Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (43)

40.

Понитата вече бяха станали колкото господарски коне и на челото на всяко имаше спирален рог, по-дълъг от владелски нож. Слънцето ги беше избелило — бяха станали с цвят на тебешир, с дълги меки като коприна гриви. На външен вид нямаха вече нищо общо с безродните понита, каквито са били. Кобилата бе почти толкова голяма, колкото жребците, но рогът й беше по-къс и бе запазила сивкавия си цвят. Тя беше и по-послушна.

Жребците бяха буйни. Направо побесняваха, когато Уондъл или Резбар се опитваха да ги приближат. Не нападаха децата, но разрешаваха само на Върбица да ги впряга. Ако тя решеше да се повози на каруцата, те спираха и отказваха да вървят, докато не тръгне отново пеша пред тях.

Още една нощувка край реката. Уондъл седеше и гледаше водата. Какво ги чакаше? Какво щеше да реши Върбица? Тя спеше до брат си. Правата й черна коса бе разрошена и тя изглеждаше крайно изтощена. За Уондъл тя беше най-красивата жена на света. Той се почуди на какво се дължи това. На магия ли?

* * *

На следващия ден тръгнаха рано и по обяд стигнаха един завой на реката. Резбар посочи възбудено напред, нагоре по стръмния склон:

— Пътят е там.

Пред тях имаше дървета. Уондъл набеляза откъде да минат, за да стигнат пътя. Щяха да заобиколят повечето дървета, но накрая се налагаше да отрежат две.

Никое от дърветата не изглеждаше да се пази от други растения. Гората беше рядка, с храсти и растения с големи листа, не тръни. Когато човек ги приближеше, те оставаха неподвижни.

Това дърво беше с широки листа и дънер, по-тънък от човешко тяло. Уондъл му се поклони както бе виждал да прави Криг Мелничаров, сетне заби дълбоко брадвата в ствола му от страната, накъдето искаше да падне. След това двамата с Резбар заудряха с брадви от другата страна. Дървото падна.

Другото, по-голямото дърво, също падна и те можеха безпрепятствено да излязат на пътя. Върбица доведе конете с каруците.

— Ти се поклони пред дървото — отбеляза тя.

Уондъл вдигна рамене:

— Гледал съм дърварите да го правят.

Върбица се засмя:

— Само пред секвоите. Не на другите дървета. Само на секвоите.

— Тук няма секвои.

Усмивката й леко помръкна:

— Знам.

— Има ли значение?

— Баба ги обичаше. Струва ми се, че ние сме се закриляли взаимно, хора и секвои, преди владелците да дойдат. А тук няма секвои.

— Може би ще намерим. — Уондъл погледна падналите дървета. — Във всеки случай дърва няма да ни липсват. Може би някой ден ще има огън.

— Надявам се. Омръзна ти да се къпеш със студена вода, а?

Безродните жени се къпеха всеки ден, дори да нямаше сапун и топла вода. За Уондъл това бе странен обичай. Той също скачаше в реката като останалите, за да покаже, че и той издържа на студ.

Пътят представляваше силно отъпкана пътека, но докато реката правеше множество завои като змия, той вървеше направо. На места реката се доближаваше до него и заплашваше да го подкопае. Там пътят завиваше далеч от брега, сетне отново продължаваше направо.

Имаха сушено месо и хляб, който бяха опекли, докато имаха огън. Вечерта ги завари на пътя. Малко след мръкване Резбар погледна нощното небе.

— Отиваме на север — отбеляза.

— Откъде разбра? — поинтересува се Уондъл.

— От звездите — обясни Върбица. — Татко научи Резбар как да се ориентира по звездите.

— Трудно е — призна Резбар. — Миналата нощ пак ги гледах, но не можах да определя. Тук има повече звезди. Твърде много, повечето не ги познавам. Сега, рано вечерта, изглеждат нормално. Когато се стъмни обаче, излизат още.

— Какво са звездите? — попита Колар.

