Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (34)

31.

Той беше на двайсет, когато дойде поредният пожар. И този път всички бяха подготвени.

* * *

Хартанбат приличаше повече на бик, отколкото на човек. В районите около Змийската улица — „Цветния пазар“, „Бича кожа“, „Змийски път“ и територията на няколко по-малки банди — нямаше мъж, който да му се опре.

Липсващото му ухо и половината от другото повишаваха репутацията на Уондъл. Уондъл никога не би успял да му нанесе такива поражения, ако Хартанбат не беше разсеян. Якият мъжага явно се беше поучил от този урок. Оттогава никой не го бе виждал да мърсува на обществено място, със или без съгласието на жената.

Уондъл не искаше да се среща отново с него. Малко хора биха предизвикали едрия мъж. Хартанбат никога не губеше.

На седемнайсет Уондъл започна да кара каруците на Алферт. Две години след постъпването му на тази работа Алферт организира улично пиршество.

Един полугол, тъмнокож, тежковъоръжен зяпач се изправи и взе по една бутилка вино във всяка ръка.

Хартанбат възрази.

Зяпачът му се подигра на ушите.

Той бе по-млад. Хартанбат беше с два пръста по-висок и малко по-тежък. И двамата бяха яки като бикове. Хартанбат обаче се изтощи пръв, сви се на земята и покри главата си с ръце, докато зяпачът се умори да го удря.

Сетне зяпачът довърши виното и заразказва разни истории.

Казваше се Аршур Великолепни. Народът му живееше сред някакви огромни планини на изток от Димящата долина. За детето Аршур всичко там изглеждало вертикално и всички отвесни склонове били хлъзгави, покрити с лед и сняг. Той можел да се покачи по всяка стена, да влезе във всяка постройка, да избегне всяка клопка, поставена от собственика срещу крадци (сякаш някой безроден щеше да посмее!).

Имало градове, където затваряли крадците, в други ги бесели, в трети никой крадец не можел да се измъкне от придворните магьосници. Аршур бе отмъкнал несметни богатства от всички тези места, а и от други. Беше побеждавал чудовища и магьосници с меча си — огромно, недодялано острие от кован бронз, два пъти колкото обикновен кинжал. Някакъв ясновидец веднъж му предсказал, че ще стане цар. Когато обясни какво означава „цар“, хората се засмяха. Това го ядоса.

— Кажете, Ваше „величество“ — попита го Шастерн, — какво води Вашата височайша особа в Теп?

Лицето на Аршур помръкна, но само за миг. Сетне той изпразни последната бутилка вино и си придаде важен вид:

— Изхарчих последната си златна монета на едно пиршество. Това беше на северозапад по крайбрежието, около Залива на Великия сокол. Там наистина има соколи, но обитателите са главно рибочовеци.

— Рибочовеци ли? — издаде невежеството си един от слушателите.

— Това са полухора-полузверове. Чували ли сте за върколаците? Рибочовеците са същото, само че морски създания.

— Бабини деветини — намеси се Алферт. — Стари приказки. Да не искаш да кажеш, че съществуват?

Аршур енергично кимна:

— Съществуват, и още как. Да не би да се съмнявате в думите ми?

Никой, разбира се, не изказа съмнение.

Аршур продължи:

— Мечкочовеците са най-опасни. Хитри са като вълците, а когато искат да…

Той направи няколко красноречиви движения с кръста си.

— Разгонват се — изкрещя някой.

— Да, разгонват се. И когато им се прииска, се съвкупяват с каквото където сварят. С всеки, когото докопат. Огромни са и трудни за убиване, така че като се разгонят, много хора си го отнасят. Рибочовеците са най-благи. Те харесват обикновените хора. Особено сирените. В леглото са страхотни. А рибочовеците в Залива на Великия сокол организират най-богатите трапези в целия свят. На пристанището има един хан, остров, свързан със сушата чрез мост. Рордрей, така се казва собственикът. Понякога лично приготвя гозбите, но най-често работят други. Направил е хана си като замък, защото така изглеждал предишният, някъде към мястото, където слънцето се издига от морето.

„Слънцето се издига от морето“. Уоншиг бе ставал свидетел на това.

— Значи сте изхарчили всичките си пари, Ваше величество — настоя Шастерн.

