Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (75)

72.

Пътят пресече Еленовата река за последен път.

— Сега — каза Уондъл на Зелен камък. — Ще видим Теп веднага щом заобиколим онази горичка.

Градът лежеше пред тях, разположен по един полегат склон. Трийсет въоръжени мъже с ризници на господарски люде препречиха пътя им. Стояха нащрек. Нямаше как да бъдат заобиколени.

— Разбойници — изкрещя Зелен камък.

Уондъл се изправи на скамейката и заръкомаха енергично към следващите го фургони с разперени ръце и насочени надолу длани. „Оставете оръжието!“ Зелен камък забеляза напрегнатата физиономия на баща си. Изтича при другите, за да ги накара да мируват.

Уондъл слезе от фургона. Пристъпи напред, като нарочно повдигна дрехите си, за да покаже гравираната дръжка на ножа си, която стърчеше от канията.

— Поздрав.

— Поздрав. — Говорителят на групичката бе възрастен, лицето му не се виждаше от шлема. — Уондъл Пернатата змия, слушали сме за теб. — Обърна се и заговори с някого зад него, някакъв човек, скрит зад стражите. — Той е, господарю, Уондъл от Твърдината, върнал се е. — Обърна се, погледна кервана, сетне пак се извъртя. — Връща се забогатял, да.

— Мироглас Водоносец — позна го Уондъл.

— За теб командир Мироглас Водоносец! — В гласа на стража не звучеше нито злоба, нито подигравка. — Нищо чудно, че ме помниш.

— Господарят Саморти ли командва стражата?

— Не, господарят Саморти е мъртъв пет години.

Това го изненада. Господарите обаче също бяха смъртни; само създаваха впечатление, че живеят вечно.

— Може ли да минем? Идваме да търгуваме.

— Зависи от началника!

Уондъл се постара да запази търпение:

— Ами нека да говоря с началника тогава…

Изражението на Водоносец остана непроменено. Той се обърна и извика:

— Уондъл от Твърдината иска да говори с началника, господарю!

Скритият господар измърмори нещо тихо.

— Господарят казва след четвърт час, командир Водоносец! — извика един страж.

— Четвърт час! — повтори Водоносец.

Отново зае предишното си положение. Ясно беше, че няма намерение да говори повече. Уондъл се върна при фургоните си.

Морт се засмя:

— Интересна работа.

— Защо?

— Гледай.

Морт посочи напред. Зад стражите се беше появила каручка, теглена от голям господарски кон. От нея трима работници извадиха малка палатка и се заеха усърдно с разпъването й. Друг постави на земята мангал с въглища. Личеше, че вътре вече гори огън и слугата сложи отгоре чайник. Друг слуга донесе маса, сетне два стола, отдалечи се за малко, накрая се върна с още един.

Безродните работници имаха жълто-черни ризи. Уондъл си спомни градинарите на Саморти, но те не носеха същите цветове. Морт се намръщи:

— Кинтана.

— Какво казваш?

— Това са цветовете на Кинтана. И както изглежда по възрастта му, това е самият господар Кинтана. Сигурно гони седемдесетте и никаква магия не може да му помогне. Дошъл е лично. Уондъл, тук със сигурност те взимат насериозно.

— Това добре ли е?

Морт вдигна рамене.

Към тях се приближи един ефрейтор.

— Уондъл Перната змия, господар главен свидетел Кинтана те кани на чай — рече с официален тон. — Разрешено ти е също така да вземеш Морт от Атлантида.

Усмивката на Морт стана кисела, но той все пак отговори:

— За мен ще е чест. Ела, Уондъл.

Сега се усмихна Уондъл.

Зад Кинтана стоеше слуга, който дръпна стола му, щом той се изправи.

— Уондъл Перната змия, радвам се да те видя. Морт от Атлантида, за мен е удоволствие. Изглеждаш по-млад отколкото при последната ни среща.

— Така е, по-млад съм, господарю Кинтана.

Кинтана се усмихна накриво:

— Дали не можеш да ми продадеш нещо, което да има същия ефект върху мен?

— Не и докато живееш в онази бляскава местност, наречена Господарски хълмове.

