Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (57)

54.

След двудневно пируване тръгнаха към планината на Морт.

Уондъл беше въодушевен:

— Хората, които идват в Края на пътя са уморени и склонни да се поглезят. Умират за риба от Тавана на Рордрей. Просто още не го осъзнават! Ако има начин да превозваме това до Края на пътя, ще завъртим голяма търговия.

— Намери Морт — посъветва го Рордрей.

Взеха един фургон. Зелен камък трябваше да дойде, това бе ясно, ето защо Уондъл определи него за колар. Снежния връх не можеше да кара фургона, защото бизоните се плашеха от него. Люляк… Уондъл не знаеше защо я взимат. Бяха го решили със Зелен камък по някое време през нощта. Някой трябваше да пази фургона, докато останалите се изкачват към върха. Защо Люляк?

Върбица щеше да го убие, ако научи.

Или по-скоро не. Люляк идваше заради Зелен камък. Една такава връзка с племето на Пумите можеше да разреши някои проблеми за семейството и търговията със Залива на Великия сокол да потръгне.

Не водеха еднорог, но всяка жена знаеше, че рано или късно ще срещне някой.

* * *

Пътуваха четири дни, без да бързат, ловуваха, оставяха бизоните да пасат, преди теренът да стане прекалено труден за придвижване. На следващия ден Снежния връх ги заведе от другата страна на планината, където склонът бе по-малко стръмен. Спряха на място с достатъчно паша за бизоните.

Планината Карлем се извисяваше заплашително над тях.

Тръгнаха на разсъмване, като оставиха Люляк да се грижи за фургона. Бяха по ризи и полички, носеха само по една торба. Когато птицата кацна на рамото на Уондъл, той я прогони. Тя хвръкна с гневно грачене, намери някакво възходящо течение и продължи да се издига, докато се загуби от поглед.

Зелен камък носеше кутия от студено желязо, правоъгълна, със заоблени ръбове. Беше плоска, за да е удобна за носене на гърба. Бе празна и все още не беше омагьосана. Уондъл носеше по-тежката кутия, пълна с провизии от Тавана. Оставиха тежката рибарска мрежа във фургона. Ако Морт имаше нужда от нея, някой щеше да се върне да я вземе.

В торбите имаше вода, одеяла и дрехи. Защо толкова много дрехи? Защото Снежния връх бе настоял.

Стана горещо. Скоро мъжете съблякоха ризите си. На обяд Снежния връх им даде почивка да пийнат вода. Уондъл вече беше разбрал, че е остарял и силите го напускат. Никога не бе предприемал такова изкачване. Останалите взимаха решения вместо него… и така беше от години, без той да забелязва… Сега за пръв път го осъзнаваше и това никак не му хареса.

Снежния връх и Зелен камък тръгнаха, Уондъл ги последва въпреки нежеланието си. Продължиха да се изкачват към зловещия, почти вертикален скален склон. Теренът сега изглеждаше по-равен. Скалите на хоризонта обаче стърчаха отвесно като официална господарска шапка! Изглеждаше, че всичко, което падне, ще се търкаля на запад, та чак до морето.

Зелен камък не проговаряше. Сигурно мислеше, че е полудял. Снежния връх ги наблюдаваше с характерната си усмивка на Пума.

— Мооорт! — изрева Уондъл.

Бе забелязал някакъв човешки силует да се носи на зигзаг с удивителна скорост между високи туфи от господарски остриета. Беше полугол, с развети червени коси.

— Уондъл от Твърдината! — Едно мигване и магьосникът вече бе до тях. — Ти дойде!

Уондъл го огледа от глава до пети. Морт беше само по избеляла от слънцето престилка и птицата вече стоеше на неговото рамо. Кожата му бе станала почти черна. Краката му бяха боси и целите в мазоли. Преди двайсет години Морт се обличаше, но иначе изглеждаше почти непроменен. Хилав, жилав, с изпъкнали ребра, високи скули, дълга, къдрава червена коса, сплетена на плитки. Хилеше се и беше изплезил език като куче… но дори в това състояние не изглеждаше луд.

— Дойдох — каза Уондъл. — Познаваш Снежния връх. Зелен камък, това е Морт от Атлантида. Морт, моят втори син. Вторият син на Върбица.

Магьосникът стисна ръката на момчето:

— Зелен камък, много се радвам, че успя да дойдеш! Може ли да видя дланта ти?

Момчето погледна баща си, който кимна, и остави Морт да обърне ръката му с дланта нагоре.

