Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (53)

50.

Уондъл не беше забелязал птицата. Търсеше нещо в каруцата, докато Зелен камък караше. Чу вика на момчето и се измъкна от отделението за багаж.

Вторият син на Уондъл бе висок и строен, по-висок от баща си. Седеше нестабилно на клатещата се скамейка отпред и се опитваше да управлява бизона.

— Там! Видя ли я? Прекрасна беше, птица, шарена като татуировката ти, татко! Сега е зад онези дървета.

— Гледай къде караш, Камък.

Дърветата бяха голи, но въпреки това Уондъл не виждаше нищо. Не можеше да издържа вече това време. Зимният вятър режеше като с нож.

Пътят на конопа продължаваше на североизток в подножието на ниските западни възвишения. Уондъл беше основал Нова крепост върху един от тези хълмове. Напред лежеше открита равнина, пресичана от река; там свършваше Пътят на конопа.

Уондъл извади хляб и сирене за обяд. Забеляза облак прах. В продължение на час не се виждаше нищо повече.

* * *

На края на Пътя на конопа имаше доста голям град, място за запасяване с продукти и почивка, пазар, на който спираха всички кервани. Това бе важен кръстопът, където се събираха пътят на изток към Залива на Великия сокол и друг, виещ се на север и изток през планините към долини, които Уондъл не възнамеряваше да посети.

В средата на зимата от Нова крепост до Края на пътя се стигаше за шест часа. През лятото разстоянието се изминаваше по-бързо, а през пролетта — по-бавно. Никой не се наемаше да измине този път два пъти в един ден. Върбица не го очакваше преди три-четири дни.

В заграждението имаше малко под сто фургона. Четирийсет носеха знака на Уондъл Пернатата змия — ярка рисунка на змия с пера. Броят на каруците не можеше да се пресметне точно — някои бяха на части, навсякъде бяха разхвърляни колела.

Планинския котак поправяше оста на един фургон на Пернатата змия. При други обстоятелства щеше да предпочете да използва скрипец, но пред погледа на Уондъл искаше да покаже силата си.

— Уондъл Перната змия, как е животът? — попита.

Уондъл подпря другия край на тежката кола.

— Нищо интересно.

— Искаме да ти благодарим за килима. Разгонената сърна го сложи в клюкарската стая.

— Добре.

Значи — в стаята за гости. Уондъл никога нямаше да го види там — макар жените да се държаха учтиво една с друга, Върбица никога не ходеше у Разгонената сърна.

Понякога Уондъл се чудеше защо. Дали Разгонената сърна в яда си бе отишла при Планинския котак, когато Уондъл не беше разбрал добре името й? Или бе станало в нощта на битката, когато Планинския котак беше понесъл геройска рана и конете се бяха разбягали? Дали бе очаквала баща й да й купи еднорог? Хикамор обаче беше умрял и тя все още можеше да се омъжи за човека, на когото е била обещана; само че един от конете се бе върнал след битката…

И така тя се беше омъжила за Планинския котак. Без фургон в зестрата двамата се бяха установили в Края на пътя и се бяха заловили да си изкарват хляба там.

Не можеше да попита. Семейството на Пернатата змия трябваше да е в добри отношения с мъжа, който поправя каруците им, и жената, която им готви.

— Току-що пристигам — рече Уондъл. — Какви са новините?

— Затънал съм в работа.

Планинския котак махна с ръка. Разказа какво е чул: един фургон на Бизоните бил откраднат от разбойници и след това намерен на парчета. Фургонът на Гълъба се катурнал по склона от Високите борове към Великата долина и се разпаднал; само металните части останали.

— Видя ли птицата? С цветовете на дъгата. Кръжи над нас с часове. Струва ми се, че търси нещо.

— Не.

— Бързаш ли?

— Не, но кажи ми кое е готово.

Уондъл прекара три дни в оглеждане на фургоните си, в търговия със стоки и разкази, както правеше вече десетина години, и в планиране на маршрута с първородния си син. Саблезъб тъкмо бе навършил двайсет. Вече три години караше фургоните.

Уондъл установи, че и на него му се пътува.

