Робин Йънг
Братството (22)

21. „Седемте звезди“, Париж

20 октомври 1266 г. сл.Хр.

Гарен наблюдаваше как дългите пръсти на жената дърпат връзките на долната му риза. Светлината на свещта трептеше по гъвкавото, голо тяло на Адела и хвърляше златист оттенък върху бялата й кожа. Той не сваляше очи от нея, когато тя разтвори ризата му и хладните й ръце се плъзнаха по гърдите му. През цепнатините между дъските на пода се чуваха шум от разговор на висок глас и нестройните звуци на една цигулка. От съседната стая се чу тежко мъжко пъшкане, последвано от женски смях. В стаята се усещаше омайващата миризма на тамян, но сладникавият му, тежък аромат не можеше да притъпи напълно миризмата на бира, пот и прегоряло месо, от която беше проникнато цялото заведение. Адела се наведе напред с бавни, гъвкави движения, за да го целуне по врата, а гъстата й, черна коса се спусна на вълни по раменете й. Езикът й се насочи с леки, едва доловими движения към ухото му.

— Защо държиш очите си отворени? — прошепна тя, когато стигна до там, а от горещия й дъх по гръбнака на Гарен премина лека тръпка.

Беше забелязал, че когато е в стаята, тя винаги говори тихо, може би, за да прикрие почти по мъжки дрезгавия си глас, който беше чул, когато бе повишила тон. След като той не отговори, тя бавно се отдръпна и се загледа в равнодушното изражение на лицето му.

— Странен си.

— Не ти плащам, за да говориш — каза Гарен, пресегна се и отмести косата от лицето й. Очите й бяха хипнотизиращи. Бяха големи и искрящи и толкова наситено синьо-сиви, че изглеждаха почти виолетови.

— А какво ми плащаш да правя? — прошепна Адела и се наведе над него, докато гърдите й докоснаха неговите.

— Знаеш какво.

— Да — рече Адела, като се плъзна по корема му и започна да дърпа връзките на панталона му. — Знам.

Когато се наведе напред, косата й се разпиля върху стомаха му, а Гарен се загледа към ъгъла на стаята, която беше по-голяма от другите стаи в сградата. Една плетена завеса закриваше отчасти маса и стол — работното място на Адела. По рафтовете на стената различи кръгли купи, гърнета и високи глинени бутилки. Знаеше, след като ги беше разгледал при първото си посещение в стаята преди два месеца, че съдовете бяха пълни с билки. Освен другите си умения Адела беше и лечителка. Той стисна зъби, когато движенията й станаха по-бързи, и се хвана здраво за дюшека, който беше скъсан и сламата се показваше.

Адела беше деветнадесетгодишна и собственичка на някога реномираната странноприемница в Латинския квартал. Беше първата жена, с която Гарен се беше любил, и той непрекъснато се учудваше колко просто е всичко, когато се окажеше в леглото й. Намираше се в Париж от три месеца и единственото нещо, което беше успял да постигне, беше една кратка среща с визитора, по време на която му беше казано, че пътят към командорството минава през Светите земи, след което беше нарушил клетвата си за целомъдрие. Беше си мислил, че като се махне от Лондон, ще започне нов живот, далеч от спомените за чичо си, който го беше тормозил там, и от нещата, които го свързваха с това място.

След смъртта на Жак, Гарен беше придаден към един стар рицар, който рядко излизаше от приората. Посвети се изцяло на обучението си и спечели всички турнири в Новия храм. Но това не беше достатъчно. Животът, който беше ненавиждал, този живот, който чичо му и майка му искаха да води на мястото на баща си и братята си, постепенно беше завладял Гарен и в един момент той осъзна, че иска същите неща за себе си. Първоначално, когато избухна гражданската война, за него тя беше голямо облекчение. Ако не беше станало така, щеше да бъде принуждаван да изпълнява повече задачи от няколкото прости неща, които Едуард го караше да изпълнява — главно да изпраща сведения. Но макар арестът на Едуард да попречи на Гарен да продължи да работи за него, същевременно той стана и причина принцът да не може да го възнагради. Едуард беше обещал да го направи лорд. Въпреки вината, която усещаше за смъртта на Жак, Гарен мечтаеше за това. Беше си представял как получава голямо имение, пълно със слуги и конюшни, и цял дворец за майка му. Обаче принцът имаше по-належащи грижи и Гарен разбра, че ако наистина иска тези неща, трябва да си ги осигури сам.

