Лари Нивън, Джери Пурнел
Изпепеленият град (60)

57.

Вечерта на двайсет и осмия ден лагеруваха край един поток, толкова тесен, че можеше да се прекрачи.

Водния дух не се беше явявал след водопада, който бе преследвал Морт надолу по планината Карлем.

— Предпочита морето, струва ми се — обясни магьосникът. — Пребиваването му под планината сигурно не е много комфортно.

От няколко дни пътуваха по посока на една планинска верига. Уондъл познаваше тези върхове. Трябваше да минат от северната им страна. Още осем до дванайсет дни и щяха да са у дома. Вече бяха достатъчно близко, за да различат скалните кули, дали името на планината.

През нощта Скалните игли блестели от манна, обясни магьосникът, но само той можел да го види.

Тръгнаха при първите слънчеви лъчи. Уондъл управляваше впряга.

Морт се размърда. Зашумя отзад във фургона. Около очите си имаше бръчки, брадата му бе побеляла, косата — посивяла; той посегна към кутията от студено желязо. След това… е, почти никаква промяна. Талисманът, който бе направил в планините Карлем, явно се изтощаваше.

По някое време преди обяд Люляк затаи дъх и възкликна:

— Бегемот!

Посочи към Скалните игли. Сред далечните мъгливи върхове не се виждаше нищо особено.

Морт вдигна глава:

— Какво трябва да видим?

— Там беше! Бегемот! Никога не го бях виждала досега.

Снежния връх ходеше пеша до каруцата, защото така бизоните като че ли вървяха малко по-бързо; беше се обърнал и гледаше назад по пътя.

— Водачо, виж това.

Уондъл се изправи върху пейката и погледна над покривалото на фургона.

В далечината седем-осем мъже, разпръснати по пътя, наблюдаваха бизоновия впряг. Сега двама се затичаха в противоположната посока.

— Може да са селяни, които отиват на работа — добави Снежния връх. — Може да са разбойници. Един самотен фургон е доста примамлива плячка.

Бяха прекалено далеч, за да видят дали наблюдателите им се движат, но прахът по пътя показваше, че следват фургона.

— Ще мине известно време, преди да ни настигнат, нали?

— О, да. Няма да бързат. До залез имат време. Нямаме храна, Морт.

Не можеха да ловуват, докато наоколо има разбойници.

Снежния връх попита:

— Ти имаш опит с разбойниците, нали, Уондъл Перната змия?

— Да, Снежен връх. Първото правило е: Никога не разделяй фургоните и не позволявай да бъдат разделени.

— Давай следващото правило.

Уондъл се изправи и отново погледна назад. Мъжете ги следваха, без да бързат. Двамата, които бяха изтичали назад, сигурно щяха да се върнат с подкрепления, оръжия или някаква магия.

— Никога не води половинчати войни — продължи Уондъл. — Как мислиш? Ако една Пума с торба на гърба и един мъж с ужасно обезобразено лице от татуировката на луд магьосник излязат да ги пресрещнат, ще избягат ли? Можем ли да се справим с тях, преди да са дошли други? Да ги убием, да ги изплашим, да ги подкупим?

— Предполагам, че бягат не по-бавно от теб — отговори Снежния връх. — Ако излезем да ги пресрещнем, ще остана сам срещу тях. Заедно няма да успеем да ги настигнем преди здрач, а ако приятелите им дойдат, ще са готови да ни посрещнат. И ако изпратят някого напред, кой ще защитава фургона?

— Добре. Ето третия ми план: Когато се приближат достатъчно, ще сваля ризата си.

— О, това би трябвало да ги уплаши… възможно е да стане — призна Снежния връх. — Може да са чували за теб.

Морт се намеси:

— Закарайте ме до Скалните игли, преди да са ни настигнали, и оставете всичко на мен.

— Трудничко ще е.

— Опитайте.

