Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (50)

47.

Уондъл от Твърдината дойде на себе си в тъмна нощ, под сянката на огромна канара, коленичил в локва кръв до нечий труп. Държеше владелския си нож и от него капеше кръв. Стоеше съвършено неподвижно — по-неподвижно от мъртвеца, чийто крак все още потрепваше.

Чуваше звуци от близък лагер. Ромон на вода. Четирийсет животни и стотина деца, жени и мъже се готвеха за сън. Лагерът сигурно се намираше от другата страна на скалата. По шума личеше, че Бизоните са отишли за вода. Наоколо може би дебнеха разбойници.

Един дребен разбойник лежеше точно в краката на Уондъл. Гърлото му бе прерязано. Ножът му беше по-добър от този на Уондъл, имаше и ножница. Той ги взе. Нямаше луна, но звездите светеха, виждаха се отблясъци от лагерните огньове, а на запад плътната завеса от черни облаци се прорязваше от време на време от мълнии. В мрака се мяркаха сенки на спотайващи се врагове, прекалено много, за да са просто шпиони.

Щяха да нападнат кервана? Или само малката група, тръгнала за вода? Къде беше Кривото облаче? Къде беше Върбица?

Как се бе озовал тук? Де да можеше да си спомни нещо.

И така. Един мъртвец… и висока човешки бой скала. Навсякъде имаше камъни, идеални скривалища, но Койот сигурно… бе преценил, че тази е най-доброто прикритие. Някой разбойник сигурно се беше крил тук, затова Койот се бе промъкнал към него. Койот беше прерязал гърлото на разбойника и сега той се криеше тук. Сетне…

Сетне нищо. Тук бе само Уондъл, който се взираше в мрака.

Той беше разчитал на златото! И то се събираше около него…

* * *

Койот се беше превърнал в Уондъл. Уондъл се беше превърнал в Койот. Уондъл вече не съществуваше.

Койот протегна ръка. Кривото облаче я пое и се хвърли в прегръдките му; радостта й бе като едва търпим блясък.

Уондъл се отдръпна. Спомените му бяха прекалено ярки. Те го заслепяваха и му пречеха да види опасността в раздираното от мълнии небе. Жените го бяха обичали заради подаръци, заради положението му или просто заради самата любов — никоя обаче не го беше обожавала.

Койот очакваше точно това. Той знаеше как да се отнася към една поклонничка.

Целта му не бе да държи девойката в постоянен екстаз. С възрастта съзнанието й можеше да се проясни. Той трябваше постоянно да я връща при себе си, с добро настроение, с внезапни пристъпи на изненадващ егоизъм, а от време на време, като приема отново образа на Уондъл, невеж и заблуден, объркан и привлекателен. Този Уондъл беше бледо подобие на предишния и спомените караха ушите му да горят, но той връщаше Кривото облаче от блаженството към безгрижния смях.

За Койот всичко бе смешно.

Те се любиха насред студения поток само час преди пороя, докато около трупа на стария шаман растителността избуяваше. Койот обожаваше опасностите. Сетне се втурнаха надолу по течението, следвани от дъжда и градушката.

И докато тичаха, Койот пробяга бос през паметта на Уондъл. Търсеше Морт. Сравняваше спомените на Уондъл с откъслечните сведения, които бе открил в умиращия мозък на Хикамор. Намираше нова информация.

Уондъл бе предположил правилно. Шаманът не знаеше магия за ставане невидим. Беше дебнал в мрака като владелец събирач.

Койот се спотайваше по същия начин, криеше се в сенките, рискуваше да бъде забелязан от нечие твърде наблюдателно око. Разбира се, че един бог не иска да го забелязват. Магията за ставане невидим на Морт обаче бе измама, мислеше с презрение Койот, въпреки че копнееше да усвои атлантидските вълшебства.

Уондъл забеляза какво е забравил Койот: той трябваше да го научи на уменията си. Един бог не е в състояние да вдъхне от силата си в онези, които го почитат!

В Уондъл оставаше само следа от Янгинатеп, глупавия бог на огъня, но Койот чувстваше нещо близко в него. Той видя град на крадци и подпалвачи! И себе си, затворен там завинаги!

Разкази. Койот обожаваше разказите. Научи историята на Уоншиг за Джак Мореплавателя и жената от Валу и как Трас Притрор се беше изправил срещу хората на Пелзед. Научи за преживяванията на едно момче и едно момиченце на балкона на господаря Саморти.

Наслади се на представлението, разказ и музика, и хора, които се правят на други хора. Изживя го отново, докато тялото му изпадаше в транс. Различни растения шибаха тялото на Койот и сега Уондъл чувстваше драскотини и възпаления по всяка открита част от кожата си.

