Робин Йънг
Братството (34)

33. „Седемте звезди“, Париж

2 ноември 1266 г. сл.Хр.

Уил напъна колана, с който беше завързан, но той беше здрав и усилието само го изтощи още повече. Гарен беше излязъл от стаята няколко минути след мъжа с кинжала и той предположи, че не му остава много време. Единственото нещо, за което мислеше, беше как да се освободи и да отиде при Елуен, където и да се намираше тя. Още не можеше да разсъждава върху предателството на Гарен и причините, които стояха зад него. Това можеше да почака. Като се мъчеше да не обръща внимание на болката, той извърна глава, за да погледне леглото зад себе си. Беше голямо и очевидно доста тежко, но ако се напънеше, може би щеше да успее да го помести достатъчно, за да стигне до стената, а може би и до вратата. Ако заблъскаше по стената с крака, някой в другите стаи можеше да го чуе. Планът му беше отчаян, но беше единственият, който му идваше наум. Трябваше да опита нещо. След като пое дълбоко въздух, напрегна мишци и наведе горната част на тялото си напред. Задъха се от усилието. Леглото помръдна няколко сантиметра и спря, притискайки гърба му. Той опря краката си в пода и отново се напрегна, а връзките се врязаха в китките му. Леглото изскърца и помръдна с още няколко сантиметра. Направи три опита и успя да го премести още малко, когато вратата се отвори.

 

 

— Трябва да ми помогнеш — каза припряно Гарен, след което по пода затрополяха стъпки от два чифта крака и вратата с трясък се затвори.

Уил едва успя да повдигне глава, когато Гарен застана пред него заедно с жена, която беше помислил за Елуен.

Жената прикри с ръка устата си, когато го видя.

— Къде е Рук?

— Отиде за коне — отвърна Гарен и се отправи към масата. Взе едно от гърнетата и го разгледа.

— За коне? — попита жената. — Къде отивате?

— Елуен… — каза глухо Уил. Двамата се обърнаха.

Уил с мъка се вгледа в Гарен.

— Прави с мен каквото искаш, но я пусни да си върви.

— Тя не е при нас — каза му Гарен. — Той те излъга.

— Не е ли тук? — рече Уил и облекчено въздъхна.

— Не — потвърди тихо Гарен. Понечи да каже още нещо, но се отказа, обърна се към масата и взе друго гърне.

— Заминаваш ли?

Гарен се извърна към Адела, усетил укора в гласа й.

— Не за дълго. Обещавам ти, Адела — каза сериозен той. — Помогни ми за това последно нещо и ще направя всичко, което ти обещах.

— Това е буника — прошепна тя, когато Гарен изсипа съдържанието на гърнето в ръката си. — Отровна е.

— Искам да направиш отвара от нея.

Адела пристъпи напред.

— Остави я, Гарен. Няма да ти помогна да го убиеш.

Уил ги наблюдаваше в мълчание. С всяка минута съзнанието му се замъгляваше все повече и повече.

— Няма да го убия — каза бързо Гарен. — Не.

Тя посочи гърнето в ръцете му.

— Тогава защо…

— Искам да ми направиш приспивателно. Става ли? — Той вдигна гърнето. — Буника. Майка ми я използваше.

— Приспивателно? Е да, някои съставки на растението действат и така, но ако сбъркаш пропорцията, няма повече да се събудиш.

— Можеш ли да го направиш? Ще се опитам да държа Рук настрана, докато тръгнем, но за всеки случай трябва да стане така, че Уил да изглежда като мъртъв.

— А аз какво ще правя, когато се събуди и ме обвини, че съм го отвлякла и съм го упоила? — каза ядосана Адела.

— Няма да го стори — рече Гарен и погледна към Уил.

— Откъде знаеш?

— Защото ще бъде твърде зает да ме преследва…

Адела премести погледа си от Уил към Гарен. Накрая взе гърнето от ръцете му и го постави на масата.

— Не е нужно да правя отвара — каза тихо тя, отиде при полиците и взе една висока, черна бутилка. — Това ще свърши работа. — Подаде я на Гарен.

— Колко да му дам? — Гарен отпуши тапата, помириса съдържанието и направи гримаса.

— Четвърт от шишето ще го държи упоен в продължение на десет часа.

— Поне ще забави преследването. — Гарен отиде при Уил. — Отвори си устата.

— Прав си — прошепна Уил. — Ще те преследвам.

