Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (4)

1.

Опожариха града, когато Уондъл от Твърдината беше на две години, после пак, когато бе на седем.

На седем той виждаше и разбираше повече неща. Жените и децата изчакаха на двора един ден и една нощ, и още един ден. През деня небето бе черно и червено. През нощта блестеше в червено и оранжево, ослепително и странно. Хамбарът от другата страна на улицата изгоря като огромна факла. Сенките на непознати, които се опитваха да овладеят огъня, сякаш танцуваха.

Мъжете от Твърдината се прибраха със събраното: мидени черупки, дрехи, кухненски съдове, накити, магически предмети, казан, който се загрявал сам. Възбудата бе заразителна. Мъже и жени се съвкупяваха и се бореха.

И Потефит отново излезе с Ресалет, но само Ресалет се върна.

По-късно Уондъл отиде с други момчета да гледа как дърварите секат секвои за новите постройки.

* * *

Гората обгръщаше града Теп като ръка. Разказваха се най-различни истории, но никой не искаше да каже на Уондъл какво има зад онези секвои, толкова дебели, че приличаха на колони, крепящи небето, всяка от тях достатъчно голяма, за да даде материал за построяването на дузина къщи. Огромните дървета растяха на значителни разстояния едно от друго, всяко пазеше територията си. Около ствола на всяка секвоя избуяваха по-ниски растения като свирепа войска.

Войска с много оръжия. Някои растения пробождаха с мечове; други имаха шипове, за да могат семената им да се захващат за косата или за кожата; трети криеха отрови; четвърти се опитваха да шибнат децата през лицата с клоните си.

Дърварите носеха брадви и секачи — дълги пръти с остриета на върха. С кожените си ризници и дървените си маски почти не приличаха на хора. Със секачите отрязваха корените на бодливите и отровните растения и ги избутваха встрани, докато високата секвоя остане беззащитна.

Сетне се покланяха пред нея.

След това започваха да секат в основата й, докато не падне с огромно величие и тътен като от края на света.

Като че ли никога не забелязваха, че цяла тълпа хлапета ги наблюдават. Гората криеше опасности за градските деца, но дърварите не бяха сред тях. Ако го хванат, че шпионира в града, човек можеше да се нарече късметлия, ако се измъкне без счупени кости. Шпионирането на дърварите бе много по-безопасно.

* * *

Една сутрин Банш и Илтер се допряха до една лиана.

Банш започна да се чеше, след него и Илтер; сетне по ръката на Илтер се появиха мехури и тя изведнъж стана по-дебела от крака му. Ръката на Банш и ухото, което беше разчесал, се подуха жестоко. Илтер падна на земята, цялото му тяло започна да се подува, не му достигаше въздух.

Шастерн изкрещя и побягна, преди Уондъл да успее да го хване. Блъсна се в едно растение с листа, остри като мечове и след няколко крачки се забави, спря и се обърна към Уондъл, сякаш да попита: „Какво да правя сега?“ Кожените му дрехи бяха разрязани на гърдите и лявата ръка, през прорезите се процеждаше кръв.

Гората не беше недостъпна. Имаше шипове и отровни растения, но също и открити пространства. Ако се придържаше към тях, човек можеше да мине безпрепятствено… поне така изглеждаше… на пръв поглед. И сега децата направиха точно така, разпръснаха се, избягаха.

Уондъл обаче хвана пищящия Шастерн за разкървавената китка и го повлече към дървосекачите, защото Шастерн беше по-малкият му брат, защото мъжете бяха най-близо, защото някой можеше да помогне на разплаканото дете.

Дърварите ги видяха — видяха ги и им обърнаха гръб. Един от тях обаче остави брадвата си и се затича към детето на зиг-заг, избягвайки… какво? Острите растения, някакво цвете…

Шастерн млъкна под строгия поглед на дърваря. Мъжът свали кожените дрехи на момчето и стегна раните му с ивици чист плат. Уондъл се опита да му каже за другите деца.

Дърварят вдигна очи:

— Кой си ти, момче?

— Уондъл от „Змийски път“.

Никой не казваше фамилното си име.

— Аз съм Криг Мелничаров. Колко…

Уондъл дори не го изчака да довърши:

— Двайсетина сме.

— Всички ли имат… — мъжът потупа кожените дрехи на Шастерн — … ризници?

— Само някои.

Криг взе парче плат, една кожена манерка, някои други неща. Един от мъжете изкрещя гневно, избягвайки погледите на децата:

— Криг, какво се занимаваш с тези запъртъци? Имаме работа да вършим!

Той не му обърна внимание и тръгна по пътеката, която му посочи Уондъл.