От всички само Уондъл забеляза, че малкият му брат е готов да побегне всеки момент, ако Аршур реши да го подгони.

Разказвачът обаче се засмя:

— Не е лесно да си на място със силна магия и да нямаш пари. Рордрей не ме искаше! Нито някой друг. Ако крадеш…

— Събираш.

— … събираш, ще те заловят с магия. Освен това хората на Великия сокол ми харесват. Можех да открадна — разбира се, аз мога да окрада всекиго, — но щяха да разберат, че съм аз! Един ден Рордрей ми каза, че е готов да плати, ако му донеса коноп и листа от градински чай, а най-добрите растели в Димящата долина, както я нарича той. Тоест тук.

— На другите места нямат ли си коноп и градински чай? — попита Уондъл.

Варваринът се обърна към него:

— На другите места са прекалено силни. Свързано е с магията. Магьосниците могат да променят вкуса, но Рордрей твърди, че никога не стават толкова хубави, както естествено растящите тук.

— Чай от коноп — намеси се Алферт. — И друг път са ми казвали, че тук се прави най-добрият чай от коноп.

— Така е. Ако може да ми сипете една чашка. Разказването не е лесна работа.

— По-късно — провикна се някой. — Как стигна дотук?

— С кораб. Бих се с пирати, нападнаха ни с големите си канута точно когато заобикаляхме носа. Побягнаха, щом видяха какво сторих с първата лодка! Край Носа на съдбата ни пресрещнаха други — тях също отблъснах. Така че, като дойдох тук, реших, че съм заслужил няколко питиета. Само дето още не са ми платили нищо, кръчмарят не пожела да ми даде капаро.

— Кръчмар ли?

— Абе, момче, ти нищо ли не знаеш? Все пак те разбирам. Тук няма кръчми! Само на пристанището. „Кръчма“ е място, където продават чай от коноп, бира, а понякога и вино. Има маси и пейки. През нощта — камина с хубав огън. Само тук не. Тук огънят не може да гори на закрито. Както и да е, пиех си бирата на спокойствие, когато кръчмарят си поиска парите. Когато видя, че не мога да платя, повика стражата. Докато им обясня какво става, започнаха да ме налагат. В крайна сметка капитанът на кораба дал заплатата ми на кръчмаря за покриване на щетите и отплавал, преди да се свестя! Та ето ме сега тук. Някой ден пак ще тръгна по море, но реших първо да разгледам страната.

— Как ти харесва Теп? — попита Алферт.

— Не много. Няма магия. Не че разбирам много от магии, но с тях животът е малко по-лесен. И жените! При пристанището има един хубав град — Господарският град, така го наричат. Там не ме искат! Където и да отида, викат стражата. Изгониха ме като псе. Затова дойдох тук, но всички жени бягат от мен като от чумав, ако се опитам да ги заговоря! Една ми извади нож! На мен! Нямах намерение да й сторя нищо лошо. Разправяха ми, че тук човек може да си намери жена, когато си поиска, независимо дали тя е съгласна, или не, само че на мен изобщо не ми изглежда така.

— По време на пожар — обясни Шастерн. — Така е само по време на пожар. Това си го пропуснал.

— В името на Зуш! Все такъв ще ми е късметът. Кога ще има пак пожар? Догодина? Може би ще се наложи да остана една година.

— Може догодина — отвърна Алферт. — Може и по-късно.

— По-късно ще е — намеси се Хартанбат; докосна плахо остатъка от ухото си, разполовено от Уондъл и сега разкъсано от Аршур. — Може много време да мине дотогава. Напоследък периодите между пожарите стават все по-дълги.

Алферт се качи несигурно на каруцата и се изправи върху пейката за коларя. Олюля се леко и изкрещя към тълпата:

— Какво ще кажете? Аршур владелец ли е?

— Да, кой твърди, че не съм? — провикна се Аршур.

Чуха се възгласи:

— Аз не!

— Владелец е!

— Мамка му, не ми дреме!

— Ехо, това е голям майтап!

От този ден към Аршур се отнасяха като към владелец. Хартанбат изчезна за няколко месеца (може би се възстановяваше), сетне се върна и преби първия глупак, който има неблагоразумието да попита къде се е губил. Някой каза, че го видял да пие в компанията на Аршур…

Това бе като безкраен безсмислен танц — само че човек трябваше да внимава кой води. Аршур лесно свикна с живота на владелец. В продължение на няколко месеца крадеше каквото си харесаше и после разнасяше придобивките си със себе си, докато накрая не осъзна онова, което знаеха и малките деца — че безродните могат да се грижат за нещата вместо теб, докато ти потрябват.