Гарен стисна зъби.

— Аз ти спасявам живота, Уил. Запомни го. — Хвана Уил за брадичката и изви главата му назад, не грубо, но решително.

Уил се опита да извърне глава, но Гарен го държеше здраво и натискаше гърлото на шишето върху устните му. Усети как гъста течност, примесена с нещо като песъчинки, пълни устата му. Помъчи се да не преглътне, но тя продължаваше да се излива, а Гарен му стисна носа и той не можеше да диша. Преглътна и за малко да се задави от кашата, която имаше отвратителен вкус.

Гарен се отдръпна, когато приключи и остави бутилката на масата.

— Колко време трябва да мине? — попита той Адела.

Уил се закашля, а тъмната течност се стече по брадичката му върху мантията и я изцапа.

— Не много.

Уил наблюдаваше как Гарен крачи напред-назад из стаята, докато минутите течаха.

— Защо направи това? Защо ти трябва книгата?

— Не трябва на мен — каза рязко той. — Той я иска.

— Кой е той?

Гарен не отговори.

След известно време Уил усети, че започва да му се повдига. Опита се да каже нещо, но почувства силен натиск в стомаха, преви се на две и повърна на пода. Когато свърши, опря изтощен гръб в леглото. Усети как езикът му изтръпва и надебелява. По гърба го полазиха тръпки. От езика изтръпването премина към бузите, темето и врата. Изпита неудържимо желание да се смее. Започна да се смее. Смехът му беше неудържим като повръщането, а очите му се насълзиха и той започна едновременно да плаче и да се смее. Наклони се на една страна, опита се да се изправи, но крайниците не го слушаха. След това, когато еуфорията затихна, започна да се отпуска. Имаше усещането, че ръцете и краката му са като чужди — като на някой, който беше решил да не помръдва и да продължава да лежи. Гарен говореше нещо, но думите му отекваха без всякакъв смисъл в ушите му. Помъчи се да ги отпъди, но само помръдна безпомощно ръка. Стаята се наклони на една страна. Лицето на Гарен се разкриви, а устата на Адела се превърна в червена черта. Всички цветове и форми започнаха да се сливат в едно.

— Защо? — опита се да каже той на Гарен. Чу отговора на рицаря, който идваше като че ли от някаква продълговата, кънтяща дупка.

— Защото си струваше. Уил, съжалявам. Но ти не знаеш на какво бях подложен.

Уил усети, че губи съзнание.

Адела се приближи към изпънатото тяло. Повдигна клепачите му и кимна.

— Готово.

— Добре. Ще отида да кажа на Рук, че сме го отровили.

— Помогни ми първо да го развържа.

— Защо?

— Не искам да рискувам някой да дойде тук и да го види вързан и пребит по този начин. Ако е на леглото, поне могат да го помислят за пиян.

Гарен помогна на Адела са развърже Уил.

— Той няма ли да каже на останалите от Ордена, че ти си му причинил това? — попита Адела, като се помъчи да повдигне Уил, за да може Гарен да го качи в леглото. — Няма ли да те арестуват?

Гарен и без това вече чувстваше как нервите му не издържат при мисълта за Мерлан. Там имаше дупка, специално запазена за предатели. Спомни си как някой му беше казал, че имало място само колкото човек да пропълзи в нея. Щяха да го оставят там превит на две в пълен мрак и самота, без храна и вода, докато умре.

— Вече ти казах, че няма да се върна в приората. — Отиде до масата, където върху мантията лежеше кожената му торба с няколко негови лични вещи, между които беше и писмото от визитора. — Когато се върна, ще отидем в някое място, където те няма да могат да ни намерят. Ще дойда да те взема. Можеш да продадеш заведението или просто да го изоставиш. Няма да има значение, защото при всички случаи ще заминем. — Гарен млъкна и прибра бялата мантия в торбата.

Значи така, а? — присмя му се някакъв вътрешен глас. Приличаше на гласа на чичо му. — Ще се откажеш от всичко, от мястото си в Ордена, от синовния си дълг към майка си, от това, че си един Дьо Лион, заради една курва? Гарен пропъди гласа и натъпка мантията в торбата.

— Приключи ли? — попита Рук, когато малко по-късно той излезе на двора зад пивницата с торбата на рамо. Луната се беше скрила зад един облак и наоколо беше тъмно. Дворът беше изпълнен с тумбестите сенки на бъчвите.

