Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (54)

51.

Две врати с празно пространство между тях — това бе главният вход на Твърдината. По този начин, когато някой излизаше, топлият въздух оставаше вътре. В Димящата долина не се строеше така, защото никога не ставаше много студено… а и всяка прекалено хубава къща привличаше събирачи.

Една ясна, студена утрин Уондъл стоеше на двойната врата и гледаше навън.

Струваше му се, че може да тръгне веднага, ще вземе фургоните и ще потегли.

Отвън се чуваха гласовете на Саблезъб и Зелен камък. Уондъл долови думата „татуировка“ и се опита да не слуша.

— Морт!… дал на татко… и на нас! — Това бе гласът на Камък.

— Не на нас. Говори само за себе си — възрази Саблезъб.

Уондъл отпи глътка портокалов сок от една купичка. Въздухът бе ясен и студен; живите твари още не се бяха събудили. Звукът стигаше удивително далеч.

— Ами ако Морт…

— … магьосник иска нещо. Знам. С татуировка ли ще плати?

— Мама няма да го пусне.

Уондъл се усмихна.

Върбица пошепна на ухото му:

— Нашите синове не са добре осведомени. Уондъл Пернатата змия не се подчинява на никого.

Той предпочете да замълчи. Тя го беше стреснала.

— Защо на Камък му е притрябвала толкова татуировка? — почуди се тя.

Уондъл прочисти гърлото си и рече:

— Не е само татуировката. Ако тръгнем, Камък ще бъде мой заместник. Ще има възможност да говори с магьосник. Ще види океана. Ще опита храна, за която Саблезъб само е слушал. В крайна сметка ще се сдобие с нещо, което батко му не притежава. Саблезъб пък си мисли, че не иска татуировка, но знае, че напролет ще го изпратя към Сечището с кервана, в коренно противоположна посока на океана, където ще е брат му.

— Иска ми се да се успокои. Да поговоря ли с него?

— И какво ще му кажеш?

— Единственото, от което се плашеше Морт, беше водата! А сега твърди, че бил в някаква кръчма на брега на морето. Това е клопка! Насешмарл!

Птицата стоеше на рамото й.

— Аз съм Насешмарл — изграчи веднага.

— Сега си спомних. Сешмарл е името, което си използвал, за да излъжеш Морт! Морт от Атлантида!

— Помогни ми, Уондъл Сешмарл! Моята надежда лежи в твоята сянка — изкряска птицата. — Ела на Тавана на Рордрей и Морт от Атлантида ще те направи богат!

— Страх го е — отбеляза Върбица.

— Така изглежда.

Уондъл отпи още портокалов сок.

— От какво ли?

— Трудно е да се отгатне.

* * *

Керваните не можеха да вървят и в пролетната кал. Между Нова крепост и морето се издигаха две планински вериги, но равнината наоколо бе плоска като тепсия и добре напоявана. Навсякъде около Пътя на конопа кипеше живот. Племената стягаха фургоните си и чакаха.

Вестоносецът на Лъва бе дребосък със странно изкривена челюст. Дойде сам, пеша и само с една торба на гърба. Носеше само препаска на кръста и животинска кожа с къси косми върху раменете.

— Ти си от Пумите, нали? — попита го Зелен камък.

— Да.

— Добре, Пумите имат пет фургона на поправка на Края на пътя. Това тук е Нова крепост. Най-високата планина ей там е Далечна земя.

— Нова крепост, точно така. Идвам при Уондъл Пернатата змия — отвърна непознатият. — Нося послание за него, а ти не си той.

— Трудно се лъжеш. Аз съм вторият му син.

— Нямаш неговата татуировка. Аз разговарях с човека, който му я е направил.

— Изчакай тук — каза Камък и се втурна в къщата.

* * *

Торбата имаше дебели презрамки със сложни възли на раменете. Трудно се сваляше. Татуировките на бузите на непознатия…

— Пума?

Новодошлият се ухили на двусмислицата:

— Да и да.

Навремето племенните имена са били нещо повече от обикновени названия. От време на време се появяваше по някой получовек. За Кухненски дим, първия син на Кривото облаче, се говореше, че е човекобизон. В племето на Вълците имаше върколак; отглеждаха го с известен страх.

— Това обяснява защо пътуваш сам…

— Защо и как. Казвам се Снежен връх и съм дошъл да ти предложа едно споразумение.

— С…

— Рордрей, наречен Лъва. Той също е получовек — на Тавана всички са такива, само че се преобразяват в морски същества, рибочовеци. Можеш ли да четеш?

— Не.

— Рордрей изпраща пречистено злато.

Снежния връх бръкна в торбата си.

— Чакай — спря го Уондъл. — Жена ми също трябва да чуе.

Другите също! Уондъл въведе госта през двойната входна врата.

Върбица го поздрави и му поднесе вода с лимонов сок. Държеше се учтиво, може би дори сърдечно.

По принцип Снежния връх пътувал с керваните на Пумите, но този път бил изпратен със специално послание за Уондъл Пернатата змия. Пречистеното злато в торбата бе под формата на лист с гравирани букви.

— За теб е. Ще получиш повече, когато пристигнеш; зависи от товара ти. Да ти го прочета ли? Рордрей иска въже с дължина колкото половин ден път пеша. Две половини от бизон, опушени. Мамут, ако можеш да намериш пресен. Черен пипер, градински чай, босилек, розмарин и мащерка. Дървен материал за строеж. Ще плати с риба, сурова или готвена. Рордрей е най-добрият готвач от всички хора, полухора и богове. Има и морска сол, а рибочовеците понякога му носят съкровища от потънали кораби.

