Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (51)

48.

Уондъл вече знаеше местоположението на повечето разбойници, поне на по-близките. Петдесетина души. Може би бяха много повече. Сред тях се движеше куриер, но каквито и да бяха думите му, командата не беше „Напред!“; личеше по жестовете му.

Не чакаха нещо определено. Гледаха и се канеха. Шаманът ги беше усетил преди няколко часа, търпението им щеше да се изчерпи скоро.

Койот обаче чакаше и сега Уондъл знаеше защо.

Един кон изцвили. Другите го последваха. Сетне Кривото облаче се показа гордо изправена на светлината на лагерните огньове.

Конете щяха да побеснеят от ярост, ако беше преспала с мъж… да речем, с Уондъл от Твърдината. Кривото облаче обаче се беше отдала на Койот. Носеше неговото дете.

Конете побесняха. Започнаха да рушат заграждението.

Разбойниците веднага разбраха, че това е техният час. Без Кривото облаче нападението им можеше да се забави. Вече бяха набелязали местата на повечето часови от кервана. Сега се втурнаха яростно напред. Куриерите сновяха напред-назад, за да подканят останалите да нападат.

И Уондъл беше зад тях.

Най-близкият нападател бе тромав и бе с гръб към него. Уондъл можеше да го нападне открито, но мъжът пред този имаше нож с дълго, блестящо и тънко острие. Уондъл трябваше да убие първия тихо.

Разбойникът така и не го усети. Един удар с ножа в бедрото, сетне в основата на врата. Врагът падна почти без звук.

Вторият обаче явно бе забелязал нещо. Обърна се, за да се озове изправен срещу мълчалив великан с кървав нож на фона на нащърбената луна. Изкрещя и в следващия момент острието се забиваше в гърлото му.

Ножът му обаче опря в кокала. И отново го видяха! Разбойникът отляво се хвърли срещу него, за да се надене на ножа, взет от първата жертва на Койот. Уондъл остави собственото си оръжие там, където го беше забил. Вече имаше два разбойнически ножа, и двата — дълги и тежки, с нарези за пръстите и предпазни закривявания на дръжката! Бяха истински съкровища за „Змийски път“, но тук можеше да плати за тях с живота си, защото четирима-петима разбойници вече го заобикаляха.

Ето пак! Какво виждаха? Владелецът трябва да умее да се крие!

Навсякъде другаде разбойниците се нахвърляха върху фургоните, крещяха като владелци, всеки вдигаше шум за цяла банда. Уондъл знаеше този им навик. Сред скалите кой можеше да прецени броя им?

Дебелия чайник стоеше в средата на лагера, заобиколен от синовете си и десетина други добре обучени млади мъже, които наричаше своя войска. Други, мъже, жени и юноши, отбраняваха собствените си фургони. По-малките деца се криеха под каруците.

Дебелия чайник крещеше заповеди и другите ги изпълняваха. По негова команда петнайсет млади мъже с копия се наредиха един до друг и започнаха да хвърлят оръжията си по прииждащите нападатели. Събирачите нападаха. Дебелия чайник не виждаше предводителя им, но Уондъл го беше забелязал.

Онзи. Облечен в по-ярки цветове, проблясващи на лунната светлина, един едър разбойник раздаваше заповеди на двайсетина други, които носеха цветни шалчета. Те стояха и чакаха да чуят какво ще им нареди. Същите като телохранителите на Пелзед, замисли се Уондъл. Повечето нападатели обаче напираха към фургоните, без да обръщат внимание на едрия мъжага.

Те не представляваха заплаха. Това бяха събирачи, готови да побегнат, щом се изправят пред по-силен противник. Истинската опасност бяха предводителят и стражата му.

Докато тичаше след разбойниците Уондъл бе обхванат от спомени. Койот също беше бягал сред такива орди и ги познаваше добре. Целта на разбойниците не беше да унищожат кервана. Те искаха богатства, жени и фургон, с който да ги откарат. Осемдесет души можеха да отмъкнат някоя каруца и да я изтеглят в мрака. Мъжете бяха в състояние да изпреварят един впряг от бизони.

