Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (35)

32.

От два дни валеше силно.

Жителите на Твърдината биха предпочели да се пренесат да живеят на двора за по-сигурно, но при дъжд не може да има пожар, нали? Затова жените и децата бяха вътре, а мъжете се сменяха на пост пред входа.

Двайсетгодишният Уондъл обаче не беше сред тях. Мокър до кости и заобиколен от седмина мрачни владелци, той слушаше равносметката на Алферт за случилото се след побоя над Аршур.

Тълпа събирачи се насочили нагоре по течението на Еленовата река, към поляната, наречена Клина. Нанесли повреди на стражевата постройка, но не си дали труда да я съборят. Не се знаеше какво е станало с пазачите торонексти; може би се бяха присъединили към тълпата.

Работниците на лозята видели нашествениците да излизат от гората и предупредили Алферт. Всички лозари, владелци и безродни, се приготвили да защитят владенията си. От покрива Тарнисос забелязал прашния облак от стотици нападатели, нахлуващи през стражевия пункт.

Те изравнили лозята със земята. Някои спрели да опитат грозде. Останалите нахлули във винарната. Тя била пуста — Алферт и хората му били избягали през гората, провирайки се между растенията — пазители на секвоите, благодарение на наученото от Уондъл от Твърдината.

Нашествениците намерили бъчвите в избата и изпили всичкото вино. Алферт изчакал два дни, преди да се осмели да се върне с хората си.

В гората попаднали на разкъсани и надути трупове. Много от предпочелите този по-кратък път така и не достигнали лозята. Между бъчвите имало още купчини трупове, пребити, заклани или удавени във вино. Оцелелите се бяха прибрали в града.

Уондъл не съжаляваше, че е пропуснал това събитие! Въпреки това той пак се замисли за сегашното си положение. Алферт бе важен за Пелзед и „Змийски път“. Пелзед можеше да гледа на него като на нещо повече от човек на Алферт, но със същия успех можеше да сметне, че сметките им са разчистени, когато му е помогнал да запази Твърдината.

Алферт бе на около трийсет и пет. Повечето му връстници сигурно бяха вече мъртви. Какво можеше да му върне предишното положение?

Уондъл повиши глас, за да надвика трополенето на дъждовни капки:

— Алферт, те не са ти отнели знанията. Ти все още ги имаш.

Алферт го изгледа мрачно. Беше изпаднал в пораженческо настроение. Фритспат намираше това достойно за презрение и го показваше. Тарнисос бе готов да убива.

— Ти знаеш как да отглеждаш лозя — продължи Уондъл. — Алферт, знаеш как да превръщаш гроздовия сок във вино и виното в… в уважение. Аз нямам представа от тези неща. Почти никой не разбира от тях.

— Безродните. Те знаят всичко това — отвърна Алферт.

— Намери подходяща земя на друго място.

— Време, бездарни глупако, за виното е нужно време. Една година, за да стане нещо за пиене, и то след като си отгледал лозето. За него трябва още повече. Дотогава ще съм забравил всичко. Без вино аз съм нищо.

Алферт мислеше като безроден.

— Точно така израстваме ние — изтъкна Уондъл. — Нямаме нищо друго освен онова, което събираме.

Огледа се за подкрепа и видя усмивки. Твърдението му обаче не беше съвсем вярно. Детето Алферт не е имало нищо, но тогава не е било старо.

Уондъл реши, че е направил всичко, което е по силите му. Време беше да си ходи…

По Правата улица мина каруца, теглена от две кончета.

Алферт и хората му я загледаха. След няколко минути тя се приближи. Малките понита с костни израстъци на главите се напрягаха силно; каруцата беше тежка, но вътре имаше само няколко въжета.

Уондъл изруга наум. Надушваше кръв. Наблизо имаше месарница, но за него това бе знак, „Прибери се у дома; изкарай всички на двора. Все още вали, но пожарът наближава, чувствам го…“ Беше разтръбил обаче за пожара и преди шест дни, но нищо не се случи.

Тарнисос притича до една дупка наблизо, допреди пет години — работилница за инструменти (не я бяха възстановили още). Върна се с дълга обгоряла греда.