— А. Ами на друго място?

— Не по-близко от високите планини на северозапад. Открих едно чудничко местенце на петдесет дни пеша оттук…

Кинтана кимна:

— Не се учудвам. Моля, седнете, главен керванджийо, мъдрецо. Мога да ви предложа малко чай.

Слаб чай от коноп с лек аромат на катран. Морт отпи и одобрително примлясна. Уондъл се усмихна: господарят не възнамеряваше да ги упоява.

— Ще бъда прям — каза Кинтана. — Какви са намеренията ви?

— Караме стоки за търговия. Някои ще привлекат вниманието и на господарите. Ако се окаже изгодно, ще изпратим още кервани с още стока. Надявах се да ни позволите да отседнем в Господарския град.

— Там няма подходящо място за вас. Можем да приютим теб и мъдреца, но за останалите няма възможност, а съм сигурен, че ще предпочетете да останете заедно.

— О, да.

Да се разделят тук?

— Ами тогава добре дошли отново в Теп.

Морт се изкиска.

— Забавляваш ли се, мъдрецо?

— Може да се каже — отвърна Морт. — И ми е любопитно какво може да накара един главен свидетел да дойде лично, за да поздрави един търговец.

Изражението на Кинтана остана непроменено:

— Тук богатите кервани не са често явление.

— Бих добавил, че този е първият, който ви посещава.

— И първият, който виждам в живота си, както сигурно знаеш. А съм вече стар и се отегчавам. — Кинтана се изправи рязко. — Здравето ми е разклатено. Командир Мироглас Водоносец ще ви покаже подходящо място за лагер. Може да ви посетя там. Добре дошли в Теп.

* * *

Уондъл покани Водоносец да се качи на фургона при него.

— Нямам нищо против — отвърна господарският човек. — Вече не съм млад.

— Да си пребивал напоследък някое момче? — попита Уондъл.

— Не едно. Такава ми е работата. Не се учудвам, че още помниш.

— Всъщност има какво да ми напомня. Ето. — Уондъл вдигна лявата си ръка. — Не, не мога да забравя, но поне си служа с ръката. Чудя се дали си виждал напоследък разказвача Трас Притрор.

— От десет години не съм. Той, разбира се, не стъпва в Господарския град, но го следя. Защо?

Уондъл му разказа.

— Така че аз съм бил и от двете страни на тази ограда, командир Водоносец.

Продължиха няколко минути в мълчание.

— Господарят Кинтана премълчава нещо — каза по едно време Уондъл.

— Да, така е — побърза да отговори Водоносец. — Ти все още не си добре дошъл на Господарските хълмове.

— Ама… Саморти нали е мъртъв?

— О, да.

Водоносец… Кинтана… господарите държаха на обещание, дадено пред вече мъртъв човек. Тъй като него вече го нямаше, заповедта не можеше да бъде отменена.

Странни птици бяха господарите. Уондъл не бе предполагал.

— Онези торонексти… — заговори Водоносец.

Я, интересно.

— Какво за тях?

Водоносец замълча. Защо изобщо беше подхванал тази тема?

— Ти за торонекстите ли работиш? — подкачи го Уондъл.

— Защо питаш?

— Не съм искал да те обиждам. Торонекстите са ти изпратили вестоносец. Сигурно е изчакал само колкото да ме види… — поглади татуировката си — … и е долетял по-бързо от вятъра. Вие веднага сте се отзовали. Господарят Кинтана и цялата ви армия.

— Не цялата — поправи го Водоносец. — Част. Колкото до торонекстите, това, което си мислиш за тях, най-вероятно е погрешно.

— Разказвай. Обичам да разменям информация.

— И сега е мой ред, така ли? — Водоносец се усмихна. — Повечето владелци ги мислят просто за друга банда. Някои смятат, че работят за господарите.

— А не е ли така?

— Така е било. Взимали такси и, разбира се, са задържали част от тях. Пазели са безродните да не бягат, контролирали са търговията от името на господарите. Бащата на баща ми обаче разправяше, че търговците престанали да идват през гората, а торонекстите се намножили и започнали да задържат все повече от взетото за себе си. — Водоносец се изплю. — Събирачи. Предполагам, че все още изпълняват част от задълженията си. Някои стоки идват от гората. Те наистина изпратиха вестоносец, за да ни съобщи за идването ти. Сега обаче работят главно за себе си.