— Морска сол — замисли се Върбица. — Почти ни е свършила. — Тя се осъзна бързо. — Само че…

Уондъл кимна, усмихна се леко. Около Пътя на конопа солта бе рядка стока, а добиваната от пресъхнали солени езера нямаше достатъчно добър вкус. Според Кривото облаче й липсваше нещо. Без сол гушите на хората се подуваха, а децата порастваха глупави или побъркани.

Щеше да се наложи да вземе две коли стока. По-добре четири, помисли си Уондъл. Рордрей плащаше достатъчно и Уондъл не знаеше условията на пътуването. Два негови фургона и два на Пумите щяха да му дадат достатъчно сигурност. Щеше да им плати, колкото трябва. Ако изобщо отиде. Той погледна Върбица, но тя не издаваше мислите си.

Затова Уондъл започна да преговаря:

— Добре, ама тази риба… дали ще мога да я продам? Тук любителите на рибата не са много, а тези, които я харесват, я предпочитат прясна.

— Съвършено прясна и омагьосана да остане така — увери го Пумата.

— Имате ли магьосник? — попита невинно Уондъл; чашите на подноса на Върбица издрънкаха.

— Виждал съм го само веднъж — отвърна Пумата. — Никога не слиза от планината.

* * *

По време на вечерята Зелен камък бе много досаден. Децата слушаха за Морт от Атлантида от малки. Камък искаше да знае всичко. Пумата не го разочарова.

— Качих се с един талисманен сандък с ядене, приготвено от Рордрей, и го върнах на следващата сутрин с подновена магия. Онази нощ не съм мигнал. Този магьосник, истински бърборко е той. И има какво да разкаже! Не разбирам защо кисне там.

Уондъл само кимна. Ако Морт не беше разказал за водния дух, и той нямаше да го споменава.

Настаниха Снежния връх в къщичката за гости. Когато отидоха в спалнята си, Уондъл очакваше да обсъждат въпроса цяла нощ.

— Сега знаем — каза той. — Горкият зяпач. Водният дух го е заклещил съвсем сам в планината. Веднъж ми спомена колко самотен се чувствал като последен магьосник от Атлантида в Теп.

— Защо си мисли, че можеш да му помогнеш?

— Сигурно е имал видение. Магия. Няма смисъл да гадаем.

— Не можеш да изпуснеш сватбата на Летящ ястреб, нали?

Канеха се да омъжат най-голяма си дъщеря за втория син на вожда на Далечната земя — истински удар.

— Тя ще е напролет — отбеляза Уондъл. — Можем да тръгнем веднага след това. Океанът е само на една трета от разстоянието до Сечището…

Върбица кимна.

— Дъщерите и синовете създават различни проблеми. Мисля, че Нощен кон ще поиска Кривата фиданка. Ще приемем ли?

— Най-добре да приемем. Тя е готова.

— Млада е още.

— Тук не е Теп. Момичетата не се страхуват да се показват пред чужди хора. Така израстват по-бързо.

Уондъл никога не беше приемал това обяснение.

— Със синовете е по-лесно — отбеляза. — Саблезъб ще стане водач на керван. Зелен камък се развива добре. Кривата фиданка е доста млада…

— Имаш ли нещо предвид?

— Да, мила. В рода има четиринайсет момчета, десет от тях са ни племенници. Може да имаме още. Половината работят около фургоните ни. Половината вече са женени. Въжарската работилница не може да дава повече от сега. Пътят на конопа също, въпреки че не се забелязва толкова лесно. Докато… докато станем на петдесет, някои вече няма да могат да си намерят работа.

— Ще започнат свой живот. Ние ги възпитаваме добре. — Върбица го изгледа хладно. — Да не смяташ да навлезеш в територията на Пумите?

— Не! Това не е добро решение, но мисля, че трябва да помисля за удължаване пътя на керваните. Да попътувам под водачеството на Пумите. Да намеря други пътища. Да им покажа какво правя по-добре. Може да ми хрумне някаква идея за сътрудничество.

— Май ще се наложи да те пусна. Камък няма да ми даде покой, докато не се съглася.

— Не, мила, няма нужда да поставяш въпроса по този начин. За мен ще е много лесно да кажа… погледни ме… да кажа, че тази татуировка е моя и никой друг не може да я носи. Това е достатъчно обяснение. Пък и ти… ти ме харесваш с нея, нали? Свикнала си.

Тя погали бузата му, сякаш изглажда перата. Налагаше му се да се бръсне често, иначе брадата му щеше да покрие татуировката.

— Защото Морт може да я премахне — добави той.

— Не!

— Ти обаче може би просто мразиш мисълта, че и Камък би могъл да си направи.

— По-скоро ще ми се струва, че е израснал твърде бързо. Знам, че е глупаво. Мъжете носят татуировки. Ако става дума обаче за толкова съвършена като твоята, по-добре да има и за Саблезъб, иначе ще берем ядове.

— Разбрано.

— Питах Кривото облаче за това.

— Така ли? И какво каза тя?

Погледът на Върбица се зарея в далечината, докато се опитваше да си спомни точните думи.

— Каза: „В старата потънала кула хората ти ще намерят онова, което им е необходимо, за да се изхранят“. Значи смята, че трябва да отидеш.

— Да, скъпа.