Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (25)

22.

От три години почти не беше падал дъжд. Дори дърветата с дълбоките си корени страдаха от сушата. Резервоарите бяха пресъхнали. Говореше се, че чешмите на Господарските хълмове още течали, други отричаха, но никой не знаеше със сигурност.

Някои безродни купуваха дъжд. Магьосниците рядко постигаха успех, но някои продаваха имената на клиентите си — безродни, които са готови да пилеят парите си. Следваха побои и грабежи и хората оставаха с по-малко средства за харчене по магьосници.

Еленовата река се превърна в поточе, сетне и то пресъхна. Кладенците се изчерпваха. Господарите издадоха заповед водата да се използва само за пиене и миене. Безродните одобряваха тази мярка и поискаха дори по-строги мерки. Владелците не изпълняваха такива нареждания. Използваха водата, за да охлаждат себе си и домовете си, докато питейната вода съвсем свърши и нямаше с какво да се гасят огньовете. Дойде сухият сезон и може би точно това събуди бога на огъня дванайсет дни след като Морт се изказа толкова пренебрежително за него.

Уондъл не беше в състояние сам да носи вода за мъжете. Тази сутрин двамата с Уоншиг придружаваха жените и децата през централната част на града към един кладенец. Ресалет беше махмурлия и остана вкъщи. Другите мъже от Твърдината не се виждаха наоколо.

Елрис беше нова. Стоеше по-встрани и помагаше на по-възрастните жени, Уоншиг все се навърташе около нея. Беше я довел преди двайсет дни и сега сърцето му и умът му бяха заети с нея.

Стара майка не бе излизала от години. Сега мърмореше постоянно. Колко било прашно. Как владелците вече нямали никакво възпитание, а безродните изглеждали прекалено отчаяни.

Край кладенеца имаше трийсетина безродни. При вида на приближаващото владелско семейство те се разпръснаха на групички.

В кофата имаше само няколко глътки вода.

Безродните я бяха изчерпали! Това само по себе си беше достатъчен повод за започване на пожар, но Уондъл, който чакаше търпеливо реда си, за да вземе шепа вода за Стара майка, надуши дим в безветрието. Прекалено рано беше за готвене…

— Не се разпръсвайте — сопна се Уоншиг. — Заведи жените и децата вкъщи.

Пожарът бе започнал.

На няколко пъти се наложи да избират друг път.

Куриерската служба тъкмо пламваше. Безродните се опитваха да изкарат конете. Други гасяха огъня с мокри одеяла. Противопожарната каруца тъкмо пристигаше, когато половин дузина владелци се нахвърлиха върху безродните с псувни и дълги ножове. Едни от огнеборците паднаха разкървавени. Други побягнаха. Един владелец седна върху главата на някакъв безроден и започна да го удря в гърдите с камък. Друг се приближи и започна да рита жертвата.

Стара майка се облягаше на майката на Уондъл и задъхано съскаше:

— Зверове! Ние никога не сме убивали! Само палехме; никога не сме убивали!

Дъщеря й и Уондъл побързаха да я отведат.

Уондъл погледна Уоншиг. Искаше му се да го попита: „Вярно ли е, или е полудяла?“

— Може би мъжете не са казвали на жените всичко. Дори тогава — прошепна Уоншиг.

Ъгловата улица беше спокойна; там имаше малко възвишение, което скриваше дима на юг. Минувачите оглеждаха любопитно тази група жени, придружавани само от двама мъже.

— Спокойно — прошепна Уоншиг. — Вървете бавно. Като всяка друга обикновена сутрин, става ли?

Уондъл се опита. „Спокойно, кимай на думите на Стара майка и се надявай никой да не чуе. Елрис изглежда така, сякаш има нужда от помощта на някой силен мъж, но майка се грижи за нея, води я натам, където няма да се вижда.“

Трас Притрор, разказвачът, му подвикна:

— Уондъл! Какво правиш? Не знаеш ли какво става?

Той му махна, усмихна се и се приближи до него:

— Здравей, Трас. За какво говориш?

Трас се развесели:

— О! Пазим жените, добра идея. Ама те защо… — той повиши глас: — … не правят нищо? Нали е пож…

Уондъл му нанесе бърз удар в гърдите. Да млъква! Трас го очакваше, парира удара и се отдръпна.

— Пожарът не трябва ли да започне изведнъж? Ти чувстваш ли Янгинатеп? Чувстваш ли яростта?

Задачата на разказвача не е да запази мира. През всичките тези години Уондъл бе познавал Трас Притрор, без да осъзнае тази истина.

Сега беше твърде късно. Хората на Ъгловата улица бяха чули. Владелците се вмъкваха в магазините. Безродните бягаха на тълпи. Трас се присъедини към тях и заговори.

Уоншиг хвана Уондъл за ръката:

— Мърдай, Уондъл. Оттам. Ти води. Аз ще вървя отзад. Елрис, тръгвай след Уондъл.

Излязоха на следващата улица. Пелзед ги пресрещна с девет мъже от „Змийски път“.

— Уондъл! Уоншиг! — изкрещя. — Отиваме в Господарския град! Идвайте с нас.

Уондъл кимна и посочи жените.

Пелзед кимна спокойно, сякаш разбираше.

— Не можем да чакаме — рече и махна на спътниците си към „Санвин“. — Ще пропуснете най-хубавото.

И отмина. Миризмата на дим се усили още повече.

След три кръстовища пожарът бе дошъл преди тях. Неколцина зяпачи стояха срещу един дебел владелец на около четирийсет години. Дали се нуждаеше от помощ?