Отдавна се беше заседял, за да се грижи и да пази семейството си, да построи и да поддържа Нова крепост и да ръководи търговията. Тези неща му харесваха, но… де да можеше да се раздвои. Да остави Сешмарл в Нова крепост, докато Уондъл скита по Пътя на конопа.

Всеки повтаряше за ярката птица. Тя три пъти се завъртяла над частично поправените фургони в Края на пътя, сетне се понесла над пътя. На Уондъл му омръзна да слуша за нея. Всички я бяха видели, само той — не.

* * *

След емблемата пред Нова крепост срещу него наизлязоха деца — не само негови деца и внуци от Върбица, а и на Мелничарови, Въжеиграчови и прислугата. Нова крепост започваше да се пренаселва, помисли си Уондъл, сетне чу какво викат:

— Птицата! Птицата!

— Добре де, какво?

Той вдигна Чучулигата, дъщерята на Ковач Въжеиграчов, нарекла се така заради русата си коса, след като се беше видяла в едно огледало.

— Отново ли изпуснах тази проклета твар?

— Не, не, гледай!

Той вдигна глава, но не видя нищо.

— На емблемата, на емблемата!

Зад него. Беше минал точно под нея.

Сградите в Нова крепост бяха четвъртити, просторни, но малко безлични. Върбица не обичаше да парадира с богатството си. Беше му позволила обаче да направи тази емблема — огромна, ярка крилата змия в огнени цветове — и да я монтира високо над главната порта като предупреждение.

Птицата бе кацнала върху главата й. Едва се различаваше на фона на ярките й цветове. Децата обаче закрещяха:

— Насешмарл! Слез при нас, Насешмарл!

Голямата птица хвръкна. Завъртя се над тях, пляскайки силно с крила. На фона на слънцето изглеждаше черна, очевидно бе гарван.

— Аз съм Насешмарл! — изкрещя с познат глас.

Беше прекалено голяма, за да кацне на ръката на някое от децата. Продължи да лети в кръг, докато Уондъл, който отказваше да повярва на сетивата си, не вдигна десница. Птицата се отпусна тежко върху нея.

Децата продължиха да крещят:

— Повтори го пак! „Аз съм Насешмарл“!

По форма и по начин на летене птицата приличаше на гарван. Цветовете й явно бяха променени с магия. Надали бе възможно да е боядисана и още да може да лети! Тя обърна глава и огледа внимателно Уондъл, първо с едното, сетне с другото око.

— Помогни ми, Уондъл Сешмарл! — рече. — Моята надежда лежи в твоята сянка.

— Морт — прошепна Уондъл.

— Ела на Тавана на Рордрей и ще те направя богат! — каза магьосникът.

— Аз съм достатъчно богат.

Птицата не отговори; изграчи отново:

— Аз съм на Сешмарл.

Този път Уондъл разбра, че става дума за притежание. Децата се засмяха.

— Говори ли друго? — попита ги Уондъл.

— Каквото поискаме! — възкликна Чучулигата. — И знае имената ни! Мога да я накарам да предаде съобщение на сестрите ми или на Дъщеря две на Ледена вода и тя го прави с моя глас!

— Къде спи?

— През повечето време тук, но леля Върбица я пуска и вкъщи. Толкова красива птичка, чичо Уондъл.

„Нищо чудно“, помисли си той. Обърна се към птицата:

— Морт от Атлантида?

— Помогни ми, Уондъл Сешмарл! Моята надежда лежи в твоята сянка.

— Как да ти помогна?

— Ела на Тавана на Рордрей.

— Защо?

— Морт от Атлантида ще ти даде богатство и приключения.

— Как?

— Помогни ми, Уондъл Сешмарл! Моята надежда лежи в твоята сянка. Ела на Тавана на Рордрей.

Зелен камък се засмя:

— Не е много умен.

— Нали е птица.

— Имах предвид магьосника, който я е пратил. Предлага ти богатство и приключения! Ти си почти толкова богат, колкото вожда на Далечната земя и имаш повече приключения, отколкото човек може да понесе!

— Предполагам. — Уондъл си го беше повтарял неведнъж; обърна се към птицата: — Кога?

— Ново послание е на път — отвърна тя. — Чакай.

* * *

Безродните не обичаха да показват богатството си. Отначало Върбица обличаше прекрасните рокли, които Уондъл й купуваше, само за да се покаже пред него; сетне само за пред гости.