— Не съм правил това от… Ранна сватба. Скоро ще ти се родят деца, ето. Близнаци. Момичета. Не, не се взирай, няма да видиш бъдещето си. Така, тук има още деца, но пътят ти става неясен… — Морт вдигна доволно очи. — Елате. Жилището ми е на върха.

— Можеш ли да ни пренесеш?

— Уондъл, това време мина отдавна! Направил съм обаче магия за по-лесно изкачване на върха, така че хората на Лъва да могат да ме посещават.

Докато се изкачваха, той продължи да дърдори:

— Как те оставих с децата, направо ме е срам. Разбира се, бях си загубил ума от златната треска, пък и трябваше да отклоня водния дух от вас…

— Видяхме.

— … просто продължих нагоре в планината. Там има манна, недокосната от никакъв магьосник, но също и дива магия, девствено злато. Нямам представа колко дълго не съм бил с всичкия си. Достигнах огромни висини в планинската верига Ведасирас, без никакво злато наоколо, просто едно магическо място с гледка към половината свят. Като тук, само че още по-далеч от всякаква свястна храна. Когато се опомних… защо всички казват така?… чувствах всичко, нито една линия на мисли в ума ми не беше блокирана, не можех да се концентрирам върху едно нещо, като ядене или къпане, изкопаване на тоалетна, издигане на колиба, лекуване на рани. Бях абсолютно разсеян. Затова бях толкова луд. Къде се намирах? Бях на някакъв връх, нормален, но гладен и почернял като шабански вожд. Само магиите ме поддържаха жив. Намерих месо и дърва по-надолу и останах така известно време, докато възвърна силите си. Направих си талисман да ме закриля и тръгнах на юг към Залива на Великия сокол.

— Рордрей ни разказа.

— Мислех си, че съм избягал от водния дух. Всичкото това диво злато би трябвало да го е объркало напълно. Бях невнимателен. Когато онази вълна се надигна, побягнах към най-близката планина колкото ми държаха краката. Оттогава не мога да се измъкна оттук.

Тримата мъже облякоха ризите си. Беше захладняло, но Морт като че не забелязваше.

На върха стърчеше каменен замък от хаотично натрупани камъни. „Всеки момент ще падне“ — помисли си Уондъл. Всеки нападател можеше да го разруши с голи ръце. Какво го държеше?

Той напразно се огледа за подпорни греди. Никъде не се виждаше нито една дървена част. Сякаш камъните се бяха разтопили и се бяха разтекли наоколо. Нямаше ъгли, нямаше прави стени. Стаи и коридори се преплитаха едни над други като вътрешностите на непредпазлив владелец след бой с ножове; по средата се издигаше прозрачна стъклена сфера, прекрасно магическо гарваново гнездо.

Морт ги покани вътре.

В просторната зала на долния етаж каменните стени образуваха столове около огнището.

Четирима души — четири стола и един висок скален пилон за птицата. В огнището горяха черни камъни.

Снежния връх остави двата талисманни сандъка един до друг. Не ги отвори. Храната от Тавана беше само за Морт. Магьосникът обаче бе приготвил ядене за четирима: задушено от планинска коза, билки и корени. Уондъл установи, че е гладен като вълк; срещна погледа на Зелен камък и му кимна да се захваща с яденето.

След като поуталожиха глада си, магьосникът каза:

— Ти се отзова на молбата ми. Сега мога да платя дълга си с чисто злато. — Махна към огнището. — Вземи каквото си харесаш.

Дали Морт използваше дива магия? Златото, към което сочеше, беше изтекло от огнището и бе образувало локва на пода, преди да застине. Снежния връх и Зелен камък го откъртиха и разчупиха с един камък на сравнително равни части, прибраха го в торбите си.

— Енергията се стреми да се превърне в топлина — продължи Морт. — Най-лесното, което може да се направи с който и да е вид манна, е да се превърне в топлина. Аз горя златна руда и разтопеното злато просто изтича.

Уондъл кимна.

Магьосникът посочи в скута му:

— Какво е това? Тайна ли?

— Да. Не съм изненадан, че го виждаш. — Уондъл извади метална манерка изпод ризата непосредствено над слабините си. — На какво ти прилича?

— Мъртва точка. Мога да ти покажа как да видиш сляпата си точка, но това се набива малко повече на очи. Нищо не може да се сбърка със студеното желязо.

Уондъл вдигна манерката, без да я отваря:

— Диво злато направо от реката. Сигурно не помниш какво стана, когато хвърлих златен прах върху омагьосаните коне, но… — Уондъл махна, за да отклони опита на Морт да поднесе извиненията си за онази стара случка. — Както и да е, магията се развали. Затова нося сурово злато, за всеки случай, и веднъж то ми спаси живота.

