Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (45)

42.

След вечеря Уондъл остави Въжеиграчови и Мелничарови да подготвят каруцата. Резбар го изгледа намръщено, без да крие раздразнението си. Уондъл спря:

— Колар, ела с мен.

Той побърза да отиде при него.

— Тук вършим работа — заяви Резбар. — Имаме нужда от помощта на всички.

— Сключих сделка с Хикамор, магьосника. — Ако не спазя думата си, ще се наложи да плащаме една четвърт от собствеността си. Затова отивам да му разкажа за Морт…

— Ама защо и Колар? Той не говори кондигейски!

— Той може да е видял неща, които аз да съм пропуснал. По-малките деца обръщат внимание на повече подробности, а ти не беше там, Резбар. Докато ние с Върбица се разправяхме с Морт, ти бе на дни път от нас. Ако искаш, мога да взема Върбица.

— О, Уондъл, мисля, че ще съм по-полезна тук — изрече тя с нескрито съжаление. — Вземи Колар.

Резбар се зае с един кол, забит в земята. Колар и Уондъл отидоха при Хикамор.

Шаманът и семейството му седяха под звездите. Те сигурно първи си избираха място в лагера — наредените около огнището му камъни бяха допълнително удобство.

— Деца мои, това са Уондъл и Колар, със сигурност доста необичайни посетители в този дом.

Откъде знаеше Хикамор името на Колар? Магия.

— Момчета, поздравете дъщерите ми Разгонената сърна и Кривото облаче и приятелите им Еленчето и Планинския котак.

Кривото облаче сигурно бе едва на четиринайсет, беше доста красива за тукашните стандарти, имаше високи скули, извити вежди и права тъмна коса. Колар се захласна по нея. Подгонената сърна (не беше възможно шаманът да е казал Разгонената сърна, нали?) бе на седемнайсет и изглеждаше по същия начин. Еленчето вероятно беше на същата възраст. Тя също беше хубава, но с дългите прави коси, сплетени на плитки, Подгонената сърна и Кривото облаче му се сториха по-зрели. Планинския котак бе осемнайсет-деветнайсетгодишен и елегантно облечен. Беше близък с Еленчето или с Кривото облаче — трудно бе да се каже — и не допускаше варварите до момичетата.

Уондъл седна встрани. Знаеше как да избягва проблемите дори сред зяпачите.

Момичетата забърбориха.

— Върбица — рече Кривото облаче. — Защо е наречена така?

— Такъв им е обичаят — намеси се Еленчето. — Като Рубин. Дават им имена на нещо скъпо.

Кривото облаче кимна с разбиране:

— Върбата е рядко дърво. Може би в Димящата долина си нямат, а?

Старецът предложи на Уондъл вино. Той предпочете чиста вода. Кривото облаче присви очи, явно предусети, че тя ще ходи до реката.

— Кога видя за пръв път Морт от Атлантида? — попита Хикамор.

— Беше във вътрешния двор на господаря Саморти под балкона на Шанда и разговаряше с господарите. Изглеждаше грохнал и развеселен. Аз бях съвсем малък, но въпреки това виждах ясно, че ги взима за глупаци. Те също го разбираха, но струва ми се, мислеха, че държанието му си е такова. Че се надува, защото е магьосник. Както господарите се преструват пред другите хора. Само че не беше така.

— Значи, наистина ги е мислил за глупаци. Защо?

— Те използваха нещо, което изгаря цялата магия в града. Затова там не действаха никакви вълшебства. Морт умираше поради липса на магия…

— Вълшебно колело?

Уондъл вдигна рамене.

Хикамор се оживи:

— Как изглеждаше?

— Никога не съм го виждал. Как би трябвало да изглежда?

В това време Кривото облаче се върна и въпросът остана без отговор. Уондъл отпи и й благодари. Хикамор попита:

— Каква работа има едно владелско дете на господарски балкон?

Уондъл разказа как се е прехвърлил през стената, как се е запознал с Шанда, как тя му е дала дрехи… Подгонената сърна, Еленчето и Кривото облаче слушаха в захлас. Планинския котак бе забравил подозренията си омагьосан от занимателния разказ.