— Да — каза Гарен. Огледа се, когато чу цвилене и видя два спънати коня в една от уличките, които граничеха с двора.

Рук отиде при животните и завърза торбата, която носеше, зад едно от седлата.

— Къде ги намери? — попита Гарен.

— Защо се забави толкова? — попита Рук, вместо да му отговори и очите му проблеснаха на слабата светлина, която заедно с песните и смеховете идваше откъм задната врата на кръчмата.

— Отрових го. Трябваше да почакам, за да се уверя, че е мъртъв.

Рук продължи да го гледа втренчено, а после вдигна друга торба, която лежеше върху едно от буретата, и му я подхвърли.

— Отровил си го, казваш?

— Точно така — рече Гарен и улови торбата.

— Несигурна работа. Понякога не се получава. По-добре ще е сам да проверя.

— Няма нужда! — каза бързо Гарен. Обаче Рук вече се беше отправил към вратата.

 

 

Адела застана, скръстила ръце на гърдите си, насред пълното помещение. Не можеше да си представи как някога се беше чувствала щастлива тук. Сякаш от очите й беше паднала някаква завеса. Някои неща, които преди само леко я дразнеха, като пукнатините от плесента по стените, изцапания с петна от кръв и повръщано под, сълзите по халатите на момичетата й, сега й изглеждаха много по-зле.

— Беше ми наредила да ти кажа, когато Далмо се качи горе, Адела.

Тя се обърна, чула гласа на едно от момичетата си — закръглената червенокоса Бланш я гледаше в очакване.

— Прати Жаклин — каза й Адела по-рязко, отколкото възнамеряваше. Въздъхна и посочи към шумните търговци. — Трябва да се справя с тази пасмина.

Това беше лъжа. Фабиен беше напълно достатъчен да се справи с развеселената компания. Обаче Гарен още не беше тръгнал и тя искаше да се сбогува с него. Освен това тази вечер нямаше желание да я докосва още някой мъж, особено пък онзи касапин с рамене на бик.

— Жаклин ли? — рече недоверчиво Бланш. — Мисля, че Далмо иска да си има работа с по-опитна жена.

— Сигурна съм, че ще е твърде пиян, за да забележи — отвърна троснато Адела. — Кажи му, че може да я има без пари. Аз ще платя на Жаклин, и то двойно.

— Както искаш.

Адела се отдалечи и се насочи към една ниша в дъното на помещението, водеща към къс коридор, който минаваше покрай вратата на кухнята и стигаше до задния вход. Спря се, когато видя, че по коридора се задава една фигура.

— Къде е Гарен? — попита тя, разпознала Рук да крачи в тъмното към нея.

Бланш се изправи на пръсти, за да огледа тълпата, и видя Жаклин да седи с малка група в един по-спокоен ъгъл. Приближи се.

— Тази вечер ще приемеш един клиент на господарката.

Жаклин — четиринадесетгодишно момиче с големи очи и бухнала къдрава руса коса, която се спускаше на вълни върху раменете, я изгледа уплашена.

— На господарката?

— Не се безпокой — успокои я Бланш. — Той ще е мъртво пиян. Просто прави това, което ти показах. Всичко ще свърши много бързо. — Тя изписка, когато един от търговците я сграбчи отзад и я завъртя. — Той ще е в стаята й! — извика Жаклин, докато мъжът продължаваше да я върти.

Жаклин пое дълбоко въздух, стана и тръгна по стълбите, оставяйки писъците, смеховете и глъчката зад себе си.

 

 

След като изтрополя покрай Сорбоната — прочутия колеж по теология, основан от капелана на крал Луи, — каретата сви надолу по улицата, на която се намираше „Седемте звезди“.

— Това е — чу Елуен да казва Бодуин от капрата на кочияша.

Преди каретата да спре, тя дръпна настрани завесата. Скочи леко на земята и се загледа в голямата кръчма. Зад завесите на прозорците се виждаха запалени факли. Чу писъците на жените сред по-силните мъжки гласове. Отпред имаше застанали до група спънати коне и две карети мъже, които я изгледаха. Един направи неприличен жест с ръка, а другите се засмяха. Сърцето на Елуен заби по-бързо, но тя не им обърна внимание и се отправи към вратата.

— Хей! — извика Бодуин. Скочи от капрата и изтича след нея. — Нямаш представа къде отиваш! — рече той и застана на пътя й.