— Сигурно е интересно, но аз искам да чуя друга история. Струва ми се, че ти се опита да ме убиеш.

— Не. Не съм опитвал. Мислех, че ще се наложи да го направя.

— Тук слушам разкази за керванджията, чиято емблема е пернатата змия. Чух, че държи на думата си и с нож от омагьосан бронз принуждава хората да бъдат почтени. Уондъл, трябва да знам с кого си имам работа.

— Последния път, когато съм упражнил насилие ли?

— Кога беше?

Всички слушаха внимателно. Уондъл отговори:

— При последната ми среща с Трас Притрор. Помниш ли го?

— Разказвачът.

— Преди шест години. Поправях покрива на къщата със синовете си. Един слуга дойде да ми съобщи, че имам гости. Бяха Трас Притрор и един мъжага с броня на господарски човек, който стоеше зад него и мълчеше. Бяха минали покрай стражата. Върбица им поднесе чай. Повиках я настрана и тя поиска да разбере какво правят тия двамата у нас.

— Проявили сте гостоприемство — отбеляза Морт.

— Той не беше молил за храна, огън или подслон. Нарочно се осведомих. Просто се беше самопоканил, сякаш къщата е негова. Пих чай с тях. Той разказа една история. Добър разказвач е. Помниш ли, Морт? Беше тръгнал по море от Залива на Великия сокол, за да чуе нови разкази от рибочовеците на Тавана на Рордрей. Бях чувал за това място от керваните, но Трас ни разказа още много. Бил чул от Пумите за някакъв нов водач на керваните. Поинтересувал се от разказите за татуираната перната змия. Морт, много важно бе да знам, че всеки пътник може да ме намери, ако хората ми са го измамили. Странстващите племена довели Трас направо у нас. И така, трябваше и аз да му разкажа нещо, нали? Показах му манерката от студено желязо, отворих я и духнах малко златен прах към него и неговия човек. Не видях никакъв ефект. Морт, аз наистина мразя твоята магия за ставане невидим и реших, че Трас я е използвал, за да мине покрай стражите на портата. „Суровото злато — рекох му, — то изкривява магическите заклинания.“

Морт избухна в смях.

— „И веднъж спаси живота ми.“ Разказах му за случая с Броненосците, но само колкото да възбудя интереса му. „Ела с мен, ако искаш — поканих го. — Ще ти покажа къде са заровени труповете.“ Станах и го изведох, без да спирам да говоря. „Трас, всеки път, когато си мисля, че няма да извършвам повече насилие, нещо ме предизвиква.“ Това го накара да стане; неговият човек скочи и тръгна пред нас.

Той явно не говореше местния език. Преминах на кондигейски, но неговият човек не разбираше и него. Тъкмо приключвах разказа за натрапниците, когато стигнахме до гробището. „Тук погребваме мъртвите“ — казах и ги поведох между гробовете.

Духовете на Броненосците излязоха. Не можеха да ни сторят нищо, разбира се, но се опитаха да ме нападнат. Трас беше свикнал с призраци. Не си даваше сметка, че господарският човек с него не е. Телохранителят му затрепери, заскимтя и се блъсна в един камък. Трас поиска да заговори един от призраците. Аз се оттеглих зад три дървета, покачих се върху тях и се скрих сред клоните. Заговорих от скривалището си: „Трас, трябва да ти кажа нещо и ще се наложи да ми превеждаш.“

„Къде си?“

„Зад теб, Трас, винаги зад теб. Ние знаем как да се крием, Трас, помниш ли как даде начало на пожара? Аз се опитах да те накарам да мълчиш…“

„Не, Уондъл Перната змия, не можеш да ме обвиняваш за това!“ — той се засмя.

Неговият човек се беше опомнил. Трас му каза нещо и той започна да обикаля. Намери ме бързо. Извади още доспехи от торбата си, брони за прасците и други такива. Морт, струва ми се, че в Теп е имало някаква промяна. Прекалено много оръжие се разнася из широкия свят. Събирачите от Броненосците също имаха доспехи.

Аз продължих: „Я пак да ти проверя паметта. Знаеш как ме оставиха хората на господаря Пелзед. Помниш ли?“

„Това също не е по моя вина!“

„Трас, когато си тръгна оттук, ти ще си в същото състояние. Ако кажеш на телохранителя си да те защити, после няма да има кой да те изнесе. Ще ви заровя в това гробище. Ако му наредиш да не се меси, може да те закара при някого, който да те лекува.“

— Мислиш ли, че щеше да го стори? — попита Морт.

