Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (9)

6.

Беше взел старите си дрехи в един вързоп. Сега ги навлече върху новите, за да се добере необезпокояван до Твърдината. Това му отне цял ден. Следобед изяде сладкишчето, което му беше дала Сирана.

Късно през нощта се добра до дома. Уондъл бе гладен и първо провери масите и казана за остатъци. Търсенето не му донесе нищо, само го изтощи още повече. Той се промъкна в спалнята и моментално заспа.

* * *

На сутринта, докато се тътреше по лепкавите каменни подове на Твърдината, той си спомни гладките дъски в господарския дом. Сред гръмките крясъци и смях на къщата отново се замисли за мълчаливото шетане на Сирана.

Уондъл отчупи парче хляб от събрания от Уоншиг. По-големият му брат подскочи и се засмя:

— Откъде събра тези нови дрехи?

Сестрите и братовчедите му се втренчиха в него.

— Хубави са — отбеляза Рутинда. — Имаш ли още?

Владелецът трябва да бъде хитър дори към собствените си роднини. Уондъл искаше да обмисли видяното, преди да разказва за него. Нямаше начин да обясни, че събирането не е неразделна част от живота на господарите и онези, които работеха за тях.

Затова отвърна:

— От простора пред една къща на „Санвин“. На някакви безродни. Никой не ме видя, но нямаше друго интересно.

— Лошо — отбеляза Уоншиг. — Готов ли си за уроците по бой с ножове?

— Разбира се.

Упражняваха се с пръчки. Уондъл все още беше тромав. Ако използваха истински ножове, да са го убили десет пъти.

— Догодина. — За чичовците, които наблюдаваха уроците, нямаше съмнение. — Догодина.

* * *

Господарските люде се биеха с копия и мечове, не с дългите владелски ками. Уондъл не спираше да мисли за Господарските хълмове, където дори градинарите живееха в по-голямо охолство от Пелзед и Ресалет. Господарските люде сигурно живееха по-добре от градинарите. Воините винаги се устройват по-богато от останалите хора. Чичовците му никога нямаше да го научат да се бие толкова добре, колкото господарските люде. Все някой обаче можеше да го обучи. Той трябваше да се върне.

* * *

Уондъл изпра новите си дрехи, но не се сещаше за място, където да ги изсуши, без да му ги откраднат. След четири дни отново тръгна на път и ги взе във вързоп. Все още бяха влажни и миришеха на мухъл.

Пътят минаваше покрай „Цветния пазар“. Той се придържаше към сенките и задните стени на къщите, доколкото можеше, но въпреки това остана изненадан, че никой не го нападна.

След „Цветния пазар“ не живееше никой, или поне така му бяха казвали. От време на време се виждаха временни жилища, но той ги избягваше лесно. Когато стигна възвишенията, почти се беше мръкнало. Помисли да остане сред храсталака, сетне се изсмя. Знаеше много по-добро място.

Черната яма тънеше във воня, мъгла и мрак, луната едва прозираше от облаците. Сенките отново излязоха да го посрещнат. Глутница вълци, големи колкото самия Уондъл. Птици, толкова огромни, че можеха да го вдигнат от земята. Две котки, по-грамадни, отколкото можеше да си представи. Облаци мъгла, сливащи се в отчаяни битки. Уондъл се засмя и се опита да се заиграе с тях, но около него оставаше само мъгла.

Носеха се слухове, че черната яма поглъщала хора. Той се стараеше да не навлиза прекалено навътре. Странната воня също не му се нравеше. Уондъл постла малко тръстика върху един плосък камък и седна. С двата ката дрехи дори не му стана студено.

В просъница забеляза друга сянка да пълзи към него над черното тресавище. Беше закръглена и размита, а и другите привидения наоколо я замъгляваха допълнително. Тя бе дори по-голяма от тези на котките. Той се опита да различи формите й, сетне, все още замислен върху този въпрос, заспа.