Преместването му в Париж не се беше оказало разрешението, на което се беше надявал. След като визиторът му беше казал, че трябва да се докаже в битка и едва тогава може да се надява да стане командор, Гарен беше прекарал няколко седмици в размишления върху идеята за самостоятелен кръстоносен поход. Беше слушал разкази за рицари, станали лордове в Палестина, с градове, роби и хареми. Но Утремер беше твърде далеч и той се страхуваше да отиде там съвсем сам.

Когато усети спазмите на желанието да се засилват от опитните движения на Адела, Гарен се пресегна и я хвана за врата. Сграбчи косата й, която миришеше на жасмин, придърпа я към себе си и грубо я целуна, усещайки собствената си миризма върху устните си. Понякога му харесваше да я дразни: да гледа как тя извива гръбнак, за да посрещне докосването му с разтворени устни, затворила очи. Харесваше му да я кара да загуби контрол над себе си, а той да запазва своя, като извършваше всяко движение бавно и преднамерено. Не и тази вечер. Гарен се претърколи върху нея, вдигна нагоре краката й върху своите и припряно я притисна. Адела потръпна от силата, с която той проникна в нея. Когато продължи да се движи в нея, изпадайки в унес, страховете и тревогите му го напуснаха. Външният свят изчезна и остана само едно-единствено нещо, което го изпълваше с блаженство и безгрижие.

След това се отпусна върху й, като дишаше тежко, и в продължение на няколко секунди усещаше главата си абсолютно празна. После Адела го изблъска и се измъкна изпод него. Седна в леглото и премигна.

Гарен забеляза това и докосна рамото й.

— Да не би да ти причиних болка? — попита той, макар да знаеше, че е така, но удоволствието беше отминало и той съжаляваше и искаше да се извини.

— Малко — рече Адела и се извърна.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Не, не е — рече намръщен той. — Прости ми.

— Добре съм, Гарен. Случвали са ми се и по-лоши неща, повярвай ми.

Гарен я сграбчи за китката, когато тя се накани да стане.

— Остани при мен.

— Тази нощ трябва да се видя и с други.

Той продължи да стиска ръката й.

— Само още малко.

Адела се поколеба, а после отново легна. Гарен положи главата си върху гърдите й, като усещаше как те се надигат и спускат всеки път, когато тя си поемаше дъх. Движението го успокояваше. Зад завесите на прозореца се стъмваше. Скоро трябваше да се върне в приората.

Адела нежно го погали по раменете. Приближи лицето си по-близо до косата му. Беше топъл и чист.

— Искам да не го правиш — прошепна Гарен.

— Да не правя какво?

— Да се виждаш с други мъже.

Тя не отговори.

 

 

Тауър, Лондон, 21 октомври 1266 г. сл.Хр.

— Виждал си го само веднъж, така ли?

— Да, милорд. В Каркасон, преди осем месеца. Там се бяха събрали много хора, като за кралска коронация. — Младият благородник от Прованс на име Филип наблюдаваше как принц Едуард погали жълто-кафявите гърди на сокола върху китката си. Принцът се беше подпрял на ръба на една маса сред широк лъч слънчева светлина, който нахлуваше през тесния прозорец. Филип седеше върху ниска табуретка и се чувстваше неудобно смален в присъствието на високия, изправен принц. На двадесет и седем години Едуард беше внушително висок и макар слабо, тялото му беше с развита мускулатура от участия в турнири, лов, а напоследък и в битки.

— Хубава птица — рече благородникът, изнервен от продължителното мълчание.

Едуард го погледна.

— Принадлежи на чичо ми, Симон дьо Монфор. Взех я, когато той беше убит при Ившам. — Принцът вдигна ръката си, която беше защитена в дебела кожена ръкавица. Соколът изкрещя, размаха криле и задърпа коприненото въженце, което Едуард държеше завързано за крака му. Отново разпери криле, разтърси перушината си и се укроти, като продължи да гледа с жълто-кафявите си, немигащи очи.