Имаше няколко ранени деца, разпръснати из гората. Криг се зае с тях. Отначало Уондъл недоумяваше защо другите дървари не искат да им помогнат.

* * *

Уондъл заведе Шастерн у дома през „Мръсни птици“, за да избегне територията на „Бича кожа“. В „Мръсни птици“ ги пресрещнаха двама млади владелци.

Уондъл им показа три ярки бели цветчета, увити в едно парцалче. Като внимаваше да не ги докосне, подаде по едно на двете момчета и прибра другото.

Момчетата вдишаха силния аромат на цветята.

— Много е приятен. Какво още ще ни дадеш?

— Нищо, братко Соколе. — „Мръсните птици“ обичаха да ги наричат Соколи. — Сега идете да измиете ръцете и лицата си. Измийте ги добре, ако не искате да се подуете като пъпеши. Ние трябва да вървим.

Соколите се престориха, че им е смешно, но все пак отидоха към чешмата. Уондъл и Шастерн притичаха през „Мръсни птици“ към „Змийски път“. Териториите на различните банди бяха означени с емблеми по стените, но той би познал „Змийски път“ и без тях. Тук по улиците нямаше толкова много боклук и изгорелите къщи се възстановяваха по-бързо.

Твърдината представляваше триетажна сива каменна постройка. Две по-големи момчета играеха с ножове пред самата врата. Вътре чичо Тото спеше в коридора, наложи се да го прескочи, за да влезе. Уондъл се опита да се промъкне покрай него.

— Хей? Уондъл, момко. Как е? — Тото огледа Шастерн, забеляза кървавите превръзки и поклати глава. — Лоша работа. Какво става?

— Шастерн има нужда от помощ.

— Виждам. Какво се е случило?

Уондъл се опита да се измъкне, без да отговори, но не успя. Чичо Тото искаше да чуе цялата история, а Шастерн беше изгубил твърде много кръв. Уондъл закрещя. Тото вдигна юмрук. Уондъл повлече брат си нагоре по стълбите. Една от сестрите му миеше зеленчуци за вечеря, тя също се развика. Други жени нададоха писъци. Тото изпсува и ги остави на мира.

Майка им не беше вкъщи. Стара майка — Дарграмнет, ако говориш за нея пред непознати, — изпрати Уоншиг да извести родителите на Банш. Сложи Шастерн да легне в стаята на майка им и остана с него, докато заспи. Сетне слезе в просторното главно помещение на Твърдината и седна в голямото си кресло. В тази стая често се събираха мъже. Обикновено бяха в добро настроение, но понякога се караха и се биеха. Децата бързо се научаваха да се крият в по-малките помещения, да се държат за полите на жените или да си намират работа навън. Тази вечер Дарграмнет помоли мъжете да помогнат за ранените деца и те всички излязоха. Така тя остана сама с Уондъл.

— Те не искаха да ни помогнат — захленчи той. — Само един, Криг Мелничаров. Можехме да спасим Илтер — за Банш беше прекалено късно, но можехме да спасим Илтер, само да бяха помогнали.

Стара майка кимна и го погали:

— Не, разбира се, че няма да помогнат. Не и сега. Когато бях момиче, всички си помагахме. Не само роднините, не само владелците. — Тя се усмихна леко, сякаш виждаше хубави неща, които момчето не забелязваше. — Мъжете си стояха у дома. Майките учеха момичетата, мъжете обучаваха момчетата и нямаше толкова боеве.

— Дори и пожари?

— Клади. Правехме клади в чест на Янгинатеп и той ни помагаше. Прокълнати къщи, места на болести и убийства, тях изгаряхме. Тогава знаехме как да почитаме Янгинатеп. Когато бях момиче, имаше магьосници, истински магьосници.

— Потефит беше убит от магьосник.

— Шшш. Стореното — сторено. За пожара не се мисли.

— А богът на огъня?

— Янгинатеп спи. Когато бях момиче, той беше по-силен. Тогава в Господарския град имаше истински магьосници и те правеха истински магии.

— Там ли живеят господарите?

— Не, господарите живеят на Господарските хълмове. Това са възвишенията от другата страна на Черната яма, почти на самия бряг на морето. — Стара майка се усмихна отново. — Това място наистина е красиво. Едно време ходехме там.

Той се замисли за най-красивите места, които бе виждал. Площадът на мира, когато безродните го почистят и издигнат шатрите си. Цветният пазар, където не му беше разрешено да ходи. По-голямата част на града бе пълна с боклук, с криви улички, съборетини и големи постройки, които за момента бяха солидни, но скоро щяха да се разпаднат. Не като Твърдината. Твърдината бе каменна, огромна, с градини върху покрива. Дарграмнет караше жените и децата да я поддържат чиста, дори натякваше на мъжете, докато не поправят покрива или някое счупено стъпало. В Твърдината имаше ред и това я правеше красива за Уондъл.