Алферт излезе на средата на улицата. Фритспат го последва, сетне и останалите. Уондъл не помръдна. Без да иска, сякаш се срасна със стената на близката къща.

Коларят или дремеше, или пазеше лицето си от дъжда. Вдигна очи прекалено късно. Дръпна юздите, опита се да обърне каруцата. Твърде късно, седем владелци наобиколиха возилото и повалиха конете.

Коларят се съпротивляваше. Не биваше да го прави. Алферт му нанесе силен удар по главата, в следващия момент и останалите се нахвърлиха върху коларя, започнаха да го налагат.

— Стига! — извика Уондъл. — Стига толкова!

Никой не му обърна внимание.

Уондъл не можеше да гледа, не можеше да се намеси, не смееше да покаже страха си. Погледна каруцата. Дъното й бе високо, може би твърде високо. Вътре имаше въжета, но не много. Да не би някой друг да се занимаваше с превозване на вино? Виното щеше да ги разсее. Той заопипва дъските, намери една разхлабена, повдигна я.

Очи.

Три малки личица. Една уста се отвори да изкрещи. Нечия ръчичка побърза да я запуши. Уондъл постави пръст на устните си, сетне върна дъската на мястото й, бе видял съвсем малко… но вътре имаше поне три деца.

Тарнисос се разкрачи за по-голяма стабилност и замахна с гредата към главата на коларя.

Щяха да го убият. Той лежеше превит на земята, но след удара на Тарнисос се просна безжизнен. И Уондъл изпита силен гняв. Не се беше чувствал така, откакто отряза ухото на Хартанбат… сега обаче беше безсилен, Тарнисос замахна повторно.

Уондъл вдигна ръка и оръжието на Тарнисос избухна в пламъци.

Тарнисос хвърли горящата греда.

Янгинатеп съществуваше. Янгинатеп живееше в Уондъл под формата на изгарящ гняв. Той насочи ръка към месарницата и тя лумна като факла. Мъжете, които ритаха коларя, се огледаха и разбраха.

Пожарът бе започнал.

Месарницата гореше с весели пламъци в дъжда, огънят обхващаше апартамента над нея. Тарнисос вдигна гредата си и се опита да подпали съседния магазин. Сградата бе мокра и Уондъл сдържа мощта си. Останалите ритаха дървените стени, за да си направят още факли.

Коларят изглеждаше мъртъв. Един опит за преместване можеше да го убие, ако все още бе жив, но тук не беше безопасно за него. Уондъл събра ръцете му и го хвана през гърдите. Ресалет учеше момчетата да помагат по този начин на ранените си близки. Той качи внимателно човека на каруцата, намести го между въжетата.

Качи се, намери камшика и заудря конете. Каруцата потегли.

Тарнисос изрева и се втурна след тях.

Последният пожар бе дошъл в суша. Този път всички имаха запаси от храна. Няколко безродни деца нямаше да затруднят Твърдината, мислеше си Уондъл, Можеха да помагат в домакинството, докато свърши пожарът, а после да си ходят у дома, ако все още имат такъв.

Още четирима обаче се бяха втурнали след каруцата, а Тарнисос я бе настигнал и вече се качваше. Какво си мислеше, че прави този човек?

Тарнисос се настани на пейката до Уондъл.

— Ти го почувства! — изкрещя. — Янгинатеп! Алферт ме мислеше за полудял, но ти го почувства, нали? Нали?

Понитата едва теглеха тежката каруца. Уондъл не можеше да избяга от никого. Той махна зад себе си. Следваха ги вече шестима. Единият размахваше стиска съчки.

— Кои са тези?

Тарнисос погледна назад.

— Де да ги знам? Може би са видели как започна пожарът.

Може би. А може би бяха забелязали, че каруцата е с фалшиво дъно. Мислеха си, че тичат след цял товар вино! По-добре да разсее заблудата им.

Уондъл бе като пиян. Яростта му бълваше не думи, които е сдържал досега, а истински огън. Съчките пламнаха в двата си края и мъжът, който ги носеше, нададе радостни възгласи. Започна да задминава каруцата.

