Робин Йънг
Братството (11)

10. Онфльор, Нормандия

22 октомври 1260 г. сл.Хр.

„Ендюърънс“ пореше вълните и пръските образуваха водна мъгла около носа му. Небето беше безоблачно и тъмносиньо, а вятърът издуваше триъгълните платна. Чуваха се виковете на моряците, които си предаваха заповедите.

На кораба имаше капитан от Ордена и петима рицари офицери, а останалият екипаж беше съставен от сержанти и наемни моряци. Уил опря ръце в перилата и се загледа във водата. Беше плавал с лодки по Темза, но това бяха бавни, спокойни пътувания, които изобщо не можеха да се сравнят с това. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само синята морска шир. Имаше чувството, че лети. Близо до него един човек с пребледняло лице повръщаше през борда.

Уил се извърна, за да не гледа напъните на сержанта. Погледът му се спря на фигурата, седнала на малката палуба над него. Човекът беше провесил дългите си крака през преградата и се беше загърнал плътно в сивото си наметало. Качулката не закриваше много лицето му на ярката слънчева светлина. Всичко в него беше тъмно. Очите му бяха черни като въглени, косата и брадата — гарвановочерни, а кожата му беше с цвят на лъскав махагон. Уил не беше единственият, който го наблюдаваше. Малко преди това беше чул двама от по-големите сержанти от Ордена да си говорят шепнешком за чужденеца.

— Може да е генуезец — рече тихо единият, — или пък от Пиза. Обаче не мога да кажа какво прави тук. Чух един рицар да споменава, че е другар на сър Жак.

— Не — прошепна другият сержант, като продължаваше да гледа мрачно човека в сиво. — Не е от морските републики. Мисля, че е сарацин.

Първият сержант се прекръсти и сложи ръка върху дръжката на меча си.

Уил извърна очи и се престори, че гледа нещо във водата, когато мъжът срещна погледа му и се усмихна. Когато Уил отново погледна към него, той се беше загледал в морето със замислено изражение на лицето. Сарацин ли? Според Уил това не беше възможно: един Божи враг на борда на кораб на Ордена? Но като се сети за странния му акцент и писмото, което беше прочел, вече не беше толкова сигурен.

Потърси с очи Гарен, за да сподели безпокойството си от присъствието на чужденеца. Приятелят му седеше сам на една от пейките близо до кърмата. Отоците по лицето му бяха малко спаднали, въпреки че дясното му око все още беше отчасти затворено. Уил направи крачка към него, но после се отпусна на пейката до торбата си, в която беше багажът му — резервна туника, панталони и извитата сабя. През последните няколко дни се беше опитвал да разговаря с Гарен, но студеното безразличие на момчето беше започнало да го дразни. Реши да остави Гарен сам да отиде при него.

Като протягаше крака, Уил погледна към каютата на капитана под горната палуба. Вратата й беше леко открехната. Десетте рицари от Ордена седяха около масата вътре и пиеха вино със следобедното си ядене. На пода до стола на Оуен Уил видя голям, черен сандък, върху който със златна боя беше изрисуван кралският кръст. Предположи, че в сандъка са скъпоценните камъни на короната. В съседната каюта беше кралица Елинор със свитата си.

След като бяха отплавали от устието на Темза, кралицата се появи на палубата с две от прислужниците си. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана под дантелена шапчица и няколко измъкнали се къдрици се развяваха свободно на нежното й лице. Върху тъмночервената й рокля беше избродирана златна лилия — емблемата на кралство Франция. Елинор, която беше дошла още много млада от Прованс като съпруга на Хенри, беше сестра на Маргарет — съпругата на крал Луи IX.

Тя погледна нетърпеливо на юг, докато плаваха около източния край на Англия, и след малко се прибра в каютата си, следвана от прислужниците. От време на време през червените завеси, които покриваха прозорците на каютата, се чуваха мелодичните звуци на арфа.

Уил подпря глава в борда и затвори очи.

