Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (55)

52.

Уондъл беше слушал за древни пътища, прокарани с магия, за изчезнали вече империи в други земи. В сравнение с тях Пътят на конопа бил кална пътечка; в сравнение с пътя за Залива на Великия сокол обаче той бе истински лукс.

Нагоре беше трудно, надолу — още повече, всички дърпаха фургоните с въжета назад, за да предотвратят стремглавото им сриване към унищожението. В долините теренът беше неравен. Падаха им колела.

Птицата прекарваше по-голямата част деня в полет, връщаше се на свечеряване.

Последния път, когато бе водил бизонски впрягове, Уондъл беше млад. Сега си припомняше ежедневните дейности в кервана с удивителна лекота. Водачката му от Пумите, Люляк, се справяше добре с животните. Имаше доста работа, но и почивки, когато човек можеше да мързелува като владелец.

Около Пътя на конопа се разказваше за места, където обикновена магия за повикване докарвала колкото дивеч искаш, осигурявала месо всеки ден. Яребици, зайци, сърни, всички идвали, когато ги повикаш; някои старци още помнеха тези времена, или поне така твърдяха.

Люляк запя във вечерния здрач. Три заека излязоха от храстите, седнаха и зачакаха търпеливо края си. В последния момент се опомняха и издаваха писък, преди да умрат…

Пътят минаваше през високи треви, покрай храсталаци от бодливи дъбове. Сутрин бе задушно, падаше роса, виеха се гъсти мъгли.

— Тук не вали — обясни Люляк. — Росата дава единствената влага. Добри условия за чесъна и магарешките бодили. Друго не расте.

От време на време срещаха ята гарвани. Насешмарл се издигаше към тях, закрещяваше нещо на птичия им език и те отлитаха ужасени. Понякога птицата ги гонеше, но вечерта винаги се връщаше на ръката на Уондъл.

На Пътя на конопа дори един мързелив владелец трябваше да внимава за събирачи от други банди, за разбойници. Тук разбойниците не оцеляваха. Нямаше достатъчно кервани, за да се изхранват. Градовете бяха рядкост и приличаха повече на ловджийски лагери. Имаше отделни стопанства и жилища на ловци… и ако минеше някой недобре охраняван керван, какво пък, селяните не пропускаха възможността да съберат нещо. Човек трябваше да е нащрек.

Тук никой не беше чувал за него. Пернатата змия пазеше фургоните му на Пътя на конопа, но не и тук.

* * *

На десетия ден Уондъл видя някаква мърдаща черна грамада пред кервана.

Опита да се досети какво е.

Той управляваше животните. Птицата Насешмарл бе кацнала до ухото му върху ръба на покрива на фургона. От време на време литваше, за да ловува. И на двамата им беше приятно и Уондъл нямаше нужда от друга компания. След като се замисли, че това, което виждаше, може да е опасно обаче, той извика към вътрешността на фургона.

Люляк се показа. Беше красиво деветнайсетгодишно момиче от племето на Пумите и бе предприемала това пътуване два пъти. По настояване на майка си пътуваше с фургона на Уондъл, а не в този на Зелен камък. Двамата проявяваха прекалено голям интерес един към друг.

Тя се взря в далечината, сетне каза:

— Гарвани. Врани. Нещо такова.

Птицата се вдигна и полетя към черната грамада. Гарван с цвета на буйна клада — докато фургонът се приближи, той вече бе изгонил половината от ятото. Птиците бяха закрили кървавите кости на някакво животно, по-огромно и от най-големия фургон.

— Мамут — заяви Люляк.

— Срещат ли се често тук?

— Местните племена копаят ями, за да ги ловят. Цялото племе може да пирува два дни с едно такова животно. Чух за една война, която приключила, защото племето на Прерийните кучета хванало мамут и поканило Великанските птици на гости; това обаче не се случва често. Не, не са разпространени. Не познавам никого, който да е виждал жив мамут. А ти?

Глупавия пуяк, който от години водеше керваните на Вълците, се беше хвалил как яздил един почти до дома си, преди да го заколи, за да спаси семейството си от глад… само че Глупавия пуяк бе шампион сред лъжците.

— Не — отвърна Уондъл. — Не са ли прекалено големи, за да минат незабелязано?

Люляк кимна.

— Те сигурно само се хващат в ямите, не умират.

— Налага се да ги копаят много дълбоки. Ако мамутът преживее падането и излезе, много се разярява.

— Е, и? Тъй де, може да са големи, но…

Момичето обаче само се усмихна и се върна във фургона.

„Всяко племе си има тайни“ — помисли си Уондъл.

Продължиха до здрач. Сетне една нощ чуха морето, шум, който не беше достигал до ушите на Уондъл от двайсет и три години.