— Дарграмнет… — започна Уондъл; запъна се, сетне продължи: — Майката на майка ми. Тя казва, че звездите са огньовете на предците ни. Огнища за готвене и клади в прослава на Янгинатеп.

— Ти пак се запъна — отбеляза Върбица. — Винаги го правиш, когато говориш за роднините си. Защо?

— Ние, владелците, не говорим за семействата си пред непознати. Дори пред близки приятели.

— Защо?

Уондъл поклати глава:

— Просто не го правим. Мисля, че отчасти се дължи на сигурността. Човек познава майка си, но невинаги и баща си, а и майка му може всеки момент да го напусне. Дори когато си мислиш, че знаеш… Вие обаче знаете със сигурност, нали? Как?

— Уондъл, момичетата не спят с мъже, докато не се омъжат.

Бебетата не се правеха със спане, но явно такъв бе изразът. Тя наистина ли имаше предвид…

— Какво става, ако го направят? — попита Уондъл.

— Никой няма да се ожени за тях. — Върбица се изчерви. — Дори да не е по тяхна вина. Имаше едно момиче, дъщеря на една приятелка на мама. Мечтан лотос беше с няколко години по-голяма от мен, достатъчно голяма, за да бъде… привлекателна. По време на пожара няколко владелци я хванали. Едва не я убили. Може би така щеше да е по-добре за нея.

Въпросът на Уондъл прозвуча смешно:

— Защо?

— Тя роди. Не беше нейна вината, всички го знаеха, но роди бебе и никой мъж вече не я искаше. Баща й умря, после брат й се напи до смърт.

— Какво стана с нея? — попита Уондъл; не смееше да се интересува за бебето.

— Не знаем. След смъртта на мама загубихме връзка с Мечтан лотос. Тя винаги е искала да работи на Господарските хълмове. Може би е отишла там.

* * *

Стигнаха края на градчето по обяд на следващия ден.

Отначало се появиха кучета. Втурнаха се срещу Върбица. Едното се приближи прекалено и конят от дясната страна наведе глава и замахна с рога си. Кучето побягна със скимтене. Лаят и скимтенето привлякоха двама жители на селището.

Бяха едри мъже с тъмна кожа и дълги черни коси, сплетени на плитки. Единият държеше кожена прашка в едната ръка и камък в другата. Другият имаше брадва. Те закрещяха нещо неразбираемо, първо на Уондъл, сетне на скимтящото куче. Кучето отиде при тях и мъжът с брадвата се наведе да го прегледа. Заговори, без да се изправя, и другият кимна. Уондъл поглади големия нож на колана си, просто да е сигурен, че е там.

Мъжете преместиха погледи от Уондъл към Върбица, която вървеше пред конете, намръщиха се и единият каза нещо на другия. Сетне започнаха да сочат конете и да се смеят.

— Здравейте — каза Уондъл. — Къде се намираме?

Никой не отговори. Той повтори въпроса си на кондигейски.

Мъжът с кожената прашка каза нещо, видя, че Уондъл не разбира, и посочи напред по пътя. Двамата извикаха кучетата си и изчакаха каруците да се изгубят от поглед.

* * *

Уондъл преброи двайсет къщи, сетне се отказа. Имаше поне още толкова, наредени покрай три успоредни улици. Най-голямата бе с размерите на добре поддържан господарски палат от Теп, но пред тях имаше цветни градини и съвсем малко от дворовете им бяха заградени. Не изглеждаха толкова спретнати като господарските домове, но не бяха и груби и явно стояха тук поне от едно поколение; някои бяха дървени, други от печена глина, нямаше нито една каменна.

В другия край на селището имаше лагер с дузина и повече покрити фургони, наредени в кръг. До лагера в едно заграждение стояха стотина огромни рунтави звяра. Изглеждаха без вратове. Очите им бяха полускрити в големи гриви, имаха къси закривени рога и опашки с косми на края. Стояха в кръг, най-едрите отвън, дъвчеха сено и гледаха заплашително.

Върбица се опита да заговори една крещящо облечена жена на прашната главна улица на градчето. Жената не изглеждаше враждебно настроена, но само се засмя и посочи кръга от фургони.