Уондъл продължи да разправя как е гледал операта от балкона. Разказа им за нощта край Черната яма, за омагьосаната гора. Хикамор пожела да научи повече за конопа.

— Той се опитва да ни убие — обясни Уондъл. — Всеки го знае. Човек не може да мине през конопеното поле, без да заспи, и до сутринта той вече го е удушил.

— Тук не става така — намеси се Планинския котак.

— Въжеиграчови — продължи да разпитва Хикамор. — Как правят въжета, след като конопът се опитва да ги убие?

Уондъл се обърна към Колар:

— Колар, шаманът иска да знае…

— Стари хора знае — отвърна момчето на развален кондигейски. — Никога учи мен.

Подканван постоянно от Хикамор, Уондъл разказа как е завел Шанда в храсталака, как е бил заловен от хората на Саморти, как са го изгонили. Хикамор искаше да научи повече за картите. Уондъл нарисува Теп в праха. Хикамор му даде цветен пясък, за да направи по-добра схема.

Сетне шаманът нанесе поправки в една карта, която явно бе начертал по-рано. С усмивка загледа реакцията на Уондъл, когато картата оживя. Гора от зелен пясък се заклати и заогъва в жълта буря. Кобалтовите реки заблестяха. Не по-големи от мравки бизони побягнаха пред оранжевите искри на прериен пожар. От пламъците за миг се показа птича човка, сетне изчезна и после нещо друго — пред огъня побягна птица, голяма колкото бизон, след това и тя се изгуби.

Колар започна да се прозява и това даде повод на Уондъл да се оттегли. Да вземе момчето със себе си, се оказа добра идея.

* * *

Впрягането на бизоните бе истинско мъчение, но управляването им се оказа по-лесно. Животните не бяха особено умни. Стараеха се да следват водачите на стадото. Впрягаха ги по четири в каруца. Докато виждаха предния впряг, бизоните се подчиняваха безропотно. Дебелия чайник караше първия фургон. Пътят водеше право на север. Прекосиха две рекички, сетне започнаха да се изкачват.

Първият знак за приближаването на великанската птица беше висок, пронизителен крясък. Сетне се чу писъкът на жена. Последваха още зловещи крясъци. След това от храсталака изскочи койот, следван от нещо ярко, зелено-оранжево… и огромно.

Уондъл никога не беше виждал подобно нещо. Тичаше на два крака като кокошка, но бе с една глава по-високо от него, а дори не се беше изправило в цял ръст! Главата бе прекалено голяма за това тяло, закрепена на дебела и силна шия. Човката заемаше по-голямата част от главата и никак не приличаше на кокоша. Беше закривена и остра, пригодена за убиване. Краката бяха дебели и яки, бедрата — почти колкото тези на Уондъл и покрити с пера. Опашката също бе от пера и разперена.

Уондъл застина. Животното определено беше птица, но това не бяха крила! Горните й крайници приличаха на владелски ножове, явно нямаха нищо общо с летене.

Койотът бягаше ужасѐн. Едно куче от кервана се стресна и се втурна след него, но твърде късно, чудовищната птица изкрещя отново и подгони него. Кучето се изплъзна на косъм. Огромната човка изщрака празна, откърти трески от единия фургон. Кучето заскимтя и се шмугна под каруцата.

Зловещото същество се спусна след него.

Един бизон се уплаши. Тромаво побягна и предният фургон се разклати. Другите бизони във впряга също запрепускаха. За секунди в подредения керван настана хаос.

Върбица и Портокалов цвят седяха във фургона си и се държаха за въжета, за да не паднат. Птицата се подвоуми, сетне се втурна след тях.

Уондъл грабна едно одеяло и се затича напред, размаха ножа си, крещейки заплахи.

Конете се опитаха да препречат пътя на съществото, но то избегна рогата им и ги ритна с такава сила, че повали по-едрия жребец. Сетне продължи след Върбица. Тичаше по-бързо от Уондъл. Той размаха пъстрото одеяло.

Одеялото привлече вниманието на чудовищната птица. Тя се обърна към Уондъл и впери поглед в пъстрия плат. Той задържа одеялото пред себе си, докато животното се приближи, сетне вдигна ръката, с която го държеше, и се извъртя наляво. Птицата протегна шия и насочи човка към одеялото. Уондъл заби дългия си нож в гушата й.

