изостана, но другите двама продължаваха да го гледат мрачно.

Хасан спря.

— Какво искате от мен? — попита ги спокойно той. — Бързам.

— Не ми прилича да е от Лисабон, Ги — каза един от младежите, застанали пред него, явно обръщайки се към слабия мъж.

Ги пристъпи напред и всички заедно наобиколиха Хасан. Бяха общо девет души. Двама държаха факли. Сега дъждът се беше усилил. От другата страна на площада на прага на една паянтова къща седеше малко момиченце. В ръката си държеше дървена кукла, която караше да ходи в скута й. Освен нея наоколо нямаше никой.

— Познавам хора, които са били в Светите земи — каза Ги, обръщайки се към Хасан с тих, презрителен глас. — Разправяли са ми какви неща са правили такива като теб на християнските жени и деца. А ти си дошъл тук да вървиш по нашите улици, през местата, където работим, покрай къщите ни, така ли? Кралят накара евреите да носят знак, за да знаем всички кои са. А твоят знак къде е, сарацинино?

— Аз съм християнин — рече Хасан. Все още продължаваше да говори спокойно, но чувстваше заплахата да лъха като студен вятър от Ги. Това го накара вътрешно да потрепери.

Ги плю на земята.

— Мислиш ли, че нашият Бог те иска? Една черна овца в стадото му? Той се приближи. — Миналия месец в дома на майка ми дойде пратеник от манастира на хоспиталиерите. Каза й, че нейният син — Ги посочи с пръст гърдите си, — моят брат, е загинал, когато крепостта Арсуф в кралство Йерусалим била превзета от сарацините. Той беше там помощник-зидар. — Хлътналите очи на Ги проблеснаха на светлината на факлите. — Видях го колко беше щастлив, когато замина с един от нашите кораби. След като вашият султан, онзи, на когото рицарите викат Арбалета, свършил с хоспиталиерите, избил и останалите вътре. Главата на брат ми била отсечена от раменете, а тялото му оставено да гние. Беше на четиринадесет години. Майка ми не може да говори от мъка по него. И въпреки това ти си тук, един от убийците му, и се чувстваш като у дома си в нашия град.

— Съжалявам — рече тихо Хасан. — Наистина съжалявам. И аз познавам добри хора, които загинаха в тази война. Обаче те уверявам, че Байбарс Бундукдари не е мой султан. Никога не съм се бил за него, нито съм полагал пред него клетва за вярност. Моят дом е тук, и то от много години.

— Той лъже, Ги — чу се глас зад него.

— Кълна се — бързо каза Хасан и се обърна към начумерения младеж, който беше се обадил, — аз съм… — Думите му бяха прекъснати от сподавен стон, когато някой го блъсна силно в гърба. Хасан залитна и падна на колене. Почувства как студената кал прониква през дрехата му. Опита се да се изправи, но пак изохка и падна, когато един ботуш го изрита в хълбока. Сви се от болка, но усети силни удари по главата, в другия хълбок, а после и в гърба, който беше донякъде предпазен от книгата. Носът му се напълни с отвратително миришеща кал, примесена с човешки изпражнения, лицето и ръцете му също бяха зацапани с нея. Ги се надвеси над него и Хасан зърна за миг лицето му, изкривено от гняв и мъка, когато ботушът отново се стовари отгоре му. Заби се в лицето му и той почувства, че носът му се счупи. В гърлото му започна да се стича кръв. Задави се. Някой извика:

— Ги, недей! Нали каза, че искаш само да го сплашиш?

Хасан се претърколи настрани. Очите го смъдяха. Замъгленият образ на Ги се надвеси над него. Бръкна под наметалото си и стисна дръжката на кинжала. Измъкна го, като премигваше от кръвта в окото, и замахна към краката на Ги.

— Той има нож! — извика един от зидарите.

