Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (59)

56.

Обилната храна от Рордрей им беше достатъчна за целия следващ ден. Морт не яде много. Силите му се възвръщаха бавно, макар че си беше взел нещичко във втория сандък от студено желязо. „Талисман — така каза. — Не пипай.“ От време на време бъркаше вътре.

През нощта спа като заклан.

На следващия ден кипеше от енергия. Люляк му обясни някои неща за управлението на бизонови впрягове просто за да му намери занимание. По-късно двамата със Снежния връх отидоха на лов. Върнаха се с шест заека.

Установиха се на лагер и сложиха зайците да се пекат, докато беше още светло. Морт вдигна един запушен с глина съд с вино и го предложи на останалите — това бе последното от запасите на Рордрей.

— За мен не — отказа Уондъл. — Морт, трябва да научим нещо повече за онова, което ни преследва. Кой те мрази толкова много? Откъде е намерил такова могъщо същество?

— О, това е лесно. Просто са отклонили най-близкия воден дух и са го изпратили да ме убие. Той движеше една ледена планина… — Морт се изсмя на изненадата им. — Кладенците в Атлантида са пресъхнали преди хиляда години. Осигурявахме си прясна вода, като изпращахме водни духове далеч на юг, откъдето откъртваха ледени планини и ги докарваха в Атлантида. Южните земи са покрити с вечен лед и са пълни с недокосната манна, защото никой магьосник не може да оцелее там. Водните духове се зареждат с огромна сила. И точно това е главният въпрос? Защо? Те бяха побеснели в продължение на почти една година. Всички бяхме.

— Защо?

— Царският дар.

Морт отхлупи съда и отпи внимателно, преди да продължи:

— Ние бяхме властелини на магията. Богатствата ни ни правеха уязвими за всеки варварин, който е слушал за нас, а и самата земя под краката ни искаше да се върне в морето. На всеки двайсет-трийсет години губехме от брега си участъци, колкото човек извървява за един ден. Ако изгубехме магията си, с Атлантида беше свършено. Цар Транимел реши, че силата на магията няма граници. Това е толкова глупаво, колкото да си въобразиш, че крайпътните разбойници могат да крадат един от друг вечно… нищо лично, Уондъл.

— Все пак ние не виждаме как се прави богатство. То просто се появява, и винаги в ръцете на някой друг. Ние просто трябва да го съберем.

— Продължаваш да говориш в множествено число, ние.

— Ние, владелците. Това беше отдавна. Значи царят е решил…

— Че щом магьосниците са държали Атлантида над водата толкова години, значи способностите ни са неограничени. Царят реши да направи всичко съвършено.

Морт изскърца със зъби; след малко продължи:

— Нищо не е съвършено, но Атлантида е била най-близо до съвършенството от който и да е друг народ на Земята. Един ден някой цар щеше да го постигне. Транимел искаше да е този владетел.

Ние, магьосниците, се учим да използваме магии, които действат без зрелищни странични ефекти. С времето магиите се изтощават. Няма нужда от земята да се издигат предмети сред ослепителна светлина. Магиите за плодородие са по-ефикасни, ако се използват по-добри плугове и редуване на насажденията. Разбирате ли? С по-малко постигаш повече, стига да го правиш правилно. Магията обаче винаги е изглеждала твърде лесна!

Царят, макар че приемаше, че естественият път на водата винаги е надолу, май така и не разбра, че тя в крайна сметка трябва да достигне морето. Той издаде закони, които не ни даваха възможност да отказваме да правим магии, подобряващи общото благосъстояние.

Първо дадохме домове на всички бездомници в Атлантида. Хиляди архитекти, магьосници и съдебни надзорници създаваха къщи по цялата планинска верига: Царският дар. Хванаха на работа всички. За пръв път имах достатъчно пари, дори да си позволя някои глезотии. Започнах да излизам с едно момиче. Ах!

— „Ах“ ли?

