Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (47)

44.

Портокалоград не беше истински проход, представляваше по-скоро само заравненост преди стръмното изкачване в планините. През следващите два дни вървяха само нагоре, без да срещнат подходящо място за лагер. Налагаше се всички да помагат за придвижването на фургоните през каменистия терен. От всички страни и напред се издигаха стръмни склонове, покрити с оранжеви цветя. Уондъл никога не беше виждал подобни.

— Красиви са — отбеляза.

Дебелия чайник изръмжа и подпря с рамо другото колело на фургона на Орел-рибар.

— Готови! Вдигай!

С общи усилия двамата избутаха каруцата от дупката, в която бе попаднала.

— Цветята са хубави, но аз харесвам и друго в тях — обясни Дебелия чайник. — Твърде ниски са, за да може някой да се скрие сред тях. Тук няма нужда да бдим толкова внимателно за разбойници и тази нощ ще устроим безопасен лагер. Мисля, че там е подходящо. — Той махна напред. — След това обаче навлизаме сред ниски дъбове, храсталаци и скали. Там дебнат разбойници, надушвам ги.

— Можеш да подушиш разбойниците? — удиви се Уондъл; в Теп това умение щеше много да му помогне!

— Е, аз може би не. Хикамор обаче ги надушва. Добрият магьосник ги усеща навреме, а Хикамор е такъв. Проклятие! Сега фургонът на Железния крак заседна…

— Дебел чайник!

При ужасения вик на Уондъл водачът на кервана се огледа тревожно.

— А! — възкликна.

В далечината се движеше нещо огромно. Краката му бяха високи като секвои, но много по-дебели. Тялото му бе цяла планина. Гора от косми, кафяви и бели, висеше отвсякъде. Ушите му бяха по-големи от платноходка. На мястото на носа… се клатеше огромна ръка… богът се обърна и се втренчи в тях.

— Това е Бегемот — обясни Дебелия чайник. — Няма да се приближи. Никой не е виждал Бегемот отблизо. Помогни ми сега, Уондъл.

Уондъл се зае отново с работа. От време на време поглеждаше как Бегемот се придвижва сред планините, докато в един момент изчезна.

* * *

Пътят беше стръмен, но сетне стана равен. Това зарадва Уондъл. Той, ковачът и Дебелия чайник бяха най-силните мъже в кервана и понякога се налагаше и тримата да положат усилия, за да прекарат някой тежък фургон през поредния труден участък.

— Когато денят свърши, ще съм най-щастливият човек — сподели Уондъл.

Дебелия чайник погледна слънцето:

— Още два часа и малко. Днес ще лагеруваме всички на едно място. Четвърти! Избързай напред и кажи на разузнавателния отряд, че ще лагеруваме в Койотската бърлога. Въпреки че сигурно знаят.

— Добре, татко.

— Койотска бърлога ли? — попита Уондъл.

— След малко пътят се раздвоява. Дясното отклонение продължава нагоре. Ние ще тръгнем по него. — Уондъл изръмжа и Дебелия чайник се ухили. — Не е много стръмно, пътят е хубав. Петнистите койоти се грижат за това. Организирали са и добро място за лагеруване. Разбира се, нямат друг избор.

Уондъл се намръщи неразбиращо и Дебелия чайник обясни:

— Налага се, защото не са достатъчно многобройни, за да събират такси, без да предложат някакви услуги. Огледай се. Тук има само пасбища, и то не много. Ей там, зад билото, има по-добра земя, но никой не стига толкова далеч по Пътя на конопа. По неизвестна причина племето на Петнистите койоти трябва да живее тук. Това е нареждане от техния бог.

— Кара ги да живеят тук, без да им е осигурил прехрана? Що за бог е това?

— Нямам представа. Койот е странен бог. Никой не знае какво всъщност иска. Както и да е, Петнистите койоти се справят добре. Намерили са голям участък, заграден с канари, и с годините са го развили в добро място за лагери. Хайде, ето го разклонението.

Третият син на Дебелия чайник притича с дълъг и закривен кравешки рог.

— Може ли аз? — попита възбудено.

— Давай.

Номер трети наду рога и даде шест дълги сигнала.

— Така уведомяваме Петнистите койоти колко сме, за да приготвят вечеря — обясни Дебелия чайник. — Такава е системата. Казваме им колко хора сме и докато стигнем върха, кашата е готова. Хранят ни и ни пазят. — На устните му се появи тънка усмивка. — И ни взимат само такса за преминаване през територията им.

— Много ли е? — попита Уондъл.

— Не, всъщност не. Достатъчно, за да не помисли човек да се бие с тях; а и сме доволни, че не разбиват пътя допълнително — зимните дъждове му стигат.

— Торонексти — каза Уондъл. Дебелия чайник го изгледа неразбиращо и той се опита да обясни: — Събирачи на такси. Мито. Само че никога не дават нищо в замяна на това, което взимат.