— Краката ме болят — оплака се Върбица.

От фургоните излязоха две момчета и закрещяха нещо. Уондъл размаха безпомощно ръце. Те се засмяха и се върнаха, след малко от фургоните се появи едър мъж около четирийсетте. Лицето му бе обрулено от природните стихии, очите му — присвити.

Той беше с по-светла кожа от мъжете, които ги бяха посрещнали по-рано. Носеше кожени дрехи, дълги панталони, туника с дълги ръкави, леки кожени обувки. Върху туниката от лявата страна на гърдите му бе изрисувана голяма червена луна. Около нея в кръг се гонеха червени и сини животни. На гърба му имаше тъмночервено слънце, а под него воини с копия, преследващи стадо от същите грозни зверове като тези в заграждението. Косата му бе черна, но прошарена на слепоочията, събрана на плитка, която висеше до средата на гърба му. В нея бяха затъкнати пера и бляскава сребърна диадема с голям синьо-зелен камък. Друго подобно сребърно украшение със синьо-зелен камък висеше на врата му. На колана му бе закачен нож с хубава резбована дръжка. Острието не беше толкова дълго, колкото това на Уондъл.

— Хийо. Кинм хишо?

Уондъл поклати глава:

— Уондъл. От Теп.

Мъжът се замисли за момент.

— Знаеш ли кондигейски?

— Говоря доста добре — отвърна възбудено Уондъл.

— Добре. Аз не говоря езика ти. Нямаме много контакти с Димящата долина. Как дойдохте дотук?

— Проправихме си път през гората.

— Впечатлен съм. — Непознатият мъж премести поглед от Уондъл към Върбица, сетне към конете и децата в каруцата. — Не съм чувал някой друг да се е измъкнал оттам по този начин. В Кондигео има няколко харпии, но те са стигнали там по море.

Върбица погледна озадачено Уондъл:

— Харпии ли?

— Предполагам, че има предвид нас.

Върбица вдигна рамене:

— Кажи му…

Тя замълча.

— Хубави еднорози — отбеляза възрастният мъж. — Продават ли се?

— Не, не мисля — отвърна Уондъл.

— Е, както кажеш. Това сестра ти ли е?

Уондъл сдържа гнева срещу този обиден въпрос:

— Не.

— Хъм. Ядосах ли те с нещо? Впрочем, казвам се Черния чайник. — Мъжът се потупа по дебелия търбух. — Но всички ми викат Дебелия чайник. — Той посочи фургоните. — Това е племето на Бизоните.

— Аз съм Уондъл. — Племе ли? Беше прекалено сложно за него. — А това е Върбица. Нейните братя Резбар и Колар. Децата са техни братовчеди.

— А. Значи, ти е момиче, а?

„Вече ти казах повече, отколкото трябва да знаеш!“ — помисли си Уондъл, но въпросът звучеше съвсем невинно. Може би тук хората говореха свободно за тези неща. Трас Притрор поне го правеше.

Върбица не разбра за какво става дума.

— Надявам се — отвърна Уондъл.

Дебелия чайник се усмихна:

— Добре. Хубаво момиче. Хайде, елате. Ще ви дадем да хапнете.

— Благодаря. Бихме искали да ползваме и огън.

Дебелия чайник се засмя гръмко:

— Една харпия от Димящата долина не може да си запали огън?

Тази реплика трябваше да го обиди, Уондъл виждаше, че Дебелия чайник е приятелски настроен и не цели такова нещо. Затова се засмя:

— Така и не се научих. Не ми се е налагало.

— Разбирам. Елате. — Дебелия чайник се обърна към едно от децата: — Номер трети…

— Аз съм Четвърти.

Дебелия чайник се изсмя отново и нареди нещо на своя език. Обърна се отново към Уондъл:

— Казах му да уведоми майка си, че имаме гости. И ще потърси жената на Хадж Орела-рибар. Тя е от Димящата долина, ще може да поговори с приятелите ти. Когато решиш да продадеш тези еднорози, само кажи; ще платя добре и ще те науча да караш бизон.