— Едва сега си давам сметка, че вече трийсет години как не съм… — Морт примигна, отпи от виното и продължи: — Уондъл, царят възнамеряваше да използва същата манна, благодарение на която се държахме над морето. Изчерпването й обрече Атлантида на гибел. Толкова е просто. Как е възможно най-добрите магьосници на Атлантида да не могат да обяснят последствията от Царския дар? Сега си давам сметка, че изобщо не сме опитвали. Царският дар означаваше работа за всеки. Магьосниците щяха да забогатеят, архитектите щяха да забогатеят, всеки съдебен чиновник имаше роднини, нуждаещи се от работа.

— Ти всъщност не си бил от най-добрите магьосници, нали, Морт?

— Какво? Не. Обслужвах риболовната индустрия по югоизточното крайбрежие. Рибочовеците ловяха рибата; вкарваха я в мрежите и ги товареха на корабите. След това хората закарваха улова на сушата; други хора го сортираха. Нашата задача бе да управляваме времето и да командваме водните духове, освен това магията, позволяваща на корабите да се носят над вълните, от време на време има нужда от подновяване. Всичко е записано в книги отпреди хиляда години. Не беше особено доходна професия. Хората на царя не предлагаха избор, но поне плащаха двойно на това, което заработвах иначе.

Докъде бях стигнал? Построихме Царския дар. По северното крайбрежие на Атлантида няколко ферми се наводниха, пристанища и къщи потънаха. Бездомните обаче вече имаха къщи, повече, отколкото им бяха необходими, мислехме си ние. И когато някой бездомник или крадец попаднеше сред гражданите, той биваше изпращан в ЖК-то.

В Жилищните квартали престъпността се развиваше сякаш за часове. Изнасилвания, въоръжени грабежи, изнудвания, отделни убийства, всичко това процъфтяваше по улиците. Твърде неприятно, но на всичкото отгоре хората от ЖК-тата не си стояха там! Разширяваха ловните си райони във всички околни територии.

Царят не можеше да се примири с това! Заповяда да се осигури осветление. Уондъл, без тези магически начинания аз щях да остана на улицата. Глинда щеше да ме напусне. Затова мълчах. Участвах в проект за осветяване на всички външни стени на Жилищните квартали.

— Понякога срещам трудности да мисля като безроден — призна Уондъл. — Какво е накарало царя да си мисли, че светлината ще спре събирачите?

— Крадците, убийците, изнасилвачите, владелците, те не извършват престъпленията си на светло, защото ги е страх, че ще ги видят и ще ги накажат. Царят обаче бе отменил всички наказания. Не искаше да причинява никакви страдания на поданиците си. Това беше част от Царския дар.

В Жилищните квартали се научиха, че няма нужда да е тъмно, за да правят каквото си искат. Вихреха се из цяла Атлантида и се връщаха в ЖК-тата, преди някой да успее да ги спре. Царят не можеше да търпи това!

— По-спокойно бе, Морт.

— Понякога родината ми липсва.

Морт взе съда с виното от Снежния връх и го надигна.

— Доколкото разбирам, тя е на дъното.

— Сега да поговорим за данъците. Царят изплащаше възнагражденията ни бавно. Не беше в състояние да събира данъците достатъчно бързо и разбира се, когато получавахме заплати, част от тях отиваха за данъци; никога не виждахме тези пари. Рибочовеците плащаха с риба, тя поне ставаше за ядене! Хората на царя искаха да ни учат как да си вършим работата! Настояваха да си записваме всичко, каквото правим, с най-малки подробности! Трябваше да чакаме заплатите си, докато всички други бъдат задоволени!

Срам ме беше да погледна Глинда. Толкова съжалявах, че съм взел пари от царя! Твърде късно. Бяхме се хванали на хорото. А на царя му хрумна нещо ново.

Събраха ни за една масова, колосална магия — магия за принуждение с огромен ефект.