— Да потърся бъдещия си съпруг — отвърна Елуен и мина покрай него.

— Ще вляза вътре, за да проверя дали е там — каза гвардеецът и я хвана за ръката. — В този район жените идват само за едно нещо. Можеш да кажеш на капитана каквото си поискаш за мен и дъщеря му. Кралят собственоръчно ще ме обеси, ако те оставя да се мотаеш вътре… Моля да ме извиниш, госпожице, но всички мъже имат желания. — Той погледна кочияшите край каретите. — Когато един мъж види хубаво момиче като теб, наум му идва само едно нещо. Това е Дяволът в нас. — Той се обърна към Саймън, който се приближаваше тичешком. — Не си ли съгласен, сержант?

Елуен не даде възможност на Саймън да отговори. Издърпа ръката си от ръката на Бодуин.

— Тогава по-добре ще е ти да дойдеш с мен.

Саймън се възхити от решителността на Елуен, но на Бодуин очевидно не му беше никак забавно. Тъй като не искаше да я спре насила, той нямаше друг избор, освен да я последва, когато тя се отправи към вратата на пивницата, а краищата на жълтото й наметало се влачеха по замръзналата земя. Саймън тръгна след тях, оставяйки кралската каляска по средата на улицата. Когато се приближиха, музиката и песните се засилиха. Елуен се спря пред вратата, почувствала се малко уплашена от мисълта, че от другата страна има толкова много хора, но после я бутна. Вратата не се отвори. Тогава почука плахо.

— Едва ли ще те чуят — каза Саймън, мина покрай нея и задумка с юмрук.

Не последва отговор, макар на Елуен да се стори, че видя една от завесите на прозорците на долния етаж да се отмества. Саймън отново заудря по вратата, а Бодуин, недоволен, силно изсумтя. Елуен прехапа устни, когато вратата остана затворена.

 

 

— Ти ли отрови рицаря? — попита Рук, когато приближи Адела.

— Да — каза тя, като се постара да прикрие уплахата в гласа си. — Помогнах на Гарен. — Тя плъзна погледа си покрай него към задната врата, която беше затворена. — Той отвън ли е? Исках да се сбогуваме.

— Можеш да се сбогуваш, когато се уверя, че рицарят е мъртъв — отвърна Рук. — Махни се от пътя ми.

Адела се поколеба, но не се помръдна от мястото си.

— Трябва да се отърва от тялото на рицаря, преди някой да го е видял. Време е да тръгваш.

— Няма да повтарям.

Тя се вгледа в Рук. Злобното му, белязано от шарката лице, беше пълно с жестокост и презрение, а черните му очи я гледаха заплашително. Надигналите се в гърдите й омраза и гняв заглушиха страха й.

— Тръгвай! — рече с дрезгав глас тя. — Или лично ще доведа кралските гвардейци и ще им покажа какво си направил.

— Заплашваш ли ме? — каза тихо той.

— Всичко свърши. Получи това, заради което дойде. Сега си върви и няма да кажа на никого и дума.

Лицето на Рук беше непроницаемо. Известно време той мълча, което на Адела се стори, че продължи няколко минути, но всъщност беше само няколко секунди. Накрая отстъпи крачка назад.

— В такъв случай по-добре ще е да приключиш с тази работа. За никой от нас няма да е добре, ако сега го намерят.

— Не — съгласи се след малко тя.

Изненадата от покорството му почти я накара да се усмихне на копелето. Проследи го как се отправя обратно към вратата, а после, разтреперана от изпитаното облекчение, се обърна и се отправи към главното помещение. Стърженето на цигуларя се засилваше с всяка крачка. Почти беше стигнала в края на коридора, когато една ръка притисна устата й. Тя нададе приглушен вик, когато някой я отдръпна от светлината и шума и я притисна до вратата на кухнята.

— Мислиш, че можеш да ме заплашваш, така ли? — изсъска Рук в ухото й. — Ти ли ще ми казваш какво да правя? — Адела се изви като змиорка, но хватката му беше желязна. — Значи ще съобщиш за мен, а? Ще кажеш на гвардейците какво съм направил? Никаквица такава! — Той измъкна кинжала със свободната си ръка. — Нищо няма да им кажеш! — Като продължаваше да стиска плътно устата й, изви главата й назад, разкривайки дългата й, бяла шия пред безмилостното острие на кинжала. Последва бързо движение на китката и стената се опръска с кръв. Краката на Адела се подкосиха и тялото й се сгърчи в агония до неговото. От теменужните й очи потекоха сълзи, тя бавно се смъкна на земята, а върху халата й се появи тъмно петно, което бързо се уголемяваше от стичащата се кръв.