Заслепена, птицата се втурна в кръг около Уондъл, опитвайки се да разкъса одеялото, докато младежът се мъчеше да забие ножа си по-дълбоко. Успя да вкара острието под перушината. Завъртя, сетне още веднъж. Главата на птицата увисна, но тя продължи да бяга и блъсна Уондъл във фургона. Той падна на земята.

Птицата беше много бърза, но сега главата й висеше безпомощно. Резбар и Колар се притекоха на помощ, бяха опънали едно въже помежду си. Птицата се втурна към тях. Те опънаха силно въжето и я спънаха. Тя започна да се мята, двете момчета я заобиколиха и овързаха краката й.

Крилата, завършващи с остри като копия нокти, продължиха да се мятат още десет минути. Докато чудовището утихне, Дебелия чайник и другите керванджии бяха обуздали бизоните. Сега всички се събраха около Уондъл, Въжеиграчови и мъртвата птица.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Уондъл.

— Великанска птица — отвърна Дебелия чайник. — Редки са.

— Нека си останат такива — пожела си Уондъл, но се усмихна.

Победата беше сладка. А и Върбица го гледаше както никога преди. Също и останалите момичета от кервана. Това му беше много приятно.

* * *

От великанската птица стана чорба за целия керван. Всички се събраха около каменното огнище на Хикамор.

Докато се хранеха, Хикамор попита Уондъл за татуировката му. Уондъл вече бе научил някои думи от местното наречие, но предпочиташе Рубин Орел-рибарова да превежда от родния му език.

— Морт от Атлантида ми я направи. Омагьосал я е, за да може да ме последва на излизане от Горящия град. Мисля, че е убил всички мъже в семейството ми…

Постепенно събралите се около него замлъкнаха. Дъщерите на Хикамор слушаха внимателно, също Въжеиграчови и Мелничарови, и Върбица. Те никога не бяха любопитствали за татуировката на перната змия. Какво знаеха те за владелците?

Уондъл се чувстваше чудесно. Ако Върбица не беше наблизо, може би нямаше да се задоволи само с чиста вода. Останаха около огъня до среднощ.

* * *

Стигнаха друг проход. Портокалоград се намираше в една долина и за разлика от Марсил бе ограден със стени.

От двете страни на градските порти имаше стражеви кули, а стените на сто крачки в двете посоки бяха каменни. След това преминаваха в дървени укрепления със заострени колове, издигнати върху ниски каменни зидове. Портокалоград изглеждаше по-малък от Господарския град. В сравнение с Теп бе направо нищожен.

Извън стените имаше заграждения за бизоните и конете. От североизток непрекъснато духаше вятър и всички постройки бяха защитени от него. Мястото за лагеруване имаше кладенци, чешми и постлани с камъни алеи. Близо до загражденията за животните работеха магазини и складове. Един участък между мястото за лагеруване и загражденията беше изпълнен с дървени пейки.

Дебелия чайник и дузина от по-младите му роднини — синове, дъщери, племенници, племеннички и братовчеди — дойдоха да помогнат на Уондъл и Въжеиграчови в разпрягането на животните и установяването на лагер.

— Вие ще сте тук — каза Дебелия чайник и посочи един участък между ниски дървета. — От този кладенец ще взимате вода. Помийната яма е онази канавка там. Използвайте я и хвърляйте в нея всички изпражнения от животните. Тук следят строго за това.

Уондъл се подсмихна доволно. Не всеки в лагера имаше собствен кладенец и огнище. Участъкът, който им определи Дебелия чайник, бе почти толкова голям, колкото този за Хикамор и със сигурност по-хубав от този на Орела рибар.

— Организацията изглежда добра — отбеляза той.

— Щом плащаме, ще е добра. Още нещо. Наспете се добре. Тук е безопасно. Когато тръгнем пак на север, ще оставяме часови, докато стигнем Голямата долина. — Дебелия чайник погледна ножа на Уондъл. — Няма да се изненадам, ако се наложи пак да го използваш.

— Пак ли онези птици?

