Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (73)

70.

Всеки собственик на фургон очакваше да бъде поканен от Уондъл Пернатата змия, да поднесе почитанията си и да получи чаша от най-доброто вино или чай, или и двете, да се запознае с магьосника, гостуващ на Уондъл, да научи защо Пернатата змия е взел това момче от разбойническо семейство, да изпробва търговските си способности. Дали Уондъл Пернатата змия се беше променил от уседналия живот?

Войнствения котарак Орел-рибаров поздрави Уондъл с радостен вик. Синът на Рубин Орел-рибарова бе с четири години по-възрастен от Пернатата змия и беше наследил характерната за безродните извивка на ушите от предците си.

— Предай най-сърдечните ми благопожелания на майка си — каза Уондъл.

— Няма ли да я видиш лично?

Проклятие.

— Може би не. Не смятам да стигна по-далеч от Изворите при това пътуване. Чай или вино?

— Ако може, и двете, но по-малко от виното. Изворите, казваш. Значи, вярваш в историите за злато в планините над тях?

— Промъкващ се, направи малко чай.

Уондъл бе научил момчето на това. По-разумно беше да му намери някакво занимание, за да не събужда подозрения. Пламтящата кула с удоволствие бе предложила да приема гостите на баща си, но Уондъл я беше изпратил по задачи.

— В Кондигео започват да омекват — каза Войнствения котарак. — Продадох един използван марсилски килим за седем черупки от морски костенурки.

— Добра цена. Морските костенурки толкова ли са разпространени?

Войнствения котарак се засмя:

— Не повече от друг път.

Уондъл усети, че тук има някаква история:

— Как така?

— Нямам навика да говоря много.

Уондъл се усмихна и зачака… и Войнствения котарак му отговори с усмивка.

— Добре! — примири се Уондъл и изброи онова, от което се нуждаеше: две здрави колела, кани за вода, кореноплоди и сушено месо.

Когато Войнствения котарак си тръгна, Уондъл заразказва на Промъкващия се:

— Случи се при първото ми пътуване; керванът току-що бе научил, че имаме цяла каруца пречистено злато. Минавах покрай фургона на Войнствения котарак и той ме дръпна във временното си жилище. Показа ми една огърлица, която щеше да стои прекрасно на Върбица. Аз й се възхитих. Искаше девет парченца злато колкото нокътя на палец. Твърде много, но огърлицата наистина беше красива, а аз… страшно исках да зарадвам Върбица. Той ми показваше всеки тюркоаз поотделно. Бяха сини като очите на Върбица, със златисти петънца. Изтъкна как нямало никакви пукнатини, как нямало никакви жълти или зелени жилки, които намаляват качеството, но тогава аз не го знаех. Продължавах да гледам украшението. Ясно беше, че го искам, но златото не беше всичкото мое — още не го бяхме разделили, — затова мълчах. Той ми разказа историята на украшението. Ако го взема, за същата цена от девет парченца колкото нокът ми предложи да ми даде и три шамбитски статуетки. Ти…

Промъкващия се не слушаше, изглеждаше разсеян. Човек казва някои неща, за да бъдат разбрани по-късно.

— Вече знаех, че никой не може да ме принуди да купя нещо, без да ме заплаши с нож. Затова не бързах. Той ми показа всичката си стока, а аз просто се усмихвах и изчаках да смъкне цената от девет парченца злато на две и половина. Върбица хареса много огърлицата. И една година по-късно аз обясних на Войнствения котарак колко е сгрешил.