— Още е малко див.

Филип хвърли бърз поглед към вратата. Човекът, който го беше извикал в тази мрачна, ветровита стая на върха на Тауър, продължаваше да стои там. Грозното му, белязано от сипаница лице, беше абсолютно безизразно.

— Има ли някаква конкретна причина, поради която искате да знаете повече неща за Пиер дьо Понт-Евек, милорд? — полюбопитства Филип, обръщайки се отново към принца.

— Чух те да говориш за него на масата на баща ми предишната вечер. Бях заинтригуван.

Филип кимна малко поуспокоен.

— Очевидно славата на трубадура се разнася. Вече няколко души ме питаха за него и изпълнението му, откакто съм тук, но се страхувам, че не мога да задоволя любопитството им. Казах, че трябва сами да видят представленията му, въпреки че те не се харесват на всички. Надявах се да го видя отново, когато рецитира за крал Луи в двореца в Париж, но уви, опасявам се, че удължаването на престоя ми тук ще ми попречи.

— Разкажи ми за тази книга — настоя Едуард. — Спомена, че се казва Книгата за Граала?

— Да — отвърна Филип. — Той чете от нея по време на представлението си. Точно оттам идва по-непристойното съдържание. — Младият благородник сви равнодушно рамене. — Но аз не виждам в нея нищо лошо. Сигурен съм, че той няма предвид нищо от това, което казва в буквален смисъл.

— И в книгата се споменава за тамплиерите, така ли?

— Не директно. Но всеки разбира кого има предвид, когато говори за мъже в бели мантии с извезани червени кръстове на гърдите. Някои мислят, че може би самият той някога е бил тамплиер, който е бил изгонен от ордена, но е запознат с тайните на техните ритуали при посвещаване в рицарство. — Филип се засмя. — Не че някой има нещо против начина, по който те са представяни в рецитала му. Много хора отдавна са на мнение, че на тамплиерите трябва да бъде даден урок по скромност. Те са толкова горделиви и се мислят за по-добри от всеки друг, но аз съм чувал не един човек, след като е изпил повече вино, да казва, че е пиян като тамплиер. Ами клетвите им за целомъдрие? Говори се, че хойкат също толкова често, колкото и останалите от нас. Наричат се „бедните рицари на Христос“, но всеки знае, че държат богатствата на крале, заровени под църквите си.

Едуард се намръщи при последните му думи и Филип млъкна, почувствал се още по-неудобно. Когато пристигна в Лондон, установи, че крал Хенри е много по-остарял и немощен, отколкото го помнеше при предишните си посещения. Беше сломен от болестта и изпитанията, претърпени през дългия му престой в затвора по време на бунта на Симон дьо Монфор, и от приключилото неотдавна нападение срещу Кенилуърт. Главите на убитите бунтовници сега красяха Лондонския мост. Филип беше чул хора в двореца да си шушукат, че Едуард, а не Хенри управлява на практика страната, която е била освободена от разбунтувалите се главно благодарение на него. Сега, когато беше близо до принца, си даде сметка защо се разпространяват тези слухове.

— Знаеш ли точно кога трубадурът ще даде представление в двореца на крал Луи? — попита го Едуард.

— След по-малко от две седмици. Да не би да възнамерявате да отидете, принце?

Едуард погледна към застаналия при вратата Рук. Той леко се усмихна.

— Имам един приятел, който ще присъства. — Той отново погледна благородника. — Можеш да си вървиш, Филип. Благодаря ти, че ми отдели от времето си.

Филип бързо се изправи и се поклони.

— За мен беше удоволствие, милорд. — Отново се поклони и бързо се отправи към вратата.

— Мислите ли, че е това, което търсим? — попита Рук, когато вратите се затвориха. — Тази ли е книгата?