— Никога не сме знаели къде живеят, как живеят, какво правят с всичкото това богатство. Кои са съседите им. Ако са владелци, къде е територията им? Ако са безродни… те всъщност безродни ли са?

— Знам как са се появили — продължи разказа си Водоносец. — Нашите предци си проправили път през гората с огън и превзели Теп. Това го знаеш. Господарите и владелците обаче не искали да живеят заедно. Когато нещата се поуталожили, имало… така са ми казвали… точно шейсет момчета и момичета, чийто баща бил господар, а майка им — владелка.

— Не може ли да е било обратно?

— Не.

Последва тактично мълчание.

Водоносец продължи:

— Трябвало да им се намери място. Сложили ги да пазят пътя през гората. Разбираш ли, безродните не бивало да избягат, за да не доведат подкрепления. Таксосъбирачите обаче се установили на това място и си построили домове около Еленовата река. Това било тяхно задължение.

— Сега там няма никакви къщи — отбеляза Уондъл. — Само стражевата постройка и бариерата. Централната сграда е каменна, сигурно е построена от безродни. Крилата са изработени по-грубо, трябва да са по-нови. Те не са станали безродни.

Водоносец не отговори.

— Какво се чудиш, когато мислиш за торонекстите? — попита Уондъл.

Бяха навлезли в града и сега минаваха през територията на „Цветния пазар“. Улиците изглеждаха пусти. Сетне… видя емблемата на дракон, изрисувана грубо върху една порутена ограда. Забеляза някаква сянка върху един покрив: неопитен шпионин… не, цяла редица. Движение зад прозорците. Целият квартал наблюдаваше шествието.

Водоносец продължаваше да мълчи.

— Така е, няма причина да ми казваш — отбеляза Уондъл.

Водоносец гледаше право напред.

Продължиха в мълчание. Уондъл чакаше. Някои тайни никога не се издават, но за други може да се плати…

Керванът излезе на границата между „Цветния пазар“ и „Змийски път“. Уондъл си спомняше тази улица. Няколко владелци наизлизаха от домовете си да ги видят. Никой нямаше да се осмели да събира от фургони, придружавани от господарски люде.

Ето едно празно място. Тук сигурно се бе издигала голяма квадратна постройка и друга зад нея; сега и двете ги нямаше. Отпред се виждаше обгорена стена, а зад нея…

Поляна, която някога е била покрита с павета. Сега между тях растяха трева и синап. Всички стени наоколо бяха само руини, постройките отдавна бяха изгорели.

В средата имаше фонтан. От него все още се процеждаше вода…

— Ама това е Площадът на мира! — възкликна Уондъл.

Водоносец кимна, изражението му остана безстрастно. Дали се забавляваше? Не можеше да се разбере.

— Точно той — потвърди. — Господарят Кинтана каза да направите лагера си тук. Има добри връзки към другите части на града; достатъчно пространство за пазарище; няма много вода, но все пак тук е повече, отколкото на повечето други места. Той сметна, че мястото е подходящо.

Уондъл огледа развалините:

— Добре, има логика. Това ще свърши работа. Командир Водоносец, преди малко можеше да ми разкажеш за това. Къде ще направим пазара и защо, и какво се е случило тук през последните двайсет и две години. Предпочете обаче да говорим за торонекстите. Очакваше ли да научиш нещо от мен? Аз не съм припарвал до Еленовата река, преди…

Преди Уоншиг да се замеси в производството на вино.

„Той очаква да му задам определен въпрос“ — помисли си Уондъл.

— Господарят Кинтана ли те накара да споменеш торонекстите?

— Не казвам „да“; но не казвам и „не“.

— Какво ще направят господарите, ако торонекстите просто… изчезнат един ден?

— Ще намерят хора, които да заемат мястото им. По-разбрани и не толкова многобройни. Мисля, че аз и още десет мъже ще свършим работа.

— Синове? Племенници?

— Има кой.