Онова, което оставаше зад него…

Койот помнеше как бе дошъл от замръзналия изток през ледени пустини, които някога са били океан, как е прекосил водни пространства, омагьосани така, че вярващите в него да не потъват. Сетне на юг към слънцето; той и народът му бяха вървели в продължение на шестстотин години все на юг. Бяха палили огньове, за да прогонват дивеча и да си проправят път сред храсталаците. По време на това скитане той бе станал Койот, но на други места носеше други имена. Племената, които живееха около ледената шапка на света, почитаха бога лъжец, в друг вярваха в тундрата, подобен имаха и в Атлантида. При норвежците това беше Локи, който в същото време бе и бог на огъня.

Боговете със сходна природа живееха един живот и споделяха спомените и опита си. Локи, богът на огъня, бе измъчван. Прометей беше дал огън и знание на хората и бе наказан от Зуш. Хищни птици кълвяха черния му дроб. Янгинатеп споделяше същата съдба: живителната му сила изтичаше през раната, наречена Теп, празнина, създадена от господарите с помощта на вълшебно колело. Уондъл от Твърдината бе почувствал тези страдания в съня си.

Койот спазваше договора. Разказ за разказ.

* * *

Напрежението му носеше допълнителна възбуда. Койот не забравяше разбойниците. Двамата с Кривото облаче спряха, простряха дрехите си върху един камък и се любиха отново.

Сега той каза:

— Канят се да нападнат кервана. Криво облаче, върни се при близките си. Аз ще ги спра.

— Моля те — прошепна тя, — не позволявай Уондъл да загине.

— Няма — обеща Койот.

Нямаше представа дали владелецът ще оцелее.

* * *

Нито пък самият Уондъл. Владелско обещание! Въпреки това загрижеността на Кривото облаче за него го сгряваше.

След всяко мигване виждаше все повече и повече разбойници в мрака. Личеше си, че имат известен опит. При нормални обстоятелства той щеше да забележи много по-малко от тях, а те щяха да го видят.

Нещо от уменията на Койот обаче му помагаше.

* * *

Койот бе замислил и нещо друго. Тръгна пред Кривото облаче, като се промъкваше в сенките.

Кривото облаче вървеше към лагера, като постепенно забавяше крачка. Уменията, усвоени от баща й, й помагаха да остане незабелязана от разбойниците; Койот обаче знаеше какво ще стане, когато стигне кервана. Може би и тя го знаеше.

Койот минаваше покрай дебнещи разбойници, без да им стори нищо; уби само един, който просто не се махаше от пътя. Мина през обръча от часови на кервана. Патрулираха по двойки. Момчето Ковач и юношата Резбар бяха на смяна.

Останалите от Мелничарови и Въжеиграчови стояха около фургона си. По това време повечето би трябвало да спят. Малката Перуника Мелничарова клюмаше като угасващо пламъче, но останалите бяха нащрек. Трудно щеше да му бъде. Кривото облаче беше може би на двайсет и пет минути след него; толкова време имаше.

Нямаше нужда да взима златото! Необходимо бе само да го докосне. Нуждаеше се от дегизировка… Реши да се представи за Уондъл от Твърдината.

Той се отдалечи и отново се приближи, но откъм горната страна.

— Върбице, още ли си будна? Колар? Видях Ковач сред часовите.

— Уондъл, добре…

Колар я прекъсна:

— Да, сега целият керван знае какво носим, и то благодарение на теб. Сега трябва да се браним не само от разбойниците, а от всички.

Колар беше разочарован от Уондъл. Койот се забавляваше.

— Това беше първата ми възможност да те науча как да криеш онова, което си събрал, и се провалих. Горкият. Слушайте сега — каза той със заповедния тон, който Уондъл от Твърдината бе упражнявал с години. Всички се обърнаха към него. — Ние не сме събирачи. Ако бяхме, нямаше да знаем какво да събираме, защото сме на непозната територия. В града или в кервана щяха да ни хванат и да ни обесят още при първия опит. Това обаче няма значение, защото ние не сме събирачи.

Върбица се усмихваше лъчезарно; Койот го усещаше, без да я поглежда. По-малките деца изглеждаха сърдити, но Колар като че се беше поусмирил. Койот го изгледа изпитателно, сетне кимна. Отиде във фургона.

Спуснаха платнищата. Койот се направи, че проверява златото:

— Дебелия чайник определи ли цялото количество?

— Да, Уондъл — отвърна Върбица.

— Добре!

Той обаче теглеше манна. Нямаше нужда да отваря тайника. Дървените дъски не можеха да спрат потока от сила.

Наистина нямаше нужда. Двама магьосници бяха изсмукали силата на това злато, то лежеше мъртво на дъното на каруцата като камък.

Кривото облаче щеше да се появи след десетина минути.

Всеки опит да я забави щеше да ограничи и неговото време, а той нямаше време. Койот в образа на Уондъл се оттегли, като обясни:

— Ще отида да патрулирам. На Ковач сигурно му се е доспало.

Върбица го изпрати с поглед:

— Внимавай. Внимавай.

След като излезе от осветения кръг на лагерните огньове, той се сля със сенките. Нуждаеше се от диво злато! Битката щеше да му липсва! Единственото, което можеше да стори сега, бе да остави този глупав владелец да действа.