Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братството (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Brethren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
приятел (2016)
Разпознаване и корекция
plqsak (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2020)

Издание:

Автор: Робин Йънг

Заглавие: Братството

Преводач: Павел Талев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела софт енд паблишинг АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман (не е указано)

Националност: английска

Отговорен редактор: Иванка Томова

Редактор: Огняна Иванова

Технически редактор: Божидар Стоянов

ISBN: 978-954-28-0229-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13454

История

  1. — Добавяне

45. Алепо, Сирия

10 февруари 1272 г. сл.Хр.

Байбарс се облегна назад и остана така да наблюдава Барака хан, надвесен над листовете на масата. Опитвайки се да се съсредоточи, синът му беше свъсил вежди и издал напред брадичката си. Краищата на листовете се повдигаха от лекия бриз, който влизаше през сводестите прозорци. Султанът взе чашата си с кумис и я пресуши. Застаналият в сянката на стаята слуга пристъпи напред, за да я напълни, а после отново се върна на мястото си. През прозореца долитаха шумовете от хората, работещи по ремонта на портите на цитаделата, повредени преди четири месеца, когато монголите бяха нападнали града.

През октомври един кавалерийски отряд, изпратен от илхана на Персия, се беше спуснал от Анадола и беше влязъл в града, след като беше сломил съпротивата на гарнизона, оставен от Байбарс. Самият той се беше отправил с по-голямата част от армията към Дамаск, за да ръководи няколко нападения срещу крепости на франките на юг. Монголите бяха превзели цитаделата и бяха предизвикали всеобща паника, макар че ездачите бяха нанесли малко щети и бяха убили още по-малко хора. Но когато десетхилядната конница продължи настъплението на юг от Алепо и паниката сред местното мюсюлманско население прерасна в ужас, Байбарс изпрати армията си на север да я отблъсне. Много по-малобройни, монголите отстъпиха в Анатолия.

Докато монголското нападение продължаваше от север, отряд франки, предвождани от английския принц на име Едуард — име, което Байбарс чуваше често през последните месеци, — нападна южните райони в долината Шарон. Нападението се оказа безрезултатно, но Байбарс остана с твърдото впечатление, че принцът не трябва да бъде подценяван. Кръстоносният поход на крал Луи може и да не беше постигнал нищо, но братът на краля, Шарл дьо Анжу, беше чичо на Едуард и макар в миналото Байбарс да имаше сравнително добри отношения със сицилианския крал, той видя в тези двама мъже заплаха от нов кръстоносен поход.

Кадир също я беше видял и предпазливо го беше предупредил за опасността, идваща от принца.

— Той може и да е млад — беше казал гадателят, — но ми прилича на лъв. Виждам го.

— Или го бъркаш с това, което виждаш в двореца ми — отвърна рязко Байбарс.

— Той прилича на теб, господарю — прошепна лукаво Кадир, — когато ти беше по-млад.

Байбарс отново пресуши чашата с кумис и погледна към Барака, когато той тежко въздъхна.

— Свърши ли?

— Не мога да го направя! — рече троснато Барака и хвърли перото на пода, като изцапа плочите с мастило. — Синджар ми поставя задачи, които знае, че не мога да реша.

— Той го прави, за да се научиш — каза му отегчен Байбарс.

— Не мога ли да го довърша утре, татко? — попита Барака и се извърна в стола, за да погледне баща си. — Този следобед исках да отида на лов. Калаун каза, че ще ме заведе.

— Можеш да отидеш, когато си научиш уроците.

— Но, татко…

— Чу какво казах! — скара му се Байбарс и удари чашата в масата.

Барака се стресна от заплашителния тон на баща си, обърна се към листовете със задачи по алгебра и сърдито изпухтя.

— Преча ли, господарю?

Байбарс и Барака се обърнаха едновременно и видяха Калаун, застанал при вратата. Беше толкова висок, че почти стигаше най-горната част на свода. Черната му коса, която беше започнала да побелява около слепоочията, беше вързана на опашка, от което мъжествените му черти изглеждаха още по-остри. Беше облечен в небесносиня мантия — цвета на полка му.

— Емир Калаун! — възкликна Барака и скочи. Приближи се и хвана воина за ръката. — Ела да седнеш при мен. Помогни ми да си довърша уроците.

Калаун се усмихна на момчето.

— Сигурен съм, че се справяш достатъчно добре и сам.

— Не е така — каза Барака и отново се нацупи, — но само защото Синджар ми поставя глупави задачи.

— Той е добър учител — рече предпазливо Калаун. — Трябва да го цениш. Учеше ме арабски, когато постъпих в мамелюкската армия.

Барака пусна ръката на Калаун и се загледа тъжно в пода. Изведнъж се оживи.

— Нали ще ме заведеш на лов, както ми обеща?

— Ако баща ти разреши — каза Калаун и погледна към Байбарс.

— Моля те, татко! — замоли се Барака.

— Занеси си домашното при Синджар и го довършете заедно. Искам да говоря с Калаун насаме.

Барака се опита да протестира, но после отиде при масата и прибра листовете. Завъртя се на пети и се отправи към вратата.

— Перото ти! — викна след него Калаун.

— Слугите ще ми донесат друго — рече троснато Барака. — Това им е работата.

Калаун го проследи с поглед как се отдалечава, а след това се обърна към Байбарс:

— Викал си ме, господарю.

Байбарс стана бавно от стола и отиде при един голям сандък.