* * *

Когато сутринта облече дрехите на градинарското дете, те все още бяха влажни. Навлече ги над своето облекло на владелец. Докато стигне широкия коларски път, продължение на улица „Санвин“, вече бяха изсъхнали.

Когато излезе на открито, го настигна една каруца. Безродният колар го изгледа и спря.

— Да те кача?

— Да, благодаря… господине.

— Качвай се. Отивам към пристанището. Ти накъде?

— При… приятели. В дома на господаря Саморти.

— Вътре, а? Е, ще те оставя на разклона. Хайде. Скачай.

Двете понита теглеха каруцата по-бързо, отколкото би вървял Уондъл. Коларят си подсвиркваше някаква непозната мелодия. Беше млад, малко над двайсетте.

Каруцата беше пълна с кошове със завързани капаци.

— Какво има вътре? — поинтересува се Уондъл.

Коларят го изгледа подозрително:

— Кой каза, че ти бил приятел?

— Шанда.

— Дъщерята на Саморти?

— Заварена дъщеря… господине.

— Да. Баща ти за Саморти ли работи?

— Да, господине.

— Това обяснява тази риза.

Уондъл се ококори и го изгледа.

Коларят се засмя:

— Ако погледнеш в тези кошове, ще видиш точно такива дрехи. Братовчед ми Халати има стан в мазето си. Тъче такъв плат с жените и дъщерите си. Миналия месец продадохме доста дрехи на Саморти.

Халати. Уондъл не беше чувал името, но сега щеше да го запомни. Колко ли други безродни криеха ценни неща?

— Надявам се да успеем да преместим Халати скоро. На мен лично тази суша никак не ми харесва. Водата намалява и тези хиени, владелците, все повече се озлобяват. Последния път за малко да изпепелят дома на братовчед ми.

Коларят спря конете. Това беше разклонението за Господарските хълмове. Уондъл слезе и му махна за довиждане.

Когато стигна портата, пазачите бяха други. Не му обърнаха особено внимание.

— Не съм те виждал — каза единият. — Къде живееш, момче?

— В дома на господаря Саморти…

— О, от градинарите ли си?

— Да, господине.

Пазачът кимна. Не си направи труда да вдига бариерата, но Уондъл се промъкна лесно под нея и когато влизаше, пазачите вече обсъждаха времето.

Вътре имаше големи къщи и широки улици. На равни разстояния бяха посадени палми. Сградите бяха прекрасни. Някои — по-хубави, други — по-странни. Подобни една на друга, но никога съвсем еднакви; и по странен начин напомняха на момчето за секвои или хълмове.

Както секвоите, както гранитните хълмове, всяка къща изглеждаше така, сякаш е стояла на това място от векове. Като… Уондъл отстъпи и се огледа, защото чувстваше как изражението му се променя. Всеки, който го види, щеше да познае, че е чужд човек, който никога не е виждал толкова дълга улица с непрекъснати редици от къщи и от двете страни, никоя от които никога не е била опожарявана. Около всяка постройка имаше грижливо оформени дворчета с цветя! Никоя не личеше да е строена набързо на принципа „да сложим покрив, преди да завали“ или „използвай гредите от къщата на Секача, не пасват добре, но Секачови вече нямат нужда от тях“, или просто „издигни някакъв подслон и не ме занимавай, не виждаш ли, че скърбя“.

Това го караше да се чувства неловко.

Уондъл нямаше представа как изглежда къщата на господаря Саморти, но знаеше, че е някъде близо до стената. Тръгна на изток, докато се увери, че между него и стената има само един ред постройки, след това продължи на север, докато не видя огромното дърво. След това нямаше проблем да проникне от задната страна на къщата и в двора с фонтана. Изми ръцете, лицето и краката си, без да се налага да го подканят.

— Не вярвах, че ще се върнеш — каза Шанда.

— Нали дадох дума…

— Дума на владелец. — Усмивката й бе малко сдържана, но бързо грейна по-широко. — Обеща да ми покажеш секвоите.

Той се замисли.