— Заглавието е същото, а и има, както той каза, очевидни намеци за тамплиерите. Съвпадението е твърде голямо, за да бъде пренебрегнато. — Едуард се отдръпна от масата и отиде при прозореца. Притвори очи, усещайки слънчевата светлина върху лицето си. Косата му, която беше руса в по-ранна възраст, през последните няколко години постепенно беше потъмняла. На места в нея имаше и черни кичури.

Преди шест години, когато беше научил за пръв път от Рук, а после и от разплакания и ужасен Гарен за тайна група в Ордена на тамплиерите, Едуард веднага беше наредил на Рук да проучи каква е истината за нея. От това, което Жак дьо Лион беше разказал на племенника си, тази група, Анима Темпли, имала книга, открадната от тях, в която се говорело подробно за тайни планове, които можели да се окажат фатални за тях и за тамплиерите, ако бъдат разкрити. Рук не можа да открие нищо нито за произхода на книгата, нито къде се намира, въпреки че беше установил, че има мъж на име Еверар — името, според Гарен, на ръководителя на този кръг, който живеел в приората на тамплиерите в Париж. Принцът успя да потвърди съпричастността на неговия прачичо Ричард Лъвското сърце от едно неясно споменаване в документ, написан от Ричард, който той беше намерил, ровейки се в архивите на Уестминстър. В него имаше изречение, в което се казваше: „Душата на Храма, която аз се заклех да пазя с живота си“. Едуард беше възнамерявал да наеме още хора, които да помогнат на Рук да проникне в Анима Темпли и дейността й, но гражданската война и арестуването му бяха осуетили тези намерения.

— Кога искате да тръгна за Париж?

Едуард се извърна от прозореца.

— През следващите няколко дни. — Той забеляза съмнението в очите на Рук. — Какво има?

— С цялото ми уважение мисля, че възлагаме ужасно много надежди на една малка книжка, която може да има, а може и да няма нищо общо с тази група, която пък според някакъв сополив хлапак може да съществува, а може и да не съществува.

— Потвърдихме много от нещата, които Гарен ни каза, за да мислим, че всичко е лъжа. — Рук се накани да продължи да говори, но Едуард вдигна ръка: — А какво, според теб, трябва да направя? Да нападна Парижкия приорат, за да си открадна обратно скъпоценностите? Наемниците, които изпратих, не успяха да ги отнемат, когато те лежаха на някакъв пристан — едва ли ще успеят с някоя желязна каса на петнайсет метра под земята. — Гласът на Едуард беше спокоен, но сивите му очи гневно засвяткаха. — Баща ми става все по-немощен. Няма да мине много време и ще трябва да сложа короната. Ще трябва да налагам авторитета си на онези, които ще се опитват да го подронват, когато стана крал. Не можех да позволя на чичо ми, човек, когото обичах и от когото се възхищавах в продължение на много години, да ми отнеме властта. Преди да успее да го стори, аз го убих, крайниците и главата му бяха отсечени, а трупът му стана храна на кучетата на бойното поле при Ившам. Защо мислиш, че ще позволя на тамплиерите да ме контролират? Искам си обратно скъпоценните камъни, Рук, и ако единственият начин да го сторя, е да отнема нещо ценно от тях за размяна, така и ще стане.

Рук кимна.

— Как искате да постъпя?

— Мисля, че е време да посетиш нашия приятел.

— Гарен ли? — попита ядосан Рук. — Той отиде в Париж за лятото.

— В такъв случай ще е в състояние да ти помогне за изпълнението на задачата. Ще се срещнеш с него, Рук. И без това твърде дълго не сме го безпокоили. — Едуард погали птицата по гърдите. — Не искаме да забрави кой е господарят му.

 

 

Парижкият приорат, 21 октомври 1266 г. сл.Хр.

— Пак си стегнал прекалено китката.

Саймън се намръщи и се постара да не стиска много дръжката. Замахна с меча, като се стараеше да го държи отпуснат в ръката си както му беше показал Уил. Изпусна дръжката и Уил едва успя да се наведе навреме, когато оръжието полетя към него.

— Пресвета Дево! — Саймън се хвана за главата. — Уил! Съжалявам!

— Няма нищо — рече Уил, изправи се и погледна сабята, която се беше забила в една бала със слама. Въздъхна и отиде да я вземе.