Всеки престъпник, склонен към насилие — не всеки крадец — трябваше да бъде омагьосан. Един храбър магьосник се осмели да изтъкне пред царския съветник, че никоя магия не може да установи тънката разлика между крадец и царски бирник. От една страна, го уважавам. От друга, ми се иска крадците и бирниците да бяха омагьосани заедно.

— Започваш да говориш глупости.

— Щеше да е забавно. — Морт подаде виното на Зелен камък и отпи от кофата с вода. — Направихме магията, Уондъл. Една сутрин, девет дни преди Вдигането на камъка, всички извършители на тежки престъпления се явиха пред градската стража и направиха самопризнания. И тази сутрин сякаш демоните от Ада бяха излезли в отпуска.

Всеки участък на стражата бе обсаден.

Престъпниците от ЖК-тата превишаваха четири пъти броя на стражите. Никоя естествена причина не би ги събрала така, но те бяха там, нямаше нищо за ядене, за пиене или за крадене, но никой не смееше да им се бърка. Крясъците с признанията заглушаваха всеки вик за помощ. Когато изпълниха онова, което бяха принудени да правят, те се заеха с това, което им беше по душа… и пожелаха да разбият участъците и да изколят стражите.

На разсъмване стражите се намериха заобиколени от… от владелци, които първо крещяха какви престъпления са извършили, горди, с ужасяващи подробности, като се хвалеха, вместо да се разкайват. Един страж ми го разказа. Успял да се спаси, защото се катерел по-добре от който и да е престъпник. Следобед не беше останал нито един жив страж освен барикадиралите се в участъците. Царят се ядоса много на магьосниците. — Морт вдигна съда с виното и отпи.

— Ти тогава ли избяга?

— Как можехме да избягаме? Трябваше да си получим парите, които царят все още ни дължеше. Преди това обаче се налагаше да поправим злото, което бяхме причинили. Царедворците нямаха ни най-малка представа как да стане това, но щяха да разберат, че е направено, когато царят остане доволен. И така, до Вдигането на камъка оставаха шест дни, а Атинската флота се готвеше за нападение…

— Всеки разумен владелец би избягал при това положение!

— Аз избягах.

— Избяга ли?

— Приличам ли ти на глупак?

— Точно в момента приличаш на пиян.

— Виждах много добре какво ще стане. Никой не можеше да угоди на царя, но всеки магьосник, който не покаже усърдие, щеше да бъде обезглавен. Усърдието бе нещо, което дори царският съветник виждаше, така пилеехме манната. Вдигането на камъка също изразходва манната. Тя щеше да се изчерпи и магьосниците да се изтощят. Тази година Вдигането на камъка просто нямаше да подейства. Взеха ми къщата и не ми остана нищо друго за спасяване освен Глинда. Отидох й на гости; намекнах й какво съм намислил. Братята й ме изхвърлиха. Тя не направи опит да ги спре.

Отидох на пристанището. Лесно си намерих работа: всички други магьосници работеха за царя. „Водния палат“ стоеше на котва от седмици…

— Кораб ли?

— Да, един от старите кораби, които се носят над водата. Този модел може да пътува над суша и големи вълни, но има прозорци и люкове на дъното и затова не е в състояние да отиде където и да било без благословия. За четири дни успях да убедя капитан Тръбач да ме вземе на борда и да отпътува преди идването на Атинската флота. Щях да благословя кораба в открито море. Щяхме да си тръгнем по живо, по здраво, ако атиняните бяха малко по-бързи. Бях пропътувал половината свят, когато разбрах какво са ми причинили жреците.

* * *

В течение на много дни членовете на малката групичка изчерпваха запаса си от истории. През селища минаваха рядко, а и там се разказваха главно местни слухове и клюки. Имаше няколко запомнящи се случки:

На едно място неколцина селяни печаха месо от мамут с пролетни зеленчуци. Бяха готови да споделят трапезата си. Морт им каза, че са магьосници, които се пречистват за ритуал. Никой от тях не можел да яде месо освен каруцаря (по негово настояване). Като гледаше как Снежния връх лапа печен мамутски бъбрек, Уондъл се замисли, че Пумата сигурно има нещо хищническо в себе си.