На следващия завой беше Твърдината, но Уондъл продължи направо. Зад тичащите мъже лумваха пламъци. Не можеше да заведе тази побесняла тълпа пред вратата на дома си! Нека Фритспат да предупреди близките му.

— Защо взе… — Тарнисос почука по мястото, където би трябвало да е главата на трупа. — Този?

— Има ли нещо интересно по него?

По-добре да не издава какво е намислил пред Тарнисос.

Тарнисос огледа коларя.

— Нищо интересно. Мъртъв е. Защо взе каруцата?

— Намислил съм нещо — отвърна Уондъл.

Стигнаха нов завой. Можеше да продължи на запад и на север към Черната яма, сетне още на север до Студена вода, до вливането й в Еленовата река — път, който Уондъл познаваше много добре. Двама от преследвачите им се отказаха, а сетне и останалите, само един продължаваше след тях. Изглежда, спряха, за да разграбят някакъв магазин. Последният обаче тичаше с всички сили. Ужасно грозен, някакъв варварин. Беше един току-що пристигнал разказвач.

Уондъл продължи да шиба конете.

* * *

Пазарите и големите магазини привличаха вниманието и прекалено често ги разграбваха. „Разомагьосаната гора“ на Секачови бе голям магазин за Теп. Сега, преди вълната от пожари и пръв сред местните грабители, Уондъл спря пред него и слезе.

— Идваш ли?

— Уондъл, какво искаш?

— Не знам. Никога не съм идвал тук.

Един продавач се приближи с присвити очи. Зад него безродните клиенти бързаха да се махнат от магазина. Усмивката на късогледия продавач се стопи, той се обърна и побягна.

Уондъл не им обърна внимание. Избра две големи брадви, два дълги пръта с остриета на края, одеяла. В каруцата вече имаше въжета. Дебели кожи, свързани хлабаво с върви: един размер за всички, възрастни и деца. Дървени маски с процепи за очите. Сложи няколко в ръцете на Тарнисос, взе останалите и излезе на дъжда.

Разказвачът ги беше настигнал. Препречи пътя на Уондъл и се опита да каже нещо, но не му достигаше дъх. Уондъл го изгледа заплашително и той отстъпи.

Тарнисос спря на входа.

— Никой няма да иска тези боклуци, Уондъл!

— Нали ти казах, че ми е хрумнало нещо.

Уондъл остави придобивките си в каруцата и се върна в магазина.

Тарнисос тръсна товара си в ръцете му.

— Тук някъде има купчина мидени черупки и аз искам да ги взема — рече и избута задъхания разказвач.

Уондъл хвърли товара в каруцата. Преди много години бе наблюдавал дърварите. Какво беше забравил? Имаше въжета, брадви, завивки, защитни облекла…

Мълния проряза черните облаци. На тази светлина коларят изглеждаше съвсем мъртъв. Уондъл го свали от каруцата и го остави на земята. Горкият, беше попаднал на лошо място в лошо време. Другите безродни щяха да го погребат.

Уондъл се качи в каруцата. Чу приближаващ тропот…

Една двуколка взе завоя на едно колело. Някой му изкрещя да спре.

Уондъл отново даде воля на гнева си. Двуколката избухна в пламъци. Стражите изскочиха с крясъци, затъркаляха се в калта.

Разказвачът се опита да заговори един от тях. Стражът го халоса със сопата си през крака; разказвачът заподскача от болка. Уондъл се изхили.

Двама от стражите се изправиха и се втурнаха към него с размахани сопи. Понитата препускаха вече по-леко, но все още не бяха в състояние да надбягат мъжете.

Уондъл махна и превърна сопите им във факли.

Махна отново и единият ъгъл на „Разомагьосаната гора“ пламна. Стълбите се намираха на другия край. Тарнисос щеше да успее да избяга. Уондъл не искаше да му причини нищо лошо; само да се отърве от него.

* * *

Извън града цареше спокойствие. От време на време мълнии прорязваха надвисналите черни облаци. Уондъл се заслуша за шумолене под фалшивото дъно на каруцата, но не чу нищо. Това го разтревожи. Децата можеше да се задушат. Той изруга. Влагата го дразнеше безумно.

Насочи се към Черната яма.