Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (27)

24.

Мъжете бяха изчезнали… и Стара майка никак не се изненада. Тя от години живееше в свой собствен свят. Връщаше се към реалността само колкото да организира домакинството. Жените изпълняваха заповедите й може би защото бяха уплашени.

Веднъж тя взе Уондъл в прегръдките си, сякаш беше малко дете.

— Сега ти си най-възрастният — заговори. — Пази Твърдината! Винаги съм се гордяла с теб. Навремето ти спаси братята си; сега ще се наложи да го сториш отново. Пази Твърдината!

Сякаш цял живот бе чакала, за да изрече тези думи. Сега, след като изпълни задачата си, отново се върна на онова свое приятно местенце, което само тя знаеше.

Елрис беше бременна. Постоянно плачеше за Уоншиг и стоеше с другите жени. Майката на Уондъл бе по-практична. Призори след пожара тя отиде при него.

— Трябва да се махна.

— Защо? — попита той.

Никога не я беше чувствал особено близка. Всяка година с ново бебе, тя нямаше никакво време за него. Уондъл прекарваше повече време със Стара майка.

— Ще се върнеш ли?

— Ако мога — отвърна майка му. — Елрис ще се грижи за най-малките. Вие с Шастерн можете да се оправяте сами. Уондъл, вече няма нито храна, нито вода.

— Трябва да вземем храна от господарите.

— Елрис, Уес и майка, три жени са достатъчно. Господарите няма да дадат за повече. — Майка му вдигна торбата си. — Ако мога, ще се върна.

— Къде отиваш?

Тя не отговори. Слезе по стълбите. Там се присъедини към две жени от Твърдината, които също бяха оставили децата си на грижите на домакинството. Трите излязоха на улицата, сред опожарените сгради, и Уондъл се запита дали ще види майка си отново.

Три часа след разсъмване Шастерн и още пет момчета докараха една количка. Всеки носеше допълнително неща: дрехи, достатъчно въже за купуване на нов голям котел, ако някой има желание да разменя. В количката имаше малък казан и малко храна. Част от нея беше развалена, а останалата трябваше да се изяде бързо.

Момчетата възбудено заразправяха спомени от пожара. Едно по едно придобиха сериозен вид, след като видяха, че мъжете са изчезнали. Събраха се около Уондъл в голямата стая на втория етаж. Момичетата също се присъединиха към тях. Всички гледаха Уондъл от Твърдината с очакване.

— Къде са мъжете? — попита Шастерн.

— Изчезнали са — отвърна Уондъл.

Спести им подозренията си, че всички, включително и Уоншиг, са били изпепелени от Морт от Атлантида. Какво можеше да направи? Щяха ли мъжете да са живи, ако беше избързал с Уоншиг?

— Само че ще се върнат — предположи Шастерн. — Просто… — Забеляза изражението на Уондъл и попита: — Какво ще правим сега? Ако се разчуе, други мъже ще дойдат да събират от Твърдината.

— Какво ще ядем? — попита Рубинено цвете; очите й бяха големи като чинии.

— Колко храна има? — поинтересува се Уондъл.

Рубинено цвете поклати глава:

— Не знам. Една седмица преди Майчин ден обикновено имаме повече запаси.

— А до Майчин ден остават две седмици. Чувал ли е някой нещо за Майчин ден? Ще дойдат ли господарите? Ще донесат ли подаръци?

Никой не знаеше.

Уондъл изпрати Илтерн да разучи.

— Не говори нищо — заръча му. — Само слушай. Разбери какво се говори на Площада на мира. Подслушвай господарските люде и писарите. Може да кажат нещо важно.

— Няма никакво значение — възрази Рубинено цвете. — Дори Майчин ден да е утре, ние никога няма да успеем да докараме количката пълна от Площада на мира! Някой ще ни събере всичко!

Уондъл си даде сметка, че момичето имаше право. Само четири момчета в Твърдината носеха ножове; само две имаха татуировки. Самата Твърдина можеше да се отбранява, като барикадират стълбите. Нямаше да се запали — пожарът вече отминаваше.

— Донесете камъни — нареди Уондъл на Рубинено цвете. — Вземи момичетата. Също и някои от момчетата. Екохар, иди и ти. Донесете камъни.

— Тук ли?

— Тук и на покрива. Гледайте да се държите естествено.