— В такъв случай свикваш много хора и отиваш да ги убиеш. Ние така правим. Ако някой град се самозабрави, събираме всички воини и го изгаряме.

Уондъл се замисли как би могъл да организира достатъчно владелци, за да унищожат торонекстите. Никой не знаеше колко са, къде живеят, нито как изглеждат зад маските си. Говореше се, че господарите ги закриляли. Никой не можеше да се сражава с господарските люде.

На върха на следващото възвишение имаше естествено укрепление. По средата на ограденото с канари пространство бълбукаше изворче; в този природен замък спокойно можеше да се събере цял керван заедно с животните. През годините Петнистите койоти бяха изравнили терена и издигнали заграждения, обори и бараки, а също и големи огнища. Миризмата на варено бизонско месо обгърна кервана.

Дебелия чайник и един дребен мургав мъж закрещяха и заръкомахаха един срещу друг. На Уондъл му се стори, че се преструват, че изпълняват някакъв странен ритуал. Дебелия чайник разпери ръце в знак на отвращение; вождът на Петнистите койоти се усмихна и посочи малък облак дим на няколко километра от тях, Дебелия чайник придоби тревожно изражение и отново закрещя… Накрая постигнаха някакво споразумение и плащането бе извършено. Нощта вече се спускаше и яденето бе готово.

Ядоха около големия лагерен огън. Наоколо бяха наредени греди за сядане и облягане. Приятно бе да седиш удобно и да очакваш спокоен сън без грижи за защитата на лагера.

Когато Хикамор поиска да чуе поредната история за Морт от Атлантида, Уондъл се направи на уморен и скоро шаманът поде разговор с някакъв мъж, два пъти по-стар от него, с наметало от вълча кожа. Едно момче от Петнистите койоти мина, за да напълни чашите от един мях с вино. Уондъл отпи. Виното не беше толкова хубаво като запасите на Дебелия чайник, но все пак бе по-пивко и приятно и от най-доброто, което можеше да се намери в Теп.

Приятна вечер. Върбица седеше до него. Беше уморена, защото момичетата бяха слизали, за да бутат фургоните, на всеки по-стръмен участък.

Флиртуване. Ухажването било сериозно флиртуване. Флиртуването означавало забавление, но Уондъл не знаеше как да го прави. Огледа се, за да види как постъпват другите.

Недалеч Резбар седеше с Падаща звезда, тъмнокосата дъщеря на ковача. Бяха много близо един до друг. Уондъл не ги чуваше, но, изглежда, Падаща звезда говореше през цялото време, а Резбар само слушаше. Това Уондъл го умееше, но Върбица не продумваше!

— Хареса ли ти роклята, която ти купих? — попита той.

— Да, много. Благодаря.

— Никога не я носиш.

— Ами, не искам да я показвам тук, пред всички тези непознати.

— Дебелия чайник казва, че няма опасност. Те не са…

— Крадци ли?

— Щях да кажа „събирачи“.

— О! — Тя го погледна с широко отворени очи. — Все забравям.

— Това е добре.

Тя се усмихна мило:

— Сега се връщам.

Резбар все още слушаше Падаща звезда. Тя се премести по-близо до него. Момчето каза нещо и Падаща звезда се засмя. Други двойки разговаряха тихо, момчетата се усмихваха, момичетата се кикотеха. Само да можеше да чуе какво си казват!

Върбица се върна. Носеше синята рокля, купена й от Уондъл, и златисто-черната огърлица с оникс.

— Това е… прекрасно — каза той, задоволявайки се с тези думи, макар че искаше да намери по-подходящи. — Знаех си, че ще ти отива.

— Наистина ли ми отива?

— Повече, отколкото очаквах.

Усмивката й беше вълшебна. Тя седна до него, не толкова близо, колкото Резбар до Падаща звезда, но за пръв път на такова малко разстояние. Той чувстваше топлината й. Дълго време мълчаха. Уондъл се опитваше да измисли какво да й каже. Радваше се, че е близо до нея.

Когато Резбар и Падаща звезда напуснаха кръга около огъня и се скриха в мрака, на Уондъл му се стори, че Върбица се кани да каже нещо, но тя запази мълчание. Той си представи как става, хваща я за ръката и я завежда на някое скришно място, но не направи нищо и се запита дали краката му не са престанали да му се подчиняват.

Изведнъж тя му се усмихна и докосна лицето му. Прокара леко пръсти по татуировката надолу по ръката му. Сетне се премести още по-близо до него и се втренчи в огъня.

* * *

На закуска на устните на Резбар играеше самодоволна усмивка. Когато отиде да впрегне кобилата, тя изчезна. Животното отстъпи и се опита да го ритне. Уондъл се намръщи; Резбар изкрещя на кобилата. Някой от съседния фургон се изсмя високо.

След малко Голямата ръка, ковачът, дойде при фургона им. Не беше враждебно настроен, но изглеждаше загрижен.

— Имам нужда от услуга — рече. — Бих искал Върбица да доведе един от конете ти при моя фургон.

— Разбира се. Защо?