— Няма смисъл. Не мога.

— Просто трябва да се упражняваш повече.

Саймън успя да прикрие изненадата си, когато Уил му подаде сабята.

— Сър! — извика един млад коняр и надникна плахо иззад една от преградите. — Не мога да намеря чесалото.

— В склада е — рече Саймън, — на втората полица, където го остави последния път.

— Благодаря, сър — отвърна момчето, като наведе глава и се изчерви.

— Сър? — рече Уил и погледна с насмешка Саймън. — Изглежда започваш да се справяш добре с новата си роля.

— Да — отвърна Саймън и посочи с широк жест с ръка наоколо. — Господар съм на всичката мръсотия тук. — Той посочи към балите сено, наредени в един ъгъл. — Дали да не си починем, а? — Загледа се красноречиво в китката си. — Мисля, че си изкълчих нещо.

Уил се засмя.

— Това изглежда много не ти харесва.

Саймън се отпусна тежко върху една бала и сложи меча на Уил върху коленете си.

— Мисля, че никога няма да стана дори и наполовина достатъчно добър за партньор.

Уил седна до него.

— Не мога да помоля Робърт или Хюго да ме тренират. Сега те са рицари и нямат време, а Еверар не ми позволява да посещавам часовете за тренировка. Не че чак толкова ми се иска — добави пренебрежително той. — Сержантите в групите са по-млади от мен. Аз съм достатъчно стар, за да им бъда инструктор. — Уил започна да духа на ръцете си. Бяха напукани и зачервени от студения вятър, който беше започнал да духа напоследък.

През последните няколко месеца всички в приората бяха заети с прибирането на реколтата и подготовката за зимата. Птичарниците и оборите бяха почистени за гълъбите, кокошките и козите, за да бъдат готови за по-студеното време. Плодовете по дърветата в овощната градина бяха обрани и складирани, готови да бъдат превърнати във вина и сладка. Рибата беше извадена от рибарниците, изсушена и осолена, а медът беше изваден от кошерите. Когато складовете бяха напълнени, за хората настъпи време за малка почивка в краткия период между есента и зимата.

Времето на Уил беше запълнено от няколко нови трактата, които Еверар беше купил за приората. Свещеникът го беше накарал и да преподвърже купчина книги. Уил вършеше тази работа в овощната градина. Поставяше разкъсаните книги на коленете си и пробиваше внимателно кожата с голяма игла. Саймън често присядаше до него. Понякога и Робер успяваше да се отбие за малко между молитвите и събранията, за да размени някоя и друга дума с него. Забелязал лошото настроение на Уил от това, че отлагаха посвещаването му в рицарство, той се опитваше да го развесели с разкази за съвещанията на Общото събрание като това как брат еди-кой си в продължение на три чака говорил как шивачът трябвало да кърпи дупките на панталоните им. Уил разговаряше много малко с Гарен. Когато се срещаха, между тях настъпваше неловко мълчание, което караше Уил да се чувства неудобно и да избягва рицаря. Това не беше трудно. Гарен често се намираше извън приората.

— Не се притеснявай за подготовката си — каза му Саймън. — Ще стана достатъчно добър, дори ако това ме убие. — Той се почеса по главата. — Или пък ако убие теб.

Двамата се огледаха, когато една фигура бързо се вмъкна в конюшнята. Уил се изправи изненадан, когато Елуен се усмихна насреща му. Беше с черно наметало, закопчано с червена игла с формата на роза. Косата й се спускаше върху раменете.

— Какво правиш тук?

Елуен се намръщи от резкия му тон.

— Исках да те видя.

Уил я хвана за ръката и я дръпна от входа, за да не я види някой от двора.

— Как влезе?

Тя отново се усмихна.

— Минах през входа за слугите. Не се безпокой — добави тя, като видя израза на лицето му, — никой не ме видя. — Тя дръпна качулката на наметалото и закри косата и по-голямата част от лицето си. — Попитах един сержант къде мога да те намеря — каза с плътен, мъжки глас Елуен. После отново се засмя, свали качулката, огледа конюшнята и сбърчи нос. — Как можете да търпите тази миризма?