— А какво ще ядем, Уондъл? — попита тихо Шастерн, когато по-малките деца отидоха за камъни. — Рубинено цвете е права. Никога няма да успеем да докараме количката дотук.

— Уондъл ще измисли нещо — чу се гласът на Уес зад него; звучеше покровителствено и гордо.

Винспел беше загинал при схватка с ножове преди десет дни. Трябваше да кажат на Уес. Никой мъж не искаше да й съобщи, нито да сподели с някоя жена, че Винспел се е бил за друга. Останалите жени в Твърдината също харесваха Уес, но те щяха да й го кажат.

А сега Уондъл се замисли, че никой мъж вече не може да му я отнеме.

Тя беше най-голямото момиче в къщата. Стара майка бе водачът на Твърдината, но тя живееше в някакъв вътрешен свят. Майка му също командваше, стига да не разполагаше с бутилчица или бял прах, но сега не беше тук. Ако Уоншиг се върнеше, Елрис щеше да поеме водещата роля. Сега обаче…

Сега жената на Уондъл щеше да стане най-главната, да поеме както уважението, така и задълженията. Хрумна му, че смисълът на тези думи не му е съвсем ясен. Знаеше, че Стара майка, а сетне майка му са пазили ключовете от килера. Никоя от тях не готвеше, не шиеше и не метеше. Останалите вършеха тази работа. Ако някой не ги накара обаче, не го правеха.

Две малки деца заплакаха. Уес сграбчи по-голямото, шестгодишно, и го разтърси:

— Тихо! Оставете Уондъл да мисли. Идете с Рубинено цвете да събирате камъни. Всички, тихо! Донесете камъни за хвърляне от покрива. Не ти, Реймер. Донеси вода от градината на покрива. И да е мръсна, пак ще свърши работа. Хайде, на работа.

Уондъл кимна:

— Камъни. Добре. Шастерн, ти ще помагаш на Уес. Измислете как да барикадираме стълбището. Ще се върна скоро.

— Къде отиваш? — попита Шастерн.

— При Пелзед.

* * *

Трябваше да каже на Пелзед колко беззащитна е сега Твърдината. Това криеше опасности, но Пелзед и бездруго щеше да научи. По-добре да му го съобщи лично. Пелзед… господарят Пелзед дължеше услуга на Уондъл. Щеше ли да си спомни? Щеше ли да изпълни обещанието си? Това обаче бе единственото място, на което можеше да отиде.

Пелзед беше повел един отряд към Господарския град. Уондъл не бе успял да се присъедини. Той бе готов да чака в къщата без покрив.

Пелзед обаче се беше върнал.

Три от жените му ровеха из купчина събрани неща. При влизането на Уондъл Пелзед се провикна:

— Уондъл! Ела да пийнеш чай!

Уондъл се приближи предпазливо. Посочи купчината вещи:

— От Господарския град ли са, господарю?

Пелзед се ухили:

— Не точно. Сядай.

— Да, господарю Пелзед.

— Чух, че имаш някои затруднения. Уоншиг е изчезнал, а? Както и някои от другите мъже.

— Да, господарю. Господарю, ти веднъж ми каза, че ми дължиш услуга. Имаме нужда от помощ, господарю.

Пелзед наля чай и бутна чашата към Уондъл.

— Разказвай.

— Всички мъже изчезнаха, господарю. Останахме само аз и по-малките момчета. Жените ще се опитат да намерят мъже, но…

Пелзед кимна. Очите му бяха безизразни, сякаш главата му бе свободна от всякаква мисъл. Накрая рече:

— И молиш за защита, така ли?

— Да, господарю.

— Защо не се обърнеш към господарските люде?

— Господарю, на Площада на мира пред всеки писар се редят по сто човека. А и каква полза ще има? В Твърдината ще дойдат мъже да събират. Ние ще повикаме господарските люде и те може да дойдат, а може и да не дойдат, но така и така няма да се появят навреме, за да ни помогнат. Ние си имаме господар тук. Защо да ходим при господарите от Хълмовете?

— Схватлив си — похвали го Пелзед. — Добре. Ще пазим количката ви на Майчин ден и ще разглася, че всеки, който събира от Твърдината, ще отговаря пред мен. Ще говоря с господарските писари на площада. Всичко ще е наред.

— Благодаря, господарю.