И един ден Аршур влезе в битка с градската стража.

* * *

Спътниците му бяха предпочели да не се замесват.

— Те просто го налагаха с онези сопи — разказваше по-късно Идрипукт с гордостта на очевидец. — Той не се предаваше. Наложи се да го зашеметят, но не успяха да го принудят да се предаде.

Идрипукт говореше на едно кръстовище пред група разгневени хора, които питаха:

— Какво е направил, за да ги предизвика?

— Тези господари да не са откачили, та им дават да носят сопи?

Какво правел ли? Изглеждаше без значение, но разказвачите не спираха да разпитват, затова Идрипукт призна. Илсерн — яка, едра жена, която не беше поглеждала мъж, преди да види Аршур — научила отнякъде за каруците със скрито вино на Алферт. Разбира се, казала на Аршур и Идрипукт.

Отмъкнали една каруца. Била пълна с плодове и не изглеждала много да е от тези на Алферт, но въпреки това те я взели. Карали по Правата улица, като налагали понитата с всичка сила. Илсерн замеряла минувачите с плодове, докато Дри се опитвал да изкърти дъските на дъното, а безродният колар висял вкопчен от едната страна и надавал жални стонове.

По това време градските стражи имаха не само сопи и яркосини туники. Бяха си направили малки, бързи двуколки, за да стигат по-бързо на местопроизшествията. Двуколките не бяха вписани в договора с господарите, но и трудно можеха да се причислят към оръжията.

Една двуколка на градската стража ги подгонила. След това друга. Дри успял да изкърти една дъска.

— Само настилката на пътя отдолу — обявил.

Аршур изругал и започнал да шиба понитата още по-яростно. Блъснали една дебела владелка с тежка торба, тя ги изпратила с псувни.

Продължили с тази бясна скорост, докато единият кон не издъхнал и не повлякъл и другия със себе си.

И това не бил краят. Идрипукт и Илсерн останали на мястото, където били паднали, коленичили в знак, че се предават. Това, разбира се, накарало стражата да спре. Правилата са си правила. Преследваните трябваше да коленичат и да останат неподвижно. Доста смущаващо за тях и забавно за околните.

Аршур обаче продължавал да беснее като обезумял.

Счупил ребрата на единия стражар и рамото на другия, трети зашеметил с удар по главата. Когато Уондъл се появи на местопроизшествието, вече носеха Аршур завързан за една дъска; той не спираше да се хили и да сипе обиди по адрес на стражите въпреки счупения си крак и безбройните синини.

— И един от тях го халоса по главата — роптаеше Идрипукт. — Нямат право да правят така, нали?

— Голяма работа — намеси се Тарнисос. — Главата на Аршур е твърда като камък…

Уондъл не изчака да чуе края, бързо се отдалечи и побягна.

* * *

Фритспат говореше на ъгъла с Шангслер, едрият мъжага, който се беше нанесъл при Уес преди двайсетина дни. Уондъл спря, за да им разкаже за случката. Сетне отново се втурна да събира мъжете от Твърдината. Не познаваше добре почти никого от тях. Някои трябваше да бранят къщата, други да празнуват пожара.

Владелците вярваха, че могат да почувстват, когато Янгинатеп се пробуди. Сега Уондъл чувстваше точно това. Възнамеряваше при началото на пожара да пази къщата.

* * *

След няколко дни все още нямаше пожар и мъжете от Твърдината не пропускаха да му го напомнят.

Уондъл се почувства глупаво. Ако беше внимавал, можеше да забележи, че Идрипукт е издал тайната за каруците с вино пред доста бъбривци. Някой бе забелязал каруците на Алферт да минават редовно покрай Еленовата река…

Говореше се, че лозята били напълно унищожени. Сега най-лудите владелци в града бяха неспособни, възстановяваха се от първия си истински махмурлук. Ръмеше и всички бяха принудени да си стоят вкъщи. Градската стража беше изчезнала, не се виждаха ни сопи, ни двуколки.

Пожарът обаче предстоеше. Беше само въпрос на време.