Ги избегна удара точно навреме и отскочи назад. Другите младежи също се отдръпнаха. Хасан с мъка се изправи на крака с извадения кинжал в ръка, а кръвта продължаваше да се стича от челото, носа и устата му. Полузаслепен и измъчван от остра болка, той се обърна и с неуверени стъпки пристъпи към скупчилите се младежи, които препречваха края на уличката. Те се разделиха, за да избегнат ножа му. Но когато се затича към площада, кракът му се плъзна в калта, той падна и изпусна кинжала. Един от зидарите извика и го сграбчи за ръцете, преди да го достигне.

— Не! — каза друг, когато Ги се хвърли напред към падналия нож.

Грабна го и се спусна към Хасан, който беше притиснат от задържалия го младеж.

Хасан усети пронизваща болка, когато Ги заби кинжала в него. Видя как се разширяват очите му, пълни с омраза, а после прочете в тях страх. Ги отстъпи назад, като остави ножа забит между ребрата му.

— Боже Господи! — извика един от младежите. — Какво направи?

— Да се махаме! — подкани ги друг и дръпна Ги за ръката. — Ела!

Хасан се отпусна на земята, когато момчето, което го държеше изотзад, го пусна и побягна заедно с останалите. Опита се да се изправи, като се мъчеше да преодолее смазващата болка, но успя да продължи само няколко крачки. Стисна дръжката на кинжала, но нямаше сили да го извади. Кръвта се стичаше гореща по ръцете му. Качулката отново беше съборена назад от вятъра. Момиченцето на прага на отсрещната къща го гледаше.

— Помогни ми! — простена той.

Устата й се разтвори широко и тя изпищя, а после се втурна вътре, стиснала дървената кукла. Хасан изохка и падна напред в калта, а вратата на къщата с трясък се затвори. Помисли си за Еверар, който чакаше в приората, и за Книгата за Граала, която притискаше като камък гърба му. Усети, че съзнанието му го напуска като изтичащата кръв, като дъха му. Дъждът намокри непокритата му глава и започна да се стича по бузите, смесвайки се със сълзите и кръвта. Някъде далеч камбаните на Нотр Дам започнаха да бият за вечерна молитва, последвани скоро от другите църкви в града, които призоваваха гражданите на Париж за празнична служба.

 

 

— Трябва да е някъде наоколо, ако съобщението е вярно. — Говорещият, як мъж на име Бодуин, с гъста, жълточервеникава коса и ъгловато лице, скочи от коня и подаде юздите на единия от двамата си спътници, които също бяха на коне. Червената му мантия и ливреята на кралски страж бяха прогизнали от вода. — Дай това, Лукас — рече той, като посочи факлата, която държеше другарят му.

— Трябваше да оставим тази работа на кметските стражари — рече ядосан Лукас, който беше най-младият от тримата, докато подаваше факлата. — Дяволите да го вземат този дъжд!

— Стражарите не разследват убийства — отвърна Бодуин и започна да оглежда района, който, като се изключи слабата светлина от пламъка на факлата, беше потънал в непрогледен мрак.

На площада беше зловещо тихо. Единствените шумове идваха от вятъра и плющящия дъжд. Прозорците на схлупените къщурки наоколо бяха тъмни. Повечето от обитателите им бяха още на вечерната служба.

— За съжаление това неприятно задължение се пада на нас. — Той се извърна към другарите си и направи гримаса. — Хората на добрия, стар капитан.

— Ще ми се да видя него тук — изръмжа третият мъж. — Вместо да седи на дебелия си задник край огъня в двореца.

— О, мисля, че има достатъчно неща, за които да се тревожи, Амери, със скандала, причинен от онзи трубадур. — Бъди сигурен, че тази вечер ще оправдае парите за издръжката си.

— Да — съгласи се с готовност Лукас. — За какво беше всичко това? Видях група тамплиери с краля точно преди да тръгнем. Спореха нещо.

Бодуин вдигна равнодушно ръце.

— Доколкото успях да чуя, ставаше дума, че трубадурът е еретик. Инквизиторите го отведоха, за да го разпитват.

Лукас потрепери.

— Положението ни като че ли не е чак толкова лошо в сравнение с неговото.

— Какво е това?