* * *

По обяд петимата преследвачи бяха станали дванайсет. Снежния връх се оттегли в храстите и изчезна. Ако разбойниците се опитаха да обкръжат фургона, имаше опасност да се натъкнат на пума точно там, където са я очаквали най-малко. Пумата обаче не можеше да нападне дузина преследвачи!

Към средата на следобеда Скалните игли вече не бяха пред тях, намираха се малко вдясно. Разбойниците, които следваха фургона, бяха двайсетина души. Бяха достатъчно близо, та Уондъл да различи кирките, косите и останалите им импровизирани оръжия.

Имаха време да обсъдят проблема. Ако излязат от пътя сега въпреки трудния терен, това щеше да подскаже на разбойниците къде отиват. Ако разбойниците се втурнат в атака и ги настигнат малко преди Скалните игли, трябваше да се бият през деня.

Люляк управляваше бизоните. Уондъл наблюдаваше разбойниците.

— Пак го видях! — рече тя.

— Аз също! — възкликна Морт.

Уондъл бързо обърна глава.

Бегемот, закрит частично от мараня, стоеше на средата на пътя им към Скалните игли. С краката си сигурно мачкаше цели планини. Чудовището бе по-голямо, отколкото си го спомняше Уондъл отпреди двайсет и две години, напукано и набръчкано, сякаш страда от недохранване. Имаше бивни, на които можеше да набучи луната. Проскубаната му козина беше бяла, не кафява.

— Това не е същият Бегемот — каза той. — Сигурно са два. Поне два.

— Не усещам присъствието на бог — отбеляза Морт. — Това е някакво по-низше същество.

Чудовището се крепеше на крака като планини и гледаше изпитателно миниатюрния фургон. Вдигна за поздрав дългата си, безкостна ръка, изпълняваща ролята на нос.

Люляк насочи бизоните право към Бегемот.

Уондъл не възрази. Тя не поглеждаше спътниците си, не се интересуваше от мнението им.

Уондъл се изправи на скамейката.

Разбойниците се виждаха като черни сенки далеч от обсега на каквито и да било оръжия. По жестовете им личеше, че разговарят възбудено; продължаваха обаче да се приближават.

Уондъл седна. Обърна се към Люляк:

— Ти май криеш някаква тайна. Нямам нищо против, но това чудо не е ли опасно?

— Не.

Уондъл притвори очи. Отпусна се за малко.

— Ще е по-безопасно обаче, ако кажа на някого — добави тя.

— Говори.

Тя запази мълчание.

— Снежния връх знае ли?

— Може би. Той е от друг род. Не сме обсъждали тази тема. Мога обаче да разкажа на съпруга си.

Зелен камък скочи като ужилен:

— Ако ти имаш съпруг, аз…

— Не! Не, Камък.

Той каза:

— Дали не е по-добре аз да карам?

Люляк поклати енергично глава.

— Зелен камък, мисля, че сега аз трябва да говоря от името и на двама ни — рече Уондъл. — Люляк, приемаш ли сина ми за свой съпруг? Като водач на кервана мога да ви венчая.

— Да, остават обичайните подробности около зестрата.

— Преди да се занимаем с това… сега наистина ли искаш да ни закараш там?

Люляк се усмихна. На бузите й се появиха трапчинки. Не беше поглеждала назад; нямаше откъде да знае колко близо са разбойниците. Караше бизоните право към планината.

— Помислих, че Бегемот може да ги изплаши. Ти също опита.

Уондъл се изправи, за да погледне назад.

— Е, може би са се позабавили. Имаш ли зестра?

— Тя е най-вече под формата на стоки, разбира се. Не сме богати. — Тя описа по-ценните си притежания, имаше два бизона и един еднорог. — Ако добавиш още малко… ще имаме за фургон.

— Мога да купя фургон за Зеления камък. Ако го напуснеш, и без това ще имаш достатъчно да преживееш.

— Да, но няма да имам фургон — възрази спокойно тя.

Уондъл си бе начертал една мислена линия през планината отпред. Когато я пресекат, Бегемот вече щеше да е в състояние да смаже малкия му фургон с една крачка; все още обаче не я бяха достигнали.