— Защо са ти притрябвали толкова?

Дебелия чайник се усмихна снизходително:

— Е… може да излезе нещо.

* * *

Рубин Орел-рибарова бе поне на петдесет, безродна жена с мили очи и дълга бухнала съвършено бяла коса. Още щом се запозна с Върбица, започна да разпитва за роднините й. Коя била майката на Върбица. Кой бил бащата на майка й. След минути се установи, че бащата на майката на Върбица бил женен за брата на лелята на Рубин и братът на майката на Върбица бил братовчед на Рубин.

— Уморени сте. Дебелия чайник каза, че не сте имали огън! Колко време?

— Три дни — отвърна Върбица.

— Бедната! Ела с мен; имам вана. Обожавам съпруга си, обичам търговците, но те не се къпят като хората! Имат добри потилни, но не и свестни бани! Ела, ще ти покажа…

— Ами конете? — попита Върбица. — Уондъл не може да се справи с тях…

Рубин се усмихна, сякаш Върбица се е пошегувала:

— Ние ще се погрижим за тях.

Заговори бързо на Дебелия чайник.

Той кимна и посочи едно по-голямо заграждение зад фургоните. Там имаше два еднороги жребеца. Стояха в двата противоположни края. Около единия пасяха две късороги сиви кобили. Другият бе сам. Те огледаха животните на Уондъл и изпръхтяха. Кобилата на Уондъл изцвили.

Няколко момичета, по-млади от Върбица, занесоха зоб в заграждението. Едното погледна новодошлите с нескрито любопитство. Дебелия чайник му даде знак и то се приближи. Беше добре оформено, малко по-малко от Върбица, тъкмо започваше да се развива като жена. Уондъл го намираше красиво. Дългата му черна коса бе вързана с оранжева панделка; момичето му се усмихна.

Дебелия чайник заговори бързо, накрая рече:

— Уондъл.

Момичето се усмихна и кимна.

— Името й означава Портокалов цвят — обясни Дебелия чайник. — По-късно ще се научиш да го произнасяш. Мисля, че те харесва.

Портокалов цвят се усмихна срамежливо.

— Тя ще се грижи за еднорозите ви. Каруцата ви ще е на сигурно място при моята.

Портокалов цвят започна да разпряга конете. Уондъл я загледа, чудеше се какво да прави. Конете и каруцата бяха всичко, което имаха. Той забеляза, че Дебелия чайник го наблюдава развеселен.

— Не се безпокой, момко. Помисли, ние сме племето на Бизоните, пътуващи търговци. Всички ни познават. Ако бяхме крадци, щеше ли някой град да ни се довери? С тези бизони не можем да бягаме много бързо.

Портокалов цвят върза кобилата с въже. Не си даде труда да прави същото с жребците. Поведе кобилата към заграждението и мъжките еднорози послушно я последваха.

— Младоци — рече Дебелия чайник. — След година вече ще се бият. Сега обаче няма да създават проблеми.

Рубин продължаваше да говори:

— Добре, всичко е уредено. Ела, Върбице.

Тя поведе момичето към фургоните.

— Не е чувала родния си език от последното ни ходене в Кондигео — обясни Дебелия чайник. — Там има рода. Поне така ги нарича. Е, хайде, момко, има по-приятни неща от банята! Кажи на децата да отидат с Номер четири; той ще им намери нещо за ядене.

— Номер четири ли? — недоумяваше Уондъл.

— О, ние не даваме на момчетата имена, както правят в градовете. Когато пораснат достатъчно, сами си избират. Дотогава ги наричаме с бащиното им име, освен ако не са прекалено много. Тогава се налага да ги номерираме. Както и да е, Четвърти ще се погрижи децата да бъдат нахранени. Ти ела с мен.

Уондъл обясни на Въжеиграчови и Мелничарови, които слушаха разговора, без да разбират нищо.