Бодуин се огледа и видя Амери да сочи към началото на една уличка. Едва различи някаква паднала фигура на земята. Приближи се, а пламъкът на факлата затрептя под напора на вятъра. Бодуин се наведе и разтърси човека за рамото. Той не се помръдна.

— Дръж това! — рече той и подаде факлата на Амери, който беше слязъл от коня и се беше приближил, после обърна тялото.

— Господи! — възкликна Амери и се прекръсти, когато видя лицето на мъжа. — Той е сарацин!

Бодуин видя дръжката на кинжал да стърчи от тялото на човека. Очите му бяха отворени и се взираха в дъжда. Там, където лицето не беше изцапано с кал, то беше сивосинкаво и изранено, а брадата беше напоена със съсирена кръв.

— Горкият! — Бодуин разтвори наметалото на мъжа и бързо го претърси, но не видя нищо, освен празната ножница, която като че ли съответстваше на кинжала, забит в тялото му. — Изглежда, че е бил убит със собственото му оръжие. Трябва да разпитаме наоколо. Може някой да е видял кой е извършил това.

— Всички са на църква — отвърна недоволен Амери. — Жената, която предаде съобщението, каза само, че чула викове, а след това го видяла да лежи в уличката. Не видяла кой го е направил. Ще кажем на капитана, а той да реши дали да продължим по-нататък разследването. Обаче се съмнявам, че ще иска да губи време и хора за това. — Той сви рамене и погледна тялото. — Едва ли ще липсва много на някого.

Бодуин въздъхна, а после кимна. Изтри с ръкав мокрото си лице.

— Тогава елате да ми помогнете да го вдигна. Ще го завържа за коня си. Трябва да го погребем някъде.

— Ама къде? — рече Амери, без да се приближава до тялото.

— Със сигурност не и в двора на някоя църква — каза Лукас и застана зад тях. Беше завързал конете за един стълб пред работилница за щавене на кожи.

— Трябва да го оставим някъде — рече Бодуин.

За момент всички се замислиха.

— В гробището на прокажените — рече накрая Амери. — Ще кажем, че е прокажен. Тогава ще трябва да го вземат.

Амери и Лукас погледнаха Бодуин. След като не можа да измисли по-добро решение на проблема, той кимна.

— Добре тогава. Помогнете ми да го вдигна.

 

 

Парижкият приорат, 2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Когато първата молитва приключи, Уил излезе от параклиса и широко се прозя. Службата беше извънредно дълга, защото днес беше Задушница, денят на мъртвите, и по време на всяка от службите се четяха специални молитви за починалите.

Беше мрачен празник в сравнение с веселото честване на деня на Вси светии, макар времето изобщо да не беше такова. След дни наред вятър и дъжд, утрото беше поразително ясно. Небето от черно беше станало тюркоазено, а после невероятно синьо. На разсъмване конярите трябваше да изтрият ледената корица, покрила конете през нощта. Сланата беше втвърдила калта и беше посипала със сребристобял скреж тревата.

Рицарите започнаха да излизат от параклиса и се отправиха в редица към Голямата зала. Уил заедно с другите сержанти трябваше да чака, докато свършат, и едва след това да наруши своя пост и да закуси. Ето защо се отправи към гардероба, за да вземе расото на Еверар, което беше оставил за поправка на шивача на приората.

— Сержант Камбъл!

Уил се огледа и видя един слуга в кафява туника да бърза към него. Изглеждаше уплашен и не изпускаше от очи рицарите.

— Да?

— Един човек ви чака при портата — прошепна мъжът.

— Кой?

Прислужникът не отговори, а като хвърли бърз поглед през рамо, протегна ръката си към Уил. На дланта му лежеше смачкано квадратно парче син плат.

Уил се намръщи и го взе.

— Какво е това? — попита той, разгъвайки плата. Загледа се в сухия жасминов цвят между гънките.

— Тя не си каза името — прошепна слугата. — Каза ми само да ти дам това. Чака те отвън на пътя. — Той се обърна и бързо се отдалечи.

