Робин Йънг
Братството (44)

43. Алепо, Сирия

8 август 1271 г. сл.Хр.

— Не е ли лъчезарна, господарю мой? — каза тихо Калаун.

Усмихна се, когато дъщеря му прегърна една котка с лъскава козина и бадемови очи, която мина през отворените врати на тронната зала. Въздухът беше горещ и неподвижен и слугите се опитваха да разхладят събралите се управители, командири и царедворци с изстуден шербет. Робите вееха с големи ветрила, които се спускаха от тавана, като дърпаха ту едни, ту други въжета.

— Подходяща е за султан — съгласи се Байбарс, като наблюдаваше как снаха му се провира сред тълпата, за да стигне с котката до банкетната маса, където прислужници разчистваха остатъците от пиршеството. Жените обсипаха с ласки красивото момиче, когато то сложи малко останало ярешко месо в една сребърна чиния и започна да храни котката. Сред тях беше и съпругата на Байбарс, Фатима, която държеше на ръце разплакало дете — неговия втори наследник. Низам така и не беше успяла да роди повече.

Барака хан се излежаваше в другия край на залата с няколко свои приятели. През последните три години момчето беше пораснало много и по лицето му вече можеше да се добие известна представа как ще изглежда като мъж. То не проявяваше абсолютно никакъв интерес към бъдещата си съпруга, но Байбарс знаеше, че за това има още много време. Годежното пиршество беше само за пред хората. Женитбата, която щеше да последва, щеше да даде истинските плодове на този съюз.

Като лавираше между танцьорките, които се извиваха под звуците на цитри, зурли и дайрета, Омар се качи на подиума и се поклони на Байбарс.

— Изпълнителите са тук, господарю. Искаш ли да влязат?

— Да, но ти остани, Омар — каза му султанът, когато той понечи да си тръгне. — Седни при мен.

Омар се усмихна.

— С удоволствие, господарю.

Байбарс кимна на един слуга.

— Нека влязат изпълнителите и да се разчисти място. Донеси ми кумис.

Когато слугата бързо се отдалечи, Калаун се обърна към Байбарс:

— Ще се погрижа годеницата и годеникът да седят заедно по време на представлението.

След като Калаун се отдалечи, Байбарс посочи на Омар възглавниците, наредени върху най-горното стъпало на подиума — мястото, запазено за най-висшите царедворци. Когато Омар седна и взе шепа смокини от една от купите, наредени върху тънката дъска, Байбарс се засмя:

— Внимавай, приятелю. Скоро няма да можеш да се напъхаш в униформата. Опасявам се, че прекарваме твърде много време в ядене и не се сражаваме достатъчно.

— Заслужил си почивката си — каза му Омар. — Възползвай се от тази възможност, за да си отдъхнеш. Сега франките не могат да ни причиняват неприятности, а и монголите са под наш контрол.

— Още не ми е дошло времето за почивка.

Омар вдигна очи към Байбарс и забеляза как за миг лицето му болезнено се сви. От този ъгъл челото и скулите му се очертаваха по-ясно. Яростта, с която се беше нахвърлил върху франките и ги беше принудил да отстъпят към морето, пламтеше в него също като огъня, с който беше изгорил крепостите им. Очевидно Байбарс не можеше да изпита истинско удоволствие, докато целите, които си беше поставил, не бъдеха постигнати. Това непрекъснато го измъчваше. Но ако беше така, тогава какъв беше смисълът от всичко това? — запита се Омар.

— Те са тук — рече Байбарс и се наведе да вземе чашата с кумис, донесена му от слугата.

В тронната зала влязоха двама мъже, които теглеха ръчна количка, покрита с черна кадифена покривка, извезана със сребърни звезди и полумесеци. Танцьорките престанаха да се извиват, а събралите се бяха накарани да се отдръпнат към стените и да седнат върху наредените възглавници. Барака и малката му годеница бяха сложени да седнат на един диван до боядисаната в бяло стена близо до подиума в очакване на представлението. Вратите към градината бяха затворени, а върху прозорците бяха спуснати дантелени завеси, които превърнаха деня в нощ. Един слуга отскочи назад, когато някаква татуирана, съскаща фигура се измъкна изпод една завеса. Хората страхливо се дръпнаха назад, когато гадателят изтича с широко отворени очи нагоре по стъпалата на подиума и легна задъхан в краката на Байбарс. Старецът стискаше в ръка куклата, която султанът му беше дал в Антиохия.

Омар се отдръпна малко встрани, но Байбарс сложи ръка върху изгорялата от слънцето и покрита с морави петна глава на стареца.

— Той явява ли ти се насън?

— Явява се насън — повтори рязко Кадир. Изведнъж гадателят се разтрепери и подаде куклата на Байбарс.

Султанът се усмихна и я сложи на коляното си.

Омар се намръщи. Искаше Байбарс да не насърчава толкова стария човек, който след Антиохия беше започнал да става още по-капризен.

— Господарю!

Байбарс погледна надолу, когато един от мъжете, влезли с количката, го поздрави и застана на едно коляно пред подиума. Имаше загоряла кожа, черни очи и червеникава коса, боядисана както брадата и мустаците му с къна.

— За нас е чест да забавляваме теб и гостите ти по този радостен повод, господарю. — Човекът посочи с ръка другаря си — строен младеж, който като него беше облечен в пъстра мантия, съшита от разноцветни копринени парчета в синьо — небесносиньо, индигово, тюркоазено и морскосиньо. При всяко движение одеждите им искряха като вода, набръчквана от невидими течения.