Върбица го посрещна на вратата. Хвана го под ръка и двамата влязоха така, с птицата на неговото рамо.

Върбица бе поставила дървена стойка в спалнята. Явно смяташе птицата за много ценна. И двамата знаеха какво ще последва, но пред птицата…

— Знаеш, че може да говори — рече той.

— Само това, на което я научиш. О! Дали да не й запушим ушите? Любов моя, птиците имат ли уши?

— Върбице, по-добре чуй това. — Той се обърна към птицата: — Защо да го правя?

Тя изграчи:

— Морт от Атлантида…

— Морт! — възкликна Върбица.

— … ще ти даде богатства и приключения. Помогни ми, Уондъл Сешмарл…

Върбица изнесе стойката с птицата в коридора и се върна в спалнята. Заеха се с най-важното.

* * *

През следващите няколко седмици разговорите им протичаха почти по един и същ начин.

Морт искаше отново да влезе в живота им. Но на него не можеше да се има доверие! Никой не искаше богатствата му! Колкото до пътуването на Уондъл…

— Помниш ли последния път, когато тръгна с кервана?

— Едва не загубихме Нова крепост — призна Уондъл. — Едва не загубих теб.

— Така беше.

През онези първи шест години по Пътя на конопа се разпространяваха легенди за веселия великан, чиято татуировка блести при всяко убийство. Сетне Уондъл Пернатата змия се оттегли. Три години след това той отново поведе керван на юг. Когато се върна, завари нашественици в Нова крепост. Към старите легенди се прибави още една, но Върбица го бе накарала да й даде едно обещание.

— Тогава ти изби всички — добави тя. — За това още се говори. Колкото по-далеч стига мълвата, толкова по-големи стават цифрите. Уондъл Пернатата змия отсъствал от дома си три, седем, десет години. Върнал се преоблечен като просяк, покрил това с кал. — Тя погали татуираната му буза. — Някои разправят дори, че си си одрал кожата и на лицето ти останал ужасен белег. Убил си двайсет, трийсет, четирийсет натрапници, които искали да ти отнемат жената и земите…

„Никой няма да посмее да опита такова нещо сега“ — искаше му се да каже, но Върбица отгатна мислите му. Затова реши да смени темата:

— Това никога не ми е харесвало. Да ходиш отново там. В Теп.

— О, това ли? Не, любов моя, обещал съм ти. Таванът на Рордрей обаче е на крайбрежието, на запад. Племето на Пумите постоянно изпраща кервани натам.

Бяха му разказвали за Тавана на Рордрей. Това бе легендарно място, обитавано от получовеци-полузверове, недостижимо по друг начин освен с магия, с божествена кухня. Както изглежда, основната храна там беше рибата, така че Уондъл не се изкушаваше много да я опита.

Сетне, след продължаването на търговския път, той се беше запознал с неколцина, видели онова място. Двама от Пумите прекарали няколко дни там и яли от специалитетите на Рордрей. От време на време някой и друг фургон се присъединяваше към кервана на Пумите. Никой не се беше върнал богат. Въпреки трудностите при пресичането на две високи планински вериги това пътуване бе добра тренировка, предизвикателство, приключение.

— Ще взема един фургон и Зелен камък и ще отида с кервана — каза Уондъл. — Ще донеса риба, омагьосана или просто сушена. Аз никога не съм обичал риба, но някои я ядат. Ще взема… ммм… въжета, те се търсят навсякъде…

— Скъпи…

— Може би и Резбар го сърбят краката.

— Уондъл!

— Да, моя най-трудна придобивко.

— Аз ли? Някоя кесия скачала ли е в ръцете ти сама, както направих аз? Ти със сигурност помниш добре Морт. Беше готов да ме направи безсмъртна, негова за вечни времена, независимо дали ми харесва. Странен беше този Морт. Помниш ли как побягна като обезумял към Планината на радостта, преследван от онази огромна вълна?

— Наистина беше щурак — призна Уондъл.

— Ти обаче ни измъкна от него. Да не се набутваме сега сами в ръцете му!

— Добре, скъпа.

През зимата и без това нямаше никакви кервани.