След известно време го събудиха крясъците на чайки. Прозина се и усети солен вкус върху устните си. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и облаците се отразяваха в морето. Наближаваха сушата. Зелената лента бавно се превърна в ниски, стръмни хълмове с изсечени бели скали. Гледката разочарова Уил. Беше очаквал кралство Франция да предложи нещо по-различно, но зелените поля и каменистите брегове изглеждаха същите като по английското крайбрежие. Галерата заобиколи един тесен полуостров, който сякаш сочеше морето с пръст, и навлезе в устието на река. Уил се заслуша в разговора на екипажа и разбра, че са пристигнали в Онфльор.

Хълмовете отстъпиха назад и разкриха малко пристанище, сгушено в защитено от вятъра заливче на брега, отдясно на борда. Отвъд пристанището къщите образуваха пръстен около един площад, пълен с хора, чиито лица бяха като позлатени от светлината на залязващото слънце. На площада имаше пазар, а върху сергиите се издигаха разноцветни знамена, развявани от вятъра. Над водата долитаха смях, музика и думи на език, който Уил не разбираше. Когато галерата остърга стената на пристана, той вдигна торбата си и се приготви за слизане. Жак и мъжът в сиво бяха застанали под горната палуба и тихо разговаряха. Уил бавно се приближи към тях, но двамата мъже млъкнаха, когато се чу Оуен да се провиква.

— Здравей, братко!

Уил видя нисък, пълен мъж с тонзура и гъста прошарена брада, който бързаше по кея. Беше облечен в черната мантия на свещеник на Ордена. Бръснатият кръг на темето му лъщеше от пот, когато вдигна ръка при поздрава на Оуен и задъхан каза на латински:

— Бъди здрав!

Оуен се спусна по дъската, за да го посрещне.

— Ти също. Предполагам, че сте ни очаквали?

— Миналата седмица получихме писмо от Умбер дьо Перо. Стаите на Нейно величество са приготвени — рече свещеникът, ала сви устни. — Опасявам се обаче, че нашите тук са скромни и са по-подходящи за обикновените хора, отколкото за една кралица.

— Сигурен съм, че ще свършат работа за една нощ. Нашият кораб готов ли е?

— Да, братко. — Свещеникът посочи към другия край на пристанището. „Опиникус“ — Крилатият грифон пристигна тази сутрин от Париж.

Уил проследи накъде сочи духовникът и видя нисък, тумбест кораб с една мачта и едно квадратно платно, на което беше изрисуван грифон — хералдически звяр — съчетание от лъв, камила и дракон.

— Екипажът му ще вечеря с нас. Нашата обител не е далеч. — Свещеникът посочи нагоре към хълма сива каменна постройка, заобиколена от порутена стена. — Ще дойдете ли за вечерната молитва и да хапнете с нас? Ние тук сме твърде обикновени хорица и рядко получаваме вести от нашите братя. — Той добродушно се усмихна и скръсти ръце върху големия си корем. — Следваме стъпките на благословения Бернар дьо Клерво и нашата служба на Ордена се изразява преди всичко в духовните ни дела. Тук предпочитаме да гледаме на себе си повече като на монаси, отколкото на воини. Обаче — побърза да добави той — за нас ще е чест да вечеряме в такава високопоставена компания. — Свещеникът хвърли колеблив поглед към кораба и многобройния му екипаж. — Въпреки че може би ще е трудно да нахраним толкова много гърла.

— Може би по-късно — отвърна Оуен и погледна към небето. — Ще изчакаме няколко часа, а после ще придружим кралицата до имението ви. Колкото по-малко привличаме вниманието със своето присъствие, толкова по-добре. Кажете на екипажа на „Опиникус“ да ни посрещне при кораба.

Духовникът изглежда малко се засегна от безцеремонното държание на Оуен.

— Както пожелаете, братко — рече сухо той, а след това се отдалечи, като оправяше пояса на расото си.

Няколко часа по-късно Уил се озова на пристана да пази купчина по-големи и по-малки сандъци и ковчежета, които екипажът и сержантите разтовариха от „Ендюърънс“. Повечето от товара принадлежеше на кралицата, включително арфата, на която беше чул да се свири, но имаше сандъци и бурета със сол и бира, които щяха да бъдат доставени на приората в Париж. Уил чу викове и смях и когато се обърна, видя, че група деца го гледат с любопитство. Пазарът все още беше пълен с хора, въпреки че наближаваше полунощ. Около него бяха поставени факли, а миризмата на печено месо, която се носеше от големите шишове, накара стомаха му да закъркори. Един от по-старите сержанти му беше казал, че празненството е в чест на прибирането на последната есенна реколта. Много от жените носеха на главите си корони от царевица, а мъжете си бяха сложили причудливи маски, изобразяващи вълци, хрътки и елени. Гледката беше доста зловеща с тези пародии на животни, които танцуваха на светлината на факлите в сянката на църквата.