Към Уондъл се приближаваха петима разбойници, бяха се разпръснали, за да го обкръжат. Не беше достатъчно, за да забавят останалите. И да крещи, нямаше да му обърнат внимание, но…

— Змийски крака! Змийски крака!

Той скочи между двама от нападателите, обърна се към единия и замахна с двата си ножа едновременно, оставяйки разбойника с две разкървавени ръце, сетне се извърна рязко към другия, който се беше приближил прекалено; прободе го в сърцето и измъкна плавно ножа си от раната.

— Това е „Змийски път“, о, глупави зяпачи!

Останаха трима. Истинско чудо, че привлече вниманието им! Той бе сам човек с няколко трупа около него; малко по-нататък имаше фургони с богата плячка. Тези диваци бяха готови да избият сума ти хора, ако не ги разсее.

Четирима от първите редици на събирачите паднаха пронизани от копията на защитниците. Двама се изправиха и с куцукане се оттеглиха. Войниците на Дебелия чайник вдигнаха копия и настъпиха. Още не забелязваха предводителя на разбойниците и телохранителите му, които тичаха към кервана в стегнат строй.

Уондъл се втурна да ги пресрещне. Досещаше се коя е главната им цел.

Чу топуркане зад себе си. Извърна се, замахна с ножа и пак продължи. Зад него бяха трима, единият беше ранен, и никой от тях не се стараеше особено да го настигне. Неколцина от защитниците на кервана бяха забелязали Уондъл.

* * *

Отнякъде зад тях долетя гръмка песен, която звучеше като бурен вятър, буря от радост и смърт. Кривото облаче! Гласът й вдъхваше кураж на приятелите й и всяваше страх сред враговете; и още нещо.

Злато! Тя носеше парче злато от реката, изпарило се от собствената си дива магия. Какво бе научила тя от баща си? В най-добрия случай магиите й щяха да са непредвидими; и точно в момента Уондъл не мислеше, че трябва много да разчита на тях. Въпреки това тя продължи да пее и неколцина разбойници от задните редове се сляха с мрака зад тях.

Вятърът се усилваше. Бурята, която назряваше над лобното място на Хикамор, приближаваше.

Резбар стоеше върху фургона на Върбица, Колар — непосредствено зад него, работеха усилено с прашките. Не се виждаше много добре и дори камъните да улучваха някого, не се разбираше.

Това бе като игра. Койот би го нарекъл танц. Разбойниците искаха плячка и жени. Водачът на кервана се стремеше да сведе загубите си до минимум, да предпази хората си и да нанесе достатъчно поражения на разбойниците, за да ги откаже от повторно нападение върху кервана. Беше готов да жертва някои от хората си, за да спаси жените. Бе готов да рискува всичко, за да запази всички фургони.

Разбойниците щяха да изберат най-уязвимия фургон, най-лекия и най-лесния за превозване. Каруцата на Върбица Въжеиграчова беше малка и близо до мястото на нападение, отбраняваше се само от деца.

И Уондъл от Твърдината бе зад тях.

Спомените на Койот за тренировките с Дебелия чайник бяха замъглени от други — неясни сцени с хора, обладани от Янгинатеп. Там беше разликата. Той бе обладан от Янгинатеп, но си оставаше Койот. Койот беше отворил съзнанието си за знания. На Уондъл щяха да са му нужни дни, за да осъзнае всички спомени на Койот.

Трима от телохранителите на разбойническия предводител паднаха под копията на защитниците на кервана, но други бандити се събираха отстрани на въоръжените мъже и броят им се увеличаваше.

Заграждението с животните се разби. Еднорогите коне запрепускаха из лагера, рогата им проблясваха на лунната светлина. Кривото облаче се втурна сред тях, запляска с ръце, зави като койот, насочвайки ги срещу нападателите. Разбойниците се разпръсваха пред тях. Един бе набучен на рога на един еднорог и полетя във въздуха, друг се набута направо на ножа на Уондъл, в последния момент видя лицето на Уондъл и изкрещя от ужас. Уондъл се вряза между тях, размахвайки оръжието. Конете се разбягаха на всички посоки.