— Ами всички коне миришат така — рече смутен Саймън и се надигна от балата.

Елуен му се усмихна.

— Ти си Саймън, нали? Веднъж те видях в Лондон, когато бях в Новия храм. Уил ми каза, че си дошъл.

— Така ли? — учуди се Саймън и погледна приятеля си.

— Аз съм Елуен.

Саймън я изгледа.

— Предположих, че може би си ти.

Елуен се почувства неудобно от втренчения му поглед. Като че ли я преценяваше и намираше някакви недостатъци.

— Не се ли радваш, че ме виждаш? — попита тя Уил, за да прекрати мълчанието и да накара коняря да престане да я зяпа така.

Когато Елуен лукаво го погледна, Уил усети как стомахът му се сви. Не можеше да разбера как ставаше така, че щом като го погледнеше по този начин и той се размекваше.

— Разбира се, че се радвам — смотолеви той. — Но ако те хванат, аз ще изляза виновен, а не ти. — Видя как Саймън взе една метла и започна да мете мястото между две прегради. — Не трябва да идваш тук по този начин. Рисковано е.

Елуен въздъхна.

— Нямаше да дойда, ако ти не продължаваше да страниш от мен. Много рядко отговаряш на писмата ми и избягваш да ме посещаваш в двореца. — Изражението й стана сериозно. — Мислех, че сме приятели, Уил.

— Приятели сме. — Той се облегна на една пейка и сключи ръце на гърдите си. Тя сбърчи вежди при тази равнодушна поза.

— Ако някой ме види, ще кажа, че просто съм дошла да посетя гроба на чичо си.

— В конюшнята?

Елуен го изгледа с насмешка.

— Тогава ще кажа, че съм дошла, за да те попитам как да стигна до гробището.

— Не искам да давам на Еверар още поводи, за да отлага посвещаването ми, Елуен. Знаеш го. Не че не искам да те виждам, а не мога. Не и сега. Просто ми дай време да се справя с този проблем.

— Време? Та ти имаше на разположение години. Каза, че възнамеряваш да говориш с визитора за посвещаването ти. Нали така обеща, когато се видяхме последния път. Уил, не мога да понеса да се предаваш по този начин. — Елуен отметна нетърпеливо косата си. — По-добре е да направиш нещо, отколкото нищо.

Уил очерта с крак един кръг в прахта.

— Той не иска да ме приеме — рече сержантът.

Това беше лъжа. След кавгата с Еверар, когато той беше поставил ултиматум на свещеника, Уил така и не отиде при визитора. Баща му си мислеше, че е рицар. Как щеше да се почувства, ако се появеше като сержант и трябваше да му признае, че го е излъгал? Как би могъл баща му да го посрещне с отворени обятия и да му прости?

— Слушай — рече Елуен и пристъпи към него, — спестила съм повечето от парите, които спечелих от работата ми за кралицата. Аз също искам да отида в Светите земи. Винаги съм го искала. През следващата една година ще имам достатъчно пари, за да платя пътя дотам и за двамата. Можем да отидем заедно, ако Еверар откаже да те посвети в рицарство.

Саймън продължаваше да мете, но при тези думи се спря и се обърна.

Уил я погледна. Предложението беше трогателно, но го подразни. Той не искаше да отиде в Светите земи като някой селянин на поклоннически кораб. Искаше да отиде като рицар и единственото място, което го интересуваше, беше това, където се намираше баща му.

— Благодаря ти — каза й той, — но трябва да направя това сам. Трябва да намеря начин да накарам Еверар да се съгласи да бъда посветен. Още не съм успял да го измисля. — Той пресилено се усмихна. — Но и това ще стане.

 

 

Парижкият приорат, 24 октомври 1266 г. сл.Хр.

— Това не ни оставя много време.

— Знам, братко. Провалих те. Прости ми.

— Не те обвинявам, Хасан — каза Еверар, престана да ходи напред-назад из стаята и се обърна към него. — Задачата не беше лесна.