Като отвори с ритник вратата на кухнята и видя, че е празна, Рук завлече безжизненото тяло вътре. Кръвта й остави тъмна следа върху пода. Прибра все още изцапания с кръв кинжал в ножницата, затвори вратата и се отправи към стълбите, когато видя Фабиен да се насочва към него през тълпата.

— Къде е Адела? — попита грамадният мъж и погледна с нескрита враждебност Рук.

— Не знам — отвърна той. — И аз я търсех. — Сведе очи и видя, че по ръката му има кръв. Бавно я скри зад гърба си.

— Отвън има един кралски гвардеец и един сержант от приората на тамплиерите. Тя ще трябва да говори с тях.

— От приората? — попита разтревожен Рук.

— Да — отвърна хладно Фабиен. — Няма съмнение, че са тук заради техния приятел. — Той сниши глас и пристъпи към Рук. — Господарката ми каза да се отнасям с уважение към теб, докато си тук, но ако й докараш неприятности, ще бъда принуден да не й се подчиня.

— Защо не ги позанимаваш малко — каза бързо Рук, — а аз ще отида да я намеря.

Фабиен го изгледа мрачно.

— Побързай. Няма да мога дълго да преча на кралски страж да влезе. — Той се обърна, а Рук бързо отстъпи назад. Мина покрай кухнята и се отправи с бързи крачки към вратата.

Гарен се извърна, когато го видя да изскача навън.

— Тръгваме — рече той и грабна юздите на един от конете.

— Ами Адела… — понечи да каже Гарен, като се питаше дали все пак Рук се беше заблудил от измамата.

— Това може да почака — рече рязко Рук. — Тръгваме веднага. — Той се метна на седлото. — А ако искаш, можеш да останеш и да обясниш на един тамплиер и един кралски гвардеец защо има мъртъв рицар горе.

Гарен погледна уплашен към задната врата и също се метна на коня. Двамата се впуснаха в галоп по уличката, а копитата на конете им затрополиха в нощта.

 

 

— Няма смисъл — каза тихо Саймън, като се отдръпна от вратата и погледна към прозорците на горния етаж. — Няма да отворят.

— Нека опитам пак — рече решително Елуен. Сви ръката си в юмрук и задумка по вратата, докато не я заболя. — Пуснете ме да вляза! — извика тя и накара Бодуин да премигне и да се огледа неспокойно. Тъкмо когато Елуен отново се накани да удря, вратата се отвори. Елуен едва успя да се задържи да не връхлети върху показалия се грамаден мъж.

— Да? — рече той и я изгледа намръщен.

Елуен се изправи.

— Търсим един наш приятел.

— Ще трябва да го почакате отвън. Това е частна странноприемница.

— Остави дамата да намери приятеля си и ще си вървим — каза Бодуин и пристъпи към вратата.

— Не сте тук по официална работа, нали?

— Моля ви! — извика Елуен, когато мъжът се опита да затвори вратата.

Саймън мина покрай нея, подпря вратата с крак, блъсна я с рамо и тя се отвори. Удари с юмрук огромния мъж в корема. Когато той падна със стон на колене, Саймън се втурна вътре с разтуптяно сърце и без да обръща внимание на голите жени се огледа за Уил. Не го видя. Погледът му се спря на малка стълба, която се виеше нагоре, и той се отправи към нея, без да чака Елуен и Бодуин, които заобиколиха стенещия мъж и също влязоха вътре.

Елуен спря, изумена от гледката в помещението, но гвардеецът я избута към стълбите.

— Хайде! Колкото по-бързо се махнем, толкова по-добре.

Саймън прескачаше по две стъпала наведнъж, като се подпираше на стените. Когато стигна горе, видя дълъг, тесен коридор, осветен от една-единствена факла, с осем врати отстрани. Под няколко от тях се виждаше слаба светлина. Първата двойка, която Саймън изненада, втурвайки се в стаята, скочи уплашена. Без да обръща внимание на възмутените им викове, той премина към следващата. Рязко се обърна, когато чу стъпки зад себе си, но с облекчение видя, че бяха Елуен и Бодуин.