Предводителят на разбойниците закрещя още заповеди. Петима от телохранителите му и още половин дузина други разбойници го чуха, поколебаха се и се нахвърлиха срещу Уондъл от Твърдината. Време беше да го забележат. Уондъл отстъпи пред ордата, която приближаваше; извъртя се и прободе изтощения нападател зад гърба си; пак се обърна и забеляза, че нападателите са спрели, сякаш са се блъснали в невидима преграда. Сетне половината продължиха към него.

Прекалено много. Прекалено много го нападаха едновременно. Ако се хвърлят изведнъж върху му, щяха да го прободат, преди да успее да обезвреди повече от двама.

Разбойниците го знаеха.

Уондъл вдигна наметалото, което един разбойник бе събрал от някакъв фургон. Уви го около ръката си с един провиснал край точно навреме, за да се предпази от нож, хвърлен към него. Оръжието още се въртеше във въздуха и се удари в наметалото, без да го пробие. Уондъл скочи напред и чу глухия удар на острието си в кокал.

Сетне скочи върху голям камък.

Дебелия чайник крещеше заповеди. Копиеносците му настъпваха тичешком. Предводителят на разбойниците се озова между копиеносците и един безумец с кървав нож и татуировка на змия. Телохранителите му се събраха около него и закрещяха на език, който Уондъл не беше чувал никога досега. Въпреки това разбираше всяка дума.

— Виж какво си навлякох, Прерийно куче!

— Глупак! Брат ми е мъртъв. Не искам вече плячка, искам кръв!

— Пий си я сам тогава.

— Лицето му! Лицето му! Каза, че шаманът бил мъртъв!

— Бягайте!

* * *

Побягнаха преследвани от смеха на Дебелия чайник… и нещо по-лошо.

Някои бяха грабнали дрехи, прострени на фургона на Въжеиграчови. Бурният вятър развяваше дрехите като платна и разбойниците тичаха, залитайки, полузаслепени.

Уондъл се втурна след тях, заби ножа си в най-тромавия и той се свлече с писък.

Двама други спряха и се обърнаха, пуснаха заграбеното и извадиха ножове, докато събраните дрехи отлитаха като призраци. Единият падна без звук. Другият се поколеба за миг, сетне нападна сам. Уондъл го уби.

Огледа се и забеляза една размахана прашка и лице с победоносна усмивка.

— Луната се показа! — изкрещя Резбар.

Замахна с прашката. Един разбойник, който носеше дървена ракла, изруга. Обърна се и хвърли раклата. Тя се разпадна. Уондъл го настигна. Заби нож в крака му, разряза рамото му, продължи.

— Уондъл! — Гласът на Дебелия чайник долетя отзад.

Резбар се засмя до него:

— Уондъл! Знаеш ли как изглежда лицето ти?

Уондъл се беше видял в огледалото на Морт. Резбар обаче не дочака отговора му:

— Ти светиш! Всеки път… когато убиеш някого… змията започва да свети… със син огън! Само за миг, но… това ги плаши до смърт!

В убийството сигурно имаше магическа сила — манна. Тя караше вълшебната му татуировка да свети. Само за миг обаче и сега всеки беглец забелязваше Уондъл в мрака зад себе си. Един разбойник, понесъл голяма дървена кофа с дръжка, се обърна, забеляза го и изкрещя. Уондъл не успя да го настигне, въпреки че пронизителният писък на разбойника издаваше местоположението му за всички в долината…

Достатъчно.

— Резбар!

— Ще се измъкнат!

— Да оставим неколцина да разказват. Хайде при фургоните.

Беше се сдобил с два отлични ножа. Недодяланият му владелски нож бе останал някъде на бойното поле, забит в нечие гърло. Койот му заговори от спомените и от мрака, не с думи, а с картини, накара го да си представи как глутница бягащи койоти се готвят да се прегрупират и да нападнат две преследващи ги кучета. Той накара Резбар да тича по-бързо.