— Напоследък ми се струва, че синът ми харесва повече теб, отколкото мен — каза той, погледна към Калаун, вдигна капака и извади оттам една сребърна кутия.

— По-лесно му е да харесва мен, господарю. Не се налага аз да го уча на дисциплина.

Байбарс му подаде кутията и седна.

След като я отвори, Калаун извади от нея един пергамент.

— Франките искат да сключат примирие с теб — рече тихо той, след като прочете листа и вдигна очи от него. — Кога получи това?

— Вчера.

— Казал ли си на някого за него?

Байбарс поклати глава.

— Ти си първият.

— Подписано е от краля на Сицилия.

— Да, както се посочва в писмото, Шарл дьо Анжу решил да посредничи между мен и франките, когато научил за намеренията на принц Едуард. Предполагам, че според него нашите предишни добри отношения ще помогнат да приемем предложението.

— Не искат много — каза Калаун и отново прегледа писмото. — Нищо повече от това, което и без това притежават.

— Естествено, защото примирието ще е само временно. Ако франките искат да бъде сложен край на тази война, трябва да си отидат у дома. Няма защо да стоят тук и да се пазарят с мен.

— Монголите са по-голяма заплаха за нас от франките — рече след кратка пауза Калаун. — Вече отнехме много от това, което някога принадлежеше на франките, и в близкото бъдеще те не могат да съберат достатъчна сила, която да ни се противопостави. Дори и да имат намерение примирието да е временно, може би в наш интерес ще е да го приемем.

— Никога не съм имал намерение да сключвам мир с франките — каза тихо Байбарс. — Казах на Омар, че никога няма да се освободим от влиянието на Запада, ако проявим онази снизходителност, която някога прояви Салах ал-Дин, и започнем преговори с тях. — Той стана и отиде до прозореца.

— Понякога компромисът е необходим за доброто на народа ни — рече предпазливо Калаун. — Не трябва да разделяме силите си срещу две съюзили се армии, дори и когато едната е толкова слаба. Не и когато те ни предлагат този кратък отдих.

— Добро ли? — промълви Байбарс. — Вече не знам какво е добро. Особено след като Омар… — той притвори очи. — След като той умря.

Бяха изминали шест месеца, откакто Байбарс беше погребал офицера си. Двамата асасини бяха безцеремонно изгорени заедно с ръчната им количка. Истинските изпълнители, които трябваше да дадат представление по време на пиршеството по случай годежа, бяха намерени мъртви в една къща под наем в града. По степента на разложение на труповете им можеше да се съди, че са мъртви от доста време — достатъчно за асасините да научат изкуството им. След това Байбарс унищожи напълно Ордена им, но въпреки че си беше отмъстил, това не запълни празнотата, която усещаше край себе си от смъртта на Омар. С течение на времето тази празнота ставаше все по-голяма. Понякога го викаше и слугите трябваше да му напомнят, че офицера вече го няма.

— Не си давах сметка колко много го ценях. Мисля, че никога и не му го казах. — Байбарс отвори очи. — Съветите му ми липсват.

— Какво, според теб, би предложил Омар, ако беше тук, господарю? — попита го Калаун.

Байбарс леко се усмихна.

— Щеше да ме посъветва да приема. Беше воин, но дълбоко в сърцето си не обичаше войната. Опита се да го скрие от мен, но то се виждаше толкова ясно, колкото открито беше и лицето му. — Усмивката изчезна. — А ти, Калаун? И ти ли ще предложиш същото?

— Да, господарю.

Известно време Байбарс не каза нищо. Накрая се извърна от прозореца.

— Нека бъде така — каза с дрезгав глас той. — Изпрати на франките в Акра съгласието ми. Ще им дам мир. Засега.

 

 

Същата вечер Байбарс напусна цитаделата и навлезе в града, загърнат в тъмно наметало и с тюрбан на главата. На дискретно разстояние го следваха двама стражи от личната му гвардия. Всеки носеше факла.

Когато стигна хамбара, Байбарс нареди на двамата войници да останат отвън и влезе сам. Последните няколко пъти, когато беше идвал тук, беше забелязал признаци на нечие присъствие. По рисунките с въглен по пода предположи, че са били деца. Листенцата от хибискус, останали след посещенията му струпани на прашна купчина, бяха разпилени. Тази вечер не й донесе цвете и коленичи с празни ръце върху сухата земя. Затвори очи и си я представи такава, каквато беше преди тридесет години. Възрастта и войната не я бяха променили. Все още беше на шестнадесет години, както винаги е била, кожата й беше гладка, а черната й коса — лъскава. Тя се смееше и пръскаше с вода от една кофа голите му гърди, по които имаше още незараснали напълно белези от камшик, докато той сечеше дърва в хамбара. Байбарс също се смееше, но после видя на входа сянката. Не знаеше колко дълго господарят им беше стоял там и ги беше наблюдавал.

Отвори очи, но образът остана. Червеният кръст върху мантията на рицаря стоеше като клеймо пред очите му. Докосна с пръсти устните си, а след това ги притисна към земята.

— Трябва да почина малко, скъпа, преди да довърша това, което започнах. Уморен съм. Много съм уморен.

Байбарс остана още малко, а после се изправи и излезе навън.

— Изгорете хамбара — нареди той на двамата воини, които го чакаха. Спря се да откъсне един цвят от хибискуса отвън и се отдалечи. Зад него пламъците обгърнаха постройката.