Един лос нападна фургона им. Убиха го, сетне с мъка го натъпкаха в каруцата. Същия следобед го предложиха на група селяни. До свечеряване месото беше готово. Някаква вдовица разказа за продължилия една година дуел на покойния й съпруг с мечкочовек. Люляк й отвърна с детски разказчета. Уондъл разказа за Джак Мореплавателя и жената от Валу.

За Уондъл времето минаваше бавно. Отговорностите му бяха малко. В един град някаква жена се опита да го съблазни. Сън за летене беше самотна край огъня, но Уондъл си представи как Зелен камък се чуди къде е баща му и пита Люляк… затова каза на Съня, че жена му е могъща шаманка и умее да чете мисли. Тя отговори, че много мъже си мислели това за жените си. Той се съгласи с нея. На следващата сутрин се разбра, че всички мъже от фургона са получили предложения.

Струваше си да се върнат на това място.

* * *

Една друга вечер Снежния връх разказа как Градът на късмета се обезлюдил… и установи, че всеки от местните знае някакви подробности. Разказът се превърна в едно постоянно надприказване…

Жителите на града изкопали яма за мамут.

Избрали място на порядъчно разстояние от градчето. Нито един мамут няма да се приближи до човешко селище, а и да го направи, никой не може да предвиди какви щети ще нанесе.

Изкопали ямата достатъчно широка, за да побере такъв голям звяр, и достатъчно дълбока, за да го убие; покрили я със секвоеви клони и се прибрали.

Преди разсъмване чули чудовищен тътен и почувствали разтрисане. Всички излезли да видят какво е станало. Самият Бегемот бил стъпил в ямата!

Къщи се сривали, докато огромното като цяла планина чудовище се опитвало да се освободи. То видяло тълпата, обърнало се към нея и изревало. Протегнало хобота си, дълъг колкото пътя, изминаван за един ден ходене, и разхвърляло хора наляво и надясно, срещу вятъра и по него.

Те побягнали сред сриващите се сгради и никой не се върнал вече, твърдеше Снежния връх. Две момчета се върнали да гледат, настояваше друг. Разказвачите започнаха да спорят какво заварили.

Тези срещи със селяните бяха рядко забавление. Магьосниците бяха още по-редки. Те принуждаваха Морт да им разказва историята си и как е пресякъл цял континент…

— Пътувахме спокойно над океана, но един ден под прозорците на „Водния палат“ се издигна огромна вълна. Когато достигнахме сушата, не видяхме място, където все още да има живи хора. Да се приземим в места, където тази чудовищна вълна е убила толкова много хора, не беше никак разумно. Затова „Водният палат“ продължи навътре в сушата. Пътувахме много дни, докато накрая кацнахме в града Нео Враселн, на югозападното крайбрежие. Стояхме по-малко от ден, след това аз откраднах „Водния палат“.

Селяните зашушукаха.

— Събирач — обвини го Уондъл.

— Не, така ги спасих! Видях вълна от мъгла да приближава през океана и забелязах ледената планина в нея и водния дух в леда. Втурнах се към кораба. Нямах време да викам някого от екипажа. Потеглих на запад, за да подмамя водния дух далеч от града, сетне на север, навътре в сушата. Поне имаше къде да отида. В съня си видях как колосалната вълна разбива стария Таван и навлиза в сушата. Познах Тавана от описанията на рибочовеците…

— Предупредил си ги — прекъсна го Уондъл. — Рордрей ми каза.

— Сигурно си мислите, че би трябвало да се досетя за останалото. Аз обаче не мога да предвиждам собствената си съдба. Потъването на Атлантида беше пълна изненада. Сънувах обаче, че Рордрей ще се установи в Залива на Великия сокол, и отидох там. В крайна сметка той ме насочи към Горящия град, където магията не действа и водните духове не могат да оцелеят.

— Нито пък магьосниците — отбеляза Уондъл, но Морт просто вдигна рамене.