— Изпълнявал съм и по-трудни задачи. А и за много по-кратко време от три месеца. — Той прекара ръка през черната си коса. — Трубадурът се представил с истинското си име в няколко странноприемници, в които отсядал, но в други е бил под фалшиви имена. Мисля, че се е стараел да пътува през пътеки и гори, вместо по пътищата. Не разбирам. Съмнявам се да е знаел, че го преследвам. Бях предпазлив.

— Сигурен съм.

— Щях да продължа да го търся, но се разтревожих, че може да пристигне тук преди мен, ако се забавя.

— Правилно си постъпил, като си се върнал. Може би просто не си имал късмет да го намериш, но Пиер дьо Понт-Евек със сигурност има причини да е предпазлив. — Еверар седна до Хасан на перваза на прозореца. — Онзи ден тук беше отец Гиле, за да се увери, че всичко е готово. Николас дьо Навар ще води групата, която ще отиде в двореца. Те възнамеряват да арестуват трубадура малко преди да започне рецитала си, за да бъдат сигурни, че Книгата за Граала е в него. Трябва да я вземем преди това, или ще я загубим завинаги. — Еверар поклати глава. — Помолих визитора да ми разреши да я проуча, но както книгата, така и Понт-Евек попадат под юрисдикцията на доминиканците. Нашите рицари отиват там, само за да разубедят краля да се намеси.

— Бих могъл да продължа да наблюдавам южните порти, за да заловя Понт-Евек, когато влиза в града.

— Трубадурът може да пристигне всеки миг през следващите пет дни и човек с твоята външност, който се мотае около стените, ще предизвика подозрението на стражите. Освен това след полунощ портите са затворени. Ще му бъде разрешено да влезе само през деня, а тогава улиците ще бъдат твърде оживени, за да му се направи засада. Трябва да направим това бързо и безшумно.

— Мога да се опитам да поискам среща с него, докато е в двореца.

— Кралят никога не е обичал чужденците, Хасан. — Еверар замълча. — Но към мен може да се отнесе по-благосклонно. Имам някои трудове, върху които Луи ще поиска да сложи ръка заради собствената си сбирка. Мога да получа разрешение за достъп до двореца под претекст, че предлагам на краля един ръкопис, който искам да продам. Докато съм там, ще свърша работата.

— Не.

Еверар се намръщи.

— Не?

— Няма да ти позволя да се излагаш на опасност, след като причината за затруднението ни е, че аз се провалих. — Еверар отвори уста да каже нещо, но Хасан го прекъсна. — Как ще вземеш книгата от трубадура? Като я откраднеш? Известен богослов от Ордена на тамплиерите не може да остане незабелязан, ако се прокрадва из коридорите на двореца. Със сила ли? Не си размахвал меч повече от двайсет години.

— В това тяло още има сила — рече рязко Еверар, — въпреки че на теб може да ти изглежда немощно, мой млади хорезмиански воине.

Хасан дълго мълча.

— Когато те срещнах, се отказах от тази титла, Еверар. Аз не съм воин.

— Не — рече рязко Еверар, — ти си моята хрътка. Хрътките трябва да слушат господарите си, а не да ги разубеждават.

Хасан отклони погледа си, а черните му очи проблеснаха. Еверар въздъхна и отиде при масата, където стоеше кана с вино. Наля в една чаша каквото беше останало на дъното.

— Моят и твоят живот нямат значение. Един ден и двамата ще умрем. Обаче нашето дело, Хасан, трябва да живее. — Еверар потрепери, когато вътре се усети внезапен порив на вятъра и разпали догарящата факла. — Трябва да го запазим каквото и да ни струва това.

— Какво ще кажеш за твоя сержант? — попита, снишавайки глас Хасан. — Ако изпратим Камбъл в двореца с някаква поръчка, той би могъл да…

— Не съм говорил пред Камбъл за това — прекъсна го Еверар и остави чашата на масата.

— Но ти се съгласи, братко.

— Не — поправи го Еверар. — Съгласих се да помисля по въпроса. Помислих и стигнах до заключението, че той още не е готов.

— Каквото и да ни струва това — прошепна Хасан.

— Трябва да си налея вино.

— Ще ти донеса.

— Не — рече Еверар и се отправи към вратата. — Искам да изляза на чист въздух.