— Имам кожени дрехи. За двамата. — Тя му показа едно сандъче под леглото си. — Взех ги от градинарите. Вече не ги използват.

Уондъл огледа защитното облекло.

— Добри са, нали? — попита тя.

— Да, но ще се наложи да останем навън и през нощта.

— Няма проблем. Госпожица Прилепка ще си мисли, че съм отишла на гости. Ще й кажа, че съм при дъщерята на господаря Фласкати. Няма да тръгне да проверява.

— Ама…

— А мащехата ми няма да се трогне, дори да не се върна никога. Ще вземем храна и…

Уондъл погледна слънцето, което се спускаше на запад.

— Много е късно…

— Не днес, глупчо. Утре сутринта. Или вдругиден. Не бързаш да се прибереш, нали?

Той поклати глава. Ако не се върне, майка му щеше да се притесни малко, но нямаше да направи нищо; никой друг нямаше да се загрижи. Освен ако не решат, че е убит от безродни.

— Опита ли онази пръчка?

Шанда се ухили:

— Още същата нощ. Върху стола на Роуанда! Да! Задникът й я сърбя цели два дни. Струва ми се, че още не й е минало. — Тя посърна леко. — Саморти сигурно е допрял ръката си, защото тя също се възпали. Предполагам, че знае каква е причината, защото се разкрещя на градинарите и те също се развикаха и всички заедно излязоха да търсят отровното растение, но не намериха нищо. Не исках да причинявам нищо лошо на Саморти.

Добре, помисли си Уондъл. И още по-добре, че не я бяха хванали и че никой не знаеше къде е била. Нито с кого…

Малко възпаление. Уондъл бе дал от същото растение на господаря Пелзед да го използва срещу момчета от „Бича кожа“. Никой не умря, но дузина от тях бяха небоеспособни в продължение на цяла седмица. След това господарят Пелзед и предводителят на „Бича кожа“ сключиха споразумение да не използват това растение. Пелзед беше доволен. Тук обаче листата причиняваха само малко възпаление. В този район растенията губеха силата си.

— Да хапнем нещо — предложи Шанда. — Сирана мисли, че не се храня достатъчно. Ще се радва да те види.

Кухнята бе топла и суха и миришеше на ястия, които Уондъл можеше само да си представя. Сирана напълни купичката му със супа и натрупа на масата хляб. След това се извини, че няма нищо за него.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Ако нямате нищо против… госпожо. Това ми е напълно достатъчно.

Сирана се усмихна доволно.

Излязоха да наблюдават градинарите, но избягваха да срещат когото и да било другиго. Шанда му показа езерцето със златните рибки. Двама слуги ги загледаха прекалено любопитно, Шанда се засмя и следвана от Уондъл, изтича в друг край на двора.

Там стоеше странна къщичка, прекалено тясна за Шанда и още по-малка за Уондъл. Имаше стаи, колкото да се побере възрастен човек, тесни коридори, през които се налагаше да се промъкват, и отворени помещения. Любопитните прислужници ги бяха последвали. На Уондъл му се наложи да се гърчи като червей, но последва Шанда по-надълбоко в лабиринта, през извивки и сенки, докато ничий поглед не бе в състояние да ги достигне.

Тогава той изпита известен страх. Ако това място се запали! Щяха да останат в капан, да се гърчат сред пламъците в тесните ходници. Градинарите обаче бяха безродни, нали? А и не биваше да се показва като страхливец пред такова малко момиченце. Затова продължи след Шанда още по-надълбоко.

В средата на лабиринта имаше малка стая, точно колкото да се съберат двамата.

— Защо е толкова тясно? — попита Уондъл.

— Това е къща играчка. Построиха я за малкия ми брат, но той не я харесва особено и затова аз играя в нея.

Къща играчка. Уондъл разбираше какво означава това, но никога не се беше замислял, че може да съществува такова нещо. Цяла къща само за забавления!

* * *

След вечеря легнаха на балкона над вътрешния двор и заслушаха какво си говорят господарите.

