Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (82)

79.

Янгинатеп, Локи, Прометей, Молох, Койот, закрилниците на домашното огнище на индоевропейските племена, неизброими богове на огъня, те бяха различни и в същото време едно цяло. Той, тя, те имаха способността да бъдат на много места едновременно и да използват едно общо съзнание. Удоволствия и болки от земи, където богът на огъня и непокорството се почита или бива изтезаван, се събираха в едно.

Всяко огнище бе като нервно окончание за Янгинатеп. Уондъл чувстваше формата на бога, ужасната ледена рана в сърцето му, изтръпналите крайници на тези места в града, които бяха изоставени и в които вече не пламтяха огньове, дългата обгорена просека към Огнения град. Чувстваше пътя, по който бяха минали войските на господари и владелци, пътя на Уондъловото бягство и завръщане.

Янгинатеп се бунтуваше рядко. Само вниманието му се насочваше към различни места… там, където не проявяваше интерес обаче, се случваха чудеса. Огньовете гаснеха, когато Янгинатеп отнемеше енергията им. Той прекратяваше горските пожари. Само на огъня в огнищата позволяваше да гори. Ако ги задушеше прекалено рано, от тях нямаше полза.

Огньовете не искаха да горят на закрито.

Янгинатеп в съзнанието на Уондъл си спомняше причината. Един древен вожд бе сключил с него тази сделка, беше направил магия, за да попречи на скитащите племена да градят къщи.

Огньовете му даваха живота си.

Дори в огъня обаче магията не беше достатъчна. През няколко години Янгинатеп изпадаше в мъртвешки сън. Тогава огньовете бушуваха без контрол дори в домовете и хората наричаха това пожар. В съня си Янгинатеп можеше да не реагира на пожара с дни, но въпреки това избраниците му чувстваха как гневът му намалява, как силата му расте.

Собствената им ярост се уталожваше при вида на кладите.

Когато се съвземеше, Янгинатеп отнемаше огъня от най-горещите места и въпреки че глупците продължаваха да хвърлят факли, пожарът свършваше.

Сега обаче животът на Янгинатеп си отиваше и от морето към него пълзеше жестока празнота. Водата бе дошла да го предизвика. Манната, поддържаща живота на водния дух, можеше да подсили и Янгинатеп.

Богът на огъня насочи цялото си внимание върху Черната яма.

Катран и земно масло.

* * *

Водата, покривала допреди малко Черната яма, бе всмукана от водния дух. Катранът лежеше гол и уязвим. Вниманието на Янгинатеп го беше подпалило. Пламъците обгърнаха водния дух. Той затанцува като водна капка върху нагорещена плоча в опит да се измъкне от огъня.

Древни, отдавна загинали зверове започнаха да се гърчат сред пламъците. Саблезъби котки размахваха нокти, деряха водата под себе си. Огромни огнени птици кръжаха около тях. Появи се огромен мастодонт и започна да расте, докато се извиси над водния дух. Бегемот се опита да го стъпче с двата си предни крака… и изчезна, без да му стори нищо.

Малкият Уондъл бе виждал тези призраци като силуети в мъглата. Сега те бяха пламъци… но Уондъл виждаше още неща. Янгинатеп ги извикваше, за да погълне манната им. Огненият бог ядеше призраците.

Морт лежеше неподвижно от другата страна на Черната яма. Уондъл тръгна към него, съвсем забрави ножа в ръката си. Пътят около Ямата бе дълъг. Той едва виждаше, чуваше, чувстваше, възприятията на огнения бог кипяха в главата му.

* * *

Водният дух знаеше какво иска и Янгинатеп също го почувства. Янгинатеп издигна огнена стена, за да прегради пътя на водния дух към плячката му, Морт от Атлантида. Водният дух му се противопостави с поток от дива магия, златна магия, почти последните му издихания. Ако Уондъл не умееше да чувства магията, огненият бог я усещаше. Янгинатеп отклони вниманието си, сетне отново го съсредоточи към противника си.

И Морт, полумъртъв край Черната яма, скочи бодър и силен, изпълнен с манна. Изсипа торбата си, съблече се до кръста и трескаво намаза ръцете и гърдите си с бяла боя. Обърна се към Ямата и заръкомаха.

На Уондъл му заприлича, сякаш дирижира оркестър и танцьори. И наистина, огнените зверове затанцуваха, въпреки че продължаваха да изчезват един по един.

Уондъл наблюдаваше тази битка наполовина със зрението си, наполовина с някакво скрито сетиво. Почти нищо не разбираше. В проблясъците на здрав разум успя да се добере до Морт.

Магьосникът стоеше с гръб към него.

— Само стой настрана — предупреди, без да се обръща; на всеки от пръстите му блестеше златен пръстен.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Стой настрана!

Морт продължи да ръкомаха.

Уондъл усещаше само онова, което чувстваше Янгинатеп.

* * *

Водата се стремеше да изгаси огъня. Огънят искаше да изпари водата. Янгинатеп обви водния дух като черупка. Водата засъска. Огънят избледня. Двете стихии умираха.