Уил извърна поглед от площада и видя двама моряци да свалят един сандък по дъската. Зад тях се появи стройна фигура в тъмносиньо наметало с качулка, дръпната ниско над лицето, която пристъпваше бавно под тежестта на някаква явно тежка кутия. Фигурата се спъна. Уил изтича да помогне, но двамата моряци, които бяха свалили сандъка, бяха вече там.

— Дайте я на мен, госпожице — рече единият.

Жената се поколеба.

— Съмнявам се, че господарката ви ще иска нейната прислужница или съдържанието на кутията да се повредят — рече морякът, пое товара и с лекота го метна на рамо.

Уил чу зад себе си стъпки и видя висок мъж, когото не познаваше, облечен в сержантска туника.

— Къде е сър Оуен? — попита той и погледна към кораба.

— На борда — отвърна Уил.

— Кажи му, че „Опиникус“ е готов. Ще изпратя няколко души от екипажа ми да помогнат.

Уил погледна назад към кораба, а мъжът се отправи надолу по пристана. Хората от екипажа на „Ендюърънс“ бяха отишли за още багаж. Прислужницата на кралицата не се виждаше никъде. Оуен слезе от кораба с двама сержанти, единият от които беше Гарен, който носеше черния сандък с позлатения кралски кръст на капака. Уил предаде на Оуен какво беше казал капитанът на „Опиникус“.

— Добре — рече той. — Сър Жак ще проследи товаренето. — Обърна се, когато трима рицари, кралицата и свитата й заслизаха по дъските. — Готова ли сте, милейди? — попита я Оуен, докато един от пажовете й помагаше да измине последните няколко крачки. Телохранителите внимателно оглеждаха пристана.

— Да — отвърна кралицата с мекия си мелодичен глас. — Вещите ми… — Тя посочи към купчината, която пазеше Уил.

— Ще бъдат натоварени незабавно на „Опиникус“ — увери я Оуен. — Елате, милейди, ще ви придружим до покоите ви.

Гарен и другият сержант понесоха черния сандък, за да го сложат върху другия багаж. Кралицата се спря.

— Бих предпочела скъпоценностите на съпруга ми да останат с мен.

Чу се трясък, защото Гарен изпусна сандъка от своята страна и той се стовари на земята.

— Уверявам ви, милейди — рече Оуен, като хвърли гневен поглед на изчервилия се Гарен, който се беше навел да вдигне сандъка, — че скъпоценностите ще бъдат в безопасност при нас. — Той погледна към децата, които зяпаха кралицата и внушителния й антураж. — Трябва да вървим — настоя той и даде знак на тримата рицари, слезли с него на пристана.

Кралицата мина заедно със свитата си покрай стената на пристанището, съпроводена от Оуен и рицарите. Групата деца ги последваха, като продължиха да бърборят оживено, но един от рицарите им викна и те побягнаха.

— Това е последният товар — каза Жак, докато слизаше надолу по дъските с останалите рицари и сержанти. С тях беше и човекът в сиво. Екипажът на „Ендюърънс“ изтегли дъските и махна въжетата, с които корабът беше привързан към пристана. — Хайде да преместим този товар — заповяда рязко Жак, — бързо! — Нареди на двама рицари и двама сержанти да пазят купчината и се отправи с останалите към „Опиникус“, като сам носеше ковчежето, в което бяха скъпоценните камъни на короната.