Резбар реши да остане с децата. Колар искаше да отиде с Уондъл. Той тъкмо щеше да се съгласи, когато забеляза, че Резбар не одобрява.

— По-добре остани да помогнеш на близките си.

— Добре, Уондъл — склони Колар.

Дебелия чайник го заведе в един голям фургон. Каруцата имаше покрив от обръчи, покрити с някакво платнище. Помещението бе достатъчно високо, за да застанат прави вътре, но Дебелия чайник не го покани да влезе. Преведе го покрай фургона в средата на кръга.

Отстрани на фургона имаше навес, подпрян с колове, така че да пази от слънцето. Отдолу бе постлан килим, а отвън имаше пейка. Дебелия чайник седна и започна да се събува. Даде знак на Уондъл да последва примера му.

— Имаме обичай да се събуваме, преди да влезем — обясни. — Така спестяваме работа на жените.

Уондъл се замисли над това.

Килимът изглеждаше странно под босите му крака. На Господарските хълмове имаше килими, но той никога не беше стъпвал върху тях. Тези тук бяха по-ярки и изглеждаха здрави. Някой господар сигурно би платил добре, за да има такъв.

— Как се правят?

— Кои, килимите ли? Тъкат ги. От вълна. Този е правен от планинските овчари. Тъкат ги за зимата.

Дебелия чайник обърна едното ъгълче на килима. Отдолу имаше хиляди възелчета.

— Сигурно е нужно много време.

— Да — потвърди Дебелия чайник. — За изтъкаването на този сигурно са отишли осем до десет години. В градовете могат да се намерят и по-евтини. Те са с по-редки нишки, с примеси от ленени и конопени влакна. Утре на пазара може би ще има такива за продан. Седни.

Седнаха на пълнени с вълна възглавнички. Те бяха изтъкани от груб плат като килима, но, с различни шарки. Дебелия чайник седна с изпънати крака, облегна се на фургона.

Ако човек живее във фургон, килимите бяха нещо много полезно, замисли се Уондъл.

— Тук продават ли хубави килими? — попита.

Дебелия чайник се усмихна:

— Ами… само да не ме чуят жителите на Сечището. — Изчака да види реакцията на Уондъл, сетне продължи: — Марсилските килими изглеждат добре, но в Марсил през зимата не става достатъчно студено. Тук овцете нямат много гъста вълна. Купуваме марсилски килими, когато отиваме на юг и нямаме много товари. По пътя за Кондигео се продават добре.

— Сега обаче не отивате на юг — опита се да отгатне Уондъл.

Трас Притрор му беше казвал, че Кондигео е на шест дни плаване на юг от Теп.

— Точно така.

Дебелия чайник плесна с ръце. Иззад фургона се появи жена на неговата възраст. Беше с по-тъмна кожа и значително по-слаба. Кожената й пола имаше различни рисунки. Някои от тях бяха повторени с цветни конци. Тъмната й коса бе вързана с панделка, но не бе сплетена като на мъжете.

При появата на жената Дебелия чайник се изправи; след кратко колебание Уондъл последва примера му.

— Уондъл, това е жена ми Мирим. Страхувам се, че не говори много добре кондигейски.

Дебелия чайник заговори бързо на неразбираем за Уондъл език, но като че спомена думата „харпия“. Мирим не изглеждаше очарована от госта, но кимна и отиде зад струпани сандъци, където явно имаше друго помещение. След малко се върна с поднос с две чаши и една кана. Остави ги на земята, поклони се леко и се оттегли.

Дебелия чайник махна на Уондъл да сяда. Напълни чашите и му подаде едната. Тя приличаше на фините съдове с различни рисунки, които използваха господарите. От едната страна имаше картинка на кораб, от другата — жена с рибешка опашка.

Беше пълна с вино с чудесен аромат. Уондъл тъкмо се канеше да го изгълта на един дъх, когато забеляза, че Дебелия чайник отпива по малко. Уондъл отпи също. Течността бе пивка и сладка, не като виното в Теп. Той отпи отново.

Дебелия чайник я напълни от каменната кана.