— Трябва да проверим всяка стая — каза той на кралския гвардеец.

Бодуин се включи в търсенето. Елуен видя как кралският страж влезе в една стая и чу разтревожени гласове, после се притисна към стената, когато едно голо момиче изскочи навън и се втурна по коридора.

— Фабиен! — изкрещя тя и затропа надолу по стълбите.

Саймън беше стигнал почти до края на коридора и отваряше друга врата, когато един полугол широкоплещест мъж изскочи навън.

Той се блъсна в коняря с такава сила, че двамата отхвръкнаха назад, блъснаха се в отсрещната врата, която се разтвори с трясък и те паднаха вътре. От шума в стаята се разбра, че се води яростна борба.

— Бодуин! — извика Елуен.

Кралският страж излезе от едната стая и се втурна в другата, за да помага на коняря. През това време от останалите стаи наизлязоха хора и побягнаха покрай нея надолу по стълбите. Тя чу пъшкане и тежки удари от стаята, в която бяха влезли Саймън, едрият мъж и Бодуин. Остана отвън безпомощна, без да знае какво да прави. Очите й се спряха върху последната врата в дъното на коридора. Тя все още беше затворена. Елуен се отправи към нея, като тичаше покрай отворените врати, очаквайки всеки миг оттам да изскочат още хора. Отвори вратата и влезе в задимената стая. Въглените в огнището бяха побелели.

Отначало погледът й се спря на сребърното огледало на отсрещната стена, в което видя отражението си. Страните й бяха зачервени, а косата — разрошена. Бързо огледа завесата, масата, полиците с наредените по тях гърнета и леглото, опряно до по-близката стена. Вторачи се в момичето с бледо лице и спускаща се на вълни по раменете й къдрава руса коса, което беше на леглото. То беше възседнало един мъж с пола запретната около кръста. Елуен почувства как светът й се обръща наопаки, когато очите й се спряха върху мъжа, който лежеше под момичето. Лицето му не беше обърнато към нея, но по късо подстриганата черна коса и профила тя го позна. Смътно усети как някакви ръце я хванаха за раменете и я дръпнаха настрани.

Жаклин, която се втрещи от глъчката в коридора, се смъкна от Уил и се притисна с гръб към стената, а лицето й стана бяло като платно от страх, когато Саймън се втурна вътре. Той също се закова на място от изненада. После бързо отиде при леглото и дръпна долната риза на Уил, за да го прикрие. Докато намъкваше с разтреперани пръсти панталона на Уил, Саймън чу Елуен да плаче зад него. Кожата на Уил беше посивяла, а лицето му — покрито с рани. Саймън леко повдигна клепачите му. Беше обелил очи. Уил едва чуто простена. Саймън като ли чу да произнася едно име. Гарен.

— Уил!

Елуен се разрида още по-силно и се опита да се приближи към леглото, но Бодуин, който се беше справил с едрия нападател, я задържа.

— Какво му е? Защо не се събужда? Уил!

Саймън се вгледа в приятеля си. Видът на очите му беше познат. Беше виждал конете да гледат така, когато ги упояваха за операция. Усети, че го обзема силен гняв.

— Какво му е, Саймън? Кажи ми!

Той погледна Елуен и леко сви рамене.

— Като че ли е пиян или нещо подобно. Не знам.

— Не! Той не би направил това! Не би го направил — каза Елуен и рухна в ръцете на Бодуин.

Гвардеецът я вдигна.

— Достатъчно! Ще те заведа обратно в двореца.

Разплакана, Елуен не можа да окаже съпротива на Бодуин, който я изведе от стаята. Вътре оставиха Саймън, коленичил до Уил. Когато те излязоха, той разтреперан нахлузи внимателно ботушите на Уил. Момичето, което все още трепереше, опряно на стената, внезапно се втурна навън. Саймън го остави да избяга. След като облече Уил, запаса колана със сабята на кръста му и вдигна на рамо безчувствения си приятел. Запита се защо мъжът, когото беше ударил в корема, не беше дошъл след тях и какви бяха писъците, които чу, когато заслиза по стълбите. Сега помещението беше много по-празно, а музиката беше спряла. Около нишата в дъното на пивницата имаше струпани хора. Няколко жени пищяха. Тъй като вниманието им беше насочено другаде, никой не забеляза как Саймън излезе през входната врата с Уил на гръб.