Не, варварите бяха съвсем объркани. Мръсната птица крещеше в лицата им и ръкомахаше усилено:

— Безплатно е! Взимайте, всичко е ваше!

Опита се да ги накара да влязат в една обущарница, където група събирачи вече седяха на пода и търсеха нещо, което да им става в купчина обувки.

Радостната атмосфера зарази и Уондъл, но Уоншиг подкани жените да продължават да вървят.

Най-накрая се прибраха вкъщи и се качиха на по-добре укрепения втори етаж. Твърдината имаше каменни стени. Подовете можеха да горят, но бяха от дебели греди и за запалването им бяха необходими дружни усилия. Досега никой не се беше занимавал с това.

Жените бяха в безопасност.

— Вече може ли? — попита Уондъл.

— Да, нетърпеливко…

Уондъл се втурна надолу по стълбите. Уоншиг изкрещя след него:

— Чакай! Къде са останалите?

Уондъл спря. Кръвта му кипеше, в корема му сякаш гореше огън. И двете чувства бяха познати, но никога не ги беше изпитвал толкова силно. Уондъл, който бе седял в скута на Стара майка и беше слушал разкази за по-добри времена, сега едва запазваше самообладание.

— Къде са? — попита Уоншиг. — Ресалет, Шастерн, другите мъже? Момчетата?

— Събират!

— Уондъл, мислех, че Ресалет ще изчака! — Уоншиг слезе при него. — Няма го. Мъжете ги няма.

— Шиг, те просто събират и се веселят, както всички останали.

— Ресалет говореше за Морт от Атлантида.

Уоншиг погледна нагоре, Елрис го наблюдаваше от горната част на стълбите.

— Остани — помоли го тя.

— Май са отишли при Морт от Атлантида. — Уоншиг обърна гръб на Елрис и последва Уондъл навън. — Сигурно са тръгнали веднага след започването на пожара.

— Какво ще търсят там?

— Прахове. Коноп.

— Ресалет мрази тези неща!

Уоншиг се изсмя.

— Ресалет се страхува от Морт — настоя Уондъл. — Ами правилото „Убийство по време на пожар не се помни“?

Излязоха на улицата. Новият ресторант на парцела на бившия хамбар гореше — явно мястото не носеше късмет. На изток кавгата за едно резбовано бюро заплашваше да прерасне в насилие, докато някой отнасяше необезпокояван един стол от същия комплект.

Уоншиг погледна към Твърдината и попита:

— Кой ще пази жените? Някой трябва да остане. — Погледна Уондъл и установи, че е обзет от необуздан бяс. — Знам, че няма да си ти, братче.

Покрай тях притича един безроден, който дърпаше количка.

— Помощ! — закрещя.

След него тичаха момчета от „Змийски път“, от „Цветния пазар“, от „Бича кожа“, крещяха и се смееха. Количката се преобърна в краката на Уоншиг и безродният избяга. На улицата се разсипаха пръстени с червени камъни. Уоншиг взе няколко и даде един на Уондъл.

— Това е наше! — извика едно момче от „Бича кожа“, но продължаваше да се смее.

Видя сложната татуировка на Уондъл, погледна знаците на „Змийски път“ по стените и пак се обърна към Уондъл със смутено изражение. За миг всички останаха неподвижно. Сетне момчето от „Бича кожа“ отново се засмя и се хвърли към преобърнатата количка. Останалите се присъединиха. След малко от количката бяха останали само дъски. Момчетата си тръгнаха, кой с рокли, кой с панталони, кой с ново въже.

На запад се издигаше дим. Уоншиг забърза натам.

— Уондъл, ти шпионираше Морт. Има ли нещо, което бащите ни трябва да знаят за него? Нещо, с което може да им навреди?

Нали точно за това беше отишъл при Морт? Уондъл си спомняше и други причини. Морт му беше приятел. Тези спомени обаче бяха в противоречие с огъня във вените му.

— Разказа ми за магията, с която убил Потефит — призна той. — Няма да я използва пак. Човек обаче не може да попита един магьосник: „Моля те, кажи как пречиш на владелците да ти отмъкнат нещата.“

— Какво го питаш ти тогава?

— Гледам. Слушам. Шиг, някои неща той просто ги продава. Над други размахва ръце и мърмори нещо. Понякога все различни неща, значи, може би се преструва. Не мога да ти кажа какво да вземеш. — Той замълча, спомни си нещо. — Шиг, не вярвам Морт изобщо да е там.

— Той живее в магазина.

— Той е страхлив. Не е искал да стори нищо лошо на Потефит.

Двамата вече тичаха. Около тях други събирачи се препъваха под товара на ценни вещи или боклуци. Уондъл спря внезапно.

Няколко мъже на неговата възраст бяха събрали една безродна жена. Изглеждаше забавно. И нещо повече — той я познаваше, Мечтан лотос Кръчмарска, от западния край, с четири години по-голяма от него и много самотна. Той така и не беше събрал смелост да се доближи до нея, да разбере какво може да я накара да заобича един млад владелец. Сега нямаше нужда от разрешение.

Уоншиг се опита да го издърпа. Уондъл се възпротиви:

— Хайде, Шиг…

— Не. Елрис ще ме убие. — Уоншиг го погледна в очите и се отказа. — Добре, аз ще продължа. Може би ще ги сваря навреме. — Стисна ръката му. — После ще дойдеш, нали? Няма да спираш пак.

— Да, Шиг, да.