Уил стисна парчето плат в шепата си и усети как сърцето му се разтуптя. Но умът му не беше така развълнуван като тялото и той усети, че го обзема яд. Елуен не беше се вслушала в това, което я беше предупредил само преди седмица — че не трябва да идва тук. След като помисли малко, той прекоси двора и се отправи по пътеката, която водеше покрай тъмницата към главната порта. Не беше извървял и няколко крачки, когато видя към него да се приближава един рицар. Беше Гарен. Останалите мъже бяха напуснали двора. Последният от рицарите беше влязъл в залата.

Гарен го поздрави и се усмихна, но очите му продължиха да гледат студено и когато заговори с по-приветлив тон, си пролича, че е малко пресилен.

— Надявах се да те заваря.

— Какво има? — попита Уил и пъхна парчето плат в джоба на туниката си.

— Не бях сигурен, но ми се стори, че онзи ден видях тук един стар приятел на чичо ми. Един мъж на име Хасан.

Уил кимна.

— Той е тук.

— Робер ми каза, че е другар и на твоя наставник?

— Не съм сигурен дали другар е точната дума. Понякога наставникът ми използва Хасан да му издирва разни текстове, които иска да купи. Защо питаш?

— Всъщност, просто така. — Гарен сви рамене и смутено се усмихна, но Уил отново усети напрежението в гласа му под явното желание да се държи по-приятелски. — Просто исках да му благодаря, че се опита да спаси живота на чичо ми в Онфльор. След битката не успях да го сторя, но не съм забравил как се би рамо до рамо с нас. — Той замълча за момент. — Знаеш ли къде е?

— Видях го за малко вчера вечерта, но не знам къде е сега. Мисля, че има квартира в града. Това е всичко, което мога да ти кажа. — Уил отново се отправи към пътеката, която водеше до входа на приората. — Съжалявам, трябва да вървя.

— Ще излизаш ли от приората?

— Трябва да изпълня една поръчка на наставника си. Ще кажа на Хасан, че го търсиш, ако го видя.

След като излезе изпод дългата сянка на тъмницата, Уил се отправи по улицата покрай приората, която беше покрита със свод от брулени от вятъра кестенови дървета. Елуен стоеше под едно от тях, потънала до глезените в море от червено-кафяви листа. Беше облечена в бяла рокля и плътно загърната със син вълнен шал. Уил я извика. Звукът беше понесен от внезапния порив на вятъра, който раздвижи клоните над него. Елуен се огледа. На лицето й се изписа облекчение. Затича се към него, а после спря нерешително, когато приближи. Уил видя в очите й сълзи и ядът му мигновено премина.

— Какво се е случило? — попита той и се приближи до нея.

Тя зарови лице в ръцете си.

— Елуен, какво има? — Уил я прихвана леко за раменете. — Кажи ми!

След малко тя махна ръцете си. Бузите й бяха мокри.

— Не знам откъде да започна. Уил, извърших нещо ужасно. — Елуен разтърси енергично глава. — Не съм предполагала, че ще стане така. Не мислех, че някой ще пострада.

— За какво говориш?

Девойката пое дълбоко въздух, а после издърпа ръката си от тази на Уил.

— А най-лошото от всичко е, че се чувствам като предателка спрямо теб.

Уил запази мълчание, докато Елуен му разправи как Еверар отишъл при нея в двореца и я помолил да вземе книгата от трубадура Пиер дьо Понт-Евек, за която свещеникът й казал, че преди шест години била открадната от приората. После сподели как беше сключила сделка с духовника — като отплата Еверар да посвети Уил в рицарство.

Когато момичето свърши, известно време той не каза нищо.

— Еверар те помоли да откраднеш тази книга?

— Съжалявам, че се споразумях с наставника ти зад гърба ти, Уил, но знам колко много искаш да станеш рицар и си помислих, че така ще ти помогна. Всъщност, книгата изглежда не принадлежеше на трубадура. — Тя прехапа устна и се загледа в земята. — После доминиканците пристигнаха и така се уплаших, че ще разберат какво съм направила, че единственото нещо, което ми дойде наум, беше да се отърва от нея. Снощи те арестуваха трубадура преди представлението.