Уондъл вдигна рамене:

— Дадох му шанс. Не знам какво каза на телохранителя си, но когато слязох от дървото, господарският човек тръгна към мен. Помислих, че ще се наложи да го убия. Отърва се с няколко порязвания и синини, сетне отстъпи и побягна. Трас беше изчезнал.

Намерих Трас в криптата и… е, удържах на думата си. Сетне го свестих и му дадох малко вода; казах му, че ако неговият човек не дойде до залез-слънце на другия ден… всичко е ясно. Ако дойде обаче, искам някои неща да не се разгласяват. „Ако някога чуя някой да описва как е подредена къщата ми или какъв чай поднасям на гостите си, ако чуя за манерката със златен прах… — Уондъл се почеса по слабините — … ще разбера откъде го е чул.“ Казах му, че ще го намеря навсякъде, от Кондигео до Великия сокол. (Лъжех, разбира се.) Казах му, че хората имат право на личен живот и за такава намеса някои биха го убили. Не съм сигурен, че е чул всичко това, Морт. Бях бесен. Този нагъл зяпач бе нахлул в дома ми. Само Броненосците са си позволявали такова нещо. Питай духовете им.

Морт запази мълчание.

— Трас не получи повече повреди, отколкото аз от хората на Саморти, но, разбира се, беше по-стар от мен тогава. Не знам дали се е възстановил. На следващия ден беше изчезнал.

Морт можеше да си мисли каквото ще за него. Уондъл не беше дошъл тук по свое желание.

* * *

През нощта стана студено, независимо че гореше огън. Навлякоха плащовете, които Снежния връх бе настоял да вземат. Морт се премени с впечатляваща роба.

Снежния връх наруши мълчанието:

— Знаеш ли защо Градът на късмета е обезлюден?

— Това е интересна история, но е вярна само отчасти — отвърна магьосникът. Има някаква тайна. Няма нужда да я разказваш. Колкото до мен, най-важната история в живота ми още не се е случила. Трябва да унищожа водния дух, който иска да ме убие. Ако остана тук, ще полудея.

— Иди навътре в сушата — предложи Снежния връх отегчено, сякаш му беше писнало да го повтаря.

— Когато дойдох тук, бягах от една вълна. Покачих се нависоко, като си мислех, че водата не може да преодолее стръмния склон. Това изобщо не й е нужно! Вълните не са движещи се маси вода, а явление, което минава през водата. Водният дух може да се придвижва като вълна. Той се опита да ме достигне през подпочвените води. Заселил се е под мен. Когато ходя до извора, правя го много бързо. Ще ви покажа утре, ако искате.

— Безопасно ли е? — попита Зелен камък.

— О, можете да гледате от високо. Ще видите непосредствената заплаха. Уондъл, това, което искам от теб, е транспорт. Закарай ме навътре в сушата, където не може да ме стигне. Закарай ме до Пътя на конопа.

— Там ли ще се установиш?

Само това й липсваше на Върбица!

— О, не — отвърна Морт. — Смятам да приключа тази работа. Ще убия този воден дух. Мисля, че ще се наложи да се върна в Горящия град, за да го направя.

— Ти се криеш сред планините вече двайсет години. Това чудо те преследва от четирийсет. Сега обаче си измислил как да се отървеш от него. Какъв е планът?

Морт се ухили на жълтата светлина на горящото злато:

— Не мога да ти кажа всичко.

— Морт, кажи поне част от плана. Ти изобщо не можеш да слезеш от тази планина!

— Ще успея. Трябва да преваря водния дух. Естественият път на водата е надолу. Може да капна от тичане, но ако има уреден транспорт, ще стигна по-далеч.

— И сетне може да си помислиш, че си успял!

— Едно време си мислех, че мога да открадна живота на Янгинатеп. Да открадна манната на огнения бог.

Само Уондъл се засмя. Останалите не бяха чували за Янгинатеп; нямаше откъде да знаят за мощта му.

— Какво те спря? — попита Уондъл.

— С всяко десетилетие виждах все по-малко свидетелства за съществуването на бога. Янгинатеп може вече да съществува само в митовете и човек никога не може да открие къде се крие животът му. Надеждата обаче ме накара да остана там по-дълго от необходимото.

— Защо не попита? Янгинатеп живее в огнищата!

Уондъл веднага си представи погледа на Резбар: удивен и развеселен. Владелецът така и не се научи да пази тайна.

Морт пребледня:

— В огньовете. Какъв глупак съм. Трябваше да попитам крадците!

* * *

Продължиха да разговарят, докато очите им започнаха да се затварят. Уондъл не си спомни камъните да са се местили, но на сутринта каменните столове се бяха превърнали в легла.