Уил понесе един сандък със сол. Човекът в сиво, както го беше кръстил за себе си, вървеше отпред, преметнал през рамо една торба и малко ковчеже. Наоколо не беше много светло, тъй като имаше само няколко факли, хвърлящи кръгове светлина върху хлъзгавите камъни. По пътя групата срещна няколко души от екипажа на „Опиникус“, които бързаха по пристана, за да помогнат. Когато стигнаха кораба, Уил остави сандъка на земята и той беше натоварен заедно с останалия багаж. Корабът беше много по-малък от „Ендюърънс“, с една-единствена каюта под надстройката на кърмата.

Жак подаде черния сандък нагоре на един от екипажа на кораба.

— Остави това тук, Хасан — даде той знак на човека в сиво, който носеше ковчежето.

— Нали ти казах — прошепна един сержант зад Уил. — Хасан е арабско име.

— Камбъл!

Уил престана да зяпа мъжа в сиво и се обърна към гледащия го гневно Жак.

— Помогни на Дьо Лион с останалите сандъци.

— Да, сър — отвърна бързо Уил и тръгна обратно по кея. Когато стигна купа с багажа, приятелят му не се виждаше никъде.

— Къде е Гарен? — попита той един от сержантите.

Сержантът сви разсеяно рамене.

— Мисля, че е на „Опиникус“. — Обърна гръб на Уил и вдигна един сандък, който подаде на друг сержант.

Уил огледа пристана и си помисли, че се е разминал с връщащия се обратно Гарен, без да го забележи. Когато погледна към площада, видя висок мъж, който се провираше между сергиите. Беше Хасан. Уил се наведе, преструвайки се, че си оправя ботуша, когато двама сержанти минаха покрай него, и продължи да наблюдава мъжа в сиво. Хасан заобиколи тълпа пияни мъже, които пееха на висок глас, след като хвърли един поглед по посока на „Опиникус“, изчезна в тълпата. Любопитството на Уил надделя над предпазливостта. Отправи се към площада, като се прикри зад някакви каси, които воняха на риба, за да избегне един рицар, който носеше арфата на кралицата.

След като напусна тъмния пристан, светлината от огньовете, музиката и песните малко го объркаха. Дебела жена мина с развята пола покрай него, като танцуваше и се смееше. Хасан беше застанал край една сергия малко по-напред и разглеждаше наредените върху нея хлябове и сладкиши. Уил се приближи, като внимаваше да не бъде забелязан. Наблизо жонгльор в ярки дрехи подмяташе във въздуха няколко ябълки. Край него се беше изтегнало голямо краставо куче. Жонгльорът отново подхвърли ябълките във въздуха, завъртя се в кръг и ги улови под одобрителните викове на тълпата. Уил мина встрани от кучето, което отвори едното си жълто око и се озъби. Изправи се на пръсти, за да погледне над главите на група мъже. Хасан беше подминал сергията и наближаваше високите сгради в дъното на площада. Уил тръгна да се провира през тълпата. Когато се измъкна от нея, Хасан беше изчезнал.

Камбаната на църквата удари полунощ. Уил не можеше да продължава да се бави повече тук. Циклопа скоро щеше да забележи отсъствието му. Близо до сградите в дъното на площада тълпата беше по-рядка. За миг на Уил му се мярна сивата дреха, но тя бързо изчезна в празното пространство между къщите. Затича се, без да мисли какво ще направи, ако се изравни с Хасан, и спря пред входа на тясна уличка, която вонеше на урина и развалени зеленчуци. Когато се вгледа в тъмното, от сградата край него го лъхна миризма на бира и отвътре се чу глъчка. На входа се появиха двама мъже с големи бутилки в ръце. Над вратата имаше надпис с разкривени букви, който според Уил показваше, че това е кръчма или странноприемница. Табелата не се виждаше много ясно, но му се стори, че на нея беше изрисувана жълта овца сред синьо-зелена поляна. Камбаната на църквата престана да бие. Уил извика, когато някой го сграбчи отзад в желязна хватка и грубо го повлече навътре в уличката. Съпротивляваше се, като се опитваше да се обърне, но човекът зад него беше много силен. Блъсна го в стената на една сграда. Уил се опита да побегне, когато мъжът отслаби хватката, но изведнъж замръзна на място, когато нещо студено и твърдо опря в гърлото му. Вдигна очи към човека, който държеше кинжал. На слабата светлина, която идваше от входа на уличката, видя как очите на Хасан гневно святкаха.