— За какво го арестуваха?

— Доминиканците смятат, че Книгата за Граала и представленията му са еретични.

Уил стисна зъби.

— Е, важното е, че ти си в безопасност.

— Вината е моя за това, което се случи с трубадура. Чух, че когато доминиканците не могли да намерят книгата, те го обвинили, че е излъгал, като казал, че я е взело момиче от прислугата. Но той е казал истината. Аз му се представих под фалшиво име.

— Добре си направила, Елуен. Изобщо нямаш вина в цялата работа. — Уил поклати глава. — Не мога да повярвам, че го е сторил — рече тихо той.

— Пиер не е лош човек. Взел книгата, когато брат му умрял. Той просто искаше да продължи да пише поезия. Ще го убият, нали?

— Брат му ли?

Елуен му разказа какво й беше разправил Пиер за Антоан.

— Еверар мислеше, че Пиер може би е човекът, откраднал книгата от съкровищницата, но не е той. Брат му Антоан я намерил на прага си. Никой от тях не е знаел, че тя има нещо общо с приората.

— Къде е книгата сега?

— Вчера вечерта се срещнах с човека на Еверар, както се бяхме уговорили, и му я дадох.

— Човекът на Еверар?

— Хасан — рече тихо тя. — Каза ми, че съм се справила добре и Еверар ще бъде доволен. Попитах го от къде е и той каза, че е от Сирия. Споменах, че искам да отида в Светите земи, а той ми каза, че трябва да го направя и че там е хубаво.

— Хасан е донесъл книгата тук на Еверар?

— Намерението му беше такова. Обаче някакви кралски стражи, които снощи патрулирали из града, намерили едно тяло, скоро след като Хасан се сбогува с мен. Чух един от тях, на име Бодуин, да докладва на капитана рано тази сутрин, когато вземах вода за банята на кралицата. Разпитах го за случая и той каза, че човекът бил сарацин и че бил бит и намушкан смъртоносно с нож в една уличка. — По бузите й отново започнаха да се стичат сълзи. — Каза, че го оставили в болницата за прокажени при портата Сен Дени, за да бъде погребан. Трябва да е бил той, нали?

— Болницата за прокажени?

— Защото е сарацин.

— Еверар ми каза, че Хасан се е покръстил… — Уил не довърши мисълта си и прокара пръсти през косата си. В миналото беше подозирал Хасан, но Еверар категорично беше опровергал недоверието му. Запита се дали след като Еверар бе скрил от него всичко това и бе отишъл зад гърба му да кара Елуен да вземе тази книга, не го бе лъгал и за други неща през годините. Избърса с пръст една сълза от бузата на Елуен. — Трябва да вървя — каза й той, взе ръката й и остави в нея завития в плата жасминов цвят. — Върни се в двореца й не казвай на никого това, което ми разказа.

— Мразиш ли ме?

— Разбира се, че не те мразя — рече тихо той, взе я в прегръдките си и я притисна до себе си. — Благодарен съм ти, че си направила това, за да ми помогнеш, Елуен, и само ме е яд, че си се замесила в тази работа. — Уил усети как тялото й се притисна в неговото. Погали за миг косата й, а после се отдръпна и я целуна по бузата. — Скоро ще дойда да те видя, обещавам.

 

 

Гарен отстъпи назад във входа към тъмницата, където се криеше, когато Уил мина забързано по пътя към приората.