— Ти си главатар на Твърдината. Не си създавай врагове. Не мога да се бия с нови врагове. Запомни го хубавичко.

— Да, господарю.

— Колко момчета има в Твърдината?

— Единайсет, господарю, ако не броим Шастерн.

— Всичките ще се присъединят към „Змийски път“. Ще се присъединят със съзнанието, че са ни задължени.

— Да, господарю.

— Добре. — Пелзед отпи глътка чай; по лицето му се разля широка усмивка. — Не искаш ли да научиш какво стана?

— О, искам, господарю. Видях, че тръгвате към Господарските хълмове.

— Това направиха и Биковете. Те ни следваха. Не можехме да си разделим плячката с тях, а и бяха твърде много, за да се бием. Имах добър план, да облечем дърварски кожени брони. Да носим брони и да не оставяме мъртви след себе си. Никой нямаше да разбере, че сме ги нападнали ние. Когато се приближихме обаче, видяхме господарски люде. Двайсет, може би и повече. Имаха брони, мечове, копия, големи щитове и нямаха намерение да ни пуснат. Кремар и Роупенд чувстваха мощта на Янгинатеп. Искаха да се втурнат напред и да събират. Не бях в състояние да ги обуздая.

— Оттам ли събрахте всичко това? — попита Уондъл. — От Господарския град?

— Не, пуснахме Биковете да минат пред нас и се върнахме на улиците на „Бича кожа“. С тези кожени брони лесно постигнахме споразумение с тамошните безродни. Кремар и Роупенд изгориха няколко стари къщи и магазини, останалите събрахме всичко това, а Биковете така и не се върнаха. Възможно е дори да присъединя нова улица към „Змийски път“.

— Господарю… предводителят Вултид убит ли е?

— Не, нали го знаеш; не беше тръгнал с хората си. Бе останал да си кара кефа у дома. — Пелзед се изсмя. — Надявам се да се е забавлявал добре. Новите ми предложения никак няма да му харесат. — Усмивката му стана още по-широка. — На господарите обаче ще им харесат. Точно сега Биковете не са много популярни сред тях.

Уондъл пиеше чай и слушаше. Опита се да си се представи като господаря Уондъл от „Змийски път“. Това му се понрави и колкото повече мислеше за него, толкова повече му харесваше. Беше трудна цел и той нямаше представа как ще я постигне, но можеше да наблюдава Пелзед и да се учи.

* * *

Уес бе преместила всичките му вещи в голямата североизточна стая. Дрехите на Ресалет ги нямаше. Другите му неща, бронзовото огледало, чашата, бяха подредени, за да може Уондъл да си избере.

Уес носеше къса вълнена пола и тънка блуза.

Откъде ги беше взела? Уондъл не смееше да попита. От Винспел? Той постави длани върху раменете й.

— Красива си. Красива. Уес, много си красива.

Сигурно бе използвала огледалото. Той взе този вълшебен предмет и се погледна.

От пръстеновидния белег нямаше и следа. Татуираната змия бе прекрасна… странна.

— Как изглеждах? — попита той. — Докато се възстановявах, гледах да не ти се показвам.

Беше я оставил да го види веднъж. Още помнеше изражението й.

— Този белег. Никога не съм мислила, че ще се махне.

— Намерих магия — обясни той. — Уес, трябва да говоря с останалите в къщата, но преди това кажи какво сте свършили.

Бяха се погрижили за децата.

Имаше храна. Вечерята щеше да е обилна. Щяха да изядат колкото могат. Утре… кой знае?

На покрива бяха струпани купчини камъни и децата дежуреха. Нападателите щяха да бъдат посрещнати подобаващо. Трябваше да подготвят нещо, което да изненада събирачите. Вряла вода? Прекалено сложно, прекалено много работа, а и откъде щяха да вземат вода? Трябваше да измисли нещо. Огънят можеше да гори на покрива.

Твърдината беше почти празна. Имаше ли начин да направят така, че да изглежда, сякаш вътре живеят много хора? От улицата се виждаха само гола стена и дебела порта. Колкото мъже имаше, можеха да се навъртат около вратата по-често.

— Не се сещам друго — завърши тя. — А ти?

— Пелзед обеща да ни закриля. Само това ми хрумна. Случаят в „Чашата на мургавия“ ще ни е от полза. Пелзед е наредил да убият неколцина негови приятели, задето не са изпълнили заповедта му.