Той се опита да си представи друга подредена постройка, по-голяма от Твърдината. Може би имаше такива, но сигурно бяха твърде далеч.

— Не ви ли отнемаше много време да стигнете? — попита.

— Не, тръгвахме с каруцата сутринта и се връщахме същата вечер. Понякога господарите идваха в града. Сядаха на Площада на мира и ни изслушваха.

— Какво е господар, Стара майко?

— Какъв си ми любознателен. И храбър. — Тя отново го погали. — Господарите са ни показали пътя насам, когато бащата на дядо ми е бил млад. Преди това народът ни е водил скитнически живот. Дядо ти ми е разказвал, че живеели във фургони и постоянно били на път.

— Дядо ли?

— Бащата на майка ти.

— Ама… тя откъде знае, че й е баща? — попита Уондъл.

Той знаеше, че Потефит му е баща, но не можеше да е сигурен. Не толкова сигурен, колкото изглеждаше Стара майка.

Тя като че се ядоса за момент, но скоро изражението й стана по-меко.

— Тя е сигурна, защото аз съм сигурна — отговори. — С дядо ти сме живели дълго време заедно, много години, докато не го убиха, и той е баща на всичките ми деца.

На Уондъл му се искаше да попита как може да е сигурна в това, но се страхуваше да не я разгневи отново. Имаше много неща, за които не биваше да се говори.

— Той живял ли е във фургон? — попита момчето.

— Може би. А може би неговият дядо. Вече съм забравила повечето истории. Разказвах ги на майка ти, но тя не искаше да слуша.

— Аз ще слушам, Стара майко — увери я Уондъл.

Тя прокара пръсти през току-що измитата му коса. Беше измила главите на Уондъл и Шастерн с тридневна вода и когато Ресалет й каза нещо накриво, тя се разкрещя, докато не го прогони от Твърдината.

— Добре. Някой трябва да помни.

— Какво правят господарите?

— Показват ни разни неща, дават ни други, казват ни какви са законите. Не виждам много от тях в последно време. Преди идваха често в Теп. Спомням си, когато бяхме млади — избраха дядо ти да говори от името на Твърдината пред господарите. Толкова бях горда. И господарите водеха магьосници, които предизвикваха дъжд, правеха магии за плодородие на градините. — Стара майка отново се усмихна замечтано. — Всичко растеше по-добре; хората си помагаха. Толкова се гордея с теб, Уондъл; ти не изостави брат си в беда, остана да му помогнеш.

Тя го погали, както сестрите му галеха котката. Уондъл едва се сдържа да не замърка.

Скоро след това задряма. Замисли се за историите на Стара майка и се почуди доколко са верни. Не си спомняше някой да е помагал на някого, ако не са близки роднини. Защо по времето, когато Стара майка е била млада, да е било различно? И възможно ли бе отново да стане така?

Той обаче бе едва на седем и котката си играеше с едно кълбо прежда. Уондъл слезе от скута на Стара майка, за да погледа.

* * *

Банш и Илтер умряха. Шастерн оцеля, но му останаха белези. След години хората си мислеха, че са от битка.

* * *

Уондъл наблюдаваше как възстановяват града след пожара. Отново се издигаха магазини и кантори, евтини дървени постройки покрай криволичещите улици. Безродните не бяха добри строители.

Повредените водопроводи се възстановяваха. Домовете на убитите (пребити до смърт, изгорени живи или заклани от владелците) оставаха да пустеят дълго време. Всички гладуваха, докато господарите и безродните не прокараха отново вода.

Останалите деца не искаха да се връщат в гората. Предпочитаха да шпионират в града, не желаеха да виждат ужасните растения в пущинака. Уондъл обаче обожаваше гората. Постоянно скиташе из нея. Това не се харесваше много на майка му, но той и без това не я виждаше често. Стара майка само го предупреждаваше да внимава.

Старият Ресалет я чу веднъж. Оттогава избухваше в смях всеки път, когато Уондъл излизаше от Твърдината с кожени дрехи и маска.

Уондъл ходеше сам. Винаги следваше дърварските пътеки и това правеше пътя му малко по-безопасен. Криг Мелничаров го учеше на все повече неща и гората вече не му се струваше толкова страшна.

Всички храсти бяха опасни, но туфите около дърветата бяха особено агресивни. Бащата на Криг му беше казвал, че едно време е било още по-зле: хората постепенно обуздали растенията. Имаше зорници и бронирани храсти с листа като кинжали, владелски целувки и господарски целувки с още по-дълги остриета, привидно безобидни лиани, цветя и храсти, които носеха общото название „докосни ме“ и имаха червени или червено-зелени листа с по пет шипа.