Вчера вечерта беше видял Хасан да излиза и тъй като знаеше, че същата вечер трубадурът ще дава представление, беше предположил, че сарацинът отива да открадне книгата. Тъкмо се канеше да тръгне след него, когато срещна визитора, който го заговори за един свободен пост в приората в Кипър. Беше висок пост — помощник на маршала и визиторът искаше да знае дали би искал да го заеме. Но Гарен мислеше единствено за това, че Рук е в „Седемте звезди“ с Адела и чака книгата, а Хасан се отдалечава все повече и повече. Съгласи се, без да му мисли много, да заеме поста и визиторът, останал доволен, му каза, че трябва да замине за Марсилия колкото е възможно по-скоро с някой кораб, преди да настъпят зимните бури. Хасан беше изчезнал. Гарен си помисли да тръгне направо към двореца, но ако се разминеше с връщащия се Хасан, можеше да пропусне възможността да вземе книгата. Накрая реши да остане при входа и да чака.

Когато една група рицари начело с Николас дьо Навар се завърна в приората, Гарен, който вечерта ги беше видял да го напускат заедно с двама доминикански монаси, успя да спре един от тях пред конюшнята — млад рицар, с когото спяха в една стая.

— Какво стана в двореца, Етиен? — тихо попита той рицаря.

— Не трябва да ти казвам — промърмори в отговор Етиен и подаде юздите на един коняр.

— Тук е трудно да се пазят тайни.

След като погледна към Николас дьо Навар, който стоеше на двора и разговаряше с визитора, Етиен се наведе към Гарен:

— Хванахме трубадура и доминиканците го арестуваха.

— Добре — рече Гарен и се усмихна. — Радвам се, че сте спипали копелето.

Етиен важно кимна.

— Съмнявам се, че вече ще може да напише нещо за нас.

— А какво стана с книгата? Онази, за която хората мислят, че е писана от Дявола?

— Не я намерихме. Трубадурът се опита да ни пробута някакви глупости, че му я откраднало момиче от прислугата, но брат Николас не можа да потвърди това.

— Защо?

— Ами трубадурът каза, че името й било Грейс, но началникът на прислугата обясни, че в двореца не работи момиче с такова име, а описанието на трубадура, че била хубава и със златисторуса коса, не ни свърши много работа.

— Братко Етиен!

Етиен се извърна, когато Николас дьо Навар строго го извика.

— Трябва да вървя.

Гарен прекара в безсъние остатъка от нощта. Започна да се тревожи, че в края на краищата Хасан изобщо не е трябвало да се върне с книгата и че свещеникът е искал да я занесе на съвсем друго място.

След като поговори с Уил, Гарен го беше проследил по пътеката, заинтригуван, когато го видя да се отклонява, вместо да продължи към града. Трябваше му малко време, за да разпознае жената, с която Уил се беше срещнал под дърветата. Гарен се изненада от промяната на Елуен, която от плоскогърдото невзрачно момиче, чийто живот беше спасил в Онфльор, се беше превърнало в красива млада жена. Не беше достатъчно близо, за да чуе какво си говорят, но забеляза, че е разстроена, а Уил е неспокоен. Докато ги наблюдаваше, Гарен си спомни описанието на Етиен за момичето от прислугата и се развълнува. Елуен беше прислужница в двореца. През повечето време, докато разговаряха, Уил беше с гръб към него, а и те бяха твърде далеч, така че тя би могла да подаде на сержанта нещо толкова малко, като една книга, без Гарен да забележи. Отново го хвана яд, когато си помисли, че може би Уил е заел мястото, което чичо му беше искал да заеме той в ръководената от Еверар тайна група.

Когато Уил мина с разтревожено лице покрай него, Гарен се дръпна по-навътре в тъмния вход. Трябваше да вземе тази книга. Ако не успееше, животът му нямаше да струва и пукната пара. Рук и Едуард щяха да се погрижат за това.

 

 

Уил не почука на вратата на Еверар. Рязко я отвори и влезе вътре. В ръката си стискаше расото на свещеника. След срещата с Елуен беше продължил до гардероба, както възнамеряваше, за да вземе поправената дреха и да има малко време да помисли и да се успокои, преди да се изправи пред стареца. Обаче не се получи. С всяка стъпка, с която приближаваше стаята на Еверар, гневът му се засилваше и сега го чувстваше като твърда топка в стомаха.