Когато вратата се затвори, Хасан отиде бавно до шкафа и прекара леко пръсти по дървото, проследявайки следите от тях върху него. Сега, когато Еверар го нямаше, стаята изглеждаше още по-мрачна. Хасан се почувства като натрапник. Помещението и всичко в него бяха част от стария богослов. Всеки пергамент, изписан със ситни букви, всяка мебел, белязана от пръстите му, всяка плоча на пода, върху която бяха останали отпечатъците от стъпките му. Хасан никога не беше имал дом. Година преди да се роди, войската на Чингис хан беше унищожила Хорезм — родината на семейството му и най-могъщата мюсюлманска държава на Изток. Тя беше погълната от монголската империя и оцелелите се бяха разпръснали. Като дете Хасан беше водил номадско съществуване с онова, което беше останало от хорезмианската армия. В пустеещите земи на северна Сирия баща му, който беше командир, го възпита като воин и те успяха да преживяват извън родината си като наемници, планиращи отмъщението си. Обаче Хасан никога не беше изпитвал тъга по страната, която не познаваше, и не му харесваше да е войник.

Преди двадесет и две години египетският султан Аюб беше помолил хорезмианите да му помогнат за изгонването на франките от Палестина. Деветнадесетгодишният Хасан замина с десет хиляди воини за Йерусалим. По време на пътуването баща му и другите се бяха замаяли от амбицията си. Очакванията им за отплатата бяха станали напълно нереални и те вярваха, че това, което ще им бъде платено за помощта им, ще бъде достатъчно, за да започнат нова война, ако не срещу монголите, то срещу самия Египет. Хорезмианската армия връхлетя върху Йерусалим като черен вятър, оставящ пътека от трупове подире си. Хиляди християни бяха напуснали града и се бяха отправили към крайбрежието, но бащата на Хасан нареди знамената на франкските рицари да бъдат вдигнати по крепостните стени и много от бягащите християни се завърнаха, защото помислиха, че са спасени. Хасан наблюдаваше как те се приближават като стадо подплашени овце, за да бъдат изклани. И те наистина бяха избити до последния мъж, до последната жена и до последното дете. За да отпразнуват победата си и освобождаването на града от християнски ръце, хорезмианите събориха Църквата на Божия гроб и избиха всички свещеници, останали вътре, с изключение на един, който се беше скрил под труповете на двама убити от него воини.

През този ден Хасан извърши неща, за които беше мислил, че никога няма да се наложи да изкупва вината си, макар че оттогава всеки ден се беше молил на Аллах да му прости.

След като оставиха града в пламъци, ликуващите воини се бяха отправили към Хербия. Там трябваше да се срещнат с мамелюкския командир Байбарс и останалата част от мамелюкската армия, за да унищожат силите на франките, тръгнали срещу тях. Скрил се зад крепостните стени, Хасан ги наблюдаваше как се отдалечават начело с неговия баща, ликуващ победата. Същата вечер, докато скиташе из опустошения град, Хасан намери Еверар и в лицето на духовника откри смисъла на своето съществуване.

Когато Еверар се завърна на Запад, Хасан беше с него. Свещеникът го беше накарал да повярва, че има нещо, което би могъл да направи в живота си и което би могло да промени всичко. В християнския свят той прекарваше времето си по пътищата в събиране на информация, документи и тайни. Беше винаги в движение, като се стараеше да остава незабелязан. Спеше ту в някой обор, ту край някоя нива. Хасан вярваше с цялото си същество в мечтата на Анима Темпли, но напоследък беше започнал да си мечтае да има свой дом, просто стая, изпълнена със спомените и с мълчанието му. Някога в Сирия имаше една жена. Случваше се да се пита какъв ли щеше да бъде животът, от който се беше отказал. Как ли щяха да изглеждат децата му?

Вратата се отвори и Еверар влезе с кана в ръце.

— Проклетите сержанти се опитаха да му пробутат някаква местна пикня за гасконско вино.

Хасан забеляза, че настроението на свещеника се беше подобрило и движенията му бяха станали по-енергични.

— Какво става?

Еверар го погледна и леко се усмихна:

— Хрумна ми нещо.