Отровните растения изглеждаха различно от докосни ме. Всяко можеше едновременно да има шипове и да е отровно. Копривите имаха хиляди власинки по листата си, които пареха кожата. Дърварите режеха храстите зорници и цветята докосни ме с остриета, прикрепени на дълги прътове. Единствената защита срещу господарските камшици бе маската.

Дърварите познаваха плодни растения, които децата не бяха виждали.

— Тези жълти ябълки искат да ги изядеш — обясняваше Криг, — така че след ден-два семената им да са на друго място и от тях да израснат други дръвчета. От тези червени храсти на смъртта обаче стой настрана, не се доближавай, защото ако дойдеш прекалено близо до тях, няма да се сдържиш и ще изядеш плодчетата им.

— Магия, а?

— Да. А са отровни. Искат да умреш и семената им да останат в корема ти за тор.

Една влажна утрин след гръмотевична буря дърварите видяха дим в небето.

— Това градът ли е? — попита Уондъл.

— Не, идва от гората. От територията на Росомахите е. Ще изгасне — увери го Криг. — Винаги изгасват. Понякога се натъкваме на изгорели участъци, големи колкото един квартал.

— Огънят събужда Янгинатеп — предположи момчето. — И Янгинатеп взима пламъците за себе си. И така нататък…

Вместо да потвърди обаче, Криг се усмихна снизходително.

Другите дървари не вярваха, но…

— Криг, и ти ли не вярваш в Янгинатеп?

— Всъщност не. Някои магии действат, тук в гората, но в града?… Богове и магии, много се говори за тях, но почти никой не ги е виждал.

— Потефит е бил убит от магьосник!

Криг Мелничаров вдигна рамене.

Уондъл едва сдържаше сълзите си. Потефит бе изчезнал в пожара само преди десет седмици. Потефит беше неговият баща! Такива неща обаче не се казваха пред чужди хора. Уондъл потърси по-добри аргументи:

— Вие се покланяте пред секвоите, преди да ги отсечете. Виждал съм ви. Това не е ли магия?

— Да, е… защо да рискуваме? Защо зорниците, лавровите камшици, растенията докосни ме и свирепите юлии защитават секвоите?

— Като стражи — каза Уондъл, спомняйки си момчетата и мъжете, които пазеха Твърдината.

— Може би растенията са сключили някаква сделка — засмя се Криг.

Стара майка му беше разказвала за това. Янгинатеп завел предците на Уондъл при господарите и те ги превели през гората до Димящата долина, където победили безродните и построили града Теп. Семената на секвоите не пониквали, ако не минат през огъня. Тези дървета със сигурност принадлежаха на бога на пламъците!

Криг Мелничаров обаче просто не разбираше.

Тази сутрин отсякоха една огромна секвоя, без да обръщат внимание на дима на североизток. Уондъл им носеше вода от близкия поток. Дърварите вече бяха свикнали с него. Наричаха го Запъртъка.

Когато слънцето се издигна право над главите им, спряха за обяд.

Криг Мелничаров винаги разделяше храната си с него. Уондъл бе успял да вземе малко сирене от кухнята на Твърдината. Криг носеше пушен заек.

— Колко дървета трябват, за да се възстанови целият град? — поинтересува се Уондъл.

Двама дървари го чуха и се засмяха.

— Градът никога не изгаря целият — отвърна Криг. — Никой не би оцелял след такъв пожар, Уондъл. Двайсет-трийсет магазини и къщи, няколко квартала, след това престават да палят.

Мъжете от Твърдината разправяха, че опожарявали целия град, и децата им вярваха.

Друг дървар се обади:

— Ще отсечем още три дървета. Няма да са ни необходими и четирите, ако господарят Киринти не поиска да пристрои още едно крило към двореца си. Момче, помниш ли първия си пожар?

— Слабо. Бях само на две години тогава. — Уондъл се замисли. — Мъжете се държаха странно. Ако някое дете се приближи прекалено много, внезапно се нахвърляха върху него. Крещяха много и жените им отговаряха. Жените се опитваха да ги държат настрана от нас. Един следобед настъпи страшна суматоха. Навсякъде се чуваха крясъци, стана много горещо, задимено и светло. Всички жени се събраха с нас на втория етаж. Носеха се различни миризми — не само на дим, а и на неща, от които ти се повръща, като от лаборатория на алхимик. Мъжете носеха одеяла, мебели, мидени черупки, чаши и чинии, странни неща за ядене. И след това всичко утихна.

Уондъл замълча. Дърварите го гледаха като… като враг. Криг не го поглеждаше.