Стреснат, Еверар вдигна очи, когато вратата се удари в стената. Уил не го беше видял на нито една от утринните молитви. Свещеникът, който седеше на перваза на прозореца и гледаше навън, отдръпнал завесата, беше смъртноблед. Само около очите му се виждаха тъмни кръгове. Изглеждаше така, като че ли не беше спал цяла нощ. Уил хвърли черната роба на пода в краката на Еверар.

— Как може такъв самомнителен човек като теб да носи този парцал?

— Какво означава това? — изхриптя старецът.

Пусна завесата и стаята потъна в мрак.

— Ти ми кажи!

— За какво говориш?

— Току-що се видях с Елуен — прекъсна го Уил. — Знаеш ли какво ми каза тя?

— Елуен? — смотолеви свещеникът и с мъка се изправи. — Къде е тя?

Уил малко се стресна от тревогата в гласа на Еверар, но продължи:

— Каза ми, че ти си я накарал. Че си ходил при нея и си искал да открадне една книга от трубадура, за когото всички говорят.

— Каза ли ти, че я е взела? Или каза нещо за Хасан?

— Хасан е мъртъв.

Уил веднага съжали за безсърдечния начин, по който беше изрекъл тези думи, като видя болката, изписана на лицето на богослова.

— Какво?

— Хасан е мъртъв — повтори тихо той. — Поне тя мисли така. Снощи в града кралските стражи намерили един убит арабин.

За миг Еверар остана като поразен от гръм, а после пристъпи с несигурни крачки до леглото си и се отпусна тежко в него, като едва си поемаше дъх.

— Не! — прошепна той. — Господи, не!

Уил усети как ядът му се изпари, когато видя ужаса, изписан на лицето на стареца. Отиде при масата, където Еверар държеше гърне с вино, и наля малко в една чаша.

Свещеникът я прихвана с двата си здрави пръста, когато Уил му я подаде. Отпи няколко глътки, подпря главата си на стената и започна бавно да поема дълбоко въздух. При всяко вдишване гърдите му свиреха. Посочи с разтреперана ръка един стол до прозореца и каза:

— Седни!

— Предпочитам да остана прав.

Настъпи мълчание, нарушавано само от вятъра, който нахлуваше от време на време през прозореца и повдигаше завесата, след което тя пак се отпускаше.

Еверар погледна Уил.

— А книгата? — попита накрая той. — Тя дала ли я е на Хасан?

— Между другото, каква е тази книга? — попита Уил и усети, че отново го обзема гняв, когато заговориха за нея. — Какво, по дяволите, те накара да ходиш зад гърба ми и да караш жената, която аз… — Уил се усети — … да караш Елуен да я открадне за теб?

— Нямах друг избор.

— Имаше. Можеше да помолиш мен. С готовност щях да го сторя, вместо да я излагаш на опасност. Направил си всичко заради един от твоите безценни текстове, така ли?

— Ти нямаше да можеш да я вземеш — отвърна Еверар, а върху умореното му лице се появиха признаци на раздразнение. — Единствено тя можеше да се приближи до Понт-Евек, без да предизвика подозрение. Нужно ми е да чуя останалото, сержант. Разкажи ми всичко, което ти е казала.

— Трябва да отида при визитора и да докладвам за теб. Нямаш право да я караш да прави това.

Еверар присви очи.

— Спомни си, че не ме стряскат празни заплахи.

— Това не е празна заплаха.

— Ти нямаш представа какво е заложено на карта! — извика с разтреперан глас богословът.

Уил се накани да каже нещо, но после поклати глава.

— Какво изобщо правя тук? И без друго нито ще се извиниш, нито ще ми обясниш нещо, нали така? — Той се отправи към вратата.

— Уилям!

Уил спря с ръка на бравата. Лицето на Еверар беше потъмняло, беше сбърчил вежди, а горната му уста се беше изкривила там, откъдето започваше белегът. Уил се вгледа в това лице, но не видя нищо, което да му подскаже защо Еверар за пръв път през всичките години, откакто му служеше, го нарече с първото му име.

— Почакай! — рече Еверар. — Моля те. Ще ти разкажа всичко.