— Предпочитам да не казвам, докато не съм сигурен.

Ковачът рядко молеше за услуги. Уондъл бе почти сигурен, че никой не му отказва. А и нямаше причина да му откаже.

Върбица беше чула разговора. Изведе по-малкия кон. Уондъл примигна, за да види по-добре: животното бе станало колкото другото и вече нямаше черното петно с формата на звезда на челото си. Уондъл не би могъл да го различи от другия.

Конете понякога променяха размерите си. Уондъл бе попитал Хикамор за причината.

— В различните участъци от пътя магията е различно силна — бе обяснил шаманът, сетне попита как Морт лекува кожни болести.

Върбица последва Голямата ръка до фургона му. Уондъл я погледа известно време и си спомни усмивките им от предната вечер. Трябваше обаче да приготви каруцата за път.

Върбица дойде с Голямата ръка и Дебелия чайник. Те я изчакаха да върне коня и да отиде при другите. Голямата ръка се отдръпна и остави Дебелия чайник да говори вместо него:

— Тези не са ти роднини, но каруцата е твоя.

— На Върбица е.

— Ти командваш — намеси се Голямата ръка. — Това момче, Резбар, няма баща, а е в твоя фургон!

— Да — отвърна Уондъл. Чувстваше се виновен, но нямаше представа защо.

— Значи, можем да говорим с теб за него — заключи Дебелия чайник. — Какво е положението му? Професията му?

— Умее да прави въжета и ги продава. Защо?

Голямата ръка се намръщи:

— Ти защо…

Дебелия чайник вдигна ръка:

— Въжар е. Въжарската работилница ще излезе скъпо, но от това се печелят добри пари. Все пак има нужда от място, където да го прави. Не с керван. — Обърна се към Голямата ръка. — Падаща звезда все още няма фургон. Ще помислиш ли за друга зестра?

— Не мога да й осигуря въжарска работилница! Не иска обаче и фургон. Предпочита да се установи за постоянно в някой град.

— Е, това може да се уреди. На колко години е момчето? — попита Дебелия чайник.

— Мисля, че е на шестнайсет — отвърна Уондъл.

— Младичък е.

— Падаща звезда е само на петнайсет — изръмжа Голямата ръка. — Ако проклетият глупак не беше направил такъв голям проблем, че не може да впрегне кобилата… както и да е, Падаща звезда е възбудена, така че трябва да стане. Уондъл, ще говорим, като минем прохода, ще обсъдим условията. Кажи на Резбар, че има дяволски късмет.

Ковачът се отдалечи, мърморейки си.

Уондъл погледна Дебелия чайник и се намръщи:

— Видях Резбар и Падаща звезда да се отдалечават заедно, но те не бяха единствените снощи!

— Те са единствените, които изведнъж не могат да впрегнат еднорог — усмихна се Дебелия чайник. — Винаги съм си мислел, че ме будалкаш, но явно наистина не знаеш! — Той гръмко се засмя на собствената си шега. — Уондъл, всички го знаят! Само девствено момиче или момче може да оседлае еднорог. Вчера Резбар можеше да впряга кобилата, а Падаща звезда нямаше проблеми с жребците. Тази сутрин…

— Какъв глупак съм бил.

Много тайни започваха да му се разкриват.

— В Димящата долина не е ли така?

— Не. — Уондъл се замисли над това. — Понитата са по-дребни, нямат истински рога. Като започнаха да им растат, наистина ни изненадаха. Магия! Дебел чайник, какво ще стане сега?

— Ами, сам чу. Ще се наложи Голямата ръка да измисли друга зестра. Не знам дали може да си позволи въжарска работилница — трябва да омъжи и Еленчето, — но ще направи каквото може. Резбар има ли някакъв дял от имуществото ти?

Уондъл кимна:

— Не е беден. Всичко това е ново за мен. Какво ще стане, ако не искат да се оженят?

— Хайде… много добре знаеха, че в кервана има еднорози!

— Резбар не е имал представа какво означава това.

— Падаща звезда е знаела. Да не искаш да ми кажеш, че в Димящата долина е различно?

Уондъл си спомни разказа на Върбица за случилото се с Мечтан лотос.

— Не. За безродните е същото.

Резбар сигурно е съзнавал в какво се замесва. Уондъл си спомни различни случки с Еленчето и Разгонената сърна, възможности, действия, които е могъл да предприеме.

Тук нещата стояха различно, защото той вече не беше владелец и никога нямаше да успее да обясни.

— Не — повтори.

Дебелия чайник погледна с присвити очи издигащото се слънце:

— Денят напредва. Трябва да тръгваме. Уондъл, поговори с Резбар.

— Добре. Има ли друг избор?

— Ами, може да вземе за зестра фургон, ако иска да опита този начин на живот. Бракът с дъщерята на Голямата ръка няма да му навреди по никакъв начин.

— Ами ако избяга?

— По-добре да е колкото се може по-далеч от Пътя на конопа. Ще трябва да бяга дял живот.