— Можете да започнете — каза Байбарс и посочи разчистеното място пред младата двойка. Барака вече изглеждаше отегчен и седеше колкото може по-далеч от дъщерята на Калаун на тесния диван.

Мъжът грациозно се изправи и се върна при другаря си, който взе от количката един фенер. Въздухът в залата се синееше на талази, пронизвани от слънчевите лъчи, които проникваха през цепнатините на завесите. Когато и последните няколко слуги побързаха да освободят опразненото пространство и изчезнаха в сенчестите ъгли на залата, мъжът с червеникавата коса се обърна към смълчаната публика:

— Ще ви представим една история за любов и измяна. — Даде знак на другаря си, който постави фенера върху количката и той освети бялата стена. — Ще бъде разказана от сенки.

Последваха аплодисменти. Двамата кукловоди на сенки бяха прочути с изпълненията си.

— Едно време в Арабия — започна червенокосият — имало една жена с такава лъчезарна красота, че самата луна бледнеела пред нея всяка вечер, когато тя отивала да се къпе в реката.

Дъщерята на Калаун се засмя и плесна с ръце, когато стройният мъж постави ръцете си над фенера и пръстите му очертаха сянката на жена, която преминава по стената. Царедворците последваха одобрителните аплодисменти на принцесата, когато историята продължи и ръцете на кукловода се превърнаха в жена, която обича, в сражаващи се мъже и зъбещи се зверове.

Байбарс неспокойно се размърда. Изпълнението на актьорите не беше така завладяващо, както беше очаквал. Сенките на стената не бяха така убедителни за един четиридесет и осем годишен воин, както изглеждаха на едно деветгодишно дете. Кадир се беше свил в краката му и наблюдаваше с премрежени очи мъжете. От време на време гадателят се стряскаше, когато червенокосият повишаваше глас, но после се успокояваше, когато гласът преминаваше в шепот.

Червенокосият кукловод взе от количката една сламка и гърне и се приближи до подиума.

— Накрая — прошепна той сред надвисналата в залата тишина — лъчезарната красавица стигнала до един дворец, привлечена от песента на старицата, чийто глас бил носен от вятъра като аромата на цветята. — Той потопи сламката в гърнето, поднесе я към устните си и направи няколко мехурчета. После приклекна, остави гърнето със сламката върху мраморните стълби, а едно мехурче отлетя встрани и кацна върху ръката на Омар. Той се усмихна и го поднесе на Байбарс. Мехурчето се пукна. Изведнъж силен крясък разцепи тишината. Байбарс рязко се изпъна в трона. Звукът идваше от свилия се в краката му Кадир. Беше вторачил бледите си очи в кукловода, който сега се беше изправил. Блестящата му мантия се плъзна като течност от раменете му и в ръката му проблесна кинжал със златна дръжка, в която искреше инкрустиран червен рубин.

— Асасин! — Изкрещя Кадир. — Асасин!

Червенокосият асасин изтича по мраморните стъпала и се хвърли върху Байбарс. Султанът нямаше никакъв шанс. В мига, в който се изправяше, убиецът беше вече над него и замахваше с кинжала. Омар се хвърли напред. Асасинът яростно извика, когато острието се заби в гърдите на Омар и той падна в скута на Байбарс. Присъстващите в залата закрещяха. Като видя, че другарят му не успя, стройният кукловод извади кинжал и се хвърли към трона, но Калаун, който се беше втурнал да защити Барака, го съсече със сабята си.

— Хванете ги! — изрева Байбарс, прегърнал Омар, който се мъчеше да поеме въздух. — Искам да знам кой ги е изпратил!

Останалият жив асасин, който вече беше без оръжие, се отдръпна от трона, но застана спокоен и неподвижен, когато няколко стражи от полка Бахри пристъпиха към него. В този миг зад трона се чу вик. Гадателят скочи на крака и се хвърли към убиеца с изваден кинжал.

— Не! — извика Байбарс, като продължаваше да държи Омар, който беше започнал да се смъква на пода, а дръжката на кинжала продължаваше да стърчи в гърдите му.

Кадир не обърна внимание на предупреждението. Изгоненият асасин се стовари върху му, той падна на земята под силния напор и каза една молитва. Когато телохранителите се опитаха да отдръпнат гадателя, Байбарс остави внимателно Омар върху възглавниците.

— Дръж се! — рече той и погали бледата буза на приятеля си. — Извикайте доктори! — изрева той към тълпата и слугите се разбягаха да изпълнят заповедта му.

Омар облиза пресъхналите си устни и погледна Байбарс, присви от болка кафявите си очи и леко се усмихна.

— Изглеждаш уморен, садик. — Вдигна ръка към лицето на Байбарс, но тя падна, преди да успее да го докосне.

Байбарс нададе отчаян вик, когато Омар се отпусна в ръцете му и повече не мръдна. Надвеси се над тялото и хвана лицето му.

— Не, заради мен, Омар! Не прави това, заради мен! — После го хвана за раменете и го разтърси. — Стани! Заповядвам ти!

Но силата на султана беше само една илюзия, когато всичко вече беше казано и сторено.

Лекарите пристигнаха, но не се приближиха, като видяха, че са твърде закъснели. Оставаше да се направи само едно. Байбарс се наведе, постави устни върху ухото на Омар и прошепна:

— Ашхаду ан ля иляха илла-ллах. Уа ашхаду ана Мухаммадан расул-уллах.