— Говори се, че нагоре върлували две разбойнически племена.

Колар поглади прашката, която носеше около врата си, и показа торбичка с кръгли камъни:

— Готови сме!

Уондъл се усмихна. Никога не беше виждал безроден с оръжие, преди Колар да си направи прашка. Момчето имаше и нож. Уондъл вече започваше да се досеща защо се случваше от време на време в Теп да изчезва по някой и друг владелец.

— Разбойниците са виждали прашки и преди — отбеляза Дебелия чайник.

— Само че не са виждали друг като Уондъл!

Дебелия чайник погледна оранжевите пера, втъкнати в косата на Уондъл, и ярката перната змия, пропълзяваща по ръката до бузата и окото му.

— Тук може би си прав — отбеляза.

* * *

— Чух Морт да казва: „Ами ако някой магьосник гарантира за вас?“ Нямах представа, че е там, но това изобщо не ме изненада. Морт го наричаше магия за ставане невидим — разказваше Уондъл.

Взе си ягода. Шаманът бе поставил чиния с едри червени плодове между тях. Уондъл не беше забелязал кога са ги брали.

— Шамане, откъде взе тези ягоди?

— От Града на люлеещите се дървета, преди да ви срещнем — отвърна Хикамор; забеляза изненадата на Уондъл и поясни: — Моята магия съхранява много хранителни продукти. Това е един от начините, с които си изкарвам прехраната.

Уондъл взе друга ягода, сетне отпи вода. Вдигна бутилката, за да я покаже на Кривото облаче:

— Този път си донесох моя. Няма да се налага да ходиш за вода.

Момичето се изкиска.

Правеше го много често. Уондъл не знаеше как да общува с човек, който постоянно се смее.

— Две огромни котки със зъби като кинжали играеха около краката на Морт — продължи той. — Косата му ставаше ту бяла, ту рижа, сякаш над него минаваха облаци. Знаеше магия, която да го направи млад, но се нуждаеше от сила. Налагаше се да се сдържам. Исках да го убия. Без никаква причина. Янгинатеп беше в мен. Янгинатеп е бог на огъня, а Морт — воден магьосник. Морт отстъпи. Безродните деца все още страняха от мен…

Хикамор извади бутилка вино.

Беше го правил само веднъж, през първата нощ на разговорите им. След това държеше бутилката за себе си. Уондъл я пое и отпи.

Виното беше разредено. По-добре да не го пие!

Планинския котак посегна и той му даде бутилката.

Уондъл помоли Колар да разкаже своите спомени за Морт, след това какво смятали Върбица и Резбар. Колар се засмя. Каза, че Върбица си мислела, че Морт щял да ги закриля от владелеца, обладан от огъня. Ковач смятал Уондъл за ужасен, защото Резбар се страхувал от него, но Морт им изнесъл поучителна проповед като баща им.

Уондъл повече не отпи от бутилката, но усети как вътрешностите му горят. Той продължи да говори. За изгорената просека в гората, за новата поява на Морт… Дали да им каже за златото в реката? Още не.

Кривото облаче си легна. Планинския котак се извини и си тръгна. Колар заспа.

Уондъл вдигна момчето и пожела лека нощ.

Лагерният огън осветяваше пътя му. Усети, че двете по-големи момичета вървят след него.

— Планински котки от дим? Има ли някаква истина във всичко това? — обади се едната.

Уондъл продължи да върви, защото Колар бе тежък.

— Не лъжа — отговори. — Не бих излъгал шамана, докато не разбера докъде се простира силата му.

— Защо винаги водиш момчето със себе си? Ти почти никога не го питаш за нищо. Да не ти е…

— Той е под моя закрила. Така ли се казва?

— Стои все с теб, за да не може никоя жена да те вкара в неприятности, за да може друга жена да е спокойна за зестрата си. Нима Върбица Въжеиграчова се страхува за зестрата си? Тя няма нищо!

— Подгонена сърна, какво означава „зестра“?

Момичетата обаче изчезнаха толкова внезапно, че Уондъл се почуди дали не е пил прекалено много. Една глътка; беше опарила гърлото му. Може би някои вина бяха по-силни от другите.