— Миналата седмица видях гъст дим — рече. — Пожар ли имаше?

Уондъл кимна:

— Да.

Дебелия чайник се засмя:

— Никога не съм разбирал това. Защо искате да изгорите собствения си град?

— Никой не го иска.

— Да. Рубин Орел-рибарова ми е казвала. Имало два вида харпии, едните, като нея, искали да гасят огъня, другите — не.

— Безродни и владелци.

— Да, така ги нарича и тя.

— Владелците почитат Янгинатеп. Когато огненият бог обладае някой мъж, започва пожар.

Уондъл отново изпразни чашата си. Дебелия чайник я напълни.

— Владелците правят и други неща — рече Уондъл.

— Крадат, нали?

— Ние събираме. В Теп това не е кражба. Не и за владелците.

— Тук е.

— Върбица е безродна — обясни Уондъл; поколеба се, виното гореше стомаха му. — Също и другите. Аз обаче съм владелец.

— Да, това ми е ясно.

По лицето на Дебелия чайник отново се разля усмивка.

— Знаел си?

Дебелия чайник се засмя:

— Уондъл, Уондъл, всеки знае.

Уондъл се намръщи:

— Откъде?

Вместо отговор Дебелия чайник извика:

— Мирим, огледало!

Жената донесе бронзово огледало. Дебелия чайник го избърса с чист мек парцал и го подаде на Уондъл.

— Ти нямаш огледало, нали?

Уондъл се погледна.

Видя мъжко лице с ярка перната змия, татуирана на него.

— Разни земи, разни обичаи — обясни Дебелия чайник. — Теп не е единственото място, където се правят татуировки. Говори се обаче, че владелците имат най-ярките, и, Уондъл, никъде другаде не можеш да видиш такова нещо! Точно затова никой не се бои от теб.

— Не разбирам. — Главата на Уондъл започваше да се замайва, езикът му се преплиташе. — Тази татуировка, би трябвало да е от Атлантида.

— Атлантида! Ти обаче не си от Атлантида.

— Не, не… сприятелих се с един тамошен магьосник.

Той се почуди защо споделя толкова много неща с един непознат.

— Е, можеш да се гордееш с нея. Само че, Уондъл, където и да отидеш, каквото и да направиш, за седмици цялата околност ще го знае. Ти си най-забележимият човек на Пътя на конопа.

— Грозна ли е? — попита Уондъл.

— Да кажем, че започвам да свиквам. Даже може да се приеме за красива.

Уондъл пресуши чашата си, подаде я за още. Дебелия чайник понечи да му я напълни, но спря:

— Сигурен ли си?

— Не. Глупаво е. — Уондъл закри чашата с ръка. — Само че брат ми търсеше точно това.

— Кое?

— Добро вино. Уоншиг бе сигурен, че има. Никога не беше опитвал нещо подобно, но знаеше, че съществува, и аз най-накрая го открих.

Дебелия чайник кимна с разбиране:

— Проблемът е дали можеш да носиш.

Този израз бе непознат за Уондъл. Да носи? Виното ли?

— Мога.

— Надявам се. Много се надявам. Ти не си първият, знаеш ли?

Уондъл се намръщи.

— И други харпии владелци за идвали. Защо мислиш, че ги наричаме харпии? Повечето не се задържат много. Ако имат късмет, успяват да се върнат. Повечето биват убити, когато започнат да създават твърде много неприятности.

— Какво става с останалите?

— Няма много от тях. Видя Рубин Орел-рибарова. В кервана на Самотния гарван има двама стражи харпии, чувал съм и за един кожар в Райската долина. Не съм сигурен, че има други. Може би още няколко жени.

Уондъл се замисли над това.

— Няма нужда да ме връщате.

— Знаех си, че си хитрец. Умееш да се владееш. Поне докато си трезвен.

Откъде знаеше? Каква ли магия владееха тук?

— Знаеш ли какво, хайде да пийнем малко вода — предложи Дебелия чайник, — а виното ще остане за вечеря. Нека първо да те разведа.