Четирима мъже и три жени се излежаваха на кушетки, които щяха да стоят доста добре във вътрешния двор на Твърдината. Никой не продума, докато един възрастен безроден не донесе поднос с чаши, от които се издигаше пара. Господарката Роуанда ги раздаде на останалите.

Жената на Киринти отпи една глътка и се усмихна:

— Наистина, Роуанда, трябва да ни кажеш къде намираш тези прекрасни корени за чай.

— Благодаря, Клиела. Чудесен аромат, нали?

Последва ново мълчание.

— Напоследък е доста спокойно — отбеляза по едно време Джереф. — Не ми харесва.

— Значи имам с какво да те зарадвам — намеси се Саморти. — Снощи заловихме нарушител.

— Някакви проблеми?

— Не, на пристанището имаше джолмски кораб. Получихме една хубава лупа в замяна. Кинтана, тази нощ не си ли на дежурство?

— Смених се.

— С кого?

— Ами, всъщност…

— Платил е допълнително на Мироглас Водоносец — обясни Киринти; в ръката му се появи грейпфрут и той внимателно го заразглежда.

Саморти поклати тъжно глава:

— Това е порочна практика.

Кинтана се засмя. Беше дебеличък и изглеждаше съвсем на мястото си на кушетката.

— Какво лошо има? На теб може да ти харесва да дрънчиш цяла нощ с доспехите си, Саморти, но на мен не! Ако се наложи, ще отида…

— Ако се наложи, стражата ще получава заповеди от Водоносец, не от теб.

— Да не говорим, че всичко, което плячкосат, ще остане за Водоносец — изсумтя намусено Джереф.

— Прекалено много се тревожиш, Саморти — отбеляза Роуанда. — Мислиш си, че градът ще се срине, ако не бдиш…

Саморти се засмя сдържано:

— Веднъж се е сринал. За да попадне в наши ръце! Сега обаче можем да сме спокойни. Ако някой ни напада, няма да е тази нощ. Още вино?

Той си наля от една кана. Шанда се размърда и прошепна:

— Сега говорят за вас.

— За нарушителите ли?

— Не, за владелците!

Уондъл кимна. Неговото семейство, улицата, градът му бяха в ръцете на тези празнодумци, разглезените господари… Беше ли прекалено малък, за да бъде продаден на някой чуждестранен кораб? За момент тази идея му се стори изключително привлекателна…

— Янгинатеп все още спи — каза Кинтана. — Съгледвачи ми съобщиха, че в упадъчните райони на три места избухнал огън.

— Не съм чул за никакъв огън. Проблеми?

— Обикновени горски пожари. Безродните сигурно са ги потушили.

— И този път — промърмори Саморти. — Повече ме тревожи времето, когато владелците няма да позволяват на безродните да гасят огъня.

— Янгинатеп защитава къщите — отбеляза Кинтана.

— Но не и гората. Представете си, че целият храсталак избухне в пламъци — намеси се Джереф. — Това няма ли да събуди Янгинатеп? Ако стане така, половината град може да изгори!

— Ето, това вече е достойна причина за тревога — каза Роуанда.

— Така е — съгласи се Саморти. — Ти си прекалено млада, за да помниш последния голям пожар. Аз самият съм бил на не повече от десет.

— Никой не знае кое кара бога да се събуди — отбеляза жената на Киринти.

— Знае се, и още как — не се съгласи мъжът й. — Сушата. Липсата на дъжд. Онзи горещ, сух вятър от изток.

— Понякога. — Гласът на Саморти звучеше неубедено. — Това наистина е така преди повечето пожари. Но не винаги.

— Докарай малко дъжд и всичко ще се оправи.

Киринти се заигра нервно с една солница и я накара да се завърти.

— Прав си — съгласи се Роуена.

— Ако не можем да причиним дъжд, може би трябва да предприемем друго — предложи внимателно Киринти и остави солницата.

— Какво?

— Да довършим акведукта. Да закараме още вода до упадъчните райони…

— Мисли реалистично — прекъсна го Саморти. — Това е също толкова трудно, колкото предизвикването на дъжд!