В Черната яма бе останала още сила, подхранвала досега призраците на древните зверове, и точно сега се изразходваше тя. Янгинатеп посегна за още и бе спрян от невидима стена. Имаше обаче достатъчно.

Водният дух загина сред облак пара.

Уондъл закри лице и се свлече на покритата с катран земя. Горещината опърли ръцете му. Морт продължаваше да ръкомаха, но Уондъл чу стенанието му.

Янгинатеп търсеше. Ако от водния дух бе останала някаква частица, той щеше да погълне последната й манна. Водният дух обаче беше вече мит, мъртъв, изчезнал. Янгинатеп се пресегна по-надалеч.

Извън Черната яма нямаше нищо.

Сега Уондъл почувства ужас, той внезапно се свиваше. Допреди миг заемал цялата долина между гората и морето, сега Янгинатеп бе затворен в границите на Черната яма. Някакъв враг беше издигнал… стена!

Янгинатеп затрептя в ритъма на заклинанията и затърси новия си враг; откри го твърде късно. Уондъл позна Морт от Атлантида, танцуващите му ръце и пръсти, но стената бе напълно изградена и магьосникът оставаше недосегаем отвън. От звездите се спускаха тънки струйки манна, но Янгинатеп не можеше да я почувства. Морт бе сътворил таван на затвора му.

Янгинатеп се опита да го отмести. От устата на Морт се изтръгна вик на болка, но Уондъл почувства агонията на огнения бог. Вълшебната бариера бе смешно тънка, но беше изтъкана от водна магия.

Янгинатеп се замята с яростта на владелец и откри… един владелец.

Уондъл и Янгинатеп бяха два аспекта на огнения бог. Богът посегна и грабна ножа му.

Уондъл Пернатата змия пусна оръжието на земята.

Янгинатеп се наведе, за да вдигне копието, сви колене и се пресегна, отчаяно се опита да накара тялото му да се подчини. „Движи се!“ Защо не мърдаше този владелец?

Морт танцуваше като марионетка с гръб към Уондъл. Уондъл Пернатата змия бе напълно спокоен, въпреки че богът беснееше в съзнанието му. Уондъл знаеше тайните на търговията. Всеки търговец си мисли, че може да те накара да купуваш, но греши. Слушай, кимай, забавлявай се от представлението. Предлагай чай. Купувай само когато чуеш най-добрата цена.

Уондъл почувства как огънят го изпълва, как потича през ръцете му. Малки пламъчета облизаха ноктите му. Огънят подпали разума му.

„Торонекстите! Ще ги подпалим! Къщи, стражеви пост, горски пътеки, хора, ще изгорим всичко! Ще вземем децата за заложници и ще задържим жените. След това «Бича кожа»…“

„Предложението ти е добро, разбира се, но как мога да рискувам толкова много? Ако загубя, хората ми ще гладуват, семейството ми, всички, които се уповават на Пернатата змия. Не, цената ти е прекалено висока.“

Огънят обхвана пръстите му.

„Бесней!“

„Много се гневиш. Огън, не е възможно да говориш сериозно.“

„Гори!“

„Спокойно. Отпусни се. Стой мирно. Усмихвай се. Дишай.“

Манната се изчерпа. Янгинатеп изчезна като гаснещо пламъче.

Не тук на повърхността, а дълбоко под катрана, където никой магьосник не можеше да я достигне, последният остатък от огнения бог откри последна искрица манна. Богът потъна, угасна, превърна се в мит.

Янгинатеп се превърна в мит.

Лицето на Уондъл го болеше. Дрехите бяха защитили останалите части от тялото му, но ръцете и лявата половина на лицето му горяха от болка. Не напипа нито вежди, нито мигли, нито коса от тази страна.

Морт стоеше като голо дърво, плешив като яйце, с обгорени дрехи отпред, но продължаваше да ръкомаха, сякаш управляваше невидими музиканти. Уондъл не посмя да го прекъсва. От призраците на древните зверове и огъня нямаше и следа.

Морт отпусна ръце, преви се, падна по очи.

Уондъл го обърна по гръб. Очите на магьосника бяха притворени, невиждащи.

— Водният дух е мъртъв, Морт — каза Уондъл.

Магьосникът си пое въздух. Жив беше.

— Не можем да сме сигурни.

— Морт, аз лично го удуших и погълнах всяка негова частичка. Мъртъв е. Извинявай, „аз“ ли казах? Аз бях Янгинатеп.

— Странноприемница „Перната змия“.

— Всички богове са добре дошли. Не искам повече да се повтаря, Морт.

— Можеш да си спокоен. Това, което остана от Янгинатеп, го затворих дълбоко в катрана. Всичко, което причиняваше огненият бог на този град, свърши. Десет хиляди години, може би повече, може би завинаги, Янгинатеп ще спи под катрана. Може да го използваш по някакъв начин. Целият съм опърлен. Закарай ме при морето за манна. Измий ме със солена вода. Чакай. Сигурен ли си, че водният дух е…

— Мъртъв е.

— Добре.