— Децата ни и аз ще имаме фургон — продължи да размишлява тя.

— Люляк, не е лесно да определим цена на семейната ти тайна, ако не я кажеш. Колкото до останалото, имаш ли други кандидати, които толкова да искат да те приемат в семейството си? След дванайсетина дни ще сме в Края на пътя. Можеш да разпиташ. Фургоните няма да се върнат от Сечището, преди да изтекат още петдесетина дни, но ти сигурно очакваш някакви предложения. Да говорим тогава.

Искаше му се да каже: „Имаш ли изобщо други кандидати?“ и „Ще видим какво ще покажат еднорозите“, но замълча.

Люляк обаче не отстъпваше:

— Не ти ли е хрумвало, че еднорозите могат да затвърдят позицията ми в тези преговори?

Всъщност не беше. Уондъл чувстваше как Зелен камък гори от желание да заговори. Той продължи, без да поглежда сина си:

— Мога да ви венчая при две условия. Всички ще дадем обети в зависимост от това, какво ще покажат еднорозите.

— Имаме ли достатъчно време?

Бегемот тромаво се размърда. Фургонът бе прекосил въображаемата линия и беше в обсега му.

Уондъл се изправи и хвърли бърз поглед назад. Разбойниците бяха спрели.

— Разбираш ли думата „обаяние“? — попита Уондъл. — Външен вид, променен и подобрен с магия. Някои жени го притежават без външна помощ. Други биват обвинявани несправедливо. Точно затова кандидатите за женитба не преговарят лично, ако имат родители.

— Ами ако предположим, че мамутите също могат да правят магия за обаяние. Те наистина са огромни, но благодарение на магията изглеждат още по-големи. Когато са мъртви, губят това излъчване. Един жив мамут, хванат в яма, може да прилича на Бегемот, който се мъчи да освободи крака си…

Тя продължи да гледа право напред с каменно изражение.

— Мамутът обаче също може да смачка фургона и ако се приближим… Каза ли нещо?

— Къде са разбойниците?

Той погледна назад:

— Само ни наблюдават. Също и Бегемот. Люляк, приемам условията ти. — Той и без това не смяташе да се пазари много; Пернатата змия не биваше да е стиснат! — Ще ти купя фургон. Семейството ти може да осигури впряга. Ти си добър търговец.

„Въпреки че не успя да измамиш Пернатата змия“ — завърши мислено.

— Благодаря.

Тя се усмихна; трапчинките й отново се появиха. Зад тях Зелен камък нададе радостен възглас.

— Аз обаче наистина искам да продължа търговския път. Желаещите ще са прекалено много.

Морт скочи от каруцата и извика:

— Достатъчно близо сме.

Изправи се с по-висок ръст, отколкото му беше отредено да има. Бегемот отстъпи една крачка, сетне наостри уши, за да чуе какво му крещи Морт на гърления атлантидски език.

Богът-звяр вдигна хобота си и се пресегна над фургона.

Селяните-разбойници побягнаха един през друг. Писъците им огласиха планината.

Морт ликуваше:

— Да! Вижте това, о, некадърни бандити! Аз отново съм магьосник! — Забеляза удивените погледи на спътниците си и обясни: — Убедих този звяр, че тези селски владелци са храсти, отрупани с къпини.

Дългата мека ръка на звяра се издигна; държеше… цял храст, изтръгнат с корените, или по-скоро илюзията за такъв. Разбойниците се бяха разпръснали по целия път, бягаха на запад.

Бегемот лапна храста, задъвка, установи, че устата му е празна, изрева и отново протегна хобот към бягащите разбойници.

Отгоре се чу някакъв звук — далечен тромпет, надуван от луд свирач.

Бегемот се обърна, за да отговори. Уондъл запуши ушите си с ръце. Тромпетът на лудия свирач кънтеше в главата му, звук от края на света или от края на музиката. Бегемот им обърна гръб, насочи се към върха и се заизкачва.