— На Южния нос имат нов акведукт — отбеляза Кинтана. — Един от капитаните на кораби ми го каза.

— Не се съмнявам, че на Южния нос имат и магьосници — съгласи се Киринти. — И драконови кости за манна. Ние нямаме. Един акведукт обаче все ще построим…

— Няма пари — възрази Саморти.

— Да вдигнем данъците.

— Съвсем наскоро ги вдигнахме — напомни Джереф. — Няма накъде повече да изстискваме безродните.

— Да вземем на заем. Трябва да сторим нещо! Ако избухне нов пожар, възстановяването на града ще ни струва много повече и пак ще ни се наложи да завършим акведукта.

На думата „пак“ Киринти накара един нож да изчезне. От балкона Уондъл видя как го направи. Сигурно го беше научил от някой джебчия.

— Никой ли не ни дължи нещо?

— И още как. Пък и сигурно ще склони зидарите си да работят заедно с него, но за завършване на работата ще са ни необходими поне двеста човека. И всичките трябва да се хранят.

— Предполагам — съгласи се мрачно Киринти.

— Можем да убедим владелците да довършат акведукта — изсмя се кисело Роуена. — В края на краищата той е нужен най-много на тях.

— Да, така е. — Кинтана си наля чаша вино. — Киринти обаче е прав. Трябва да направим нещо…

Жената на господаря Кинтана бе слаба и висока, с изящна прическа. Беше се настанила на кушетката си така, че всички да виждат краката и лакираните й нокти. Говореше рядко, но сега каза:

— Не виждам защо всички се кахърите толкова за владелците. Ние нямаме нужда от тях. Какво ни интересуват?

Кинтана не й обърна внимание.

— Не, наистина — настоя тя; гласът й звучеше пискливо. — Имат нужда от акведукта, но не щат да си помръднат пръста за него. Самата идея, че може да се захванат за работа, ни кара да се смеем.

— Ами когато Янгинатеп се събуди и те изгорят града? — изрече тихо Саморти; той явно харесваше господарката Сириси.

— Да ги избием.

— Не е лесно — засмя се Киринти. — Много са, а и последния път те победиха.

— Да притиснем безродните още и да предизвикаме нова война — предложи Джереф. — Някои от тях са на ръба на отчаянието.

— Да, но след пожара ще бъдат наистина зле — отбеляза Саморти.

— Разправят, че веднъж целият град изгорял. Дори нашата част.

— Къде си чул това?

— В Гилдията на паметта. Тогава Янгинатеп бил по-силен. Властта му се простирала върху всички, владелци и господари. По онова време пожарите били наистина сериозни. Баща ти не ти ли е разказвал, Саморти?

— Янгинатеп няма власт тук. — Саморти махна към изящните къщи и твърде добре поддържаните градини. — И е прекалено слаб в нашия град.

— Така е и ти знаеш защо — съгласи се Киринти. — Можем да го държим настрана, но не сме в състояние да го обуздаем.

— Вече никой не вярва в богове — отбеляза Джереф.

— Не бъди глупав — смъмри го Саморти. — Чу какво каза Морт. Но да предположим, че Янгинатеп наистина бъде забравен, какво ще стане тогава?

— Няма да има повече пожари.

— И на каква цена?

— Не знам.

— Нито пък аз, точно това е въпросът. В момента нещата поне са в наши ръце…

— В известна степен — поправи го Джереф.

— Толкова стига. — Саморти плесна с ръце и слугите донесоха подноси с пълни кани. — Тази вечер сме организирали представление.

— О, на какво? — поинтересува се жената на Киринти.

— На „Испомнос“.

— Не, не, това е прекалено дълго — възрази Кинтана.

— Няма да го гледаме цялото, само сцени от първа част — успокои го Роуанда. — Никой не може да издържи цялата опера.

— Въпреки това — настоя Кинтана. — Извинете ме за момент.

Той стана и се насочи към стаичката под стълбите.